Archive of Our Own ^beta

Chapter Text

Кристобал знаеше, че няма смисъл да мисли за нея, да се надява на нещо с нея, но всеки миг, прекаран близо до Мариана Серано заплашваше да взриви иначе спокойния му свят и да унищожи веднъж завинаги самоконтрола му. Винаги беше така... Край нея той се побъркваше и сериозният и разумен Кристобал изчезваше, заменен от този влюбен глупак, готов на всичко за жена, която не го обичаше толкова или дори изобщо...
Той притисна главата си във възглавницата и се опита да заспи, но мисълта за Мариана не го оставяше дори да затвори очи. Тя беше съвсем близо - за пръв път от много дълго време двамата се намираха толкова близо един до друг нощем... толкова близо, и все пак неизразимо далеч. Мариана ясно му беше показала, че между тях повече не би могло да има нищо. Тя все още се надяваше да си върне Едуардо, колкото и очевидно да беше, че той е хлътнал по онази Виктория или Бланка или която там беше.
Кристобал се обърна по гръб и си помисли, че не може да разбере брат си. Виктория беше студена, скучна, съвсем незабележителна жена с напълно обикновено лице. Докато Мариана... Тя беше жива, топла, гореща, с нея винаги беше интересно, дори само да стоиш срещу нея и да я гледаш. Лицето ѝ с най-малкото трепване променяше емоцията си и човек добиваше чувството, че тя понякога изпитва три различни неща наведнъж. Когато се усмихнеше, цялата стая грейваше; когато беше разстроена, от съчувствие човек го болеше сърцето. Във всеки миг тя беше жизнена и истинска, преливаща от чувства, дори и невинаги да бе искрена в думите и действията си. Даже и когато го лъжеше, Кристобал не можеше да спре да бъде очарован от нея и дори от лъжите ѝ, когато ги разгадаваше и разбираше какво цели тя в действителност. Макар че, естествено, той никога не успяваше да я разбере напълно.
Мариана, Мариана... Ще мога ли някога да спра да мисля за теб?
Раздразнен, Кристобал отметна завивката и реши да се разходи в градината на хотела с надеждата да се разсее поне малко. Не си направи труда да облича риза и само обу панталоните си, преди да излезе.
Спря, невярващ, когато съседната врата се отвори и Мариана излезе оттам, облечена само с къс розов халат, тъмночервената ѝ коса бе разпусната и разбъркана. Тя нямаше грим, гърдите ѝ за разлика от обикновено не се виждаха, но Кристобал трябваше да положи сериозно усилие, за да не я целуне на мига. Обичаше я всякак, искаше я всякак.
Тя срещна плахо погледа му и внезапно Кристобал разбра, че никога няма да я забрави. Откакто я срещна, за него не съществуваше нищо друго и никой друг. Мариана бе неговият свят, цялата му вселена.
– Не можеш да спиш ли? – попита я, колкото да каже нещо.
Тя сви рамене.
– Не... Събудих ли те? Не знаех, че си в съседната стая... Извинявай...
– Не, не си ме събудила. И аз не мога да заспя.
Няколко минути двамата просто се гледаха от двата края на коридора, сякаш се страхуваха да помръднат или проговорят, опасявайки се какво ще се случи.
Накрая Кристобал се престраши. Това беше глупаво, каза си, нищо няма да се случи. Мариана обичаше Едуардо, непрекъснато го повтаряше. Можеха поне да се опитат да бъдат приятели.
Той пристъпи по-близо до нея и предложи спокойно:
– Да се разходим в градината. Ще ни помогне да заспим.
Мариана като че ли не беше много сигурна, но накрая кимна, заключи вратата и тръгна с него към изхода. Вървяха в мълчание. Дежурният на рецепцията спеше, така че никой не наруши странното им уединение.
Навън беше съвсем тихо и някак нереално. Сякаш бяха останали само те двамата на света. Кристобал тихо въздъхна, почти му се искаше да е вярно. Но не беше...
– Благодаря ти още веднъж, че дойде с нас – каза Мариана.
Той кимна, съзнавайки, че тя просто търси безопасна тема за разговор.
– Нали още отначалото предложих да дойда. Няма проблем.
– Да... трябваше да се съглася още тогава – заекна Мариана. – Просто не мислех, че... нещата ще се развият така.
– Кои неща?
Кристобал мислеше, че задава безопасен въпрос, но когато тя се стресна, му дожаля за нея.
– Няма значение. Важното е София да се развесели.
– Да, тя... тя е доста по-бодра – измърмори Мариана. – С нея си поговорихме... като майка и дъщеря. Не сме го правили често преди.
Кристобал замълча, не искаше да издава, че бе подслушал разговора. Това нямаше значение, Мариана пак беше заговорила за Едуардо. Тя мислеше само за него, а Кристобал мислеше само за нея...
– Кристобал, мислиш ли... – започна Мариана и млъкна.
– Какво?
Тя понечи да спре, после размисли и тръгна отново, но при това се блъсна в рамото му. Въпреки че нямаше сериозна опасност да падне, Кристобал я хвана с една ръка през кръста и я задържа, за да се увери, че тя няма да се нарани. Може би не беше само заради това, но му беше много трудно да устои да не я докосва... винаги му беше трудно.
Мариана явно се смути от близостта им и не смееше да го погледне, но не опита и да се дръпне. Промълви тихо:
– София ми каза нещо... за което не спирам да си мисля.
– Знам. Чух – призна Кристобал. Не издържаше дълго да лъже. – За това, че Едуардо не те гледа влюбено, както гледаше Виктория-Бланка ли?
Мариана го погледна изненадано.
– Не. И това ли е казала? Бях забравила за тази част.
Сърцето му сякаш спря да бие за миг, неспособно да понесе вълнението ей така. Кристобал бавно си пое дъх. Осъзнаваше, че Мариана е възвърнала равновесието си и трябва да я пусне, но изобщо не искаше.
– Какво... какво имаш предвид?
Тъмните ѝ очи, изпълнени с тайни, срещнаха неговите.
– Щом си чул, знаеш какво имам предвид – прошепна Мариана почти нечуто. Вдигна ръка и го погали по лицето. – Помниш ли какво ти казах, преди да замина? Че ти единствен от всички мъже в живота ми си добър с мен. А аз така те нараних... не съм свикнала хората да бъдат добри с мен, разбираш ли?
– Знам – Кристобал я прегърна с две ръце почти несъзнателно, все още опитвайки се да разбере какво иска да каже тя. – Няма значение. Аз все още те обичам.
– Да, обичаш ме, нали? – Мариана се усмихна донякъде тъжно.
Той се досети какво щеше да му предложи. Да бъде негова, въпреки че не го обича по същия начин, или поне вече не. Заболя го, защото искаше Мариана да бъде с него, защото го обича, но в същото време го заля щастие при мисълта, че все пак има шанс да се събере с любовта на живота си. Може би с времето тя щеше да го обикне така, както той обичаше нея...
– Знам, че е трудно за вярване, но и аз те обичам... Мислиш ли, че можеш да ми простиш и да ми дадеш втори шанс?
Кристобал се взираше в нея невярващ, сякаш беше възможно някой друг да е произнесъл тези думи, а не тя. Вече не вярваше да чуе от нея нещо, дори бегло наподобяващо това. Бе изминало твърде много време, толкова неща се бяха променили...
А Мариана отново му казваше, че го обича!
– Сигурна ли си? – гласът му излезе дрезгав и неясен. – Сигурна ли си, че го искаш?
Мариана кимна сериозно.
– Обичам те, Кристобал. Наистина. Не исках да си го призная, защото се бях вкопчила в Едуардо... но днес София ми отвори очите. Той е част от миналото ми. Ти си моето настояще.
– Господи, Мариана – промълви Кристобал и я дръпна към себе си, целувайки я жадно. Тя вплете пръсти в косата му и разтвори устните си за него, посрещайки целувката му така, сякаш я бе чакала хиляда години. На него определено му се струваше, че е чакал хиляда години, за да я целуне отново.
Едва след доста време му хрумна, че не е дал отговор на въпроса ѝ.
– Да, да, искам да ти дам втори шанс. Колкото шансове кажеш. Никога няма да се откажа от теб.
Мариана се разсмя щастливо - най-прекрасният звук във вселената - после отдръпна леко глава, за да каже бързо и задъхано:
– Но няма да е лесно, нали знаеш? Имам да ти обяснявам още доста неща и може да ми се разсърдиш, и всички ще ни мразят, и...
– Шшш – с още една нежна целувка той я накара да замълчи. – Просто се притесняваш напразно. Всичко ще бъде наред. Ще се справим с всичко. Защото ще бъдем заедно.
Идеше му да закрещи от щастие при тази мисъл - все още му се струваше твърде хубаво, за да е истина, но нямаше съмнение, че Мариана наистина се намира в ръцете му и му казва, че го обича и иска да бъде с него...
Преди те винаги се разминаваха. По глупава ирония на съдбата ту единият, ту другият решаваше, че не могат и не бива да се обичат. Но сега вече нямаше повече разминавания.
Сега най-сетне щяха да се борят за щастието си, защото и двамата вярваха, че е настъпил техният момент.
И щяха да победят.

Chapter Text

– Какво има, сладката ми?
Джес погледна сърдито съпруга си и само поклати глава.
– Не ми се говори.
Разбира се, той без съмнение разбра, че това не беше съвсем вярно. Очите ѝ направо блестяха от гняв, устните ѝ бяха стиснати, ръцете ѝ - скръстени върху все по-наедряващото коремче, където бебето им щеше да се крие още около три месеца, преди да се запознае със света и родителите си. Джесика седеше в нещо като поза лотос върху пълния с възглавнички диван, любимото ѝ място за почивка, и Диего нямаше как да не забележи как желанието да излее гнева си я изпълва, след като тя беше в такава поза, която рядко заемаше.
Диего свали раницата си и седна до нея на дивана, погалвайки голото ѝ краче, което се подаваше изпод синята нощница.
– Кой те ядоса?
Джесика въздъхна измъчено.
– Шефът, кой друг! Държи се с мен, сякаш съм малоумна, само защото съм бременна и защото съм руса – тя взе един кичур коса и го погледна почти обидено, сякаш той беше виновен за всичките ѝ неволи, преди да го хвърли назад.
– Обичам русата ти коса – Диего хвана кичура с пръсти и притисна устни в него за миг, което накара устните на Джесика да се извият в лека усмивка. Той беше толкова сладък и мил с нея, дори и когато хормоните ѝ я караха да се цупи за глупости и да проявява капризи!
Но после тя се сети пак за глупавия си шеф и стисна очи.
– Диего, наистина, не разбираш... Не мога да работя повече за този идиот! Мразя го, презирам го! И той ме мрази, сигурна съм!
Диего се усмихна и я погали по бузата.
– Никой не би могъл да те мрази, сладката ми. Но не си струва да се ядосваш заради този тип: щом бебето се роди, ще можеш отново да бъдеш гримьорка в телевизията и всичко ще бъде наред. А ако този глупак те ядосва толкова, просто напусни още сега. Знаеш, че вече изкарвам достатъчно, за да не се налага да работиш точно сега. А и не бива да се напрягаш и стресираш, може да навреди на бебето.
Джесика кимна полека, осъзнавайки думите му. И преди бяха говорили за това, но никога не се беше чувствала толкова недоволна от сегашното си, уж по-"спокойна" работа. Досега. Тя беше професионалист, а онзи кретен се държеше с нея, сякаш е просто някаква тъпа блондинка Идеше ѝ да го набие с някоя четка по главата.
– Сигурен ли си? – попита предпазливо.
– Разбира се, любов моя – увери я Диего. Взе дланите ѝ в своите и ги целуна, после погледът му се плъзна към корема ѝ и той го погали внимателно. – Толкова си красива. Както винаги, дори и повече.
– Наистина ли го мислиш? – Джес се развесели. Винаги ѝ харесваше да чуе, че Диего я намира хубава и привлекателна. Особено сега, когато всичко в нея сякаш се удвояваше... Ако беше само бюстът ѝ, тя нямаше да протестира, но то наистина беше !всичко. А имаше още доста време, докато достигне "пълния капацитет" на бременността...
– Прекрасна си – увери я Диего искрено. – И ако някой само посмее да те обиди отново, кажи ми и ще го пребия.
Джесика се разсмя, също и от удоволствие, че той говореше сериозно. Разбира се, никога не би го пратила да бие когото и да е - най-малкото, защото така самият Диего можеше да пострада, веднъж вече го беше виждала пребит и ѝ стигаше за цял живот - а, не, мерси - но страшно я радваше да знае, че е толкова важна за него.
Само преди няколко месеца Диего изобщо не се държеше така. Да, беше добър и любезен с нея, но двамата бяха по-скоро просто приятели, макар че тя отдавна бе искала да бъдат повече от това. После той се влюби в онази ужасна жена и за известно време Джес дори се бе примирила, че го е загубила и той никога не я е обичал и няма да я обича истински...
И тогава я блъсна онзи камион и тя едва не загуби бебето... както и собствения си живот. Нямаше по-изненадан човек от нея на света, когато се събуди и зърна Диего, със сълзи в очите и страх, изписан на лицето, да държи ръката ѝ и да я моли да се върне при него.
По-късно той ѝ каза, че докато не бил на косъм да не я загуби, не осъзнавал колко много я обича. Винаги я беше приемал за даденост, добави. Докато не си бе представил, че ще се наложи да живее без нея. И просто не могъл да понесе тази мисъл.
Чувствата му към онази жена - ако изобщо можеха да се нарекат така - не бяха нищо повече от празно плътско желание, което бързо изчезна, когато истинската му любима беше в опасност. Сега онази госпожа беше вън от животите им, слава богу. Скоро щяха да имат първото си дете и нищо друго не ги интересуваше.
Джесика нямаше как да не се усмихне при спомена за сватбата им. Ожениха се почти веднага след излизането ѝ от болницата. Тя не беше планирала нищо и носеше обикновена бяла рокля, която дори не беше булчинска, а плажна. Присъстваха само най-близките им хора, а сватбата се състоя в една малка църква до прекрасна горичка, където консумираха брака си. Беше толкова щастлива!
– За какво си мислиш? – Диего проследи с палец усмивката ѝ, неговото изражение показваше колко се радва на веселото ѝ настроение.
– За сватбата ни – призна Джесика. – Направо не можех да повярвам, че това се случва!
– Но се случи, госпожо Кастро. Сега си моя жена завинаги.
Диего я придърпа към себе си и потъна в нея, устните му върху нейните заличиха и последните неприятни емоции от случилото се през деня. Джес с удоволствие се предаде на жадната му целувка, все още опитваща се да свикне с удоволствието да бъде наричана "госпожа Кастро" и Диего да ѝ говори такива неща. Не чак толкова отдавна мислеше, че само би могла да сънува подобно великолепно бъдеще... Беше на ръба да се откаже от Диего, защото той продължаваше да си мисли, че не обича нея, а богаташката, която не даваше и пукната пара за него. После обаче...
Беше денят след сватбата им и двамата, както не можеха да си позволят цял меден месец точно сега, решиха поне да прекарат два дни в скъп хотел. Там, за ужас на Джесика, срещнаха не друг, а онази ужасна жена. Как само ги беше изгледала! Личеше си, че е страшно недоволна заради щастието им, дори обидена, сякаш имаше някакви права над Диего!
Беше се опитала да го извика и да говори с него насаме "по работа". Диего обаче я погледна бегло и ѝ заяви:
– Не, на меден месец съм. Освен това – той хвърли поглед към притеснената си съпруга, ухили се и добави: – Напускам.
Джесика не се беше сдържала да не го разцелува тогава, още там и пред онази жена. Изобщо не беше настоявала Диего да напуска работата си, но той го беше предложил заради нея - защото искаше тя да е спокойна! И освен това нито за момент не си беше помислил да се върне при другата - вече изобщо не мислеше за нея. Мислеше само за жена си и за детето им. Джес направо се бе разтопила от щастие онзи ден.
– Обичам те – измърка тя доволно и се облегна на широките гърди на съпруга си.
– И аз те обичам – отвърна Диего, карайки я да се усмихне още по-широко.
Диего я обичаше... Какво друго би могла да иска?

Chapter Text

– Спиш ли?
Илай само прошепна думите, спирайки пред стаята ѝ, но Клоуи го чу и се изправи в леглото.
– Не. Влез. Станало ли е нещо?
Той сви рамене.
– Нищо ново. Видях Скот да се връща без теб и изглеждаше ядосан. Реших да проверя дали си добре
Клоуи се изчерви и въздъхна, навеждайки глава.
– Не съвсем.
Илай седна до нея на леглото, повдигайки лицето ѝ нагоре. Притеснението го обземаше все повече, още откакто видя киселата физиономия на Скот, но сега думите ѝ направо го хвърлиха на ръба на вътрешна паника.
– Този кретен направи ли ти нещо? Нарани ли те? Какво стана?
Клоуи поклати глава. В очите ѝ имаше сълзи.
– Аз... аз не можах да... Не се чувствах правилно. Той искаше да...
– Знам – измърмори Илай, опитвайки се да направи нещата малко по-лесни за нея. – Но ти не искаше?
– Мислех, че е добра идея, мислех, че ще мога, но... – тя покри лицето си с ръце. – Осъзнах, че дори пред лицето на смъртта не мога просто да спя с някого ей така, дори и да е за последен път. Не исках. Мат ми се разкрещя...
– Смятал е, че си му в кърпа вързана.
– Да, нещо такова. Но аз не изпитвам чувства към него. Бях мила, просто защото така съм възпитана...
Сърцето му сякаш се смрази.
– И с мен ли си мила, просто защото си възпитана да бъдеш?
Клоуи бързо го погледна.
– Какво? Не! Ти си... ти си... – тя затърси думи. Не можа да ги намери, затова само го прегърна и въздъхна, когато ръцете му веднага я обгърнаха. – Не знам какво изпитвам към теб, Илай. Различно е. От всичко, което съм изпитвала когато и да било... Аз...
– И аз изпитвам нещо такова към теб – той я притисна към себе си с въздишка. Не знаеше дали тя е влюбена в него, но той със сигурност беше. Каква ирония! Да открие тук жената, която цял живот беше търсил, само за да я загуби няколко дни по-късно.
От друга страна, можеше и никога да не я срещне. Никога да не научи, че съществува такова прекрасно създание, че то може да го хареса и може би обича. Никога да не я докосне, да не види смеха в очите ѝ, да не чуе нежния ѝ глас...
– Обичам те – прошепна, съвсем тихо - дори беше сигурен, че няма да го чуе.
Но Клоуи рязко си пое въздух и се дръпна да го погледне, и очите ѝ бяха по-поглъщащи и по-красиви от цялата галактика.
– Това е – прошепна тя в отговор и се засмя леко, през сълзи - но Илай никога не я беше виждал толкова сериозна. – Това е чувството. Обич.
Сякаш всички звезди грейнаха в него наведнъж. Илай я прегърна силно, после намери устните ѝ със своите и я зацелува нежно. Клоуи му отвърна веднага, искрено и от сърце. От него нямаше да избяга, както от онзи Скот. Илай хвана ръцете ѝ в своите и усети как сърцата им затуптяха заедно. Сякаш той и Клоуи вече бяха неделимо цяло.
Тя го обичаше!
Нямаше да умрат. Във всеки случай не толкова скоро. Сега Илай беше сигурен в това. Клоуи го обичаше! Вселената ги беше събрала тук, на Съдба, за да се срещнат и да се заобичат. Имаше план за тях. Със сигурност не бяха осъзнали и открили любовта си, само за да я загубят след ден или два.
Каквато и да се случеше на кораба Съдба, тяхната съдба беше да изживеят любовта си. Илай беше сигурен.
А той обикновено не грешеше.

Chapter Text

Беше го докосвала само веднъж.
Разбира се, веднъж беше сядала в неговите ръце и тези на Пацо, а след като двамата я изпуснаха, тя се озова притисната до Наско, с дланите му на дупето ѝ, и той никак не бързаше да ги маха - а един друг път той беше сложил ръка на рамото ѝ и после си стиснаха ръцете, преди Бени да разбере, че съгласието му да не убиват агнето всъщност е измама - и после, когато той удари Камбаната заради нея след нападението на затворника над Албена, бързо и без да мисли беше стиснала ръката му, заставайки уплашено зад него, само за секунда, преди да се осъзнае - и естествено, онзи път с чашите и чая, а тогава всичко беше толкова смахнато, че изобщо нямаше смисъл да се брои.
Но истинско, решено от нея, доброволно, продължително докосване, което да означава... нещо... за нея, това беше друго. Случи се само веднъж, веднъж от всички тези година и пет месеца, през които работеха заедно.
Той говореше и говореше, обясняваше ѝ колко е сложен животът му, а пръстите ѝ се бяха стягали с желание да го докосне, да го погали, да го утеши - но се осмели едва след като Наско се обърна с гръб към нея. И ѝ отне страшно много време да преодолее всичките си страхове, за да направи този простичък - за някои хора - жест.
Беше сложила ръка на гърба му, отначало съвсем леко и бегло, толкова, че не беше сигурна дали я усеща. Но докато той продължаваше да говори, смелостта ѝ нарасна, както и желанието ѝ да го успокои. Какви глупости само беше говорила! Как се беше чудила по какъв начин да поправи стореното и да си вземе обратно думите, с които неволно го бе обидила така силно!
За да се обърне той накрая, доволен от себе си и ухилен и да ѝ каже: "Много добре го изиграх, нали? С този монолог кандидатствах в НАТФИЗ..."
Това, което я накара да се почувства засрамена и глупава, не беше, че Наско просто се е шегувал - такова нещо можеше да се очаква от него, пък и самият факт, че ѝ казваше истината, а не се възползваше от съчувствието ѝ, говореше колко чиста и незлоблива е душата му всъщност - не, това, което я притесни, беше колко много съчувствие се беше зародило в сърцето ѝ към този мъж, когото изобщо не би трябвало да харесва. Този мъж, с когото не би могла да има нищо, освен караници и проблеми, и който абсолютно не отговаряше на идеала ѝ за партньор в живота.
Тогава за първи път осъзна, че въпреки всички тези причини против, тя наистина харесваше Наско. Дори сама не беше усетила кога е започнала да развива слабост към него, а ето, че след една тъжна история беше готова да прескочи всичките си бариери и да му покаже колко емоционално ѝ въздейства... Тя, която наричаха Ледената Кралица!
Албена не се чувстваше удобно с чувствата. Никога не беше разбирала как трябва да ги управлява и как другите хора са толкова спокойни с тях. Е, не всички, но... Сестра ѝ например. Тя никога не беше имала проблем да харесва, се влюбва, прави секс, започва връзки, дори по няколко наведнъж, приключва ги, започва нови... Вероятно само за една седмица беше спала с повече мъже, отколкото Бени през целия си живот.
И това не беше проблем, наистина не беше за Бени. Поне доскоро. Добре де, трудно беше да откриеш мъж, който не пуши, не пие, вегетарианец е, обича животните, ерудиран е, възпитан е, разбира я, не мисли само за секс... и така нататък. Дума да няма, не беше лесно. Но тя беше сигурна, че ако ѝ е писано, все някога ще го открие. Така или иначе ѝ беше добре сама. Имаше си Марсел. Прекрасен котарак. Е, да, понякога бягаше и преследваше уличници, но я обичаше... По неговия си котарашки начин. Защо ѝ трябваше мъж, ако само щеше да лежи на дивана, да се тъпче с бифтеци, да се налива с бира, да задимява стаята и да иска от нея, след като му е изчистила бъркотията, да е в настроение да правят секс? Ако трябваше да избира такъв мъж или сама, предпочиташе сама. С Марсел. И с телевизора. И с Пацо, на когото винаги можеше да се обади. Ето, не беше толкова сама!
Не знаеше кога точно ѝ хрумна, че може би самотата не си струва пред това да бъде обичана. Може би когато Марсел избяга с уличницата. Или когато всички около нея се оказаха бременни, а тя вече минаваше тридесет и още не беше и помисляла за деца, а хората казваха, че след тридесет е много по-трудно да забременееш. Или... или започна по-рано, когато видя как Наско флиртува с майката на Алекс. Разбира се, Наско винаги флиртуваше. Веднъж дори го беше хванала с някаква червенокоса жена, която съвсем не можеше да се нарече красавица, и едва ли имаше синоптичка, с която да не е спал (след като Алекс ги изхвърлеше). Но понякога нещо просто е прекалено. Наско толкова често флиртуваше с нея, с Албена. Майката на Алекс беше почти двойно по-възрастна от нея, фръцла и глезла, и въпреки това Наско ѝ се хвърли в краката, веднага щом я видя!
Ако това не се беше случило толкова скоро след бъркотията с чая, може би нямаше да я уязви. Но колкото повече мислеше за онзи ден, толкова повече разни моменти от него ѝ харесваха, вместо да я плашат и ядосват (сега, след като вече нямаше опасност да остане до края на живота си в тялото на Наско).
Той я беше докосвал. Е, добре де, беше я опипвал съвсем невъзпитано, и то не точно нея, а "новото си тяло", и без нейно позволение, но ѝ ставаше горещо при мисълта, че Наско вече знае точно как изглежда тя без дрехи. Че ръцете му са се докосвали до голите ѝ гърди, до корема ѝ, до... мисълта, колкото и стряскаща да бе тогава, вече имаше и друга страна. Беше се случило; налагаше ѝ се да живее с тази случка. В опита си да я превъзмогне тя осъзна и другата ѝ страна.
Тялото ѝ, този храм на чистотата и въздържанието от вече близо три години, отново беше познало мъжко докосване. И то на Наско. Ако той не беше натъпкал корема ѝ с месо, тя можеше още тогава да види тези и други положителни черти на случката.
Например, бяха се целунали. Да, защото трябваше и защото беше единственият начин, и усещането тя да бъде Наско и да се целуне сама себе си, един вид, определено беше странно, но не можеше да спре да мисли за силното желание на Наско да я целуне. И за думите му "Искам пак"... А тя беше изплашена, дяволски изплашена, защото откри, че и тя иска пак. Колкото и да беше странно.
Всъщност беше дори още по-удивително. Наско не би трябвало да иска да целуне самия себе си, или пък мъж изобщо, но я беше целунал. Нея. Защото беше тя. И ни най-малко не се притесни, когато не проработи.
Просто искаше да целуне нея. Албена. Бени.
Луда работа.
За жалост ѝ отне твърде дълго да види положителното в поведението му и да превъзмогне изпитаната паника. Твърде дълго, защото сега Наско се натискаше на майката на Алекс. Майната му!
Или беше свързано със съчувствието му, след като Камбаната я нападна. Подейства ѝ някак много утешително да бъде защитена от някого. Тя, която твърдеше, че няма никаква нужда от мъж! И именно Наско да я закриля, беше още по-хубаво. Присъствието му я накара да забрави страха. Така или иначе едва ли Камбаната би я наранил, пък и при всички случаи беше толкова пиян, че надали би могъл, даже и да искаше. Тя реагира остро, но имаше право, след като този тип се държа така неандарталски.
Още един неподходящ мъж. Но и този я искаше. И беше сравнително симпатичен. Същото, както и при Наско. Дори можеше да бъде мил като него. Тогава защо не почувства към него нищо от нещата, които чувстваше към Наско?
Бам. Осъзнаване. Не ѝ трябва кой да е мъж. Не просто ѝ се иска някой да я намери привлекателна и да ѝ прави компания.
Иска ѝ се това да е Наско.
По-късно, докато мислеше за това вкъщи, си даде сметка, че така трябва да е. Тя - влюбена! В репортера! Да го харесва, добре - беше сладък, наистина. Но влюбена! Това си беше голяма работа. И тя абсолютно не знаеше как да действа. Толкова рядко ѝ се случваше.
Какъв е проблемът? - би казал Пацо. - Наско е страхотен, и освен това те харесва. Само да му дадеш знак, и ще падне в краката ти. Права си, това е много драматично казано за него. Знаеш какво имам предвид, Бени Бейби. Щом и ти го харесваш, просто се отдай на порива!
Да се отдаде, ама как? Какво ще стане с чистия ѝ апартамент, твърдото ѝ решение никога да не се среща с човек, който яде месо, пие, пуши и ходи по жени? Какво ще стане с дните и нощите ѝ, ако Наско е част от тях?...
Алкохолът определено проясни главата ѝ (Бог да го благослови Пацо, изглежда, че все пак нищо не можеше да направи като хората без асистента си!), но това, което наистина я удари здравата и избистри мислите ѝ, беше появата на Мартин. Сродни души точка ком, ама друг път. Ти да видиш, Мартин наистина вече можеше да бъде сродната ѝ душа. Милият, спрял да пие и да пуши, променил се заради нея!
А на нея изобщо не ѝ пукаше. Дори ей толкова не ѝ стана мило, нито се разчувства, нито се зарадва, нито абсолютно нищо. Явно този мъж не я интересуваше. Нищо, че беше станал идеален. Нищо, че беше заради нея.
Тя пак си искаше Наско, и това си беше.
Дай му знак - би казал Пацо. Но как? Ако тръгне да говори, ще се обърка, ще се притесни, въпреки алкохола ще дойде на себе си и нищо няма да каже. Познаваше се. Трябваше ѝ нещо по-лесно, по-бързо и същевременно по-конкретно.
Целувка?
Да целуне Наско. Тя. Ледената кралица. Какво? В първия миг мисълта ѝ се видя невъзможна. После обаче осъзна, че алкохолът я прави смела. Няколко репетиции с Пацо и Иво ѝ доказаха, че е така. Целуна ги, без дори да се замисли, без даже да се обърне. Отряза окончателно Мартин. И тръгна да намери Наско.
Той беше в малкия коридор пред кафе машината, с чаша в ръка. Коремът ѝ се стегна от вълнение, повече от всякога преди. Наско ѝ се усмихна с най-блестящата си усмивка, веждите му леко помръднаха, давайки ѝ нужния тласък. Стига е отлагала. Животът ще си мине, без да е живяла. Сестра ѝ ли го каза? Нямаше значение. Важното беше, че е вярно. За пръв път от три години беше влюбена. И не ѝ пукаше, че Наско не е идеалът ѝ за мъж.
Идеалът ѝ се беше променил, както изглежда.
Тя изпи наведнъж останалото в чашата си, пое си дъх за кураж... и се хвърли напред, право към обърканата си съдба.
Наско веднага започна да я целува в отговор и всичкото пиене на света не би могло да се сравни с това велико чувство. Той я искаше. Нея, наистина. През цялото време я беше искал, а тя, глупачката, сама си беше отказвала това щастие!
И тогава Наско се дръпна, за да... поговори с нея! Той, той, който винаги се подиграваше на жените, задето искали все да "си говорят", сега искаше да поговори с нея!
Направо не можеше да повярва. Мислеше, че е единствената, която е променила гледната си точка, но явно не беше така. Наско искаше да ѝ каже, че не е добър за нея, че не е идеалният мъж, когото тя чакаше. Но Албена вече знаеше това. Не го беше забравила. Просто то беше спряло да бъде проблем. Тя го искаше въпреки тези неща, искаше го заедно с тях, искаше го заради тях.
Тя го хвана за ризата и го привлече към себе си.
– Вече не ми пука.
– Наистина ли?
Наско също не можеше да повярва. Може би не смееше да повярва. Може би си мислеше, че шефката му върти някакъв номер. И едва сега разбираше, че тя е сериозна.
Албена поклати глава.
Наско нямаше нужда от повече убеждаване, за да я целуне. Телата им се притиснаха едно в друго, стопиха и последното разстояние, което ги делеше. Вече нищо не ги принуждаваше да не се докосват. Нейните граници бяха паднали, неговите бяха сложени за миг, заради нея, за да рухнат пред искреното ѝ желание да бъде с него.
Сега вече трите години чакане имаха смисъл. Защото вече знаеше, беше чакала него. Не идеалния мъж. Нещо по-хубаво.
Нейният мъж.

Chapter Text

– Не мога да го направя – Лина се изправи рязко в леглото. – Трябва да тръгвам... Не биваше изобщо да идвам.
Магдалена въздъхна с примирено отегчение и погали с ръка голия гръб на бившата си учителка.
– Моля те, спри. Вече го говорихме сто пъти. Ти си тук, синът ти е тук, багажът ви е тук. Вече не можеш да си тръгнеш.
– Не, ти не разбираш – Лина я погледна, очите ѝ бяха широко отворени и паникьосани. – Не биваше да се съгласявам на това. То е... нередно, неправилно!
– Лина... – разбрала, че няма да се мине без поредното обсъждане на практически вече приключилата ситуация, Меган седна, за да бъде по-близо до притеснената Лина. – Стига си се измъчвала, моля те! И двете сме пълнолетни, вече не съм твоя ученичка, законът отдавна не преследва двойки като нас, а никой не знае, за да ни критикува!
Това беше изискване на Лина. Тя ужасно се страхуваше какво ще стане, ако някой разбереше за тях. Затова беше помолила Меган - засега - да го пазят в тайна и тя се съгласи, макар че на нея лично изобщо не ѝ пукаше кой какво мисли и казва.
Лина започна да диша малко по-спокойно, но цялото ѝ същество продължаваше да излъчва угризения.
– Ние двете не можем... Какво ще правим, ако някой научи?
Магдалена я целуна по рамото.
– Ще му кажем да си гледа работата.
Лина се усмихна за наносекунда, но после лицето ѝ отново доби разтревожено изражение.
– Страх ме е... – прошепна тя. – Това не съм аз. Не знам какво ми стана, откакто те срещнах. Чувствам се като друг човек.
– Някои биха казали, че това е любов – сега Магдалена отмести косата ѝ и погали с устни врата ѝ, опитвайки се да я върне към онова, което планираха да правят преди малко.
Но Лина беше напълно преминала на вълна "не, това е грешно и аз съм ужасен човек".
– Какво ще кажа на сина ми, когато започне да разбира, че ти и аз... не сме просто приятелки? Как ще му го обясня? Представяш ли си какво ще стане, ако приятелите му научат, че имам връзка с жена!
– Ще разбере, че така е в живота и в любовта – отвърна рязко Меган. – Със сигурност вече е виждал много такива двойки и знае, че такива неща се случват. А що се отнася до приятелите му, обзалагам се, че всички момчета в класа му ще се опитват да ни дойдат на гости, за да видят как се натискат две момичета.
Лина се засмя нещастно, но определено не се беше отпуснала.
– Аз не съм момиче – каза тихо и тъжно тя. – Имам отговорности и трябва да се държа като отговорен, възрастен човек. Нямам избор... трябва да се върна при майка ми.
– Това определено няма да стане! – Магдалена я извъртя към себе си с решителен поглед в сивите очи. – Няма да позволя да се върнеш при онази проклета злобна дърта тъпанарка! Не трябва да си близо до нея, не трябва дори да я виждаш! Иамш избор, и той е да се върнеш при нея, да търпиш как тя те малтретира психически и унищожава самочувствието и живота ти, синът ти да гледа това, да се превърне в наркоман и напълно да се съсипе, или да останеш тук, при мен, където има човек, който обича и теб, и сина ти, и иска само и двамата да сте щастливи. Не ми се вижда много труден избор.
Лина я гледаше няколко дълги секунди, после си пое дълбоко въздух и най-после отново се превърна в себе си, Лина, която мисли за себе си.
– Извинявай. Просто от време на време все още откачам.
– Нормално – Меган я погали бавно по бузата, изпълнена с нежност и любов към тази жена, която просто я изкарваше извън нерви, но въпреки това предизвикваше в нея по-силно чувсто от когото и да било друг. – Никога досега не си била с човек, който наистина те обича. Остави ме да те обичам и много бързо ще свикнеш.
– Обичам те – промълви Лина, взирайки се в нея като човек, който вижда богиня.
– Тогава спри да говориш и ела – Магдалена легна назад, хващайки за ръка Лина. За нейно безкрайно удоволствие и облекчение Лина я последва на мекия матрак, сливайки устни с нейните, готова да даде всичко от себе си както всеки път, за да докаже любовта си.

Chapter Text

Беше странно.
Беше странно да се прибере у дома при мъжа си и детето, сякаш нищо не е станало. Сякаш нищо не е било и нищо в живота ѝ не се е променило.
Лили почти не можеше да повярва колко е странно. Струваше ѝ се, че жената, която до днес сутринта беше шетала в този апартамент, беше се опитвала да приготви храна по високите стандарти на съпруга си и да задуши недоволството си, не е била тя.
В известен смисъл наистина не беше тя. Онази жена не изневеряваше. Не спеше с мъже, които познава само от няколко минути. Не правеше неща, които не бива.
Онази жена беше идиотка.
Стараеше се да угоди на мъжа си, и защо? Защо? - питаше се Лили, преценявайки го съвсем трезво с поглед, докато тримата с дъщеря им вечеряха. Той дори не я поглеждаше. Не я попита как е минал денят ѝ, какво е правила днес, как се чувства, защо има бинт на ръката. Най-вероятно изобщо не беше забелязал бинта.
За миг ѝ мина през ум да каже нещо язвително, за да го предизвика, но после се запита - защо да прави и това? Какво щеше да постигне? Той не я забелязваше, не я желаеше и не я обичаше. Вече можеше спокойно да уточни този факт, защото, ако не друго, поне знаеше какво е чувството, когато един мъж я желае.
Днес на обяд, в кабинета с Младен... Очите ѝ се притвориха и мислите ѝ се отнесоха в далеч по-приятна посока. Споменът как диво я целуваше той, как я прегръщаше и галеше, беше достатъчен, за да накара пеперуди да запърхат в стомаха ѝ. Никога не ѝ се беше случвало подобно нещо. Не знаеше какво стана, когато се озова в кабинета на непознатия доктор днес с порязана ръка. Най-малко си беше мислила да търси любовник, било то там или изобщо. Повечето хора биха се учудили дори защо той ѝ се е сторил подходящ. Младен не беше красив, но беше невероятно нежен и мъж преди всичко - мъж много повече от нейния собствен. Веднага щом болката от ръката ѝ беше попритъпена, Лили осъзна, че той я привлича. И докато Младен се грижеше за раната от кухненския нож и се извиняваше по трогателен начин, задето днес сестрата я няма, наложило ѝ се да замине, понеже... Тя осъзна, че всичко в нея се вълнува по непонятен начин. От ученичка не се беше чувствала така. Бракът ѝ с Антон беше добре обмислено, спокойно прието споразумение. Бяха решили, че си подхождат и ще им бъде добре заедно, а и тя беше загубила другите перспективи за живота, които имаше. По едно време дори си втълпи, че го обича, но никога не беше изпитвала такова влечение към него. Всъщност той я плашеше, понякога малко, понякога много. И я обиждаше зверски много.
Младен поглеждаше често в сивите ѝ очи и за миг добиваше изражение на замаян, а пръстите му бяха невероятно нежни. Лили не изпитваше и капка съмнение, че той също усеща привличането между тях. И когато превръзката ѝ беше готова, двамата едновременно посегнаха един към друг, устните им се срещнаха на половината път и се сляха в изпълнена с копнеж и нежност целувка.
Лили не познаваше себе си такава, но днес дори не си помисли да отблъсне Младен, макар да знаеше, че като омъжена жена не трябва да постъпва така. Ала съществуващото у нея доблестно чувство за дълг беше приспано от съзнанието, че Антон сигурно отдавна ѝ изневерява. Дори и да не го правеше, се държеше с нея, сякаш тя не заслужава нито една ласка, нито едно изпълнено с обич докосване. Само ѝ говореше глупости и се държеше като пълен гадняр. Изобщо не го беше грижа как се чувства тя, какво иска.
Така че защо нея да я е грижа за него?
Дори и да искаше да мисли за мъжа си, не можеше. Младен я събори на кушетката и я люби така, както Антон никога не беше, нито би могъл; накара я да забрави всичко и всички, освен колко хубаво може да ѝ бъде. Беше забравила или дори не беше знаела изобщо, че може да бъде така прекрасно... Ръцете му, устните му... Лили затвори замечтано очи и въздъхна щастливо.
– Какво ти е? – гласът на мъжа ѝ, злобен и недоволен, я сепна и я извади от спомените.
– Защо? – попита тя предизвикателно.
– Изглеждаш странно – отговорът се позабави, явно той не знаеше как да определи държанието ѝ. И как би могъл да знае, след като никога не я беше карал да се чувства така, помисли си Лили. Преди не живееха зле, но това отдавна отмина. Напоследък тя мразеше дори да бъде в една стая с него. А и той никога не я беше карал да се чувства щастлива, ценена, защитена. Сякаш е прекрасна и копнее за нея повече от всичко...
Както беше направил Младен днес. Тя беше съвсем друг човек, когато се прибра у дома. Човек, който знаеше какво е да се отнасят добре с него.
– Добре съм – отвърна Лили натъртено, без да го поглежда. Наистина беше добре - по-добре от всякога.
Той загуби интерес към темата.
– Знаеш ли, в банката...
– Не ми се слуша – прекъсна го тя.
– Но...
– Уволниха ли те?
– Не, разбира се...
– Тогава не ме интересува. Искам да се нахраня в тишина, ако обичаш.
Не обърна внимание какво впечатление е произвела. Искаше да продължи да мисли за днес, за Младен, който я прегръщаше и галеше на тясната кушетка, докато и двамата не отмаляха от удоволствие. И после той не я пусна сякаш физическото удовлетворение е всичко, което е търсил, а продължи да я държи и да милва тялото ѝ с устни, докато говореха...
– Омъжена съм – беше казала Лили, чувствайки се длъжна да признае това. Прозвуча обаче, сякаш се криеше зад стена. Не искаше да излезе така. Странно, винаги е била толкова пряма, но всъщност не умееше да казва нещата така, както трябва, нито да взима решения, когато трябва.
– Знам – Младен бе погалил здравата ѝ ръка, тази с пръстена. – Видях. Трябваше да се сдържа, но... не можах.
Усмивката, която бе се появила на лицето ѝ, беше широка и изпълнена с доволство. Значи ето какво било да те желаят истински! Значи беше възможно и проблемът не беше в нея...
– Какво ще правим сега?
– Не знам, аз... Бракът ми не е щастлив, но имам дете...
Младен беше заговорил решително, търсейки точните думи, докато лицето му почиваше върху едното ѝ рамо.
– Не мога да съм сигурен какво чувстваш ти, но мисля, че и за двама ни това беше необичайно – Лили беше кимнала плахо с глава. – Лили, аз... не искам да си остане едно случайно преживяване. Искам да продължа да те виждам. Ако решиш да напуснеш съпруга си, между нас би могло да има нещо много хубаво...
Тя беше затворила очи, безкрайно изкушена от думите му и от устните му, леко целуващи шията ѝ, дланите му, които галеха гърдите ѝ с неописуема нежност.
– Не знам... трябва да помисля...
– Помисли. Помисли колкото имаш нужда. Аз ще те чакам...
Лили се върна към действителността. Беше казала на Младен, че има нужда да помисли, но сега се питаше защо изобщо е смятала, че има нужда от подобно нещо. Тя обичаше Мая, но животът с Антон беше някакъв кошмар, от който ѝ се искаше да закрещи. Сега знаеше, че всичко може да бъде далеч по-хубаво. Нямаше гаранция, че с Младен наистина ще бъде щастлива завинаги, но трябваше да опита. Да загуби този шанс би било най-тъпото нещо, което можеше да направи. А и се съмняваше, че двамата биха могли да се разделят или намразят. Това, което се бе случило днес в кабинета му, не беше просто секс - бяха се любили. Сякаш се беше пренесла в някакъв съвършен свят, където животът тече както трябва и всичко е възможно.
Нямаше нужда да мисли. Отдавна обмисляше да напусне мъжа си, а сега най-после имаше необходимата сила за това.
Благодарение на Младен.
– Искам развод.

Chapter Text

Васил караше колата. Не че Яна не можеше да кара, но не искаше. А на Сашко не даваше, защото "още бил малък" - въпреки че от доста време имаше книжка. Васил беше уморен от последните дълги работни дни, но не мислеше за умората. В ума му беше само Лина, красивата им домашна помощница, чиито сиви очи отдавна го бяха омагьосали.
От близо тридесет години беше женен за Яна, но не по любов. Между тях никога не беше имало такава, само взаимна нетърпимост, която укротяваха чрез временно примирие със секс. Причините да се оженят отдавна не важаха, но имаше една да останат заедно - Сашко, тяхното единствено дете, което също вече отдавна не беше дете.
Но имаха семейство, дом. Бяха станали богати и уважавани там, където живееха. В момента пътуваха за поредната си почивка, която щеше да е на още по-хубаво място от предишната. Както винаги, Яна го беше избрала. Щяха да направят много снимки и да покажат на всичките си приятели колко хубаво са си изкарали.
И никой нямаше да забележи празнотата в очите на Васил и студа в очите на Яна, както винаги.
Тя също не го обичаше, той го знаеше, но беше вързана с него. Преди. А сега не би се отвързала за нищо на света. Сега той имаше състояние и връзки и тя искаше непрестанно да се възползва от това.
– Защо си толкова мълчалив? – гласът на Яна, безчувствен и ледено студен, отекна в купето на колата. – Да не би да ти се иска да си бяхме останали вкъщи?

– Надявам се да си изкарате добре – топлият глас на Лина беше пълен с искреното чувство на усмивката, която грееше на лицето ѝ. – Аз никога не съм била на почивка. Сигурно е много хубаво.
Васил се загледа в нея, вместо да вземе книгата, за която беше дошъл в стаята, и да си отиде. Гледаше как Лина сгъва дрехи и ги слага в куфара му, не можеше да пропусне нежния начин, по който ръцете ѝ докосваха дрехите му - и да не го сравни с начина, по който Яна ги хвърляше в куфара винаги, когато им се бе налагало да се местят. Затова той беше предпочитал сам да си ги сгъва, но сега имаха Лина и ѝ плащаха точно за такива неща. Но за тази обич, с която сгъваше неговите дрехи, той не ѝ плащаше...
– Някой друг път може да те вземем с нас – каза ѝ, без дори да се замисли как ще реагира жена му при тази идея. Не го интересуваше особено. Можеше да намери причина Лина да ги придружи.
Тя го изгледа учудено и някак плахо, после отметна русата си коса, сякаш да скрие лицето си.
– Това е толкова любезно от ваша страна.
– Аз не правя нищо от любезност – отвърна той, съзнавайки, че не може да си говори по такъв начин с нея. Не беше правилно. Трябваше да излезе от стаята и да си отиде.
Но не можеше. Лина сякаш го държеше с котва, краката му бяха приковани към пода и отказваха да мръднат. Така се чувстваше винаги, когато беше в една стая с нея, но сега за първи път бяха сами. Сашко беше в градината, а Яна - на пазар. Нямаше кой да го разсее от блясъка на Лина.
Тя се засмя.
– Разбира се, аз съм на работа. Няма да пропусна да си я върша, ако решите, че ви трябвам на някоя почивка.
– Не говорех за това.
Лина го погледна плахо.
– Не бива да се държите така.
Васил стисна уста, после въздъхна и наведе глава надолу.
– Знам, права си. Не исках да те карам да се чувстваш неудобно.
Лина се смили над него:
– Зная, че напоследък работите много. Трудно ви е да си намерите място, имате нужда от разнообразие. На почивката ще ви стане по-добре и ще се върнете с нови сили.
– Мислиш ли?
Той не мислеше. Тя нямаше да бъде с тях. Трябваше да прекара цели десет дни далеч от нея. Внезапно почивката му се видя ужасна идея.

– Да, иска ми се. Чувствам се прекалено уморен.
Яна изпръхтя и скръсти тънките си крака.
– Прекалено много време прекарваш вкъщи напоследък. Човек ще си рече, че там има нещо много интересно.
Значи беше забелязала чувствата му към Лина. Васил стисна кормилото с ръце. Наистина не му се водеше този разговор. Нямаше смисъл.
– Говориш глупости.
– Аз ли говоря глупости? Добре... – проточи тя. – Стига ти да не вършиш глупости, аз нека да си ги говоря.
Васил погледна към Сашко в огледалото. Той се взираше през прозореца и очевидно не им обръщаше внимание. Беше свикнал да се карат и заяждат. Сигурно дори не ги слушаше.
– Защо не спреш?
– С кое? Та аз нищо не правя. Или ти смяташ, че правя нещо нередно? Може би, че си имам друг?
Васил се изсмя.
– Не се съмнявам, че би могла да имаш, ако искаш.
Това я накара да присвие очи.
– Значи не те интересува, така ли?
Васил се накара да запази спокойствие, вместо да спре рязко колата и да хване жена си за грижливо оформената коса.
– Не виждам смисъл да си говорим кой какво го интересува, Яна.
Тя изсумтя тихо, но поне замълча. Беше схванала намека му и не искаше да обсъждат как повече от година не бяха спали заедно. И как това не беше необичайно. Понякога на нея ѝ щукваше да го "награди", явно уплашила се, че може да го загуби, но за него това беше просто поредното досадно задължение. Никога не я беше желал истински, а откакто пристигнаха тук, съвсем бяха оредели нощите, които прекарваха като съпруг и съпруга. Не му липсваха. Понякога се беше случвало да спи с някакви жени, неважни, единични нощи, които не караха Яна да се тревожи, ако се досещаше за тях.
Сега обаче тя се тревожеше. Васил не би могъл да каже, че няма причина. Този път наистина имаше. Той дори не беше спал с Лина, но чувствата му към нея не бяха нито неважни, нито нетрайни.
Никога в живота си не се бе чувствал така нещастен, както когато се раздели с нея.

Васил наблюдаваше как Лина играе на табла със Сашо и изобщо не чувстваше обичайното раздразнение, което го обземаше в края на седмицата. Но то беше заместено не само от приятни емоции. В гърдите му се бореха радостта от компанията на Лина и унинието при мисълта, че дълго време няма да я види. Щеше да излъже, ако твърдеше, че не си дава сметка колко цени присъствието ѝ и колко щастлив се чувства край нея. Но това щастие беше съпроводено и с болка, защото тя оставаше далеч от него - винаги на благоприличното разстояние, винаги на любезното "вие", което сякаш поставяше стена между тях. Той самият не се опитваше да я пресече, продължаваше с опитите да бъде добър съпруг и баща и да се радва на Лина само отдалече...
Но след час те заминаваха, а това означаваше, че ще трябва да търпи липсата ѝ повече от седмица. Гонеше го някакъв нелогичен страх, че след това нищо вече няма да е същото. Че нещо жестоко ще се обърка. Може би че Лина ще напусне в това време, ще си отиде и той никога повече няма да усети топлината, с която тя го спасяваше в последните три месеца от студа, който излъчваше Яна.
– Отивам да повикам майка – Сашо се изправи, покланяйки се на Лина, която беше спечелила партията.
– Да, време е да тръгваме – съгласи се Васил. – Кажи ѝ да побърза.
Яна беше отишла при съседката фризьорка, сякаш щяха да заминават за някакво гала събитие. Не дай си боже да пътува шест часа в кола без оформени букли.
– Мисля, че той ми позволява да спечеля – усмихна се Лина. – Смята, че е джентълменско.
– Не мисля, че го прави, но определено е джентълмен. Метнал се е на баща си.
Лина го погледна и се усмихна по-нежно, с топлота, която накара сърцето му да запее.
– Така е.
– Защо не дойдеш с нас? – попита спонтанно той, сядайки срещу нея на масата. – Яна ще се радва някой да ѝ прислужва.
Лина бързо сведе поглед.
– Госпожата нареди да остана тук и да се грижа за къщата.
– Къщата няма да загине без теб – докато аз може и да загина, добави Васил наум. – Освен това аз ти плащам заплатата.
– Не е разумно – гласът ѝ беше само шепот.
– Защо? – изръмжа той, загубил търпение. – Толкова ли съм ти неприятен?
Лина поклати глава, без да го поглежда.
– Точно обратното. И именно затова... Вие си имате семейство, съпруга...
– Искаш да кажеш, че ако ги нямах, щеше да дойдеш с мен, където и да те заведа?
Лина си пое дълбоко дъх и го задържа толкова дълго, че той се притесни за нея. Накрая тя въздъхна: "Да", и се изправи, за да избяга.
Той обаче беше по-бърз и се озова пред нея, без да я принуждава с физическа сила да остане - не искаше да се държи така с нея, а не би и могъл да я нарани.
– Лина, моля те.
– Не, аз ви моля. Не се дръжте така. Семейството ви...
Васил се доближи още повече до нея.
– Какво значение има семейството ми, ако обичам друга? Длъжен съм да стоя с жена, която не обичам, само защото някога съм имал глупостта да се оженя за нея и имаме дете, което е почти на три десетилетия?
Лина вдигна глава и за първи път се осмели да го погледне - и сякаш не можеше да му се нагледа, сивите ѝ очи бяха станали огромни и още по-божествени от обикновено.
– Не зная... – промълви тя.
Плахо протегна ръка да го докосне. Пръстите ѝ се спряха на лакътя му, после бавно се спуснаха надолу, докато не се сплетоха с неговите. Васил хвана здраво ръката ѝ и имаше чувството, че за първи път от раждането му животът му е намерил смисъл, причина, всичко, което може да е нужно на човек.
Приближаващите стъпки накараха Лина да се пусне от него, стресната и виновна, и тя се отдалечи, без да го погледне повече. Едва когато Васил се качи в колата и се приготвяше да потегли, зърна силуета ѝ на прозореца, загледан с копнеж към него.
Натисна педала и тръгна, а с цялото си същество искаше да остане.

– После трябва да си намерим нова домашна помощница – заговори отново Яна с флегматичния си глас. – Мисля да уволня Лина. Държи се много нахално. Сякаш е част от семейството, а не платена прислуга.
– Но тя е част от семейството! – възмути се Сашо, за първи път обръщайки внимание на разговора.
– Не, не е – хитрите очи на Яна се стрелнаха към Васил и тя се усмихна злобно и доволно. – И не бива да си мисли, че може да стане...
Това сякаш запали буре барут в него. Той и Лина не правеха нищо нередно, и въпреки това Яна искаше да му я отнеме! Вече нямаше да може дори да я вижда и да разговаря с нея. Васил не можеше да приеме подобно нещо. Самата мисъл, че Лина може да изчезне от живота му, беше достатъчна, за да го накара рязко да натисне спирачката. Той отби и спря встрани.
– Какво правиш? – възкликна възмутено Яна.
– Забравих нещо. Трябва да се върна. И без това не ми се ходи на почивка – думите му бяха предназначени за Сашо, не искаше точно сега да обсъждат всичко, но Яна разбра смисъла им.
– Връщай се обратно! – кресна тя, но той вече слизаше от колата.
– Ще се върна на стоп. Обадете ми се, когато пристигнете – той свали куфара си и помаха за довиждане на сина си, който се настани на предната седалка. Някаква кола профуча точно покрай тях, преследвана от друга. – Карай внимателно! – добави Васил, а Сашо кимна. Яна го гледаше сърдито, изпълнена с омраза, но не можеше нищо да направи. Васил най-сетне беше намерил нещо, което да го накара да помисли и за себе си, да направи правилния избор.
Беше намерил любовта.
Колата потегли бавно и продължи спокойно напред, а той тръгна по обратния път край магистралата, изпълнен с щастливо вълнение да се върне при Лина.
Изпълваше го чувството, че е постъпил по възможно най-правилния начин и благодарение на това внезапно решение сега всичко ще бъде наред. Беше възможно да бъде щастлив. Сега за първи път го разбираше. Имаше начин.
Лина беше ключът.

Chapter Text

Не, така определено не можеше да се спи. Макар че Живко ѝ беше свалил ковчега на пода, Нушка все пак не успяваше да превъзмогне мисълта къде се намира. Колкото и той да ѝ беше повтарял, че тук никога не е лягал никакъв починал, тя не беше способна да спи на такова място... толкова твърдо, освен всичко, и неудобно. Измъкна се от ковчега с недоволна въздишка и уморено се огледа. Дали да не опита да спи на стола, с глава върху бюрото?
Навън беше много тъмно - прозорецът представляваше само една черна страница, но въпреки това тя реши да се поразходи на чист въздух, казваха, че помагало при безсъние. Ако обиколеше блока пет-шест пъти, може би щеше да се почувства достатъчно уморена, за да заспи.
Излезе и след кратък размисъл заключи вратата. Надали някой идиот би дошъл да ограбва точно погребална агенция, но кой знае - всякакви тъпаци има. Не искаше после Живко да ѝ се кара, ако нещо се обърка...
Тя започна да се изкачва нагоре по стълбите, гледаше внимателно в краката си, за да не се спъне, и внезапно се блъсна в някого, който слизаше надолу.
Полетя назад и вече усещаше как ще се удари с все сила в плочника, когато някой я хвана над лактите и я задържа.
– Нуша! Добре ли си?
– Живко? – тя запримигва, мъчейки се да го фокусира на слабата светлина, идваща от прозореца на мазето. Наистина беше той - щеше да познае този нос, тези големи кафяви очи, тези устни при всички случаи. Ах, колко си беше мечтала някой ден да се окаже толкова близо до него... но не при подобни обстоятелства. Защо винаги успяваше да се изложи пред него?
– Живе, ти... какво правиш тук?
– Добре ли си? – той я дръпна до себе си на стъпалото и предложи с ръка да продължат нагоре, по нейния път. Нуша мълчаливо продължи да се изкачва, сега краката ѝ съвсем не заслужаваха доверие, но не смееше да си го признае. – Не бях сигурен, че ще ти е удобно долу, и дойдох да проверя... Отиваш ли някъде? Да не би да имаш среща? – гласът му прозвуча малко странно, може би се шегуваше.
– Не. О, не, не, аз просто... Исках да се разходя. За да се уморя. Явно не съм достатъчно уморена, за да заспя... Не че долу не е удобно, напротив, много съм ти благодарна, че ми предложи да остана там, наистина...
– Така ли? – той беше изненадан. Двамата спряха пред входа. – Тъкмо щях да те питам дали не предпочиташ да дойдеш да спиш в моя апартамент... В хола, де, на дивана... Или, ако предпочиташ, в спалнята, искам да кажа, с удоволствие ще ти отстъпя леглото...
Той ѝ предлагаше да спи при него?! На дивана! Не знаеше дали да се радва, или да се разплаче. Разбира се, че предпочиташе да спи в дома му! Но с него...
– Всъщност... да, така май наистина ще ми бъде по-удобно... Ако наистина го предлагаш... и си сигурен, че няма да ти преча...
Живко хвана ръката ѝ и я целуна.
– Няма да ми пречиш, уверявам те.
Нуша примига няколко пъти насреща му, преди мозъкът ѝ да заработи отново. Напомни си тъжно, че Живко едва ли се опитва да я сваля. Досега не беше показал намерение за нещо такова, а и, както винаги казваше Гергана, Теменуга не беше особено впечатляваща...
Небето над блока наистина беше тъмно, съвсем черно. Нито една звезда не светеше. Докато следваше Живко към входа, тя си помисли тъжно, че и в нейния живот е така. Нямаше никакви светлини, нито дори в края на тунела, нито по пътя. Тъкмо беше успяла да си намери по-добре платена работа, а бе останала без апартамент - и, разбира се, мъжът, в когото беше влюбена, не ѝ обръщаше никакво внимание, не я харесваше по този начин. Това, за зла беда, не ѝ пречеше тя да се влюбва все повече в него, колкото повече го опознаваше...
Беше ѝ много любопитно какъв е апартаментът му. Може би донякъде очакваше всичко да е черно, но стените бяха в приятен кафяв цвят, а мебелите бяха в сребристо сиво и синьо. Диванът изглеждаше много скъп. Нушка се притесни да спи на него, но се притесни още повече, когато Живко настоя тя да се настани в леглото му. Постла ѝ нови чаршафи, докато тя стоеше като замръзнала пред голямото легло с червена табла и имаше чувството, че ѝ се вие свят.
С колко ли жени беше спал той в това легло? Колко ли от тях са оставали дълго, седмици и месеци? Колко са си тръгвали, още преди да настъпи зората? Струваше ѝ се непосилно да легне там, но не можеше да му откаже, без да го обиди.
– Ще... ще отида да си махна грима – измърмори и се скри в банята. Търсеше причина да отложи неизбежното, но накрая щеше да ѝ се наложи да легне в онова легло... и да си мисли за всички други жени, които са били тук с Живко, докато тя е в леглото сама, просто защото има нужда от помощ...
Очите ѝ се насълзиха и почистването на грима се превърна в добра идея. Нуша приключи, остави с въздишка памука в кошчето и излезе, за да посрещне смело съдбата си.
Живко се появи почти в същия момент от кухнята с бутилка вино и две чаши - не за вино, едната беше за уиски, а другата - за кафе, с някакъв надпис.
– Помислих си, че малко вино може да ни помогне да заспим. Искаш ли?
– Да... ами защо не – измърмори Теменуга. Да, виното можеше наистина да ѝ помогне, стига да не се напиеше. Това би било катастрофално - щеше да си загуби и подслона, и работата.
Живко наля и ѝ предложи да си избере чаша. Тя взе онази с надписа, любопитна да разбере какъв е. Пишеше "Най-добрият...". Нуша се изчерви и бързо отпи от виното.
– Подарък ли ти е?
– Чашата ли? А, не... Купих си я от един магазин... – отвърна Живко и сякаш и той малко се смути. Беше очарователен смутен... и всякак... Нуша издиша замечтано, после допи виното с намерението да се махне бързо. Живко обаче се взираше в нея с неподправен интерес и тя усети как се изчервява още повече.
– Да не би да имам нещо на носа?
– Не – той взе чашата ѝ и я остави на масата до своята. – Просто... без грим изглеждаш различно. Така ми харесваш повече...
– Как... повече? – питаше Нуша, а след миг осъзна, че той вероятно няма предвид изобщо да я харесва, просто се е изразил така. Идеше ѝ да потъне в земята.
Но Живко кимна и сякаш неусетно лицето му се приближи към нейното.
– Да... и без това ми харесваш, но сега вече не знам как ще се спра да не направя това...
В следващия миг той я целуваше, а когато Нушка залитна от замаяност, я хвана и я задържа изправена, без да спира да я целува...
Живко твърдеше, че я харесва! Целуваше я!!! Би могла да припадне, ако той не я държеше. А и той целуваше толкова хубаво! Тя изобщо не се възпротиви, когато я поведе към леглото. Така ѝ се бе искало да го сподели с него, вместо да лежи там сама! Дори не си помисли да се дръпне възмутена, въпреки че Живко ѝ остави достатъчно пространство да го направи, ако поиска. Когато разбра, че тя няма да избяга, се усмихна самодоволно и я пусна върху леглото, качвайки се върху нея. Нуша го прегърна силно.
Небето навън продължаваше да бъде черно, но на нея ѝ се струваше, че всичките звезди на света греят около леглото.

Chapter Text

– Не мога да разбера защо някои хора са толкова негативно настроени към всичко! В крайна сметка, колко ще им коства да бъдат малко по-весели и оптимистични?
Елена направо не можеше да повярва, чувайки своя вечно песимистичен колега да говори така. Та той винаги имаше някаква иронична, мрачна реплика, с която да отговори на техните опити да бъдат позитивни! Сякаш винаги беше сърдит и се цупеше за нещо, макар че, разбира се, помощта му в случай на нужда не беше под съмнение, а вечните му опити да забогатее издаваха някаква позитивна нагласа в характера му. Но това определено беше прецедент. Цяла вечер, откакто се беше върнал със синини под очите, Тома говореше такива неща и я удивляваше все повече. Елена реши, че е крайно време да вземе някакви мерки.
Докато останалите бяха заети с Ники и Сашо, които играеха на игра, тя хвана Тома за блузата и го издърпа в кабинета си.
– Тома, какво става? Добре ли си?
– Да, защо? – той вдигна рамене, все така усмихнат, и отпи още една глътка шампанско от чашата, която разнасяше.
Ели я стрелна с притеснен поглед.
– Пиян ли си?
– Стига с това твое вечно киселене! Просто съм в добро настроение. Бях пиян по-рано, но изтрезнях...
– А сега май пак ще се напиеш! Тома, няма да позволя Ники да те вижда в такова състояние...
Той изпуфтя и остави чашата на шкафа.
– Добре, няма да пия повече. Ето, доволна ли си?
Но сега тя беше истински шокирана и даже още по-притеснена. Какво? Тома да се отказва доброволно от алкохол? Едуард Бездънния Томасян? Не, това не можеше да е истина.
– Тома, да не си дрогиран? – попита тя изплашено.
Той се взря в нея, намръщен от изненада.
– Какво? Елена, ти добре ли си? Аз да не съм някой идиот, че да се дрогирам?
Тя се изчерви.
– Добре де, извинявай... Но какво се предполага да си помисля? Идваш тук насинен, пиян, след като пак си се скарал с жена си, а после изведнъж си весел и позитивен и щастлив... както никога. Какво е логичното обяснение?
– И логичното обяснение е, че взимам наркотици, така ли? – попита той невярващо и с ирония.
– Не знам, ти ми кажи. Тома... наистина се тревожа за теб. Не искам... нещо да ти се случи – промърмори тихо Елена.
Тази вечер, може би защото беше Бъдни Вечер, всичко беше толкова различно, странно и носталгично. По-рано, докато гледаше как Тома свири на покритото с прах пияно, ѝ беше станало толкова мъчно и тъжно за него, защото той наистина не заслужаваше всички тези проблеми с жена си, не заслужаваше ужасното ѝ държание, всъщност беше толкова добър и можеше да е толкова мил, а глупавата Мария не го разбираше... Как можеше дори на Коледа да не го остави на мира? Той заслужаваше нещо по-добро от нея.
– Аз съм добре – увери я Тома. – Всичко е наред... за първи път от много години всичко е наред.
– Какво искаш да кажеш? Заради Ники ли?
– Не, не заради Ники – Тома ѝ се усмихваше по своя невероятно чаровен начин и Елена усети как отново се изчервява; тази нощ ѝ беше по-трудно от обикновено да не обръща внимание на това колко го харесва и колко е привлекателен той... – Заради мен самия. Взех едно важно решение, което отлагах отдавна. И много се радвам, че го взех, защото съм сигурен, че е правилното.
– Какво решение? – прошепна Ели. Почти спря да диша, докато чакаше отговора му, защото изведнъж усети, че неговото решение я засяга и е от голямо значение за нея самата.
– Развеждам се с Мария. Този път наистина. Тя се опита да ме накара да размисля, но вече няма как. Искам да продължа напред. Искам да прекарам живота си с някого, когото наистина обичам.
– Имаш ли... някого предвид? – попита тя, правейки се, че всъщност не я интересува особено. Подготви се да посрещне смело и спокойно новината, ако Тома каже, че е влюбен в друга. И така да беше, трябваше да се радва за него, но...
– Затвори очи – каза тихо Тома, вместо да ѝ отговори. – Искам да ти дам моя коледен подарък.
– Добре – прошепна Елена и затвори очи, изпълнена с нервност и вълнение едновременно. Не знаеше какво да очаква - или поне така си мислеше, но когато усети нежните устни на Тома върху своите, разбра, че е знаела... и се беше надявала точно на това...
Отвори очи и го прегърна, а той уви ръце около нея, сякаш се страхуваше, че тя е мираж и може да се изпари всеки миг.
– Искам да бъда с теб, Елена. Дай ми шанс, само един шанс и ще те направя много щастлива...
– Добре, Тома – прошепна тя с лудо биещо сърце. Решението беше важно, но тя го беше взела още много отдавна, може би преди години. Ако Тома не беше женен досега, би му дала този шанс десетки пъти досега...
– И аз имам подарък за теб – усмихна се тя и го целуна на свой ред, така, както ѝ се беше искало да направи през всички тези години, още от първия ден, в който го видя.
– Ти си най-хубавият подарък – засмя се Тома и я прегърна по-силно.
И ти също, помисли си тя, забравила притесненията и мрачните мисли. Подарък, който не се и надявах вече да получа...

Chapter Text

Ако само можеше да бъде сигурна дали той я обича...
Лейди Кетрин погледна тъжно през прозореца на своята самотна стая. Не се виждаше нито селото, нито дори камбанарията на църквата оттук - беше напълно изолирана от света. И нямаше съмнение защо е това. Макар родителите ѝ да бяха заръчали на брат ѝ Зигфелд да ѝ намери добър съпруг и скоро да я омъжи, той явно нямаше такова намерение. Криеше я в тази част на замъка, почти не ѝ разрешаваше да излиза и никога не я срещаше с потенциални съпрузи. Когато някой, все пак чул за нея, дойдеше да поиска ръката ѝ, Зиги намираше някаква причина, поради която да не се съгласи с брака.
И въпреки това Кетрин имаше годеник - или поне така ѝ харесваше да мисли. Ройстън беше умен и симпатичен мъж, би бил добър съпруг. Бяха приятели като деца, когато Зиги пътуваше, за да участва в рицарски турнири, и сега Ройс ѝ беше писал писма през последните няколко месеца. Така бяха уговорили годежа. Той имаше земя наблизо и беше готов да направи необходимото, за да стане съпруг на Кетрин - дори и да я открадне.
В последното си писмо предлагаше точно това. Кетрин му беше отговорила, че дължи на брат си първо да поиска съгласието му. Той се беше грижил за нея, откакто родителите им починаха и тя знаеше, че държи на нея. Трябваше да го попита дали би разрешил брака ѝ с Ройс. Ако не, щеше да обмисли предложението на годеника си да я отвлече, макар да знаеше, че с това ще сложи край на досегашния си живот и вероятно - на отношенията ѝ с брат ѝ. А тя обичаше Зиги...
– Кетрин!
Викът, идващ от коридора, я сепна. Нямаше съмнение кой издава такъв звук. Само Зигфелд умееше да крещи така заплашително. Тя чу стъпките на тичащите слуги, които бързаха да се отдалечат от него. Не помръдна - би могла да избяга, да се опита да се скрие, но не виждаше смисъл в това. А и той вероятно накрая щеше да я намери.
Нещо трябва много да го беше ядосало, за да крещи така...
– Кетрин!
Зиги се появи на вратата. Тя затаи дъх, докато той влизаше с бавни, гневни крачки в стаята. Изражението му беше каменно, но от очите му надничаха тъмни сенки. Държеше в ръка смачкан лист хартия.
– Ти ли си изпратила това?!
Кетрин погледна хартията и неволно трепна. Това беше писмото ѝ до Ройс, онова, в което почти се съгласяваше с плана му да я отвлече.
– Зиги, аз...
– Ти си го написала! – изръмжа брат ѝ и смачка писмото толкова силно, че то се превърна в съвсем миниатюрно топченце. – Ти, проклетнице! Аз се грижа за теб, храня те, радвам те, а ти искаш да избягаш от мен като последната никаквица!
Кетрин примигна, за да прогони желанието да се разплаче. Нямаше да му достави това удоволствие.
– Не смей да ме наричаш така!
– А как да наричам жена, която планира да избяга зад гърба ми и да опозори не само себе си, но и мен, и цялото ни семейство? – той погледна с отвращение писмото. Кетрин си помисли, че никога не е виждала брат си толкова бесен. Сякаш някой се опитваше да вземе най-скъпото му... – В този боклук твърдиш, че не те обичам достатъчно. Че не се държа с теб както трябва. Че не ти позволявам да изживееш любов и щастие!
– Зиги... – поде тихо Кетрин, но той не ѝ обърна внимание. Пристъпи към нея с такава решителност, че тя неволно направи няколко крачки назад. Когато стената я спря, Зиги обви ръце около кръста на Кетрин и грубо я дръпна към себе си.
– Винаги съм те обичал. Винаги! Стараех се нищо да не ти липсва в този дом, нито едно нещо! Но щом любов е това, което искаш... любов в грях... ще го имаш!
Устните му яростно и безцеремонно се притиснаха в нейните, но само след миг той вече я целуваше със страст, която я накара да се разтопи. Никой никога не я беше целувал, но Кетрин беше сигурна, че няма по-сладостно усещане от целувките на Зиги, от ръцете му, които галят тялото ѝ през тънката червена рокля, от твърдото му тяло, опиращо се плътно в нейното...
Зиги постепенно се поуспокои и я хвана по-хлабаво, дръпвайки глава, за да я погледне. Изглеждаше малко изненадан.
– Кетрин, аз... ако се страхуваш от мен, няма нужда, никога не бих те наранил...
– Глупчо – тя хвърли ръце около врата му и докосна устните му със своите. – Винаги съм те обичала, още от малка. Ти беше рицарят, на когото се възхищавах и когото чаках с трепет да се върне... Никога не съм искала друг. Когато ти се върна, за да останеш с мен, и ме затвори като в крепост, си помислих, че може би и ти ме обичаш по този начин... Но ти не правеше нищо друго и вече изобщо не бях сигурна. Болеше ме да си мисля, че може би не ми позволяваш да се омъжа, просто защото искаш първо ти да се ожениш. Затова приех предложението на Ройс, но исках още веднъж да опитам да разбера какво чувстваш към мен... И да не беше намерил писмото, аз щях да те попитам и да се надявам...
– О, сладка моя Кетрин... – издиша Зиги. Поведе я към леглото, като в същото време пръстите му нетърпеливо смъкваха надолу роклята ѝ. – И аз те обичам... Когато се върнах и видях в каква девойка си се превърнала, не можех да спра да мисля за теб... Не се и надявах и ти да се чувстваш така, но въпреки това не можех да допусна друг да те има...
– Обичам те, Зиги – Кетрин се усмихна блажено.
Сега вече беше сигурна. И бе толкова щастлива. Той я обичаше!

Chapter Text

Ана не помнеше кога за последно се е чувствала толкова нервна - и толкова спокойна едновременно. Днес беше нейната сватба! Днес се женеше за човека, когото истински обичаше от дълго време! Дори не беше вярвала, че това може наистина да се случи. Погледна се в огледалото - красива булка, наистина хубава булка. Разбира се, роклята не беше булчинска, а букетът не беше съвършен, но какво значение имаше всичко това?
– Ще ми подадеш ли сакото? – помоли тя Кензи. Докато госпожа Дийкс изпълняваше, Ана се намръщи наум. Кензи всъщност не беше нейна приятелка, и, честно казано, не я искаше тук. Но щом беше пожелала да дойде и да помогне, беше грубо да я отблъсква, нали?
Точно днес се чувстваше предразположена да бъде добра.
Та нали това беше най-прекрасният ден в живота ѝ?
– И, между другото, няколко неща – заговори бързо Кензи. – Не можеш да си кажеш обета без да се погрижим за тях. Нещо старо – тя ѝ подаде красива брошка, която Ана позна - Аркадий ѝ я беше показвал, била е на майка ѝ.
– Нещо ново – продължи Кензи, изваждайки отнякъде хубаво златно часовниче, което изобщо не беше в стила на Ана. – Моят подарък, тоест от мен и Дийкс.
– Леле, страхотно е! – излъга Ана убедително. Отбеляза си после да го продаде.
– Нещо синьо...
– Имам син лак на ноктите на краката – каза бързо Ана.
Кензи се разсмя. Ана не харесваше смеха ѝ.
– И нещо назаем – тя подаде на булката фиба за коса от бяло злато. – Моя е, после ще ми я върнеш.
– Благодаря – Ана се принуди да се усмихне и си сложи фибата, надявайки се, че Кензи я е измила, преди да ѝ я даде. – Е, мисля, че е време да тръгваме.
– Разбира се! – Кензи припна към вратата и я отвори. Ана взе букета си, принудената ѝ усмивка се превърна в истинска, когато си спомни кой я чака пред олтара. Най-после тя и Катя щяха официално да се врекат една на друга пред бог и пред закона. Толкова много я обичаше!
Ана тръгна устремено към мястото на церемонията, едва спирайки се да не затича... и само след миг замръзна, изпълнена с ужас, а Кензи се блъсна в гърба ѝ.
На мястото на младоженката стоеше бившият ѝ приятел, Гриша Калън.
– Не! – прошепна Ана паникьосано. – Не, това не може да е вярно! Аз избягах с Катя и ще се женя за нея! Какво прави той тук? Къде е Катя?!
– Не ти е разрешено да се ожениш за нея – каза Кензи със сух, студен глас. – Ти си лоша, Ана. Тя също. Не заслужаваш да си щастлива. Хапни си малко сватбена торта... Приготвих я по специална рецепта с цианкалий...
Кензи започна да я бута към масата с огромна розово-бяла сватбена торта. Ана се опита да се отскубне, но Калън дойде и помогна на Кензи. Двамата бяха по-силни от Ана. Лицето ѝ почти се докосваше в бялата глазура, която миришеше на горчиво...
– Стой далече от нея! – заповяда Катя зад тях. Хората ѝ хванаха Калън и Кензи, отвеждайки ги настрани, за да ги набият, а тя се приближи към Ана. – Съжалявам, че закъснях малко, любов моя. Имаше намаления в любимия ни магазин, а знаеш колко обичам обувките, които продават там.
– Така е – съгласи се Ана и сплете ръце с нейните. – Щом си тук, вече всичко е наред – усмихна се тя, а Катя я целуна.
– Да вървим да се оженим!
Хорът, появил се незнайно откъде, запя Алелуя, докато двете вървяха заедно към олтара.
Ана бавно отвори очи и без изненада се намери в сумрачната стая на имението, което обитаваха двете със съпругата ѝ. Лежеше по гръб в царски широкото им легло в спалнята, а Катя спеше до нея, единият ѝ крак беше хлабаво увит около тези на Ана. Тя остави ума си да излезе от полубудното състояние, преди да го кара да мисли. Трябваха ѝ няколко секунди, докато осъзнае кое е сън и кое - реалност, после се засмя тихо и доволно.
– Какво има? – попита сънено Кейт до нея и я прегърна с една ръка, притискайки лицето си в рамото ѝ.
– Сънувах някакъв глупав сън – измърмори Ана. – По едно време си беше направо кошмар. Сънувах деня на сватбата ни, само че се омъжвах за Калън и бях ужасена, че теб те няма, а той и Кензи се опитваха да ме накарат да ям отровна сватбена торта.
– Какво? – Катя вдигна глава и примигна, за да се разбуди. – О, миличка...
– Да, тази част беше наистина ужасна.
– Тогава защо се засмя?
Ана ѝ се усмихна.
– Защото дори в съня ми ти се появи и ме спаси. Каза, че си закъсняла, защото имало намаления на обувки.
Кейт избухна в смях.
– Ама и ти ги сънуваш едни. Колкото и да обичам обувки, все пак не закъснях за сватбата ни, нали?
Не, помисли си Ана и се усмихна по-широко при мисълта за истинската им сватба. Бяха се оженили в красива катедрала, огромна и много светла, само те двете и няколко свидетели, но въпреки това сватбата бе грандиозна и точно каквато си беше мечтала. Разбира се, Аркадий дойде и я подкрепи, а Катя беше по-красива от всякога в дълга до глезените черна рокля и с вдигната коса, от която по гърба ѝ се спускаха няколко прелестни кичурчета, измъкнали се от шнолите. Тогава Ана се бе почувствала още по-влюбена в нея и най-щастливата жена на света...
– Но се радвам, че дори насън аз съм тази, която те спасява и която обичаш – добави Катя и погали Ана по бузата.
– Разбира се – сви рамене Ана. Това беше положението, най-естественото нещо на света. – Кого друг бих могла да обичам - и насън, и наяве?

Chapter Text

– Прекрасна си, Невена!
Невена се усмихна срамежливо на баща си. Той рядко правеше комплименти изобщо, не защото не мислеше, че тя се справя добре с всичко, а защото не знаеше как. Но тя знаеше колко я обича и цени. Днес виждаше сълзи в очите му, а гърлото му беше стегнато от емоции.
Тя ненужно изпъна тюла на дългата, широка бяла пола и си пое дълбоко дъх - би могла да вини твърде тясната в контраст горна част на булчинската рокля, но всъщност и тя беше завладяна от емоции. Вълнение, щастие, нетърпение, притеснение, малко страх, но преди всичко - радост, истинска и всеобхватна. След всичко, което бяха преживели, след месеци раздяла и несигурност, тя и Борис щяха да станат едно семейство. Не че вече не бяха, просто днес щеше да стане малко по-официално.
– Благодаря ти, татко. Ти също си много хубав – каза тя и оправи сакото на елегантния му черен фрак, който може и да беше малко старичък, но бе представителен и запазен.
Стефан Тополски погали ръката на дъщеря си.
– Толкова е хубаво да те видя така щастлива. Особено след като знам през какво премина...
– Това вече е в миналото – каза Невена. Днес не ѝ се мислеше за проблемите със Сома, нито за Даниела, още по-малко за Петя, която вече бе напуснала града с детето си и истинския му баща. Достатъчно време тя и Борис бяха пропилели заради тази манипулативна лъжкиня, която дори не можеше да бъде вярна на мъжа, когото уж беше избрала. Тя го беше искала само заради парите му, но си получи заслуженото. Нека сега се оправя с онзи мафиот.
– Сега всичко е наред – добави Невена. – Стегни се, след няколко минути трябва да слизаме.
– Да. Добре – баща ѝ примигна и се обърна за момент, изваждайки нещо от джоба си. – Вяра предложи да ти дам нещо старо и нещо ново за сватбата, така се правело. Е, нещо старо вече имаш, това съм аз – усмихна се той, а Невена се засмя и го бутна леко.
– Не говори така! Ти си в разцвета на силите си.
– Както и да е, взех ти нещо ново – Стефан ѝ подаде красива кадифена кутийка. Невена я отвори и смаяно ахна.
– Татко, не биваше да харчиш толкова пари заради мен!
– Ако аз не направя хубав подарък на дъщеря си, значи никакъв баща не съм – възрази той. – Харесва ли ти?
– Много – Невена докосна с пръсти огърлицата във форма на пеперуда. Верижката бе от сребро, а пеперудата - от сини скъпоценни камъни и диаманти. Никога не беше вижала нещо по-фино и красиво.
– Тогава дай да ти я сложим.
Тя без колебание свали колието, което беше взела към роклята - и без това не беше толкова хубаво - и с помощта на Стефан закопча новото бижу. В следващия миг музиката зазвуча и Невена сграбчи припряно ръката на баща си.
– Започва! Трябва да слизаме!
– Слизаме, де, слизаме – засмя се той. Хвана я под ръка и двамата се спуснаха по стъпалата към залата, където Борис и гостите трябваше да чакат. На Невена ѝ се искаше да затича и едва се справяше с бавното ходене в тон с музиката. Установи, че ръцете ѝ треперят. Не се страхуваше, че Борис е избягал, разбира се, но явно сватбите действаха дори на нейните калени нерви. По-скоро би се била с петима престъпници, отколкото да мине спокойно по пътеката. Стори ѝ се, че това продължи векове. Времето потече отново, едва когато Стефан предаде ръката ѝ в тази на Борис.
Сърцето ѝ преливаше от обич, докато тя заставаше срещу бъдещия си съпруг. Борис беше прекрасен, и не толкова заради костюма или заради внимателно пригладената си назад буйна коса, а защото лицето му светеше от радост и обич, също като нейното. Гледаше я с възхищение, сякаш пред очите му тя се бе превърнала в ангел. Двамата бяха така съсредоточени един в друг, че за малко да пропуснат да кажат каквото трябваше на точните места.
Все пак, най-сетне, дойде моментът да се целунат. Борис я притегли към себе си с очевидно нетърпение и я обгърна с ръце, сякаш никога не искаше да я пуска.
– Обичам те – прошепна Невена. Даде си сметка, че очите ѝ са мокри, но днес ѝ беше разрешено да плаче. От днес тя вече не беше инспектор Тополска, а госпожа Бонева...
– И аз теб – Борис погали лицето ѝ в ръце. – Благодаря ти, че си в живота ми, Невена.

Борба За Любовта (отделен разказ)

– Не искаш ли нормален живот? Мъж, деца, такива работи?
– Значи според теб сега живея ненормален живот, така ли? – Невена стана от леглото и започна да се облича. Борис се прокле, пускайки цигарата да падне някъде между завивките.
– Не исках да кажа това. Невена!...
– Виж какво, знаеш ли, прав си, няма смисъл повече да се промъквам в леглото ти и да те разпитвам – тя върза косата си, облече якето и трансформацията беше пълна: нямаше я вече нежната, ранима жена, с която се беше любил снощи - сега пред него беше строгата и сериозна инспектор Тополска, и тя нямаше никакво намерение да остава за закуска. – Няма смисъл изобщо да се промъквам в леглото ти. Това е безсмислено.
– Кое е безсмислено? – Борис ѝ препречи пътя, забелязвайки с известно доволство, че тя все пак се смути от голотата му. Можеше да се преструва на напълно безчувствена, но не беше! – Да си позволиш да бъдеш жена, да изпитваш нещо към някого?
– Борисе – Невена се усмихна леко и оправи рошава му коса. – Кой е говорил нещо за чувства? Просто ни е забавно заедно.
– Не се дръж като някакъв мъж бройкаджия – изплю той изнервено.
– Че вие, мъжете, да нямате монопол върху това поведение? – попита Невена с насмешлива ирония. – Стига, много добре знаеш, че между нас нищо няма да се получи. Аз не мога да бъда жената, която искаш.
– Ти си жената, която искам!
– И двамата знаем, че това не е така. Ти искаш някоя скучна и глупавичка, послушна женичка, която да стои вкъщи и да плете терлички за бебето, без да се занимава с каквото и да е друго.
– Хайде да не ми вадиш думите от устата, а?
Невена поклати глава.
– Може и да не си го признаваш, но ти искаш това. А аз не мога да зарежа работата си. Това е положението - просто няма смисъл. А и си представи как ще реагира баща ми, ако разбере, че имаме връзка - ще те убие.
– Не виждам причина да ме убива – заинати се Борис.
– О, ще го направи. Защото той те познава и изобщо не те смята за подходящ за мен – Невена го потупа по бузата. – Стига вече. Престани с тези глупости за семейството и децата, Борисе. Аз не съм жена за такива неща.
Той я гледаше как излиза, изпълнен с безпомощен гняв. По дяволите! Защо винаги тези разговори се объркваха така?
Обичаше Невена. Вярно беше, че иска да се ожени за нея и да имат деца, но какво друго можеше да иска човек, когато е влюбен? И повечето жени биха искали същото.
Но не и Невена. Тя беше абсолютно убедена, че в живота на една полицайка, шеф на управление, няма място за такива неща. Беше убедена, че трябва да бъде силна, невъзмутима, безчувствена, с неженствени маниери и никакви желания да върши "женски" неща като да обича и да създаде семейство.
Борис знаеше, че и тя го обича, но така беше потънала в ролята си на корава полицайка, че не можеше дори да допусне да спре да се държи като такава. Разбираше, че работата е важна за нея, разбираше, че ѝ е трудно - но щастието и на двама им зависеше от това тя да спре да бъде толкова твърдоглаво ината.
И от него зависеше да намери начин да я убеди, че не е престъпление да обича...

Днес цял ден нищо не вървеше. Откакто се скара с Борис сутринта, всичко в работата сякаш беше надолу с главата. Невена не знаеше кое я вбесява повече - това, че Борис отново трябваше да развали всичко, приятните отношения, които имаха, като ѝ напомни, че те не могат да продължат вечно, или това, че на нея ѝ пукаше толкова много от станалото в спалнята му. Двамата нямаше как да продължат връзката си задълго. Точка. Това трябваше да му е ясно. Защо винаги се държеше толкова непоносимо?!
Тя не се изненада, когато Борис се появи в участъка вечерта, но почувства оптимизъм при мисълта, че може би е разбрал как стоят нещата и могат да продължат да се срещат спокойно още известно време (несъзнателно тя избягваше да мисли какво ще стане, когато стигнат до преломен момент и трябва да спрат да се срещат - нямаше смисъл да мисли за нещо, което още не се е случило).
– Здравей – той седна на стола срещу нея, без да се опитва да я целуне, както правеше обикновено. – Имаш ли време?
– Да, нямам повече работа за днес. Какво искаш?
– Да сключим мир. Не трябваше да те притискам така тази сутрин.
Невена несъзнателно се отпусна.
– Добре. Извинението се приема.
Борис се ухили.
– Не съм се извинявал, но както и да е. Мисля, че най-после разбрах какво се опитваш да ми кажеш. Ти никога няма да станеш моя жена и няма да имаме семейство. Връзката ни е несериозна и неангажираща, нали така?
– Да – тя кимна, чудейки се накъде води това.
– Ясно. В такъв случай няма да се чувстваш неприятно, ако реша да си потърся съпруга, нали? – попита Борис спокойно.
Невена се втренчи в него. Какво?! Не, не, не!
Борис да се жени? Разбира се, беше наясно, че това ще се случи един ден, но... сега?! Вече? Толкова ли не можеше да изчака още малко?
Но нямаше право да иска това от него - и не можеше да му позволи да види, че представата я разстройва. Иначе пак щеше да започне с това "нека си имаме семейство заедно", а тя не би могла да има семейство с него. Борис заслужаваше семейство с такава съпруга, от каквато имаше нужда. Би трябвало дори да се радва, че е осъзнал безнадежността на опитите си да ѝ предлага "нормален живот" и ще започне да мисли рационално.
Пое си дълбоко дъх и успя да кимне замислено, сякаш новината не я интересуваше особено.
– Да, всичко е наред. Точно така трябва да направиш.
– Страхотно. Знаех си, че няма да имаш проблем. Ти си добър приятел, Невена.
Приятел? Какво? Та тя му беше любовница, не приятел!
Невена си спомни с внезапен ужас, че тя прекъсна отношенията им тази сутрин. И явно Борис не беше пропуснал да го забележи. Разбира се, тя го беше правила и преди, но той винаги успяваше да я убеди да се срещат още поне известно време. Но сега не беше тук заради това.
– Нали ще ми помогнеш?
– Какво?
– Е, тази сутрин ти говореше така разумно, че осъзнах, че си по-наясно с това, от което имам нужда дори от самия мен. Мисля, че ще ми помогне много, ако ти си с мен по време на това начинание. Не на срещите, разбира се – добави Борис с усмивка. – Ако мога да идвам у вас и да обсъждам кандидатките с теб.
Невена стисна облегалките на стола с пръсти. Това вече беше прекалено, но нямаше как да откаже, без да си признае, че чувствата ѝ към Борис са по-дълбоки от това, което винаги беше твърдяла. Нямаше никакъв смисъл, а сега и той го беше осъзнал. Така беше най-добре. Може би по този начин ще преодолее слабостта, която изпитваше към този мъж.
– Добре, става. Ще... ще се радвам да ти помогна.
– Супер – Борис се изправи и тръгна да излиза без повече обяснения.
– Борисе! – извика импулсивно Невена.
Той спря и се обърна към нея. Беше толкова красив и великолепен, че сърцето я заболя. Но нямаше как да бъде неин, трябваше да свикне.
– Да?
Невена нямаше представа какво да му каже.
– Това значи ли, че ще престанеш да ми досаждаш?
– Точно това значи – съгласи се той. – Можеш да си спокойна. Повече няма да настоявам да бъдеш с мен до края на живота ми. Макар че... тази идея все още ми харесва – добави той толкова тихо, че Невена дори не беше сигурна дали е казал точно това - но преди да реши дали да попита, Борис вече си беше отишъл.

Следващите дни бяха кошмар.
Почти всяка вечер Борис идваше в дома ѝ и ѝ говореше за поредното момиче, с което бил излязъл или което обмислял за ролята на своя съпруга. Това само по себе си беше адски изнервящо, докато трябваше да го слуша как описва телата, лицата и характерите на някакви жени, с които евентуално смяташе да прекара живота си, но най-нетърпимото беше, че той искаше нейното мнение за всяка една от тях. Невена се стараеше да бъде обективна и да се държи нормално, а всъщност се изпълваше с все по-голяма омраза към всяка от тези жени, които не го бяха заслужили с нищо, освен че Борис им беше обърнал внимание. Колкото по-възторжено звучеше Борис, толкова по-трудно ѝ беше да не изкрещи, че не иска той да се жени, а да продължи да се среща с нея. Само че това нямаше да бъде честно спрямо никой от двама им. Тя не можеше да се промени заради него, а той не можеше вечно да си губи времето с жена, която не е онова, което му трябва.
Така че Невена стискаше зъби и кимаше, надявайки се и същевременно страхувайки се, че скоро Борис ще открие момичето на мечтите си.

Следващите дни бяха обнадеждаващи.
Борис прекарваше времето си във фиктивни срещи с разни жени, които не го интересуваха и в разговори за тях с единствената, която го интересуваше. Правеше се, че харесва някакви познати или такива, с които изобщо не беше говорил, и търсеше мнението на в момента бившата си любовница за тях, сякаш имаше намерение наистина да се жени за друга, освен за нея. Но не се преструваше, че мнението ѝ го интересува - това беше единственото важно в целия този театър, който разиграваше, и слушаше Невена с най-голямо внимание. За негово удоволствие тя се държеше точно така, както се беше надявал.
Уж съвсем спокойна, намираше някакви лоши черти на всички жени, за които ѝ говореше, и изкарваше всяка една неподходяща за негова съпруга. Понякога Борис я чуваше да стиска зъби или я виждаше как впива пръсти в най-близкото нещо така, сякаш ѝ се иска да удуши някого. Познаваше я добре и виждаше колко са фалшиви всичките ѝ усмивки. Не беше нужно да чете мисли, за да бъде сигурен, че Невена ни най-малко не е спокойна и мисълта за него с друга жена просто я вбесява.
Това като начало беше чудесно. Той обаче знаеше, че ще трябва нещо повече, за да принуди Невена да си признае, че го обича. Болеше го, че ѝ причинява болка и я кара да ревнува, но не виждаше друг начин да преодолее защитите ѝ. Невена трябваше да намери сили да признае, че има чувства и да разбере, че това не е някаква слабост, а нещо нормално за всички хора. Въпросът беше какво да направи? Бе се надявал, че ревността ще е достатъчна, но през цялото време се страхуваше мрачно (и с право), че неговата любима е прекалено упорита, за да допусне нещо такова да я изкара извън релси. Борис си даде сметка, че трябва да продължи с тази игра и да премине към следващото, по-сложно ниво.

Две чертички!!!
Невена държеше теста и го гледаше с празен поглед, непомръдваща, сякаш се е превърнала в камък. Дори не можеше да мисли.
Две чертички! Не!
Това не можеше да се случва. Разбира се, че не. Само защото менструацията ѝ закъсняваше с три-четири дена, това не означаваше, че е бременна. Само защото глупавият тест, който си беше купила за всеки случай, очаквайки да е фалшива тревога както обикновено, беше положителен, това не можеше да означава, че е бременна!
Тя и Борис внимаваха. Винаги. Той никъде не ходеше без презервативи. Не пропускаха да се сетят, поне тя във всеки случай, ако и той беше склонен да забравя понякога. Но не си спомняше скоро да се е опитал да пробута този номер.
Във всеки случай не би го направил, нали? Не би я забременил нарочно, за да я принуди да се омъжи за него!
Не. Невена успя да издиша и с болка в ребрата си пое въздух - откога не беше дишала? Нямаше представа - казвайки си, че не може да обвини Борис за това. Той се беше отказал от опитите да я убеди, че трябва да имат сериозна връзка, беше се отказал от връзката им напълно и окончателно! Търсеше си жена. Нямаше да го направи, ако знаеше, че съществува вероятност да я е забременил. Ако не друго, Борис беше способен да поема отговорности в личен план, за разлика от нея.
Но това не променяше факта, че тя е бременна.
Тестът сигурно грешеше. Трябваше да греши. Нямаше как да е забременяла!
Най-после успя да се раздвижи и отиде до други три аптеки, от които си купи три различни теста за бременност. Дори когато първите два се оказаха положителни, тя продължаваше да се убеждава, че е грешка. Нямаше да го приеме, докато не направеше последният тест.
Той също беше положителен.
Тя буквално падна на стола зад бюрото си, вече неспособна да отрича очевидното. Беше бременна - бременна от Борис, бременна точно сега, когато той най-после се беше съгласил да я остави на мира! Дори не можеше да асимилира новината, а какво остава да вземе някакво решение по въпроса.
– Невена! – прогърмя гласът на баща ѝ и преди тя да има време да реагира, Стефан Тополски вече влизаше в кабинета ѝ. Поне затвори вратата, или по-скоро я тресна, но тя не беше сигурна, че това ще я спаси от възможността някой да чуе какви ги говори баща ѝ. – Какво означава това?! Имала си връзка с Борис Бонев и си я прекратила?!
– Нали не си го бил? Моля те, татко, няма смисъл да обръщаш внимание на това!
– Не, няма да пребия него, не се тревожи - но за теб не съм толкова сигурен! Как може да се събереш с такова чудесно момче и да го изоставиш ей така?! – викаше баща ѝ.
– Какво? – Невена не можеше да повярва, че той говори така. Винаги беше мислила, че той не харесва Борис, особено за нея.
Стефан обаче беше твърде ядосан, за да разбере учудването ѝ.
– От години се надявам да се влюбиш в него и най-после да спреш да се държиш така глупаво! Какво трябва да направя, за да разбереш, че не е нужно да се правиш на мъж? На мен ми се роди момиче! От което чакам внучета, между другото. Толкова се надявах да си намериш някой добър мъж като Борис и най-сетне да си позволиш да бъдеш предишната Невена, която не се обличаше с размъкнати дрехи и не намираше за необходимо да плаши всички с присъствието си, само за да я приемат насериозно! Побъркаха те в този участък, а вместо връзката с Борис най-после да те излекува от това да се опитваш да бъдеш неунищожима, ти си го зарязала, за да продължиш да си пропиляваш живота тук, правейки се на нещо, което не си!
– Татко... аз...
Невена беше толкова смаяна, че едва можа да изрече и това, а нищо повече не се появяваше в ума ѝ. Какво да отговори на това?! Нямаше представа, че баща ѝ изобщо може да каже всички тези неща! Знаеше, че работата ѝ не му харесва, но той никога не ѝ беше говорил така открито какво мисли по въпроса.
И беше прав, разбира се. Тя дотолкова се беше вживяла в ролята на "инспектор Тополска", че напълно беше забравила какво е да бъде просто Невена. Никога не е била особено женствена, но заради работата напълно беше подтиснала всичко женствено в себе си, всичко, което я правеше нея.
Докато не се появи Борис. Докато не се върна от следването и тя откри, че е привлечена от него така, както никога преди. Това беше нещо, на което не можеше да устои. Но дори и в тази връзка се беше опитала да се държи като мъж, при това като кретенския вид. Мислеше, че така всичко ще бъде наред и ще се защити от възможността да приеме, че може да е влюбена.
Само че беше. С всяка вечер, в която Борис ѝ говореше за други жени - свои евентуални бъдещи съпруги - ѝ ставаше все по-трудно да го отрича. Тя наистина го обичаше.
Но вече беше късно. Тя не беше Невена, беше инспектор Тополска. Или нещо средно между двете. Как би могла да бъде онова, което той иска?
– Невена, виж... – баща ѝ явно искаше да я успокои, виждайки, че я е разстроил с думите си, но в този миг забеляза теста, оставен на бюрото. Строполи се в близкия стол, шокиран толкова, колкото и Невена. – Какво... какво...
– Бременна съм – промълви Невена.
– От Борис?
Тя кимна и усети, че очите ѝ се пълнят със сълзи. Толкова беше свикнала да ги сдържа, че това се беше превърнало в естествен навик. Но сега не можеше. Позволи си да заплаче като нормален човек и внезапно усети, че вече не ѝ пука какво ще си помислят колегите, ако я видят. Прекалено дълго се беше опитвала да бъде нещо друго, това, което всички очакваха, за да приемат една жена полицай - и изобщо не беше мислила за себе си. Дори във връзката си с Борис не го направи и заради това го загуби.
– Но провалих всичко... той си търси друга жена, а и как би могъл да се ожени за мен? Аз изобщо не съм подходяща за него...
Баща ѝ се наведе към нея.
– Миличка, не бива да мислиш така. Когато хората наистина се обичат, е възможно да превъзмогнат всякакви трудности. Освен това не мисля, че Борис е спирал да те обича. Точно от него разбрах, че сте имали връзка. И според мен той не е искал да я приключва.
– Но всичко е безсмислено... – прошепна Невена. – Нищо няма да се получи! Аз не мога... не мога да бъда идеалната съпруга!
– А ти някога всъщност питала ли си Борис как той си представя идеалната съпруга?
Невена прехапа устна. Не, никога не беше питала Борис. Мислеше, че знае. Че знае по-добре от него. Той се беше съгласил с това, но нямаше ли някаква ирония в думите му тогава? Тя беше толкова сащисана от онова, което последва, че не се замисли. Дали не се опитваше да ѝ отмъсти, че го изостави? Това беше по-логично за истинския Борис, а не за онзи Борис, който според нея не я обичаше истински и тя май си беше измислила. Защото изглеждаше далеч по-вероятно той да иска нещо съвсем друго, а не нея. Невена шокирана си даде сметка, че никога не е вярвала достатъчно в себе си, за да си мисли, че Борис може наистина да я обича. Но баща ѝ смяташе, че е така, а той рядко грешеше в преценките си за хората. И познаваше Борис по-дълго от нея, беше работил с него, докато тя просто спеше с него от време на време.
Ами ако нещата можеха да бъдат съвсем различни?

Борис въздъхна, докато слизаше от колата и отиваше към дома на Невена. Това вече беше започнало да му омръзва. Беше му дошло до гуша да се прави, че го интересуват някакви невъзможни жени, а не онази, до която седеше и през цялото време се осмеляваше само да ѝ оставя някакви леки намеци, че иска нея, да не би да я подплаши отново. Беше му писнало да вижда как тя ревнува и се чувства зле, и това караше и него да се чувства зле. Тази игра продължаваше вече цяла седмица и нямаше никакви изгледи Невена да се предаде скоро. Май пак той щеше да бъде този, който се предава, въпреки че нямаше никакви други идеи как да я върне и задържи при себе си.
Но днес може би най-сетне щеше да има някаква промяна. Беше говорил с Тополски и споменал му уж съвсем невинно за отношенията си с Невена. Не искаше - засега - тя да заподозре какво прави, иначе с удоволствие би помолил и открито Тополски за помощ. Впрочем той не го преби, както очакваше Невена, напротив - по всичко личеше, че е ядосан на дъщеря си за упоритостта ѝ, а не на него, че се е осмелил да излезе с нея. Така че в лицето на Тополски имаше съюзник, но дали той щеше да успее да убеди Невена, че е крайно време да спре да се преструва?
Подкрепян от тези мисли, той влезе в апартамента ѝ и веднага беше поразен от промяната в изражението ѝ - наместо обичайното наложено безразличие, то показваше тревога и страх - да, страх!
– Невена? Какво се е случило? – Борис веднага забрави своите собствени преструвки и хвана лицето ѝ с длани.
– Наистина ли искаш да се жениш за някоя от онези жени? – попита Невена тихо, с глас, който изразяваше необичайна ранимост.
– Какво? Разбира се, че не. Ти си единствената, за която искам да се оженя. Добре ли си, кажи ми?
Невена затвори очи и издиша дълбоко.
– Сигурен ли си, че искаш да се ожениш за мен? Знаеш, че аз няма да си седя вкъщи и да те чакам като някоя глупачка, няма да изглеждам добре на снимките на журналистите, няма да съм на мястото си изобщо във винарната и...
– Невена – Борис я прекъсна меко, но категорично. Изчака, докато тя отвори очи и го погледна, преди да продължи. – Обичам те. Разбираш ли? Знам точно коя си, знам каква си. Знам, че обичаш да пушиш и не харесваш вино. Знам, че не обичаш да носиш рокли и да се гримираш, макар че със сигурност би предпочела да носиш по-женствени дрехи от тези, с които ходиш в участъка. Знам, че ще продължиш да работиш там или другаде и няма да ме питаш, а аз не го и изисквам. Единственото, което не знам, макар че много се надявам да е така, е дали ме обичаш.
– Обичам те – призна тя - думите бяха толкова необикновени за нея, че ѝ беше трудно да ги изговори, но Борис ги разбра. Усмихна се, идваше му да запее.
– Значи всичко е наред, нали?
– Не съвсем.
– Защо?
– Бременна съм – каза Невена, сякаш признаваше някакво престъпление.
– Бременна? – Борис инстинктивно я прегърна през кръста и я притисна по-близо до себе си. Новината така го изненада, че не знаеше дали да вярва на ушите си. – Сигурна ли си?
Невена завъртя очи.
– Направих си четири теста за бременност, преди аз самата да повярвам. Да, истина е... Явно не сме внимавали достатъчно.
Борис почака няколко секунди, за да се увери, че гласът му ще прозвучи спокойно.
– Сигурно не искаш да го задържиш...
Невена поклати глава в отрицание на думите му.
– Напротив. Никога не съм мислила, че имам дете, но днес, когато си мислех за това... Разбрах, че искам. Крайно време е да помисля за себе си. Искам да съм с теб и да имаме дете. Толкова дълго отричах, че те обичам, но не мога повече. И без това, и без да беше казал на баща ми, нямаше да издържа още дълго да те слушам как говориш за някакви жени, за които искаш да се жениш...
– Слава богу! И аз нямаше да издържа още дълго. Направих го само защото се опитвах да те накарам да си признаеш, че ме обичаш. Дори не съм бил на среща с нито една жена.
Двамата се разсмяха и се прегърнаха силно. Борис си помисли, че никога не е бил толкова щастлив - държеше в обятията си жената, която обичаше, тя искаше да се омъжи за него и очакваха бебе! Край на криеницата, неочакваните кратки срещи и отричането на връзката им. Сега Невена щеше официално и окончателно да бъде негова - завинаги.

Chapter Text

Денят беше ужасен. На Силвия ѝ се искаше просто да поспи и да забрави всичко, което се беше случило. Но трябваше да признае, че сама си е виновна за него. Не биваше да си губи времето с Крис, да се надява, че той може отново да бъде младежът, в когото се беше влюбила... Или по-точно - че този младеж би могъл да се превърне в мъж. Това беше главният им проблем - неговата безотговорност. Днес, иронично, той уж постъпи отговорно... Изоставяйки я.
Беше лудост да се среща тайно с него, също като навремето, когато бяха ученици и баща ѝ не го одобряваше, но тя въпреки това беше решена да се омъжи само за този мъж и за никой друг...
Но сега беше сгодена. И, още по-иронично, беше се държала много по-безотговорно от Крис, изневерявайки на добрия си годеник с него.
Искаше да обича Марин. Наистина искаше. Той беше сериозен, отговорен, умен, мил... Планираха прекрасната, съвършена сватба и един наистина смислен живот заедно...
Но тя обичаше Крис. Не него. И може би стана по-добре, че ги беше видял днес, защото иначе тя сигурно щеше да се омъжи за него, изкушена да има онова, което другите имат - само че тя самата никога нямаше да го има, не и с Марин. Защото другите получаваха щастие. А тя нямаше да е щастлива с него.
Беше хубаво някой да те обича. Но не и когато ти обичаш друг, а той си мисли за твоята малолетна племенница...
Силно тропане по вратата прекъсна мрачните ѝ мисли. По това време сигурно беше Нели или може би Марин, разкаял се за избухването си. Силвия си пожела да не е той и разбра, че няма смисъл да страда, задето го беше загубила, след като очевидно точно това беше искала. Стана с мърморене и отиде да отвори.
– Крис?
Преди още да е преодоляла изненадата да го види и да се запита каква ли каша са забъркали отново с момчетата, той я изуми напълно, като падна на едно коляно пред нея.
– Ще се омъжиш ли за мен?
Държеше в ръка малък сребрист пръстен - сигурно и той, и червеният камък бяха фалшиви, но това нямаше никакво значение. Силвия се взираше в бившия си съпруг, питайки се дали не сънува.
– Какво?
Крис я гледаше с надежда.
– Обичам те, Силвия. Знам, че си сгодена за Марин и той е идеалният мъж, но аз не мога и не искам отново да живея без теб. Моля те, дай ми още един шанс. Няма да те лъжа повече, няма да се държа като дете, няма да бъда груб и невъзпитан...
Силвия се засмя.
– Нали знаеш, че това са буквално нещата, които те описват най-добре?
– Само защото толкова те обичам, че ме боли да те виждам и да не си моя – Крис хвана ръката ѝ. Изражението му беше умолително, трогателно. Тя обичаше да го вижда такъв, истински, чувствителен, а не онзи груб мъжкар, на който се правеше обикновено. – Мислех си, че ти ще си по-щастлива без мен. Но и ти ме обичаш, иначе нямаше да започнем връзка отново... Нямаше да искаш да сме заедно, нямаше да рискуваш да изгубиш Марин. Моля те, дай ми още един шанс, Силвия. Обичам те.
– Прав си – промълви тя, в очите ѝ имаше сълзи. – Би трябвало съм по-щастлива без теб. Но не съм. Обичам те, Крис. Никога не съм спирала.
Той се усмихна широко.
– Тогава ще се омъжиш ли за мен... отново?
– Съмняваш ли се! – възкликна Силвия и го прегърна. Той се изправи и я завъртя във въздуха, после сложи пръстена на пръста ѝ.
– Откъде изобщо го взе? – попита тя през смях и сълзи. – Сутринта не мислеше да ми предлагаш.
– Джиджи ми го зае. Всъщност каза, че трябва да ѝ го върна само ако ти откажеш – засмя се Крис.

Няколко часа по-късно се състоя втората сватба на Силвия Желязкова.
Тя по нищо не приличаше на мечтаната голяма, скъпа сватба с невероятна организация, куп подаръци, прелестна бяла рокля, младоженец в смокинг, десетки приятели и роднини, огромни количества храна и торта във формата на два розови лебеда, които са сплели влюбено шии.
Всъщност тя много приличаше на първата ѝ сватба, с изключение на това, че не бяха поканени никакви роднини, нито съученици и приятели, както тогава, и булката беше облякла не дънки и блуза, а любимата си червена рокля. Освен това "младоженците" бяха със седемнадесет години по-възрастни (което съвсем не значеше поумнели), но и този път, както тогава, бяха напълно сигурни в любовта си.
Присъстваха само Калата и Джиджи в ролята на свидетели. Джиджи с радост позволи на Силвия да задържи пръстена, който не само беше от истинско сребро и с истински рубин, но и беше част от незабравимия спомен за този прекрасен ден.
Когато излязоха от църквата, Силвия се смееше така искрено, както не ѝ се беше случвало от години. Слънцето блестеше в косите ѝ, сякаш ѝ обещаваше благословията си. Тя нямаше съмнение, че и този път не всичко ще е идеално. Че ще има проблеми, караници, сърденици, недоволства, сълзи и всичко останало, което животът може да предложи, за да раздели двама души.
Но тя и Крис не можеха да бъдат разделени така лесно. Въпреки всичко любовта им не можеше да изчезне. Беше оцеляла и щеше да продължи да ги държи заедно, дори когато целият свят беше срещу тях.

Chapter Text

Тя ще дойде. Ще се появи. Разбира се, че ще дойде.
– Нервен ли си, шефе? – Попето го тупна по рамото така, че направо му изкара въздуха. – Не се тревожи, всичко ще бъде наред. Софиянката ще дойде. Тя да не е... че да те изтърве!
Филип искаше да се засмее на неуспешния опит на приятеля си да намери необидна дума, но не можа. И то не защото още нямаше въздух. А защото Миа вече трябваше да е тук.
Малката църква в Смолян не преливаше от гости, но имаше доста хора. Най-близо стояха Диана - прекрасна в сиво-лилава рокля и с вдигната на тила коса - майка му, усмихвайки се почти искрено, и останалите му колеги с изключение на Донка. Краси седеше щастлив с жена си и дъщеря си, които не изглеждаха никак недоволни да го придружават. Тук бяха и приятелите му от града, няколко колеги на Миа, баща ѝ, разни по-бегли познати, дори Камелия от музея, която беше помогнала на Миа и майка му за организирането на сватбата. Той, младоженецът, беше на линия.
Липсваше единствено булката.
Миа беше останала в единствения хотел в града, в "своята" стая 313, за да се била спазела традицията и да не я видел младоженецът преди сватбата. Филип не можа да откаже на майка си, когато тя настоя. И без това Мария още не беше свикнала съвсем с новия апартамент, който купи след продажбата на имота, въпреки че ѝ беше добре там. Филип не искаше да я разстройва точно сега, когато и тя също като него беше започнала да се съвзема от събитията преди няколко години...
Всъщност майка му беше дошла с Никодим от магазина за домашни потреби и като че ли ставаше нещо там. А пък Диана беше с Лазар, за изненада на Филип. Интересно дали Миа знаеше. Попето, естествено, също беше придружен от жена си, която сега се опитваше да усмири двете им дечица.
Всички бяха с половинките си, а Филип стоеше сам със свещеника и кума си в един ъгъл и чакаше Миа.
– Тя ще дойде – усмихна се отец Запрян. – Това не е жена, която лъже.
– Не, тя не лъже – съгласи се Филип и въздъхна. – Но ако е размислила, няма да се омъжи за мен, само за да си спази обещанието.
Не мислеше, че Миа би могла да се откаже. Обаче я познаваше твърде добре. Представяше си какво става в главата ѝ сега - същото нещо, което бе ставало и през двата месеца, които минаха от годежа им. Тя си мислеше, че не е добра идея да се омъжва, че вече е стара, че това е нещо прекалено далечно от нея, че вече веднъж е имала съпруг и някак предава паметта му, че не може да предложи достатъчно на Филип, че не е в състояние да го дари с деца, че ще започнат да не се разбират, че...
Че я е страх. Да предприеме такава крачка. Да започне отначало. С него.
Миа Язова не можеше да бъде победена от убийци, терористи, мафиоти, подкупни адвокати или прокурори.
Но и тя като всички беше човек. А всеки човек се страхува.
– Ще се появи – каза Попето - в гласа му имаше загатната заплаха, която той сигурно с удоволствие би изрекъл ясно, ако можеше да говори с Миа. – Ще звънна пак на Дончето.
Филип кимна, а в себе си вече си представяше как Донка се опитва да довлече Миа на сватбата през града и полето...

– Донке, това не може да е истина! Опитай още веднъж!
Миа никога не беше предполагала, че сватбеният ѝ ден ще протече така.
Преди пет минути вече трябваше да е в църквата при Филип. Сега трябваше да си разменят пръстени и корони, да казват обети, да се гледат в очите и да се радват, че им предстои да скрепят любовта си с брак. А вместо това...
Въпреки всички паник атаки и подли опити на страха от непознатото да я спре, тя беше тръгнала заедно с кумата си към църквата точно навреме - но сега, вместо да става госпожа Чанова, тя стоеше пред лъскавата синя кола, която бяха наели, буташе, въртеше глупавата манивела, както си беше с булчинската рокля, и проклинаше човека, дал им да използват тази абсолютно безполезна машина.
Донка опитваше и опитваше, но проклетата кола беше напълно съсипана. Моторът издаваше безсилен звук и отказваше да я помръдне. Вбесена и отчаяна, Миа изруга.
– Обади се на Попето да дойде да ни вземе!
Донка извади телефона си, но след малко го пусна ядосано обратно в чантата.
– Няма обхват!
– Естествено, че няма обхват! – Миа беше готова да приложи задушаваща хватка на някого. За проклетия нямаше на кого! – Какво друго може да се очаква тук насред нищото!
Двете се спогледаха. Вече бяха закъснели. Нямаше да могат да стигнат с колата и нямаше как да се обадят на някого да ги вземе.
Очевидно оставаше само едно решение.
Миа ритна за последен път глупавата синя кола, която сигурно беше по-стара от нея, хвана полата на роклята си в ръка и двете с Донка започнаха да тичат по пътя към църквата. Добре поне, че беше обула обувки без токчета! Иначе беше твърде вероятно да не пристигне изобщо. Не би трябвало да остава много до църквата, нали? Кой е измислил да я заврат насред гората!
– Хайде! Почти стигнахме! – окуражи я Донка. Миа позна разклонението, по което бяха минали с Филип преди години, но още не бяха достатъчно близо, за да си отдъхне.
Ами ако Филип вече се е уморил да чака? Ако си е помислил, че тя чисто и просто се е отказала и няма да дойде? Не би могъл да си го помисли, нали? Макар че... тя доста пъти изпада в настроение, което можеше да се нарече точно обратното на позитивно и ентусиазирано, докато подготвяха сватбата... Но не би постъпила така с него, той трябваше да го знае!
От вятъра кокът ѝ падна и косата ѝ се разсипа по раменете, но Миа не обърна внимание. Прическата беше последната ѝ грижа.
– Как можа тази шибана кола да се развали точно сега!
Донка отвори уста, но - дали защото ѝ беше трудно да говори, докато тича, или защото видя изражението ѝ - се отказа да каже, че булката не бива да ругае толкова близо до църквата.
Защото църквата вече се виждаше, най-после! Отпред имаше много паркирани коли и няколко човека, които се мотаха наоколо, пушеха или просто се радваха на пролетното слънце.
– Попе! Попе! – завика Донка и замаха като луда.
Миа позна Попето чак когато той се втренчи невярващо в тях - толкова странно беше да го види в костюм и с вратовръзка! Попето им махна в отговор и се втурна вътре в църквата.
След секунда се върна, но пред него тичаше някой друг. Филип...
Миа се усмихна облекчено и не усети как прелетя последните няколко метра, преди да се окаже точно в обятията му - те я обгърнаха и я притиснаха силно, сякаш той се страхуваше, че тя ще му избяга.
– Определено знаеш как да привлечеш вниманието – измърмори Филип.
– Не се съмняваше, че ще дойда, нали?
– Вече започвах да се питам... Но ако смяташ да бягаш, объркала си посоката, агент Язова.
Миа го удари на шега по рамото и се засмя. Той понечи да я целуне, но Донка и Попето ги дръпнаха един от друг.
– Ей, ей, още не сте женени! Попе, заведи го вътре, ние ще отдъхнем за момент и идваме – нареди Донка. Тя продължаваше да нарича Филип "шефе", също както правеше и Попето, въпреки че сега Донка беше истинският шеф в полицията, а другите вече дори не работеха там.
Филип неохотно се остави да бъде завлечен обратно в църквата, като не откъсваше поглед от Миа. Тя се сепна, когато Донка я дръпна към колата на една своя приятелка, двете седнаха вътре и пооправиха външния си вид, за да прикрият следите от лудото препускане из гората. Миа не я свърташе и след няколко минути тя накара Донка да тръгват. Застанаха пред църквата, Донка даде знак на музиканта и той засвири сватбения марш, а кумата избърза напред и зае мястото си до останалите.
Миа вдиша дълбоко, пристъпи вътре и... осъзна, че е забравила букета.
По дяволите!
О, не, не биваше да ругае в църквата, така де, на прага на църквата!
– Хей! – Камелия се промъкна до нея и мушна в ръката ѝ няколко рози, които беше взела кой знае откъде, може би от украсата. Миа ги сграбчи с благодарност, усмихна ѝ се и тръгна напред, като потърси с очи Филип.
Той се подсмихваше развеселено на нейните неволи. Ако беше по-близо, щеше да го настъпи, но тези мисли бързо изчезнаха от ума ѝ. Омъжваше се! След миг щеше да застане до него и да се врече пред бога, че принадлежи на мъжа, когото обичаше! Направо не можеше да повярва, че успя - след всички препятствия. Сега ѝ се струваше нелепо, че изобщо някога се е колебала за сватбата.
Зае мястото си до Филип и връчи розите на Донка, без дори да я поглежда.
– Булката беглец все пак пристигна – прошепна Попето на Краси.
Филип, без да откъсва поглед от Миа, го ръгна с лакът, карайки го да направи физиономия.
Младоженците грееха, неописуемо щастливи. Беше цяло чудо, че забелязаха присъствието на отец Запрян, който започна да ги венчава. Сватбената церемония мина като насън за Миа. Тя можеше да гледа само Филип, да мисли само за това, че двамата се обичат и са заедно. Когато най-сетне дойде моментът да се целунат, тя съвсем бегло чу аплодисментите и одобрителните викове на гостите. Обви ръце около Филип, а той я притисна към себе си - честно казано, искаше им се направо да минат към медения месец и въобще да не се пускат.
– Честито! – Попето потупа и двамата по гърбовете, карайки ги да си спомнят, че не са сами и недоволно да се откъснат един от друг.
– Благодаря, Попе – гласът на Миа беше всичко друго, но не и преливащ от благодарност.
– Да, много – добави Филип натъртено, после погледна Миа и двамата се разсмяха.

Chapter Text

Сара гледаше безмълвно как спускат ковчега в земята. Тя стоеше неподвижно, всичко беше притихнало - като в някакъв сън. Но беше истина. Нейният съпруг, Джеймс Холоуей, го нямаше вече... и тя не изпитваше напълно нищо по този повод.
Сигурно би страдала, помисли си, ако любовта им не беше отдавна угаснала. Всъщност, не беше сигурна дали изобщо е съществувала. Тя обичаше Джеймс, или поне беше достатъчно привлечена и омаяна от външния му вид и привидната любезност, за да си повярва, че го обича.
Ако той я обичаше, показваше го по твърде странни начини. Заточи я да се занимава с хижите, като никога не я придружаваше. Много скоро се върна старото му желание да се състезава и старото му недоволство, че не може, а с това - и старият му неприятен нрав. Пътуваше ненужно много, почти не говореше с нея. Изневерите не закъсняха.
Сара търпя известно време, мислейки си, че тяхната любов може да преодолее тези "пречки", както ги наричаше в началото. После започнаха да се карат. Той отказваше да ѝ даде развод. Той беше богат, а тя нямаше нищо - вече нямаше дори и работата си, защото заплатата ѝ я плащаше Джеймс. Сара твърде късно разбра, че се е оплела като муха в мрежите му и няма как да се измъкне. Трябваше просто да търпи и да понася всичко, което той прави, колкото и да е обидно.
Чувствата ѝ към него се изпариха много бързо. Известно време Джеймс се опитваше да я манипулира със секс, но не му се получаваше задълго. Само осемнадесет месеца след прибързаната им сватба той беше успял да съсипе всичко между тях.
Сега, две години след първата им среща, се състоя последната. Джеймс, карайки прекалено бързо и прекалено пияно яхтата си, беше намерил смъртта си в инцидент. За щастие тя поне не беше на яхтата.
Може би щеше да ѝ бъде мъчно за него, ако на яхтата не се бяха намирали три момичета, с които несъмнено ѝ беше изневерявал.
– Не го съди прекалено строго. Нуждата от адреналин беше по-силна от него.
Сара вдигна глава, изненадана да чуе такива думи от човека, който се бе приближил към нея. Това беше по-малкият брат на Джеймс, Едуард - Нед.
Не го беше виждала от доста отдавна - всъщност, твърде рядко го беше виждала от онези дни в хижата, когато тя се запозна с него и Джеймс. Тогава Нед беше младеж, изпълнен с горчивина към големия си брат - напълно оправдана, защото Джеймс не го беше грижа за Нед.
Той вече не изглеждаше толкова млад и по детски лекомислен. Беше пораснал, беше възмъжал, помисли си Сара с вълнение. Малкото черти, които не беше харесвала у Нед, сега вече ги нямаше.
– Не съм очаквала точно ти да го защитаваш.
Нед кимна, разбирайки посоката на мислите ѝ.
– Преди му завиждах, но преди всичко изпитвах горчивина, че не се интересува от мен. С времето обаче започнах да го съжалявам. Глупавите състезания със ски бяха единственото нещо, което искаше да прави, а не можеше - и не желаеше да приеме, че вината е негова. Аз поне намерих смисъл в живота си.
Сара знаеше за успехите му в готвенето. Нед работеше в чудесен ресторант, един от най-добрите в щата, и се радваше на голяма популярност. Искаше да го поздрави за това, но мястото едва ли беше подходящо.
– Той също ти завиждаше – каза тихо тя. – Че си млад, че имаш всички възможности, които той за себе си беше пропилял. Мисля, че затова не те обичаше.
– Сигурно.
С времето Сара беше осъзнала отвратителното поведение на Джеймс към брат му - и че именно то е в основата на лошото държание, което демонстрираше понякога Нед - но тогава беше прекалено заблудена, за да види колко егоистична бе ревността му от по-малкия му брат. Джеймс се държеше така, сякаш Сара му принадлежи, още преди да се е запознал с нея. На всеки опит на Нед да я доближи гледаше като на невъзпитано нарушаване на чужда собственост, всеки път, когато Сара кажеше добра дума за Нед, той бързаше да изясни, че брат му е глупав, противен, мижав, незаслужаващ внимание или обич идиот. Въпреки че всъщност Нед първи беше видял Сара, а не Джеймс.
Най-доброто, което можеше да каже за "непрокопсания си брат", е, че той не може и не заслужава да се занимава с нещо, защото е прекалено несериозен. Навремето Сара си мислеше, че Джеймс се държи така само заради нея, но дори когато тя вече беше омъжена за него, той продължи да се държи лошо с брат си. Никога не му показваше, че го обича, никога не се грижеше за него и не се интересуваше дори как е. Това беше и причината Сара да го вижда толкова рядко през последните две години.
– Чух, че бракът ви не върви добре – добави Нед. – Съжалявам, че те е разочаровал.
Тя кимна, макар че вече не искаше да мисли за това.
– Аз исках развод, всъщност.
– Така си и мислех. Опитах се да те предупредя, помниш ли?
Сара кимна отново.
"Има още много. Джеймс сигурно ще ти каже всичко, ако реши да те хване."
Сега вече знаеше какво е имал предвид Нед - за момичетата, за безкрайните лоши настроения на брат си, за алкохола и партитата. Ако го беше изслушала тогава, можеше да си спести всичко това. Но тя беше малка, наивна и глупава и си въобразяваше, че Джеймс е рицар на бял кон, вярваше му, че се е променил напълно... заради нея.
Колко глупава трябва да е била?
– Ти беше прав – въздъхна тя. – Изобщо не трябваше да се захващам с него.
Нед я погали по ръката. Беше леко докосване, съвсем прилично, но въпреки това я накара да се изпълни с желание. Причината не беше, че от месеци не се е любила с никого, нито опит да забрави нещастието си. Нед винаги ѝ влияеше, още преди, затова никога не го спираше, а не заради глупавото готвене. Казваше на себе си, че това е причината, но всъщност нищо лошо нямаше да се случи, ако просто беше признала на Джеймс, че замества истинската домакиня на вилата и не може да готви. Просто това беше невинно извинение за нея самата да позволява на Нед да бъде край нея и да я сваля, защото не искаше да си признае, че се интересува и от него.
Пристигането на брат му като цяло я беше разсеяло от симпатиите към Нед, но не напълно. А и сравнението не беше честно. Джеймс беше по-възрастен, по-опитен. За него не беше никак трудно да ѝ завърти главата.
Сега ѝ се искаше никога да не го бе срещала...
Нед я погледна. Яркосините му очи срещнаха нейните и я накараха да потръпне от копнеж. За няколко секунди тя забрави къде се намираха, защо бяха тук. Нед беше всичко, което имаше значение. Толкова ѝ беше липсвал, осъзна. Беше молила Джеймс да го канят, да му ходят на гости, защото искаше да го види отново. А Джеймс не го беше позволил, въпреки че Сара беше омъжена за него и му беше вярна. Той вероятно знаеше, че тя започва да преодолява увлечението си към него, че чувствата ѝ към брат му ще се окажат по-силни и по-издръжливи, веднъж събудени отново.
– Искаш ли да си вървим? – попита Нед.
Сара усети, че се усмихва леко. От толкова отдавна не се беше усмихвала. Нямаше значение, че се усмихва на погребение - тя и Нед бяха сред малкото хора, дошли да уважат тъжното събитие, а другите вече си бяха тръгнали.
Джеймс Холоуей не беше обичан от никого, дори от брат си и от жена си - даже тяхната любов беше успял да отблъсне.
– Да – усмивката ѝ порасна. – В крайна сметка, имаме да довършим нещо, започнато отдавна...
Той хвана ръката ѝ и двамата заедно се отдалечиха от гроба, в който почиваше Джеймс. Никой от тях не мислеше за него. Джеймс беше част от миналото, за която дори не си заслужаваше да мислят.
Нед я целуна, когато спряха пред колата му. Сара се разтопи от начина, по който я прегърна, от усещането за меките му и нежни устни върху своите. Но в целувката се усещаше и настоятелност, несъмнена увереност в това, че ще я има, което ѝ хареса още повече. Той определено вече не беше младежът, който се опитваше да си открадне целувка от красивата домакиня на хижа. Сега беше мъж, който знае какво заслужава и как да го получи.
Не ѝ се искаше да се разделят, но трябваше. Ръцете му се вмъкнаха под черната ѝ наметка и погалиха гърба ѝ, скрит от прилична черна рокля.
– Ще отидем у нас.
– Разбира се – отвърна Сара покорно. Не би си и помислила да го води в къщата, където беше живяла с Джеймс през краткото време на брака им.
– Желая те. Обичам те – Нед я целуна отново. – Мислех, че ще те преодолея за толкова време, но така и не успях.
– Радвам се – отвърна тя, челото ѝ се докосна в гърдите му, търсейки закрила и топлина - и ги намери. – Радвам се, че изчака аз да разбера, че те желая и обичам...
Нед я поведе към пасажерското място и ѝ помогна да седне и да си сложи колана. Докосваше я нежно, с любов, с внимание, които я омайваха. Но в държанието му нямаше нито капка фалш, какъвто с времето бе разпознала в "ухажването" на брат му. Джеймс ѝ беше обещал щастие и любов, но всъщност Нед беше този, който бе способен да ѝ ги даде.
Сара се отпусна назад в седалката и се усмихна блажено.

Chapter Text

– Джъстин!
Той погледна рязко зад себе си. След като изпрати Били да си ляга, бе останал сам в старото магическо скривалище, но вече не беше сам в него. Алекс се беше върнала.
– Забрави ли нещо?
– Само да ти пожелая честит рожден ден – тя му се усмихна; начинът, по който устните ѝ се разтегнаха, го постави на нокти. Това не беше приятелска, небрежна усмивка, нито изпълнена с присмех или дори със съчувствие.
Беше прелъстителната ѝ усмивка.
Това беше опасно. Тя не биваше да е тук; не сега, когато са сами, когато са толкова далеч от семейството му. По-рано, в къщата, близо до децата, беше успял да се справи с чувствата си към нея. Но сега...
– Алекс... – Джъстин несъзнателно отстъпи назад, въпреки че очите му направо я изпиваха. Дългото палто и безформената блуза бяха изчезнали, както и панталоните с широки крачоли. Черната рокля, с която ги беше заменила, го караше да си мисли неща, които съвсем не биваше, които съвсем не бяха братски.
Трябваше да я изгони. Веднага.
– Ти дори не си спомняше, че имам рожден ден.
– Знаеш колко съм зле с цифрите – засмя се тя. – Но след като ти ми напомни, искам да ти подаря нещо. Не можах да заспя, беше ми неприятно, че забравих. Дълго време си мислех какво да бъде...
– Няма нужда – Джъстин се прокашля. – Доведе Били при мен, подари ми ново предизвикателство: това е достатъчно.
– Не и за мен – Алекс наклони глава. – Когато казах, че това ми липсваше, нямах предвид само мястото, Джъстин. Говорех за теб и мен. Заедно.
– Алекс... – гласът му прозвуча предупредително, но Джъстин не намери сили да добави нищо повече. Само я гледаше, неспособен да отмести очи, чувствата бушуваха в него.
Тя се приближи бавно, истинско удоволствие за окото - движеше се бавно, с грация, която отнемаше разсъдъка му. Как можеше да е толкова красива? Как можеше след всичкото това време да продължава да го подлудява така?
Как можеше още да я желае въпреки всички причини да не се чувства така?
– Честит рожден ден, Джъстин – прошепна Алекс и го целуна по устните.
Той не помръдна, сякаш беше вкаменен от магия. Остави я да го целува, защото това беше всичко, което можеше да направи, за да спази поне някакво прилично поведение. Предвид колко силно беше желанието му да я вземе в прегръдките си и да усети тялото ѝ плътно притиснато в своето, да я целува и да гали всеки сантиметър от нея, докато тя не започне да стене името му... Да стои неподвижен наистина си беше постижение, най-доброто, на което бе способен в момента.
Алекс се дръпна, все още усмихвайки се. Тя много добре знаеше как му действа, каква вътрешна борба се води в него.
– Джъстин – прошепнаха устните ѝ с копнеж.
– Алекс, не – промълви той през стиснатите си зъби. – Върви си.
– Обичаш ме, колкото и аз теб – тя го дръпна към себе си. – Липсвам ти, колкото и ти на мен...
– Да ме омагьосаш ли се опитваш?
Алекс се подсмихна.
– Няма нужда от магии, когато сме само двамата. Признай си, днес, когато се появих, напълно забрави за жена си.
Джъстин искаше да отрече, наистина много искаше, но това беше вярно. Докато се караше с Алекс над главата на Джиада, изобщо не мислеше за жена си.
Осъзна, че увива ръце около кръста на Алекс, напълно автоматично, както бе направил и по-рано, когато тя го прегърна. Беше му невъзможно да не я докосва, когато стои толкова близо до него. Също както преди... също както винаги.
– Трябва да си вървиш, Алекс.
Но в същото време я придърпваше плътно до себе си, докосването на нежните ѝ извивки до тялото му го докарваше до лудост.
– Ако това искаш наистина, ще си вървя – каза тихо Алекс. – Не искам да провалям живота ти.
– Да го проваляш? Преди да се появиш днес, не осъзнавах колко скучен и празен е станал животът ми – призна Джъстин. – Винаги съм мислел, че съм способен на повече от това да бъда обикновен смъртен. Сега вярвах, че съм доволен от живота си... Докато днес ти не се появи с гръм и трясък и не промени всичко за миг. Напомни ми колко различно беше всичко навремето... И осъзнах, че обичах това време.
– Защото да оправяш кашите ми прави живота ти пълноценен? – Алекс се усмихна отново.
– Не – отвърна Джъстин. – Ти правиш живота ми пълноценен. Въпреки че не е редно – добави тихо той.
Опитваше се да стои далеч от нея вече толкова години, откакто се беше оженил. За известно време почти успя, дори мислеше, че я е забравил... но само се заблуждаваше. Невъзможно беше да обичаш Алекс Русо и да я забравиш.
Дори и да си ѝ брат.
– Значи ще ми позволиш да ти дам подаръка си? – попита тя, карайки го да се подсмихне. Както винаги, драматичните моменти не оставаха дълго такива, ако Алекс е наоколо.
Но после усмивката му изчезна. Джъстин си помисли за Джиада, която спеше сега в спалнята им и вероятно си мислеше, че той просто работи или гледа телевизия. Неговата съпруга, на която се беше заклел да остане верен...
Алекс го целуна по врата.
– Джиада няма да научи нищо... А това, което не знае, не може да я нарани...
Навремето Джъстин винаги взимаше правилните решения. Гордееше се с това, гордееше се колко е морален, отговорен и праволинеен.
Но Алекс винаги успяваше да го убеди да наруши правилата...
Не биваше да се предава. Трябваше да ѝ устои...
Но докато тя се взираше в него с тези очи, изпълнени с надежда, докато го гледаше с този поглед - същия поглед като днес, когато му беше казала Нуждаех се от теб... Беше невъзможно да мисли за правилно и грешно.
Това беше Алекс, неговата Алекс, неговата прелестна Алекс. Отново беше тук, след цялото това време.
Можеше да мисли само колко я обича.
– Добре – отвърна Джъстин задъхано.
Алекс извади пръчката от ботуша си и махна с нея. След по-малко от секунда тя стоеше пред Джъстин почти гола, единственото, което скриваше тялото ѝ, беше тъмно червена панделка.
Той си пое рязко въздух.
– Честит рожден ден, Джъстин – прошепна прелъстително Алекс.
– Винаги си имала странен вкус, когато ми правиш подаръци – измърмори той и дръпна панделката. Платът бавно се развърза и падна в краката ѝ, оставяйки Алекс напълно гола и зашеметяваща. – Но този определено ми харесва. Този път поне може да се опакова... и разопакова.
Целуна я, изпълнен с нетърпение да я люби, да я притежава отново след толкова дълго време. Когато Алекс му отвърна и устните ѝ затанцуваха с неговите, Джъстин си даде сметка, че колкото и да се опитва да я отблъсква, винаги ще има нужда от нея като от въздуха.
Без Алекс животът му не просто не беше пълноценен - нямаше никакъв смисъл.

Chapter Text

Първо се скриха в една изоставена къща на брега на морето. Април като през април - повечето дни беше достатъчно студено, че дори Перо да се позамисли, преди да излезе навън, особено при това открито пространство, където се бяха настанили. В други дни слънцето грееше, морето ставаше приятно синьо и дъщерята на Скрапа тичаше по пясъка боса, събираше миди и настояваше да правят пикници.
Цецо мърмореше през повечето време. Всъщност Скрапа казваше, че се държал много прилично и позитивно, предвид какво можело да се очаква, но Перо определено смяташе, че мърмори. Всичко му беше криво - тук не му харесвало, не можело ли вече да си тръгват, колко време трябвало да чакат, защо в храната имало пясък, къде би предпочел да живее, къщата била много порутена...
Вярно беше, че къщата не можеше да се нарече луксозна. Горния етаж направо се рушеше и никой от тях не стъпваше там, а на долния можеше да се спи само в кухнята, която поне, за щастие, беше широка. Но никак не беше весело да се натъпчат и четиримата там, особено вечер, когато спяха. По очевидни причини Мира спеше сама на едно от леглата, баща ѝ - на пода, а Перо и Цецо трябваше да делят другото легло. Но много скоро се наложи да купят спален чувал, защото двамата непрекъснато се караха и заяждаха. Сега се редуваха през две вечери да спят в чувала.
Честно казано, Перо предпочиташе да спи там - беше по-уютно, отколкото на старото легло, пък и така не чуваше мърморенето на Цецо. Разбира се, признаваше, че дребосъкът ги беше спасил и им беше помогнал, доказвайки, че заслужава да му се има доверие, но това не променяше факта, че Цветелин много го дразнеше. Непрекъснато все недоволстваше, на всичко опонираше, само искаше какво ли не...
Скрапа прекарваше повечето си време да ги спира да се карат, както обикновено, и откри една тактика, която сработваше чудесно - докато той и Цецо се занимаваха с набавянето на храна и дърва за печката, Перо трябваше да ходи навсякъде с Мира и да я "пази". Разбира се, малката нямаше нужда от пазене - никой не ги търсеше засега, а дори и някой да им беше ядосан заради смъртта на шефа, надали би се сетил къде точно да ги открие. Но трябваше да изчакат, преди да планират бъдещето си, и да бъдат нащрек за всеки случай.
Тук рядко минаваха хора, особено по това време на годината, толкова извън сезона, така че рядко срещаха когото и да било. Но Перо не се отделяше от Мира, защото всъщност беше много приятно да бъде непрекъснато с нея.
Тя беше толкова естествено и симпатично същество. Спокойна, весела, тя откриваше радост и забавление и в най-неочакваните неща. Красива мида или преминаваща котка бяха достатъчни, за да я накарат да се усмихне. Непрекъснато пърхаше по плажа или в близката гора, интересуваше се от всичко, говореше за красотата на природата и такива работи, от които той нищо не разбираше. Край нея Перо се чувстваше прекалено голям, прекалено мъжествен и прекалено невъзпитан, но въпреки това му беше приятно да прекарва времето си с нея, а и Мира, изглежда, го харесваше.
Когато нещо я очароваше, тя бързаше да се обърне и да го сподели с него. Смееше се на шегите му, не обръщаше внимание колко е недодялан и груб понякога.
Сигурно представляваха странна гледка заедно, без да имат дори едно общо нещо - но той трябваше да бъде с нея, трябваше да я пази и спазваше задължението си с необичайна за него кроткост. Ако някой се появеше и опиташе да я убие, Перо щеше да рискува своя живот, за да спаси нейния.
– Какво щеше да стане, ако Цецо не беше дошъл точно тогава? – попита го Мира още в първите дни, докато се разхождаха по празния плаж. Може би заради бялото небе, и пясъкът, и водата изглеждаха бели - сякаш беше заснежено, само че нямаше истински сняг.
Перо искаше да има отговор, но откъде би могъл да го намери?
– Да пукна, ако знам – призна си. Поклати глава. – Нямах идея как ще се измъкнем.
Тя питаше това. Едва ли искаше да чуе, че баща ѝ е щял да го гръмне, а после да бъде убит, както и тя самата. Шефът нямаше да ги пусне, нито дори нея. А ако не я убиеше, то щеше да е само за да я задържи като играчка, което щеше да я съсипе дори повече.
Дали Скрапа наистина щеше да го застреля, питаше се Перо. Той вероятно знаеше, че това няма да спаси дъщеря му. Но беше единственият вариант, който имаше, единствената надежда.
– Ако аз бях свалил пистолета, всички щяхме да бъдем свитнати – каза ѝ, но Мира само поклати глава и докосна ръката му за момент.
– Знам. Разбирах това по-добре от татко. Той полудява, когато стане дума за моята безопасност. Прекарах няколко дни с онзи ужасен човек и знаех, че само ти да беше свалил пистолета, това щеше да е краят... Но не можех да си представя как ще се спасим.
– Стана чудо – ухили се Перо. – Ниско, дебело, досадно чудо, но все пак чудо.
Остана доволен, когато я накара да се разсмее. Повече не говориха за това.
Понякога на нея ѝ ставаше студено, когато плахото слънце се скриеше, и Перо ѝ даваше якето си. Не се правеше на кавалер, защото не беше. Просто тя му се струваше толкова малка и нежна, и крехка, че дори и да беше облечена добре, не можеше да не се тревожи за нея. Мира винаги протестираше, но той казваше, че не му е студено, и наистина беше така. През живота си не бе карал настинка и не се беше разболявал от нищо - нямаше какво да се страхува от такива неща.
След две седмици в къщата на всички им се искаше повече лично пространство и да се махнат едни от други - освен на Перо, който установи, че няма абсолютно нищо против да прекарва всичкото си време с Мира. Даже онова, което прекарваше с нея, започна да не му стига. А вечер лежеше на стоманения креват или в спалния чувал и си мислеше за нея - за прекрасните ѝ устни, за нежната ѝ усмивка, за меката ѝ красива коса и как вятърът я развяваше около лицето ѝ...
Отне му няколко дни, докато осъзнае, че си фантазира за нея.
Това не беше нещо необичайно. Перо харесваше жените, а те харесваха него. Обикновено никога не пропускаше да съблазни някоя, ако му харесаше, но сега случаят беше съвсем различен. Направо невъзможен. Мира беше дъщеря на Скрапа - ментор, приятел, нещо като баща за Перо. Вярно, че Скрапа беше обмислял да го убие, но не го беше направил. Пощади му живота, а дори и после не искаше да го застреля, искаше да го убеди да свали пистолета. Не че това щеше да им помогне. Не че нямаше да го застреля иначе. Но Перо разбираше. Отдавна беше спрял да му се сърди заради това.
Уважаваше Скрапа, дори беше привързан към него, доколкото изобщо можеше да се почувства привързан към някого. Скрапа беше единственото семейство, което Перо беше имал, почти негов баща, (а Цецо беше досадният брат или братовчед), което означаваше, че Мира му е нещо като сестра. Дори и да не беше, обзалагаше се, че Скрапа ще му разгони фамилията, ако само си помисли да я докосне. Освен това тя беше толкова сладка и невинна - едва ли той беше подходящ за нея, едва ли Мира би го поискала за себе си.
Така че Перо само си мислеше тайно за нея нощем, а през деня се радваше на компанията ѝ, като се стараеше да не се доближава прекалено.
Но той беше мъж, див и необуздан, мразещ правилата, а тя беше красива и очарователна жена, привлечена от него така, както той бе привлечен от нея. Един ветровит и бяло-сив ден, докато се гонеха по брега, двамата се озоваха твърде близо...
Перо беше задъхан от гонитбата, от смеха, неин и негов, изпитваше неизразимо удоволствие от близостта ѝ, от това да я държи в ръцете си, и дори не се замисли, когато очите им се срещнаха и нейните устни внезапно се озоваха върху неговите.
Разбира се, трябваше да се сети, че така ще стане; за Мира любовта беше нещо естествено като въздуха, като смеха - нещо, което взимаш и приемаш, когато го откриеш...
Перо искаше да я целува вечно, но мисълта за Скрапа скоро се върна и не го оставяше да се наслади напълно на момента. С недоволна въздишка и приглушена ругатня той се дръпна.
– Не прави повече такива глупости. Ако баща ти ни види...
– Аз съм пълнолетна – Мира може да изглеждаше по детски невинна и вятърничава понякога, но беше наясно с положението. – Освен това татко те обича. Не вярвам да се разсърди.
– Аз пък съм сигурен, че ще се разсърди – Перо си нареди да я пусне. Никак не му беше лесно. Тесният пуловер, който тя носеше днес, очертаваше твърде добре малкото ѝ сладко тяло. Деколтето не беше прекалено дълбоко, но на него му се струваше такова. – Не искам да става така, ясно?
Мира кимна и се усмихна, макар и с известно усилие. Нежната ѝ дребна длан го погали по лицето.
– Той означава много за теб. Разбирам.
В този момент Перо почти се изкуши да я целуне отново и да си каже, че всички други могат да вървят по дяволите, но преди да го направи, Мира се отдалечи от него и тръгна отново по плажа.
– Вие и двамата сте мъже на честта...
Той се изсмя.
– Това определено не ми подхожда.
– Напротив – тя се усмихна леко. – Татко ми разказа как си искал да го застреляш, но не си могъл. Защото всъщност си добър човек, Перо. И държиш много на честта си. Когато някой те обиди, не можеш да оставиш обидата така. Но не нараняваш невинни хора.
– Скрапа казва, че имам проблем с гнева – измърмори Перо.
– Да, трябва да спреш да удряш Цецо – отбеляза Мира и се засмя. Перо се засмя с нея и си помисли, че обожава смеха ѝ. Звукът само го накара още повече да копнее да я целуне отново. – Но иначе не мисля, че проблемът ти е толкова голям. На мен например никога не си ми се ядосвал.
– На теб никой не би могъл да ти се ядоса – отвърна Перо.
– Сигурно си имал много приятелки – поде Мира внезапно, а той се запита откъде беше дошло това.
– Да – отговори кратко.
– Въпреки това се надявам, че все пак наистина изпитваш нещо към мен...
Нещо?! Никога не се беше чувствал така запленен от някоя жена. Перо я спря, после побърза да дръпне ръка, но погледна Мира в очите.
– Изпитвам всичко към теб.
Тя се усмихна.
– Прекрасен си. Точно затова те обичам.
После тя побягна по плажа, а той се спусна след нея, като се опитваше с изумление и удивление да асимилира последните ѝ думи.
Никога никой не му беше казвал, че го обича.

Баща му беше изчезнал, щом разбрал, че майка му е бременна, а и тя почина, когато той беше на 16. Сигурно го обичаше, но не беше от чувствителните хора, които казват такива неща.
Жените му казваха, че е страхотен, че е много секси, че е върхът в леглото, но никоя от тях не му беше казвала, че го обича. И то само след една целувка. Мира дори не знаеше колко добър любовник е. Не се впечатляваше от нещата, които биха очаровали други момичета. Тя не си падаше по лошите момчета. Харесваше добрите му страни.
Направо невероятно. Доскоро Перо изобщо не мислеше, че има добри страни. Тя и Скрапа му показаха, че има.
Скрапа... каквото и да изпитваше към дъщеря му, трябваше да спре. Последното, което искаше, беше да съсипе приятелството си със Скрапа. Въпреки че Мира... мислеше за нея непрекъснато. Може би и той я обичаше...
След почти три седмици - началото на май и на по-топлото време - Скрапа се увери по различни информатори, че никой няма намерение да ги търси за смъртта на шефа. Полицията беше приключила случая, направо доволна, че някой се беше отървал от този тип и така те можаха много по-лесно да разбият организацията му с помощта на сведенията от Скрапа. Дори и да ги бяха арестували, едва ли щеше да им се случи нещо сериозно. Скрапа вече беше сключил сделка и най-много да получеше година-две затвор, а може би само условна присъда. Цецо беше застрелял шефа, за да спаси Мира. А Перо беше убил двамата охранители, да, но и те не бяха сред хората, които полицията държеше да възмезди. Със сигурност бяха убили много повече хора от него, пък и те бяха насочили първи оръжие към него. Направо можеше да се брои за самозащита.
Въпреки това никой от тях не желаеше да си има работа с полицията - нито пък тя с тях, така че всичко беше наред. Що се отнася до близките на шефа, никой от малкото му живи роднини не скърбеше за него. Приятели пък въобще не беше имал. Скрапа мислеше, че някой ще ги погне, но явно не се налагаше да заминават нито за Щатите, нито за другаде.
Скрапа имаше много спестени пари, а преди да се скрият, бяха взели част от резервите на шефа като компенсация, така че сега имаше достатъчно за всички. Разбира се, да се върнат в столицата би било прекалено рисковано - все пак си бяха главорези - но избраха друг хубав град, близо до морето, където да се установят. Цецо си купи къща, след като продаде и софийската си; Перо се задоволи с малък апартамент, който напълно му харесваше, и вложи част от парите си в един бар; Скрапа и дъщеря му си взеха друг апартамент, цял етаж от къща, недалеч от неговия. Въпреки това Перо рядко виждаше Мира. Нарочно се стараеше да я избягва. Сега, когато не живееха в една стая с баща ѝ и досадника Цецо, щеше да е много по-рисковано да се срещат дори случайно.
Но тя не беше доволна от това. Непрекъснато се опитваше да го накара да се срещнат, да ходят някъде, и той трябваше да полага големи усилия да ѝ отказва или да се държи само приятелски с нея. Чувството му за "чест", както го беше нарекла Мира, се бореше с желанието му да бъде с нея, и Перо имаше чувството, че накрая ще поеме риска. Дори и това да означаваше, че може да се скара сериозно с баща ѝ.
Една вечер тя го посети в бара и неусетно той я заведе вкъщи, също така неусетно започна да я целува, неспособен да стои далече от нея. За малко да се любят, но Перо намери сили да спре.
– Искам първо да говоря с баща ти.
Мира дишаше тежко, развълнувана колкото него, но въпреки това се усмихна доволно.
– Знаех си, че си мъж на честта.
– Всъщност не съм – прошепна Перо. – Но заради тебе съм готов да бъда.

Беше планирал всичко, когато на следващия ден тя и Скрапа дойдоха на вечеря - как ще му каже, как ще се опита да се защити, какво ще обещае и как ще му докаже, че ще го изпълни... Всичко, освен че Мира можеше сама да каже на баща си за връзката им.
Перо едва не падна от изненада, когато Скрапа сложи тежката си ръка на рамото му и каза, че го смята за достоен за своята принцеса.
– Вярно, че можеше да се влюби в някой юрист или пък лекар, или поне някой, който от време на време носи костюми, ама... карай! Знам по-добре от всеки, че ти си добро момче, Перо. Знам, че ще се грижиш за нея, защото го правиш, откакто се срещнахте. А и тя те обича, а аз искам да е щастлива.
– И аз я обичам. Ще... ще се грижа добре за нея – закле се Перо, объркан от този неочакван обрат. Изобщо не беше очаквал това. Просто не беше свикнал хората да му имат доверие...
– Вярвам ти – Скрапа го прегърна и прошепна: – А ако я нараниш, ще се разправяш с мен, така че мисли му.
Перо се засмя и го потупа по гърба.
– Сядайте, че яденето ще изстине.
– Да не би да си готвил? – Цецо влезе, сякаш беше у дома си. – Ба! Не бих повярвал, даже и да го видя с очите си.
– Ти пък какво правиш тук? – Перо се втренчи в него.
– Как какво? – вдигна рамене Цецо, като че ли беше очевидно. – Ще ви бъда кум. Така и така съм нещо като кръстник на булката. А сега давай яденето, че съм гладен, днеска съм изял само три пици...
– Леко – напомни нежно Мира, хващайки ръката на годеника си.
Перо поклати глава и се разсмя.

Chapter Text

– О, по дяволите!
Всичко беше изгоряло. Бето отчаяно прокара ръка през косата си. Не го разстройваше толкова видът на изгорялата му спалня, в която сега почти всичко беше черно - мебелите можеха да се сменят, стените щяха да се изстържат и пребоядисат и пак щеше да става за живеене, а за щастие той имаше възможност да я възстанови - но в тази стая беше имало само едно нещо, което беше от истинско значение за него, и сега то представляваше само пепел с тук-там нагъната и черна хартия.
Снимките на родителите му.
Бяха в една кутия на скрина. Нито една снимка не беше оцеляла, а той нямаше други копия. Нямаше други снимки на родителите си. Това бяха всички, които притежаваше.
Приятелите се бяха изредили да му казват, че са важни спомените, които пази за родителите си, но на него му се струваше, че ако няма снимките, спомените ще изчезнат. Страхуваше се от това. Не искаше да забравя детството си и семейството си. Снимките бяха наистина важни за Бето, единственото нещо, за което съжаляваше след инцидентния пожар.
Но какво да прави? Изгорени снимки не могат да се поправят. Нямаше начин някой да направи от пепелта отново поне една снимка...
И все пак трябваше да има някакъв начин да си ги върне! Не искаше да повярва, че може да са безвъзвратно загубени.

Тансиня знаеше, че няма да е лесно да поеме фотоателието на баба си, но си заслужаваше да се опита. Това място винаги е било специално за нея, а и за още много хора - то носеше радост, помагаше, правеше животът по-цветен и хубав. Майка ѝ нямаше никакво желание да се занимава с подобна "глупава" работа, както я наричаше, и беше готова да го продаде, но не и Тансиня. Тя искаше да запази духа на мястото, а и там се чувстваше по-близо до баба си, която винаги щеше да ѝ липсва. Беше щастлива да работи на това място и не съжаляваше, че пое риска.
Старите клиенти на баба ѝ останаха много доволни, че фотоателието няма да затвори, а с помощта на малко реклама Тансиня успя да привлече и нови, за да не секва работата. Справяше се умело с всичко и клиентите ѝ все повече се увеличаваха. След няколко месеца тя вече не се безпокоеше, че ще трябва да се откаже.
– Добър ден! Мога ли да ви помогна?
Поредният нов клиент спря за миг на вратата, сякаш беше изненадан от усмивката ѝ и бодрият ѝ тон. Тансиня забеляза, че изглежда разтревожен, измъчен. А също и много симпатичен. Незабавно реши, че е добър човек и осъзна, че ѝ се иска да го опознае, да разбере за него всичко, което може. Присъствието му я развълнува по начин, който не разбираше.
– Да... аз... знаете ли, в апартамента ми имаше пожар и доста неща изгоряха... Най-вече няколко снимки... – той започна да обяснява объркано, но в крайна сметка като че ли нещата се изясниха. – Някои от тях са правени тук и се питах дали случайно...
– Разбира се – Тансиня му се усмихна мило. – Пазим всички негативи. На кое име са били направени снимките?
– Не съм сигурен...
Той ѝ даде цели четири имена - на родителите му, както и на техните родители, а накрая ѝ каза своето.
– Добре, господин...
– Наричайте ме Бето – прекъсна я той бързо. После като че ли се стресна и добави: – Всички ме наричат Бето, особено приятелите ми. Надявам се с вас да можем да станем приятели.
– Аз също – отвърна Тансиня нежно.

Приятели?! Що за глупост!
Бето се ядосваше на себе си. Той не искаше да бъде приятел на тази невероятна красавица, искаше да бъде нещо много повече. Всичко, което би могъл! Остана направо зашеметен, когато я видя. Тя не просто беше красива - беше сърдечна, животворна. Ако някога слънцето приеме човешки образ, сигурно ще изглежда така. Е, косата ѝ не беше много руса, но очите, очите... сякаш цялата слънчева топлина и ведрост беше събрана в тях. Жена, която ти се приисква да целуваш и никога да не спираш.
Тя беше му казала цялото си име, после бе подхвърлила, че и тя си има прякор - Тансиня. Прозвуча му като име, достойно за богиня, напомни му на опияняващо червено вино и плаж, огрян от лунна светлина, на музика и безкрайни танци под блестящата луна.
Не че някога беше преживявал нещо такова. До тази сутрин Бето щеше да се закълне, че е абсолютно сериозен и нечувствителен практичен мъж, лишен от чувство или желание за романтика, че няма представа какво е любовта и защо хората говорят за това чувство, понеже очевидно то не съществува.
Сега обаче Бето знаеше, че любовта не е само приказка или мит. Макар никога да не се беше влюбвал, беше по-сигурен, че е влюбен в Тансиня, отколкото в каквото и да било друго нещо на света. По-сигурен дори от това какво е егенето му или собственото му име.
Беше говорил като пълен идиот. Сигурно се беше изложил напълно. Макар някак да не му се вярваше, че толкова прекрасно същество като Тансиня би могло да се присмее на някого. Освен ако не грешеше съдбоносно, тя беше толкова добра, колкото и хубава. В погледа ѝ проблясваше само нежност и доброта. Не, тя не би се държала зле с него, но дали го харесваше? Това беше съвсем друг въпрос.
Досега винаги бе имал добро мнение за себе си. Знаеше, че не е пръв красавец, но беше привлекателен, имаше добри обноски и можеше да бъде забавен. Никога не си беше помислял, че не би могъл да се хареса на някое момиче, ако реши, но пък и никога не е било толкова важно да се хареса на момиче.
Но какво можеше да направи? Трябваше да се постарае да бъде възможно най-добрата версия на себе си и това бе всичко, което можеше да стори. Ако се опиташе да се държи като друг човек, какъв смисъл би имало това - той искаше Тансиня да се влюби в него, такъв, какъвто е, а не в някой друг.
Само че дали беше възможно?

Тансиня не спираше да мисли за Бето, докато подготвяше снимките на родителите му. Той я беше очаровал само за няколко кратки минути така, както никой друг от всички мъже, които беше срещала през живота си. Тя наистина се вдъхнови за тази работа и откри не само всички негативи, които имаше в нейното ателие, но и всички останали, които можа да намери. Познаваше доста хора, свързани с фотографията, покрай фотоателието. Някои от тях също пазеха стари снимки и негативи. Така може би се бъркаше прекалено в работите на Бето, но имаше чувството, че за него тези снимки са наистина важни, а беше загубил всичките! Мислеше, че ще се радва, ако тя можеше да намери повече. Сигурно трябваше да го пита, обаче не искаше да му дава надежда и после да го разочарова, ако се окаже, че няма други.
Но намери! Успя да открие и други снимки на родителите му, дори няколко на баба му и дядо му по бащина линия. Надяваше се Бето да е щастлив, много, много ѝ се искаше да го зарадва!
Няколко дни след първото му посещение тя се обади, че снимките са готови. Бето много се развълнува и дойде само след половин час. Тансиня се усмихваше, изпълнена с радост, докато той разглеждаше снимките. Благодареше ѝ след всяка, дори по няколко пъти, и накрая очите му бяха влажни, но когато срещнаха нейните, тъгата изчезна от изражението му.
– Благодаря ви, Тансиня. Много ви благодаря.
– Вече го направихте няколко десетки пъти – усмихна се тя. Без да помисли, погали ръката му, която бе отпуснал на щанда. Бето погледна ръцете им.
– Тогава може ли... да ви поканя на вечеря... за благодарност?
Тансиня се дръпна. Усмивката ѝ загуби част от веселостта си.
– Не, не ходя по вечери от благодарност. Не е нужно да ме каните. Поне не, за да ми благодарите.
Надяваше се, че той също може би я харесва. Но това беше нещо съвсем друго! Не искаше да изпитва към нея просто благодарност.
– А... да ви поканя на вечеря, защото искам? Така може ли?
Тя го погледна несигурно.
– Наистина ли искате?
– Откакто влязох през тази врата за първи път – отговори Бето сериозно.
Тансиня грейна.
– Да. Тогава може. И аз много искам да вечерям с вас.
Бето я погали по бузата. Тансиня замръзна и впери поглед в очите му. Той се наведе и нежно я целуна - най-сладката целувка в живота ѝ, най-прекрасната, носеща ѝ пълната увереност, че внезапно и най-неочаквано е открила своя мъж. Мъжа на живота ѝ, този, когото е предопределена да обича и който ще я обича вечно.
Когато се пуснаха, тя видя още едно потвърждение на това - в погледа на Бето. Той я гледаше така, сякаш е най-прекрасното нещо на земята.
Тансиня беше сигурна, че не е. Защото не тя, а той беше най-прекрасното нещо на земята.

Chapter Text

– Омъжи се за мен, моля те! – проплака Калън.
Не можеше повече. Гледаше тази прекрасна куртизанка в черна рокля и всичко, което искаше, беше да има семейство с нея. Дори и да трябваше напълно да промени живота си, да се отдаде на силите на мрака! Беше готова!
Огледа се, за да се отдаде на силите на мрака, ако ги види, но виждаше само Дена пред себе си - и тя беше достатъчно мрачна и силна!
– Моля те, не издържам повече!
– Не! – възкликна Дена.
– Но защо? – изплака Калън. – Защото ще те убия, ако правим секс ли?
– Какво? Глупачето ми, разбира се, че не – Дена я погали по бузата с пръст. Изражението ѝ беше меко и нежно като на най-добросърдечното същество на света. – Защото законът ми забранява да се женя и да бъда щастлива! Морещиците не са щастливи, не разбираш ли?
– Не ме интересува! – заяви упорито Калън. – Искам да се оженим и ще го направим! Аз съм майката Изповедник и ще променя закона!
Дена запримигва. Отначало Калън си помисли, че тя е ядосана, но после Дена избухна в сълзи.
– Това е най-милото нещо, което някой ми е казвал! – тя си избърса очите с ръкава на Калън, после я целуна. – Да се оженим!
– Няма да се жените! – появи се Ричард с изваден меч. – Калън е моя!
– Да, щеше да е така, ако мечът ти не беше толкова мек и къс – завъртя очи Калън.
Ричард се озърна, после и той се разплака и побягна нанякъде.
– Един момент! – намеси се Ничи. – Защо ти да се ожениш за нея? Аз също я обичам!
– Не е вярно – заяви уверено Калън. – Ти още не си се появила в сезона.
Ничи се стресна.
– А, така ли? Да, извинявайте тогава.
Калън и Дена се спогледаха и се засмяха.
– Ура, вече можем да се оженим! Хайде да го направим веднага!
Като по даден знак от небето се спуснаха десетина Елвисовци, които запяха, а Зед домъкна една ротативка.
– Какво? Нали искахте да се ожените веднага? Това се прави само във Вегас!
– Пу, аз ще съм кума! – заподскача щастливо Кара.
– Става – Дена ѝ даде да облече бяла кожа, а Калън написа на гърба на новия ѝ тоалет "Шаферка" с червено червило.
Някой хвърли букет и Калън го хвана. С Дена се целунаха, а няколко гълъбчета прелетяха над тях, пеейки любовна песен.
– Хей, не забравяйте и мен! – викаше някой.
Те се огледаха и видяха Мрачния Рал да тича към тях с кошничка, пълна с розови листенца, облечен в прасковена рокля на волани, а след него препускаше цялата войска, понесла воала на Калън.
– Не можех и да мечтая за по-прекрасна сватба! – усмихна се тя.
– Но ние още не сме отменили закона – напомни ѝ Кара.
– А, не, отменихме го, просто направихме такъв бърз скок във времето, че не сметнахме за нужно да го отбелязваме. Всъщност минаха три месеца от началото на тази история.
– А аз бих се заклел, че тя започна преди малко! – изпуфтя Рал. – Сигурно е така, когато гледаш бившата си съпруга да се жени пак!

Chapter Text

Леда се чувстваше странно, останала сама в къщата с Лазар.
Вероятно защото той не се държеше с нея, сякаш изобщо не му пука за съществуването ѝ.
Беше любезен, дори мил, изненадващо мил. Не че тя мислеше, че не заслужава хората да са мили с нея. Просто хората в това семейство обикновено не бяха. Досега всъщност не беше прекарвала много време с Лазар, не и сама. Не и както сега.
Венета трябваше да остане в болницата, след като беше паднала и се беше наранила сериозно. Леда не беше сигурна, но май е била пияна - всъщност това не я засягаше. Всички знаеха, че Венчето е несериозна и само забърква каши.
Лазар, разбира се, трябваше да ходи на работа през цялото време, но по-важното беше, че не знаеше как да се грижи за бебето, а докато се учеше, би могъл да допусне някои сериозни грешки. Уж никой не беше готов да поеме такъв риск, но ето, че само Леда се съгласи да дойде и да помага, докато Венчето се оправи. Всички други само се ослушваха и обясняваха, че били заети с незнамкаквоси, докато всъщност просто не ги беше грижа достатъчно.
Е, и Леда не беше тук само от грижа за детето, нито дори заради навика си да помага, да се грижи, задължението си към семейството. Беше тук, защото харесваше Лазар. Той не беше като другите в това семейство, той беше нещо различно. И на нея ѝ харесваше мисълта да прекарва повече време с него.
През половината от деня той беше на работа, после отиде да посети Венчето. Когато се прибра, носеше питка и халва. Леда му показа как правилно да повива бебето и как да го храни, както и с какво точно. Установи, че Лазар всъщност беше по-запознат, отколкото си беше мислила, но явно Венета не знаеше това. Или го беше подценила, както обикновено.
– Приготвих вечеря – каза Леда малко смутено. Не беше сигурна дали това не е прекалено, дали не престъпва границата. Не искаше Лазар да си помисли, че се опитва да замества и жена му, а не само да помага. Това беше последното, което би искала.
Но той ѝ се усмихна благодарно.
– Сериозно? Не помня откога не съм ял нещо сготвено.
Леда осъзна, че питката и халвата са били вечерята, която той се е очаквало да донесе - ако иска да има и сам какво да яде. Но Венета не ходеше на работа, никога не беше и помисляла да ходи. Тогава защо поне не се грижеше за домакинството?
Не биваше да я съди, но нямаше как да не го направи. Венчето имаше прекрасен мъж и син, а роднините и Лазар изпълняваха всеки неин каприз - и въпреки това тя беше така непоносима. Нима имаше оправдание за това?
– Това изглежда страхотно – похвали я Лазар. – Ти няма ли да хапнеш?
– Не знам... – Леда стисна чантата си с пръсти. – Вече стана късно, трябва да се връщам.
Не че беше нужна вкъщи. Асен дори не я поглеждаше, а Нико вече беше голям. По-лошото беше, че ѝ се искаше да остане с Лазар. Но вероятно беше прекалено от нейна страна.
– Хайде, остани да ми правиш компания – помоли я той с обезоръжаваща усмивка. – Сам ли ще ям?
– Добре, ще остана още малко – съгласи се Леда.
Той не спря да хвали готварските ѝ умения и няколко пъти ѝ благодари, че беше дошла да му помогне. Леда се чувстваше безкрайно странно, сякаш летеше и главата ѝ беше в облаците. Животът ѝ не беше такъв, определено не и с Асен. Той никога не беше мил с нея, дори и преди. А Лазар наистина я ценеше, хвалеше я. Струваше ѝ се нереално, прекалено хубаво, за да се случва на нея.
Говориха за какво ли не, освен за Венчето и Асен. Разговорът течеше леко и приятно, сякаш се познаваха от години. Леда дори не забелязваше как минава времето. Когато стана десет и половина, тя внезапно погледна часовника и подскочи.
– Трябва да тръгвам...
– Да, разбира се – каза Лазар и стана да я изпрати. – Благодаря ти още веднъж, че дойде.
– За нищо – отвърна смутено Леда. По някаква причина не можеше да откъсне поглед от него.
Лазар отвори вратата. Тихият звук на падащи капки нахлу в стаята.
– Вали – каза той, гледайки Леда така, както тя гледаше него.
– Вярно.
– Не можеш да пътуваш в този дъжд.
– Така е. Опасно е, не мога.
Леда хвана дръжката и затвори вратата. Неусетно се приближи към Лазар. Той я прегърна и устните им се срещнаха в нежна целувка, по-хубава от всяка друга, която Леда помнеше през живота си.
Не знаеше какво ѝ става и какви ги върши, но беше сигурна в едно: тази вечер щеше да остане тук и да прави любов с Лазар, а вината и разкаянието щяха да почакат до утре, ако изобщо ги изпиташе.
Защото, осъзна внезапно, беше влюбена в този мъж - може би винаги е била... И заради него си струваше веднъж и тя да постъпи неправилно.

Chapter Text

Тия отвратителни цигулки просто я убиваха.
Ася никога не беше харесвала музиката, макар че изисканата класическа музика би трябвало да има сериозен дял в кампаниите на мъжа ѝ, както си и беше. За толкова години тя се беше наслушала на класическа музика. Тази гадна, досадна, безсмислена, идиотска, тъпа класическа глупост, наречена музика!
– Пак имаш махмурлук, нали? – попита Катя тихо.
Ася дори не я беше усетила кога е застанала до нея. Тя само притвори очи и въздъхна.
– Мразя целия свят.
– Трябва да престанеш да пиеш – Катя остави собствената си чаша далеч, но Ася нямаше никакви сили да се протяга за нея.
Колко беше часът? Само осем и половина! Още над четиридесет минути от тази ужасяваща стържеща простотия! Как щеше да издържи, без да припадне? Но не можеше да си тръгне. Трябваше да бъде добра съпруга. Както винаги. Особено след като веднъж, само веднъж се провали. Тогава беше достатъчно лошо. Ако сега пак направеше някоя сцена, кариерата на мъжа ѝ нямаше да го понесе. Вярно, че той ѝ прости тогава, но после започна да ѝ натяква... сякаш това щеше да оправи нещата.
Ти-ти-ти-ти-ди-ди-ди!... Искаше ѝ се да удуши тези копелета със струните на собствените им цигулки!
– Добре, достатъчно – Катя я хвана за ръка и я повлече към вратата. – Имаш вид, сякаш ще убиеш някого. Да тръгваме!
– Не, трябва да остана... трябва...
– Не мисля, че ще бъде добре за никого, ако останеш.
Ася се примири. Като цяло просто нямаше сили да се съпротивлява. А и с всяка стъпка, която правеха, дяволската музика отслабваше. Беше прекрасно да я чуе как се отдалечава, отдалечава, заглъхва, и накрая... спира... нямаше я вече! Прекрасно, рай!
Тя позволи на Катя да я качи в колата си и облегна глава на рамото ѝ, когато потеглиха. Стана неволно, от движението на автомобила, но Катя не настоя да се дръпне и Ася остана така през цялото пътуване.
Беше удобно. И топло. И някак... успокояващо. Тя затвори очи, но не заспа. Вярно бе, че имаше махмурлук от снощи, но това не беше единствената причина за главоболието ѝ. Чувстваше се толкова ужасно нещастна напоследък. Откакто Симо просто я захвърли, след като бяха прекарали заедно само една нощ, всичко ѝ се струваше безсмислено. Всичко...
– Ела – Катя беше паркирала и се опитваше да я накара да слезе от колата. Ася нямаше желание да се връща вкъщи, но краката ѝ сами се запрепъваха след Катя. Все пак имаше нещо, помисли си тя изтощено. Имаше приятелки... или поне донякъде... трите често се караха и не бяха честни една с друга, но все пак при проблемите се подкрепяха. Това беше нещо сигурно. Катя беше нещо сигурно.
Ася се облегна на нея почти напълно, беше изморена, беше малко пияна и твърде разстроена, за да ходи сама. Щом Катя искаше да я носи и влачи - а тя явно искаше - така да бъде.
– Ще ми кажеш ли какво е станало? – попита меко Катя, когато влязоха в апартамента. – Защо напоследък си такава? Не се държиш както обикновено.
– Ти също – измърмори Ася, защото не ѝ се обясняваше за Симо.
Катя притихна за миг, после я сложи на леглото.
– Най-добре да се изкъпеш.
– Не, не сега, моля те... лошо ми е – прошепна отчаяно Ася. Нямаше да успее да се задържи на крака, а днес не беше мила пода.
– Добре – Катя се усмихна нежно. Погали я по бузата, после внезапно я целуна. – Така по-добре ли се чувстваш?
Ася дори нямаше сили да се изненада. Само да въздъхне доволно и да кимне със затворени очи.
– Добре – макар да не я виждаше, беше сигурна, че Катя отново се усмихва. Усети пак топлите ѝ, меки устни върху своите и я придърпа по-близо. Двете легнаха заедно на леглото, увиха се в плетеница така, както никога не бяха лежали и вероятно никога друг път не биха го направили.
– Не искам да си ходиш – Ася събра сили да я погледне и се опита да звучи заповеднически. Не мислеше, че ѝ се е получило, но въпреки това Катя кимна и обеща:
– Добре, тогава няма.
Пръстите ѝ галеха лицето на Ася. Под нежната им ласка тя заспа.
Надяваше се, че Катя наистина ще бъде тук, когато се събуди.

Chapter Text

Марта и Елина бяха двойка вече от четири месеца, но празнуването на един от най-важните празници в годината беше нещо, което още не бяха правили заедно. Естествено, всяка от тях се вълнуваше, но и всяка от тях се увличаше по своему по въпроса.
– Смятам да приготвя всички ястия, които трябва да има на трапезата на Бъдни Вечер – заяви Марта сутринта на 24-ти декември.
Елина я погледна и само вдигна високо вежди.
Тя добре помнеше врявата и патърдията вкъщи всяка година, когато майка ѝ се захванеше с тази задача. Още по-добре помнеше единствения път, когато баща ѝ уверено беше заявил, че този път ще остави Цвета да си почине и той ще направи всичко - а няколко часа по-късно къщата беше задимена, храната - изгоряла или недопечена, а Андрей имаше рана от порязано на пръста, белегът от която и досега все още си личеше.
– Късмет – каза тя.
– Защо... – попита Марта, но Елина вече беше тръгнала да излиза и не я чу.
Когато се върна след няколко минути, Марта я зяпна с подозрение.
– За какво си донесла тия дървета?
– Ще запаля камината – вдигна рамене Елина, сякаш се разбираше от само себе си. – Това – тя посочи най-голямото и дебело дърво – е Бъдник. Трябва да се сложи в огнището и да гори на Бъдни Вечер.
Марта хвърли притеснен поглед към малката камина, която никога не използваха.
– Няма да ти позволя да запалиш къщата, и то точно сега!
– Спокойно – Елина завъртя очи и дотъркаля дървото до камината. – Имам опит с камини. Няма никаква опасност. Отпусни се, принцесо!
Но Марта все още изглеждаше твърде неуверена. Елина трябваше да я прегърне и целуне няколко пъти, за да я разсее, а после се наложи и да ѝ напомни за храната, която искаше да приготви. Марта се стресна и литна към кухнята, забравяйки за дървата.
Докато тя вдигаше пукотевица там, Елина провери украсата - да не би нещо да падне в камината, не че щеше да стане пожар, но нямаше смисъл да изгарят хубави играчки. Остави отгоре върху камината само нещата, които не бяха толкова важни и нямаше да им липсват, и нареди останалото на една лавица с книги, където украсата беше малко. Но иначе двете доста се бяха постарали (и особено Марта) - всичко беше покрито с гирлянди, топки, ангелчета, дядо Коледовци, картички, катерички, шишарки и всевъзможни други празнични украси. Имаха и светещи лампички, но ги пускаха само от време на време да не им хабят излишно батериите.
А елхата! Беше по-висока от Елина, сложена до стената с най-малко мебели, блестяща от всичко, което бяха закичили по нея. На върха бяха закачили традиционната Витлеемска звезда. Имаха и стар връх за елха, но той се оказа много малък и го бяха вързали с панделка на по-долните клони. За малко да се увлекат и да сложат по нещо на всеки сантиметър от елхата, но все пак се спряха навреме и резултатът беше доста добър.
От кухнята се чу отчаян вик. Изглежда, Марта никога досега не беше готвила боб и нямаше представа, че отнема толкова дълго. Явно не знаеше и, че предварително се слага да престои във вода, установи Елина, когато влезе да я успокои.
– Шест до осем часа! – прошепна Марта нещастно.
– И без това не обичам боб – Елина я прегърна отзад и я целуна по шията. – Спокойно, има време. Още е само десет и половина. Ако го сложим сега, към четири-пет може да започнем да го варим и все ще стане преди полунощ.
Марта се засмя немощно, взе една малка купа и изсипа половината боб в нея.
Елина въздъхна измъчено, но примирено.
– Барби, това е повече боб, отколкото е здравословно да ядем. Освен това ти трябва по-голяма купа. Повярвай ми, няма да остане такъв мъничък.
Не беше имала намерение да готви, а още по-малко - да се намесва в тази предколедна шетня, която винаги беше толкова драматична вкъщи, но Марта определено имаше нужда от помощ. А и, ако не ѝ помогнеше, от храната нямаше да излезе кой знае какво.
Когато приключиха с боба и сложиха ориза за чушките, Марта понечи да извади брашното.
– Питка поне съм месила, знам как става, а и за тази четох рецептата вече.
– Да, чудесно, но питката се прави последна, точно преди да седнем на масата – информира я Елина. – Трябва да е топла, пък и иначе содена питка трудно се яде.
– Добре... но знам как да я направя, няма да е трудна за ядене!
Марта схващаше много бързо и беше добра в готвенето. Не се наложи Елина да ѝ дава много напътствия, но всъщност се оказа забавно да готвят заедно, така че преди да се усети, тя остана да ѝ помага. И двете нямаха личен опит с предколедните вечери, но храната се получи изненадващо ядлива. Дори бобът, който стана някъде към осем вечерта, се получи учудващо вкусен, макар че не сложиха на запръжката доста неща, понеже Марта не ги харесваше.
– Е, време е за Бъдника! – оповести весело Елина.
Марта беше заета да подрежда чиниите на малката маса, на която смятаха да ядат, и не можа да я спре, но още преди Елина да е запалила огъня, тя се появи с пожарогасител и кофа вода в ръце.
– Прекаляваш.
– Взимам предпазни мерки – възрази Марта.
Ако можеше да намери пясък, сигурно щеше да домъкне и кофа с него. Елина се ухили, но нарочно не разпали много огъня, за да не плаши чувствителната си любима.
Когато всичко беше готово, те седнаха пред камината и започнаха да ядат - бяха забравили да сложат късмети в питката, но затова пък имаше изобилно много в баницата и когато стигнаха до нея, много се смяха на безумните неща, които продавачите бяха измислили, само и само техните късмети да бъдат интересни и уникални.
Отвън валеше сняг и духаше студен вятър, а небето беше бяло-сиво, но при топлината и светлината вътре това за тях беше без значение. Марта издаде доволна въздишка и се присламчи по-близо до огнището.
– Всъщност е хубаво – призна тя. – Огънят, топлината...
– Да, хубаво е – съгласи се Елина, обаче тя не гледаше огъня.
Гледаше Марта. Беше такава късметлийка да я има. Обикновено не ѝ го казваше - Барби би трябвало да знае колко я обича и цени, но такива неща трябва да се казват, нали? Дори нейното сърце се размекваше при празничната и трогателна атмосфера.
– Обичам те, Марта – каза тя и се наведе да я целуне по бузата, но Марта се обърна усмихната точно навреме, за да получи истинска целувка. Придърпа Елина по-близо към себе си.
– И аз те обичам, Елина.
– Виж ни само – измърмори Елина иронично. – Човек ще си каже, че сме влюбени.
Марта се разсмя и я прегърна по-силно.
– Не знам за другите хора, но аз съм сигурна, че сме влюбени.
– В такъв случай... може ли да си отворим подаръците сега? – погледна я Елина с надежда, но Марта твърдо поклати глава.
– Не! Сутринта на Коледа! Това е, точка по въпроса!
Елина изпръхтя. Винаги нежната и сладка Барби имаше желязна страна и, макар и рядко, определено я показваше!
За компенсация седнаха да гледат филм и Елина имаше право да избере кой. Тя се колебаеше между Умирай Трудно 1 и 2, но накрая ѝ дожаля за Марта и избра Сам Вкъщи. То и там имаше доста насилие, но поне липсваше кръв и смърт. Е, липсваше и секси актьор в ролята на добрия, но това си беше една от най-големите класики, които изобщо съществуваха. Нямаше Коледа без Сам Вкъщи. Закон. А тази година така и не бяха имали време да го гледат по телевизията.
И двете го бяха гледали, разбира се, но това не означаваше, че не им е смешно. Макар че понякога започваха да се смеят още преди смешката да се е появила. Но не беше ли най-важното, че им е смешно? Определено.
След края им беше толкова весело, че си го пуснаха пак, но заспаха още преди средата. Елина се събуди по някое време, но ѝ беше толкова удобно, че не ѝ се ставаше. Огънят тихо припукваше, догаряйки, и рисуваше фигурки по стените. В стаята беше топло, а и те се бяха завили с одеяло. Тя се прозя и се сгуши пак в Марта, която в просъница я прегърна по-силно.
– Подаръци!
При следващото си събуждане Елина мигновено забеляза, че вече е светло, и буквално се изстреля към подаръците, които двете още снощи бяха подредили под елхата.
– Марта, ставай, Коледа е! Време за подаръци!
– Ммм, какво? – Марта се протегна сънливо. Осъзна се и се усмихна блажено. – О, добро утро. Честита Коледа.
– Аа, да, така де, честита Коледа – каза бързо Елина.
Марта се засмя и стана, но тръгна първо към банята. Елина издаде недоволен нетърпелив звук, но трябваше да почака. Отиде да се преоблече и дори успя да се среши, преди Марта да се появи - за да се преоблече и тя! Елина едва се сдържа да не затропа с крак, докато я чакаше.
Най-сетне двете се отправиха заедно към хола и седнаха под елхата. Настана голямо ровене, докато всяка намери подаръците за нея, а после се чуваше само късане на хартия и откъслечни нетърпеливи възклицания. Елина почти забрави колко иска да види своите подаръци, когато забеляза, че Марта почти е отворила един от нейните. Искаше да разбере дали розовият сешоар ще ѝ хареса. Марта много се смя и го остави с грейнало лице, за да се заеме със следващия подарък, но спря, за да види реакцията на Елина, когато тя извади красивите чаши за вино от своята кутия.
– О, Марта, страхотни са! – възкликна Елина.
Тя получи още книга от любимия си писател и моливник с Барби (което я разсмя също толкова, колкото и сешоарът - Марта), а Марта направо се влюби в огърлицата и декоративното "нещо" с много розови цветя, които Елина ѝ беше купила.
– Е, мисля, че доста сме задобрели в правенето на подаръци – отбеляза Елина, когато отново се сгушиха на дивана и придърпаха масичката към него, за да закусят. – Особено ти.
– Парфюмът беше хубав, а и тогава още не те бях опознала толкова добре – защити се Марта.
– Радвам се, че реши да ме опознаеш – призна Елина, все още в плен на необичайното за нея размекване.
– Аз също – усмихна се Марта и я целуна.

Chapter Text

Не би трябвало да реагира така, когато я видеше - винаги в компанията на брат му, в леглото му, понякога дори облечена в дрехите му - нямаше никаква причина да се чувства ядосан или бесен, или да иска да я нарани, да я обиди, само задето отново е дошла в къщата заради мъжа, с когото спеше... Нямаше никаква логика да се ядосва, че брат му е мъжът, с когото Женевиев спеше... а не той.
Илайджа не се интересуваше от нея. Тя за него беше никоя. Не я харесваше нито външно, нито вътрешно. Навремето Женевиев беше сладко, невинно момиче, а сега се бе превърнала в лукава и хитра жена, някогашната сладост бе заменена от двуличие... Тя не беше негов тип. Нито дори външно, той не си спомняше някога да е харесвал червенокоса жена със сини очи, жена, която не е като Хейли или като Катрин или като другите му предишни любовници...
Женевиев нямаше нищо общо с типа жени, които той предпочиташе. Въпреки че беше красива - и то много - не би трябвало да го привлича. Още повече, че беше държанка на брат му, а щом беше паднала толкова ниско - и очевидно беше достатъчно наивна да си мисли, че Клаус би могъл да я обича, че би могла да бъде щастлива с него - нямаше никакъв смисъл да се занимава с нея.
Тогава защо не преставаше да мисли за тази жена?
Тя беше като трън в петата, непрекъснато му досаждаше, пречеше, искаше отмъщение, искаше да я зачитат, искаше неща, които той дори не би си и помислил да ѝ дава. С нея винаги спореха, когато се видеха - а напоследък имаше доста за какво да се спори. Положението в града беше, с две думи, "Пълна Лудница". Ако тя не беше толкова силна вещица, някой вампир вече щеше да ѝ е видял сметката. Най-много страдаха хората, разбира се, но и тя беше човек.
Не му харесваше мисълта, че се тревожи да не ѝ се случи нещо, когато е далеч от тях и не могат да я защитят.
Не разбираше защо изпитва нужда да я защитава.
Нямаше логика. Нямаше никаква логика.
Също както нямаше логика и в предложението на брат му да организират парти - сякаш това би спряло всички идиоти в града да се избиват на всяка крачка, само им даваше по-изискана среда, където да го направят - но така поне можеше да се прецени обстановката и има ли смисъл изобщо да се опитват да установят някакъв мир или трябва всички вампири да бъдат избити, за да се спасят поне хората.
А сега и върколаците бяха включени към уравнението. Нещата само ставаха още по-лоши. Но поне щеше да види отново Хейли.
Не разбираше и защо тази мисъл изобщо не го вълнуваше.

Женевиев влезе в залата и се намръщи, изумена от липсата на вкус. Стаята изглеждаше така, сякаш беше потопена под мътна вода или потънала в мъгла. Осветлението беше мижаво, почти никакво. Тук всеки можеше да убива, без никой от останалите гости да го забележи, дори и да стояха на два метра от него. Тя вече виждаше един вампир да се възползва от това в ъгъла с едно човешко момиче.
Знаеше си, че трябваше да настоява да поеме организацията. Личеше си, че Клаус беше направил всичко това, и то само, за да се забавлява да наблюдава хаоса. Ако изобщо успее да види нещо, помисли си раздразнено тя и приспа вампира, после се огледа за безопасно място, където да остави момичетата си. Никое не ѝ се стори подходящо, така че тя се обърна към тях с въздишка на примирение.
– Моля ви, стойте заедно и внимавайте. И ми направете удоволствието поне тази вечер да не се нападате една друга – тя погледна предупредително Моник, която кимна с неохота. Но дори и тя трябваше да разбира, че ситуацията изисква да работят заедно. – Ще видя има ли смисъл изобщо да стоим тук и се връщам възможно най-бързо.
Не ѝ харесваше да ги остави в тази обстановка, особено като не можеше да им вярва да се подкрепят една друга, но искаше да разбере какво, по дяволите, си мислеха двамата братя с това парти. Защо изобщо го бяха организирали? Да не си мислеха, че обличането на костюми и рокли ще принуди самозабравилите се вампири и дивите върколаци да се държат прилично?
Наложи ѝ се да приспи още два вампира и няколко върколака, които се биеха с вампири, докато откри един от двамата братя. Не беше Клаус, който би трябвало да я очаква и да дойде да я посрещне, помисли си тя мрачно, но всъщност Илайджа беше по-разумният от двамата.
Жалко само, че я мразеше. Наистина не разбираше какво е направила, за да събуди такава омраза в него. Навремето той беше съвършеният джентълмен, никога не се отнасяше зле с нея. Добре, може и да не беше постъпила много мило със сестра му, но той не можеше да не си дава сметка, че Ребека буквално отне живота ѝ. Или можеше?
Държанието му беше толкова грубо, че тя би си помислила, че я ревнува, ако не го познаваше. Беше ѝ ясно, че не е негов тип.
Е, и той не беше неин тип. Тя предпочиташе по-светли мъже, които не я надвишаваха така по ръст и не я гледаха, сякаш е някакво долно, низше същество. А Илайджа я гледаше точно така. Вярно, че това негово отношение някак го правеше още по-привлекателен, но беше и много обидно.
Но сега не беше моментът да се обяснява с него какво има против нея. Партито, което уж трябваше да реши проблемите, само по себе си се бе превърнало в проблем.
– Какво си мислехте вие двамата? Това е просто по-изискана обстановка за касапницата!
– Признавам, че партито е пълен провал – Илайджа изглеждаше не по-малко мрачен от нея. – Честно казано, очаквах, че ще стане така, но не можах да разубедя Никлаус.
Женевиев ядосано си пое въздух. Той можеше поне да я погледне.
– Нещата излизат извън контрол. Трябва да направите нещо, Илайджа. Нали уж сте крале на града или каквато там глупост сте измислили да се наричате? Ако не действате, скоро няма да има нищо друго, освен град, населението ще стане нула!
– Наясно съм, благодаря ти – той я стрелна недоволно с очи. – Нямаш ли нещо по-спешно за правене? Например да топлиш леглото на брат ми?
Женевиев искаше да го шамароса, но той така или иначе щеше да я спре, преди да е успяла. Задоволи се само да го гледа с трептящи от обида очи, за да разбере какво заслужава да получи.
– Търпях достатъчно това отношение! Нали уж се имаш за джентълмен? Илайджа, "благородният" брат! Как ли пък не! Ти си просто един гадняр!
– Не виждам защо те интересува. Нали имаш брат ми.
Да, защо я интересуваше, запита се Женевиев. Но не намери отговор, затова възкликна:
– Това няма нищо общо! Ще ми обясниш ли най-сетне каква е причината да се държиш така с мен? Какво точно съм ти направила?
Сега Илайджа я гледаше и внезапно пламналият огън в очите му я обърка, но също така и намали гнева ѝ, макар тя сама да не разбираше защо. Очакваше с трепет отговора му, внезапно нервна заради нещо съвсем друго, напълно забравила къде се намират.
И това не закъсня да си проличи. Тя дори не забеляза как някакъв вампир сякаш изплува от мътната вода, на която приличаше залата, и се блъсна силно в нея и Илайджа, докато преследваше едно човешко момиче.
Двамата се озоваха притиснати един към друг до една от масите и погледите им се срещнаха за един дълъг миг, преди да се сетят да реагират. Илайджа протегна ръка и сграбчи вампира, а Женевиев го приспа с магия.
– Права си – промълви древният с много по-различен глас от преди малко. – Това е лудост.
Женевиев не беше сигурна за какво точно говори той, но нямаше и време да помисли, защото някакъв върколак отново ги блъсна, бягайки от някакъв вампир.
Илайджа въздъхна и дръпна Женевиев със себе си, хващайки я през кръста. Тя осъзна, че се опитват да танцуват - сега, в хаоса и тъмната като блато стая, сред кавгите и караниците, но въпреки това нямаше нищо против.
– Може би така поне за малко ще ни оставят на мира – обясни Илайджа и внезапно я завъртя, притискайки я плътно към себе си.
– За кое съм била права? – попита тя, стараейки се да запази спокойствие, макар че тялото ѝ внезапно бе затреперило от нервност.
– За партито – Илайджа се усмихна и Женевиев си помисли, че е твърде лесно човек да си падне по него - стига той да не те гледа, сякаш те презира. – Беше грешка да го организираме, всичко това беше грешка. Очевидно трябва да избием всички вампири в града - включително и Марсел, след като е достатъчно жесток, за да създаде толкова много вампири и да не ги научи да се сдържат - и тогава върколаците ще се оттеглят, няма да има с кого да се заяждат. Не че са невинни, но те поне не избиват хората.
– А вещиците? – Женевиев затаи дъх.
Илайджа ѝ се усмихна още по-топло.
– Вещиците могат да продължат, както и досега.
Тя се усмихна облекчено и осъзна, че се изчервява под погледа му.
– Благодаря ти, Илайджа.
Мислеха, че наоколо няма вампири, но очевидно не беше така. Онзи, когото беше чувала да наричат Диего, явно беше дочул думите им или просто търсеше поредната възможност да използва насилие. Преди двамата да го забележат, той блъсна Илайджа далеч от нея и се озъби, стрелвайки глава към шията ѝ.
Женевиев беше вцепенена от изненада и страх. Не съумя да направи нищо... А в следващия миг вампирът вече падаше на земята, прободен с кол, чийто край държеше Илайджа.
– Илайджа!
Тя не успя да каже нищо повече, въпреки че изражението му бе не по-малко шокирано от нейното - несъмнено той самият не знаеше защо я е спасил. Женевиев обаче бе разбрала в този момент, и единственото ѝ желание беше да го прегърне толкова силно, колкото никога не беше прегръщала друг мъж...
– Браво, братко! – аплодисментите на Клаус, иронични и злобни, сепнаха и двамата. – Спаси ѝ живота... На моята жена!
– Ако беше наоколо да се грижиш за нея, нямаше да има нужда аз да я спасявам – отвърна Илайджа глухо и пусна кола. – Можеш да поемеш отговорност поне за идиотската идея за това парти.
– Защо идиотска? – Клаус вдигна рамене. – На мен ми е забавно.
Женевиев го погледна с отвращение.
– Забавно ти е да гледаш как невинни биват нападани и убивани?!
Той ѝ се усмихна с жестоко изражение.
– Явно още не си ме опознала добре, любов.
– Силно се съмнявам, че съм твоя любов – тя потръпна, студеното му отношение определено ѝ доказваше обратното. Всъщност го беше опознала доста добре за последния месец. И изобщо не хареса това, което откри. Опитите ѝ да го промени, да го направи по-нежен и добър очевидно бяха напразни.
Вече дори нямаше желание да се опитва.
– Явно кратката ни връзчица се оказва дори по-кратка, отколкото бях предвиждал – ухили се Клаус. – Свободна си да се хвърлиш на врата на брат ми, след като очевидно това е, което искаш. Не се срамувай, сигурен съм, че чувството е споделено. Какво, скъпи братко, да не мислиш, че не забелязвах как я гледаш? Тя си мислеше, че не можеш да я понасяш, но аз те познавам по-добре... След като разбра, че не възнамерявам да съм ти от помощ за града, може би най-сетне ще ме оставиш на мира. Горе има свободни стаи, вземете си една...
Той си тръгна, но обидните му думи останаха още дълго да звучат между двамата. Женевиев не смееше да погледне Илайджа. Сякаш Клаус беше съсипал всичко красиво, което можеше да се роди от този миг с гнусната си представа за поведение.
– Благодаря ти, че ме спаси – каза тя най-накрая в опит да премахне горчивия вкус, оставен от брат му.
– Дори не се замислих. Беше инстинкт – каза тихо Илайджа.
Женевиев преглътна.
– Е, хубаво е, че имаш такива инстинкти да спасяваш хората...
Той я хвана за ръка и я накара да го погледне.
– Не това имах предвид.
Женевиев несигурно срещна погледа му и това, което видя там, я изуми.
Любов.
– Имам инстинкт да защитавам теб.
Тя изненадано си пое въздух.
Илайджа бавно я дръпна към себе си и я целуна.

Chapter Text

– Наближава Коледа, скъпа Анабел.
Анабел прикри отегчената си въздишка и хвърли поглед към близкия прозорец. Навън валеше сняг, сякаш небето се бе продънило, и хората едва смогваха да поддържат някакви пътеки за преминаване. Замъкът вече бе украсен - по нейна инициатива, разбира се, нали тя беше господарката тук - с традиционната коледна украса, а в повечето коридори се бяха появили имел и свежи клонки от елхи. Един наръч стоеше наблизо, разпръсквайки приятна миризма във въздуха.
– Колко мило от ваша страна да забележите, скъпи Диего – каза тя с меден тон, който не скриваше иронията ѝ.
Диего се подсмихна, незасегнат от забележката.
– Не бих могъл да пропусна, след като прекрасната ми съпруга се е погрижила да изпълни двореца с коледен дух.
Анабел го погледна преценяващо. Очевидно той преследваше някаква цел. През деня двамата рядко се срещаха, особено в заети периоди като този. Разбира се, Диего не пропускаше да я посети нощем в спалнята ѝ или да я доведе в своята. Тя дори беше учудена, че абсолютно никога не пропускаше да го направи. С голяма неохота той изчакваше да минат дните, в които тя беше неразположена и едва ли би го правил, ако тя не изпитваше болка тогава дори от самото ходене. Но през деня Диего се посвещаваше на Грюнланд и Анабел определено подкрепяше това - кралството имаше нужда от всеки миг внимание, който можеха да му посветят, преди да се възстанови до някогашния си блясък.
Сега обаче Диего я бе спрял в коридора посред бял ден и по блясъка в сините му очи Анабел предполагаше, че няма намерение да обсъждат благоденствието на Грюнланд.
– Старая се – отвърна тя скромно.
– Старанието ви е впечатляващо. Но все пак мисля, че има нещо, което сте пропуснали.
– О?
Погледът му погали като ласка тялото ѝ, преди да се върне на лицето ѝ. Анабел беше благодарна, че наблизо нямаше никого, нито слуги, нито стражи, защото бялото ѝ иначе лице започна да се зачервява от смущение.
– Да, скъпа моя. Себе си. Уважавам вкуса ви и стила ви, дори много ми допадат, но съм сигурен, че от време на време малко разнообразие в цветовете няма да ви навреди – Диего оправи една къдрица, измъкнала се от мрежичката. Анабел потръпна от чувственото докосване на пръстите му до шията си. – Искам... копнея да ви видя в червено. Ще ми направите ли този подарък за Коледа, ми амор?
Анабел отвърна на погледа му.
– Само ако вие завържете косата си с панделка поне за опит. Така ще изглеждате много по-галантен, съпруже мой.
На лицето му се появи развеселено изражение.
– Пазариш ли се с мен, Анабел?
Обикновено си говореха на "ти" само в спалнята - извън нея бяха длъжни да спазват старовремския протокол. Анабел се разсея за миг при това фамилиарно обръщение, после лекичко сви рамене.
– Да, Диего. В крайна сметка и двамата искаме нещо от другия. Добрият брак се основава на компромиси, знаеш ли?
– Струва ми се, доказвал съм ти, че мога да правя компромиси – усмивката му беше хищна и лъстива, напомни ѝ за миналата седмица, когато Диего ѝ благодари по невероятен начин за съгласието ѝ да опитат онова, което той желаеше...
А и двете неща се бяха оказали неописуемо удовлетворяващи.
– Именно – усмихна се тя. – Вече се уверихме, че компромисите са чудесни за нашия брак. Така че... въпросът е уреден, нали, съпруже?
– Живея, за да задоволявам вашите желания, скъпа Анабел – каза тихо Диего и преди тя да успее да се изчерви, я целуна.

Анабел се усмихваше доволно цялата Бъдни Вечер.
Бяха поканили гости от цялото кралство и от няколко съседни (с идеята да получат малко пари от хазните им и очевидно щяха да успеят), снегът най-после беше спрял да вали така бурно и пътищата бяха чисти, а кралското празненство беше по-хубаво от всеки безславен коледен запой, огранизиран от чичо ѝ, на който беше присъствала през последните години. Но тя не се усмихваше заради това.
Причината за доволството ѝ беше изпълненото ѝ желание - нейният див и често невъзпитан съпруг най-сетне се беше съгласил да прибере тази своя непокорна дълга коса с черната панделка, която му беше подарила тази сутрин. Изглеждаше точно така, както беше очаквала, и този негов различен вид значително помагаше на мисията им да съберат злато за Грюнланд.
Изглеждаше като един наистина добър съпруг.
Диего беше не по-малко доволен от нея. Всеки път, когато Анабел уловеше погледа му върху себе си, я заливаха вълни от възбуда и бузите ѝ ставаха почти толкова червени, колкото и роклята, с която беше облечена.
Не беше слагала друг цвят, освен черно, откакто почина баща ѝ. Диего прояви разбиране към дългия ѝ траур, но дори и той беше прав, че десет години след смъртта на баща ѝ - и четири месеца след сватбата ѝ - е предостатъчно дълъг траур. В крайна сметка Анабел също изпитваше желание да облече нещо по-бодро. Животът ѝ се бе променил много напоследък. Тя вече не беше тъжното, забравило надеждата за щастие момиче, което живя като затворница в замъка заради чичо си. Сега, когато той беше мъртъв, а тя - кралица на Грюнланд, когато майка ѝ беше оздравяла, а Диего се бе оказал съвсем не чак толкова лош съпруг, Анабел започваше да връща някогашната си весела и бодра природа.
Червената рокля беше истинско произведение на изкуството. За първи път от смъртта на баща си Анабел се чувстваше достатъчно добре, за да пръсне пари за дрехи - нещо, което ѝ беше опротивяло покрай чичо ѝ. Но тази рокля си заслужаваше всяка монета. Заслужаваше си най-вече заради реакцията на Диего, когато я видя облечена с роклята по-рано днес. Анабел никога не го беше виждала така загубил дар слово - и така нетърпелив да я докосне. Когато я прегърна властно и я целуна, тя се почувства истински щастлива и дори не обърна внимание, че половината ѝ прислужнички са свидетелки на сцената.
Събуждам се за нов живот, помисли си Анабел. Крайно време беше.
Отдавна бе отминала буйната младост, приключила с убийството на баща ѝ. Сега тя беше на 28 години - истинска стара мома, но за добро или лошо Диего бе решил да я включи в плановете си, които се въртяха предимно около завземането на Грюнланд с добро... като се изключат някои неща. Чичо ѝ беше починал при мистериозни обстоятелства скоро след сватбата, но Анабел беше последната, която щеше да възрази на това.
Преди мисълта да се омъжи за Диего ѝ се бе сторила като присъда, а той самият ѝ приличаше на дявол. Сега тя не можеше дори да си спомни това чувство. Диего се беше постарал да я направи щастлива и успяваше. Беше добър крал и добър съпруг - много по-добър, отколкото Анабел бе очаквала. Този брак от удобство май започваше да прераства в истинска любов.
– Изглеждате прекрасно, любима – измърмори доволно Диего, когато седнаха заедно на кралската маса за празничната вечеря. – Казах ли ви го вече?
– Споменахте го – отвърна Анабел с уж спокойна усмивка. – Вие също. Тази прическа ви прави много по-изискан и любезен.
– Знаете, че аз не съм изискан и любезен.
– Да, знам.
– Това липсва в нашия брак, така ли?
Тя го погледна, изненадана от заключението му.
– Да сте ме чул да се оплаквам?
Диего я гледаше така, сякаш бяха сами в стаята. Всъщност около тях имаше още поне 300 човека, но никой от двамата не им обръщаше внимание в момента.
– Значи сте доволна от брака ни?
Анабел сложи ръка върху неговата, отпусната на масата. Сега ръкавиците ѝ без пръсти бяха червени, в тон с роклята, но черният пръстен на Диего гордо блестеше сред дантелата.
– Напълно доволна.

Chapter Text

Содената питка беше солена, но всичко останало беше сладко.
Розовата рокля на Ани, която беше купила от най-новия парижки бутик; усмивката ѝ, в която сякаш грееше самото слънце; очите ѝ с цвят на безоблачно небе, където, в това небе, блестеше неговото лично слънце; очарователния начин, по който бе прихваната косата ѝ, едновременно елегантно и небрежно, откривайки бялото ѝ лице; пръстите ѝ, покрити с пудра захар от баницата, която току-що беше завършила...
Крум зацелува ръцете ѝ, тези нежни, трудолюбиви ръце, които го галеха с любов всеки ден и го сръчкваха леко, но достатъчно силно, когато не правеше нещо както трябва.
– Стига си готвила. Сядай да вечеряме. Искам да запалим свещите и да ти дам подаръка.
– И аз имам подарък за теб – усмихна се Ани. – Разваляме традицията, но...
– Не искам да чакам до Нова Година – Крум плавно я дръпна към стола си и обви ръце около кръста ѝ, главата му се притисна в корема ѝ.
– А моят подарък не може да почака до Нова Година – Ани погали раменете му, скрити под вечното кожено яке.
Крум понечи да я попита какво има предвид, но тя вече се бе дръпнала, за да сложи на масата храната. Сега може и да бяха във Франция, но това не означаваше, че нямат право да се радват на традициите от родината си.
Макар че се оказа невероятно трудно да намерят сухи чушки и боб тук по това време на годината. А от сармите направо трябваше да се откажат.
– Не знам дали е станало много добре – измърмори Ани притеснено, когато Крум започна да разчупва содената питка. – Май сложих много сол.
– Солта на живота – усмихна се той. Щеше да яде всичко, което тя приготви, независимо дали е вкусно или не чак толкова. Беше готов да отиде на края на света за Ани (и отчасти всъщност го беше направил) - една питка ли нямаше да изяде?
От късметите му се падна здравето. Това беше добре, защото вече не беше на 20, нито на 30. На Ани се падна парата.
– Както обикновено – разсмя се Крум. – Дори питката знае, че си богата като царица.
– Ти гледай питката да не разбере, че си вършил далавери с Чичо – заплаши го на шега Ани.
Крум отвори виното и понечи да ѝ налее, но тя дръпна чашата си:
– За мен не.
– Да не си на диета? – попита той с недоволство, тъй като смяташе, че фигурата ѝ е перфектна.
Но Ани като че ли го разбра накриво.
– Дебела ли ме намираш?
– Не! Разбира се, че не. Идеална си. Дори можеш да понапълнееш малко, само ще станеш още по-хубава – каза той убедено.
Ани присви очи.
– Току-що каза, че съм идеална.
– Така е. Ти си си – какво ѝ ставаше сега? Крум започна да се притеснява, че наистина му е сърдита, когато Ани се изкикоти.
– Спокойно, само се шегувам – на устните ѝ се появи хитра усмивка, подобна на онази на Мона Лиза - тайнствена и всезнаеща. – Но наистина мога да понапълнея...
Крум хапна от питката и направи физиономия. Действително имаше прекалено много сол. Но той жертвоготовно продължи да яде, без да каже нито дума по въпроса, пък и тъй като бобът се оказа безсолен, нещата някак се получиха.
След вечерята запалиха свещите и казаха кратка молитва - той не беше вярващ, но Ани предпочиташе да вярва в Бог - и най-сетне дойде време да ѝ даде един подарък, обичай, за който новите им приятели от града им бяха казали.
– Какво ли е... – Ани с любопитство разглеждаше кутията, отмествайки внимателно шарената хартия, за да не скъса нещо. На Крум му стигаше само да я наблюдава с възхищение. Бяха заедно тук вече от две години и това бяха най-хубавите две години в живота му. Не можеше да свикне на щастието да се буди до Ани всяка сутрин, да заспива с нея в прегръдките си нощем. Обожаваше я. Радваше се, че бе взел решение да я последва, особено след като нещата с баща му не се получиха така, както си мечтаеше. И добре че бе намерил начин - защото, когато се върна в миналото, пътуването от една страна в друга си беше предизвикателство, далеч по-сложно от това между десетилетията. Но той успя да си направи нови фалшиви документи и да се измъкне. Не стана лесно и отне доста време. И все пак Ани го чакаше, както се бяха уговорили.
От време на време се връщаше в София - сега това беше по-лесно - и минаваше отново през Портала, за да нагледа семейството си и да се види с тях, но Ани беше най-важното нещо в живота му.
Преди нея всъщност изобщо не беше живял.
– О, колко са хубави! – възкликна Ани, когато зърна златните обици. Хвърли се на врата на Крум през масата и го прегърна бързо. Непресторената ѝ радост беше достатъчен подарък за него.
– Радвам се, че ти харесват.
– А сега - моят подарък за теб – Ани го погледна с блеснали от вълнение сини очи. – Бременна съм!
За няколко мига Крум можеше само да се взира изумено в нея. Разбира се, беше наясно, че това може да се случи, но сега новината просто го удари по главата. Осъзна какво му казва тя и просто не можеше да повярва, че нещо толкова хубаво се случва. А си беше мислил, че нещата не могат да станат по-хубави!
– Ани! – той скочи и я взе на ръце, завъртайки я в кръг. После я сложи обратно на земята и нежно докосна корема ѝ с ръка. – Сигурна ли си?
– Нямаше да ти кажа, ако не бях сигурна – засмя се тя. – Ходих на преглед преди два дни. Във втория месец съм. Бебето е здраво, чудесно!
– Не се съмнявам, щом е твое. Въпреки че и аз участвах, но се надявам да прилича на теб – Крум я целуна.
– Значи се радваш? – настоя Ани.
– И още как. Бих ли могъл да не се радвам?
– Предполагам, че не – тя грейна в усмивка и го прегърна отново, а Крум я притисна силно до себе си.
Бебе! Бебе на него и Ани! С какво беше заслужил това щастие?

Chapter Text

Ана Летисия тъкмо тръгваше да излиза, когато чичо ѝ влезе отново. Този път не почука, не изчака да чуе дали може или не. А когато тръшна вратата след себе си, я заключи.
Ана Летисия замръзна. Напоследък той се държеше по-различно с нея. Никога не го беше виждала такъв. Дали наистина ревнуваше? Или ѝ беше ядосан? Може би и двете?
– Наистина ли обичаш Иняки? Той ли е мъжът, за когото ми говореше преди малко?
Гласът му беше твърд, изпълнен с гняв, заповеднически. Разтопи я.
"Не, чичо" - беше готова да признае тя, но после размисли. Не биваше да бърза. Не искаше отново да бъде отблъсната и наранена както толкова много пъти преди това. Сега имаше истинска надежда, но все още не се надяваше достатъчно, за да рискува.
– И какво, ако е той? – попита тя, изпъвайки полите на роклята си. С доволство забеляза как очите на Мариано проследиха действието ѝ с голямо внимание. Различно внимание.
– Ана Летисия... – той отново прозвуча колебливо, но само след миг тонът му стана още по-решителен. – Трябва да ми кажеш. Имам... имам нужда да знам.
– И защо имаш такава нужда да знаеш, чичо? – тя отново се приближи към него, сърцето ѝ биеше толкова бързо, че тя едва можеше да диша. – Защо...
Устните ѝ бяха близо до неговите, също както преди. Той я гледаше с разширени, тъмни очи. Отстъпи назад, после внезапно отново уви ръце около нея както по-рано и я дръпна към себе си.
– Кажи ми!
Ана Летисия изпъшка от удоволствие, когато телата им се притиснаха едно в друго. Мариано за втори път се наведе към нея и тя осъзна, че гледа устните ѝ. Господи! Най-сетне и той бе започнал да я желае! Беше разбрал, че са родени един за друг! Щастието я обля и ѝ се стори, че ще припадне.
– Защо толкова настояваш да ти кажа? Какво значение има?
– Разбира се, че има значение. Ти си толкова прекрасна и специална... Не мога да те дам на всеки.
Думите му бяха като балсам за наранената ѝ душа. След като толкова пъти беше пропускал да забележи красотата ѝ по този начин, фактът, че го правеше сега, означаваше, че наистина се е осъзнал.
– Мъжът, когото желая, е също толкова прекрасен и специален като мен... и напълно ме заслужава – усмихна се тя с чувство на див триумф.
– И кой е той?
– Вместо да ти казвам, просто ще ти покажа... – Ана Летисия се повдигна нагоре и го целуна с цялата отчаяна страст, която беше сдържала толкова дълго.
Мариано я стисна силно и отвърна на целувката ѝ с не по-малка страст от нейната... Ала тя нямаше време дори да се зарадва, защото няколко секунди след това той рязко я пусна и се дръпна назад, гледайки я стреснато.
– Не! Това е грях! Не, Ана Летисия, не бива!
Но си личеше, че я желае също толкова, колкото и тя него. Иначе щеше да ѝ се скара и да излезе веднага. А сега още стоеше тук и я гледаше с такъв копнеж, че чак ѝ стана жал за него... И в същото време никога не се бе чувствала толкова щастлива.
– Грях е, само ако мислим за това... – тя разкопча роклята си и отново я смъкна с бавни, съблазнителни движения. Мариано не откъсваше поглед от нея. Тя със сигурност бе много по-сексапилна от всичките му жалки приятелки! Беше крайно време да го види.
– Аз те обичам, чичо... И ти ме обичаш, нали?
– Знаеш го... – прошепна той.
– Тогава спри да се съпротивляваш. Ние сме идеалната двойка... – Ана Летисия го целуна отново и взе ръцете му, слагайки ги на гърдите си. Изстена от приятното чувство и плъзна своите ръце надолу към ерекцията му - да! Той наистина беше възбуден, наистина я искаше! А след няколко опитни докосвания от нейна страна възбудата му стана неконтролируема. Мариано я избута назад до вратата на балкона и когато гърбът ѝ намери опора, устните му нападнаха голата ѝ шия, за да се спуснат към гърдите ѝ. Ана Летисия трескаво сваляше дрехите му - защо мъжете носят толкова много дрехи! - и изръмжа щастливо, когато най-сетне можеше да впие нокти в голия му гръб.
Озоваха се на един стол - Ана Летисия нетърпеливо седна в скута на Мариано, докато той свали плата от гърдите ѝ и започна диво да ги целува и ближе. Стори ѝ се, че е в Рая. Нима това наистина най-сетне се случваше!
Чичо ѝ се опитваше да свали бельото ѝ, но явно не знаеше точно как. Тя се засмя и стана, смъквайки бързо всичко, което носеше, с изключение на обувките с високи токчета. Беше сигурна, че той ще я хареса така...
Мариано се изправи от тесния стол и я дръпна към креслото, където тя можеше спокойно да го обкрачи. Без да хаби никакво време, той проникна в нея, пъшкайки от удоволствие.
Почукване по вратата ги разсея, но не беше достатъчно, за да ги спре. Ана Летисия се притесни за миг, когато чу гласа на баба си - не за друго, а дали това няма да стресне Мариано и да го накара да се отдалечи отново от нея - но той беше прекалено обсебен от нея, прекалено завладян от тялото ѝ, за да се замисли.
– Хайде, идвате ли? Ана Летисия!
Баба ѝ беше толкова досадна, помисли си девойката раздразнено. Добре че чичо ѝ беше заключил.
– Ще се забавим малко, бабо! Роклята ми се скъса и искам да я оправя. Вие тръгвайте без нас, чичо ще ме закара – извика тя с най-невинния си глас.
Мариано изстена и я притисна още по-силно в себе си, одобрявайки извинението ѝ. Явно и него ситуацията го възбуждаше още повече, забеляза весело Ана Летисия. О, толкова го обичаше!
– Мариано, няма ли да тръгвате!
– След малко – отговори той, успявайки някак да накара гласа си да звучи спокойно и авторитетно. – Вие вървете, не ни чакайте. Ще се постараем да не закъсняваме.
– Ама какво означава това! Хайде, облечи нещо друго, Ана Летисия!
– Ще дойдем, когато дойдем! – кресна ядосано тя, обаче ѝ беше толкова хубаво, че гласът ѝ съвсем не прозвуча чак толкова сърдито, и слава богу. – Тръгвайте вече или и вие ще закъснеете!
Чу се как баба ѝ мърмори, но най-сетне тръгна и ги остави на мира. Може би подозираше, че са намислили нещо, но Ана Летисия се обзалагаше, че никога нямаше да ѝ хрумне какво всъщност правят! Нямаше начин да заподозре нещо такова, тя никога не виждаше по-далече от носа си, та как би могла да забележи какво ставаше между двамата?
Най-накрая бяха оставени на спокойствие! Мариано се тласна силно в нея и Ана Летисия се отдаде на свободата да вика безсрамно, въпреки че сигурно не бяха в пълна безопасност и някой би могъл да ги чуе. Но вече дори не ѝ пукаше. Правеше любов с мъжа, когото обичаше! Нищо друго нямаше и не би могло да има значение.
Мариано я сграбчи и я сложи да легне на леглото, после разтвори широко краката ѝ и курът му отново я изпълни. Ана Летисия изкрещя, сълзи на удоволствие се спуснаха от очите ѝ.
– Чичо! Чичо, толкова те обичам!
Той явно беше объркан, изненадан от своите собствени чувства, не знаеше какво да ѝ отговори, защото нищо не каза.
Но я целуна така прекрасно, както никой друг никога не я беше целувал.

Chapter Text

Никол седна до него.
Дим не ѝ обръщаше внимание в момента. Адреналинът, който блъскаше в кръвта му, беше прекалено висок. В това състояние би могъл да скочи от някой връх и да не забележи.
Усещаше присъствието ѝ. Някаква част от него все пак беше наясно, че тя е тук, и очакваше да я чуе как крещи, как бяга, може би как плаче в истерия.
Никол му подаде кърпа.
Дим изгледа кърпата, не съвсем сигурен какво трябва да прави с нея, после изгледа Никол.
Тя кимна към кръвта по ръцете му. Беше главно от външната страна, но беше доста. Той взе кърпата и ги избърса, доколкото можа. После щеше да засъхне и да се махне по-трудно. И сега вече беше започнала.
Не знаеше колко време мина, преди да може да проговори отново. За 15 години беше придобил забележително спокойствие, но след случилото се току-що то му изневеряваше.
– Съжалявам – каза ѝ.
– А аз не – отвърна Нико просто.
Дим замълча за дълъг момент. Не знаеше какво да каже.
– Не трябваше да си тук. Не трябваше да го виждаш. Съжалявам за това.
– А аз не – прошепна отново тя, този път гласът ѝ звучеше тъжно. Погледна за миг към тялото на пода. Баща ѝ - осиновителят на Дим, техният баща, единственият, когото познаваха - лежеше мъртъв там сред локви кръв. Гледката не беше така ужасна като първото убийство, което Дим беше извършил, но не беше и особено красиво. И все пак тя изпитваше само облекчение, че чудовището вече го няма. След толкова време най-после беше спряло да я измъчва. – Той си го заслужаваше.
Дим не го беше убил само заради нея, но и отчасти заради нея. В колата си бяха поговорили много дълго - е, говореше главно тя, плачейки, засрамена от слабостта си и все пак неспособна да се спре. Вторият въпрос за баща ѝ вече ѝ дойде много и тя просто се разплака, разказвайки на Дим всичко. А той ѝ разказа друга история. Именно Роман се бе оказал отговорен за смъртта на отдавна убитата любима на Дим. Тя беше разкрила измамите му и той беше наредил да ѝ затворят устата. Дим го беше научил от Големия Радо, съдружника на Роман, когато той го посетил в затвора.
Никол беше изумена и ужасена. Знаеше, че баща ѝ е ужасен човек, но си мислеше, че обича поне Дим. Явно не го беше обичал достатъчно, за да му спести това.
Планът на Дим беше прост. Отива до къщата, убива Роман. Не се предполагаше Никол да го следва. Нямаше нужда да му помага, поне засега.
Но тя влезе след него. Баща ѝ беше коварен. Искаше да се увери, че ако на Дим му потрябва помощ, няма да е сам.
Роман нямаше възможност да се защити, и не я заслужаваше. Наглостта му беше поредното доказателство, че е отвратителен човек. Може би заслужаваше затвор, а не смърт, но Дим вече беше свикнал така да решава проблемите си. А и в затвора беше убил още два пъти - за да защити други хора от нападатели, и въпреки това бяха удължили присъдата му - така че имаше още повече опит, отколкото когато влезе.
Всичко стана много бързо и много просто. Досега.
– Да запалим къщата – предложи Никол. – Така ще покрием уликите.
– Мислиш ли? – попита Дим, умът му бавно се събуждаше от хипнотичното състояние. Винаги има данък, когато убиеш.
– Ще стане.
– Сега е твоя. Не я ли...
– Мразя това място – Никол се изправи рязко. – В гаража има бензин.
Дим я погледна за миг, после стана и тръгна след нея. От само себе си се разбираше, че той ще донесе тубите, а не нежната и слабичка Никол.
Не можеше да повярва колко се е променила. Къде беше дребното, остроносо хлапе, което го гледаше като бог някога? Сега насреща си виждаше една изстрадала, нещастна и все пак решителна млада жена. Единственото, което не се бе променило, беше начинът, по който търсеше вниманието му. Преди не си бе давал сметка, че малката му сестричка е влюбена в него, но сега вече тя нямаше да го скрие. Едва сега този факт започваше да си пробива път към главата му.
Никол не взе много неща от къщата, преди да я запалят. Не взе почти нищо, само няколко вещи, които ѝ напомняха за майка ѝ. Въпреки всичко я обича, помисли си Дим. И нищо чудно. Роман никога не беше обичал дъщеря си, за да може тя да обича него. Затова беше могла да го гледа как умира, без дори да трепне.
Скоро се стъмни и те запалиха всичко, после избягаха с колата, предварително паркирана отзад. В тъмната задна уличка никой не ги видя. Червените пламъци останаха да се извисяват зад тях, но никой от двамата не погледна назад.
Дим се насочи към стария си гараж и за първи път днес изпита страх. Не се беше страхувал от Роман, докато се биеше с него - бой, който бързо спечели - не се беше страхувал и от възможността да отиде в затвора, защото вече беше свикнал там, не се страхуваше и от онова, което бе решил да извърши, защото не вярваше в някаква по-висша сила.
Но мисълта да се върне на мястото, където беше живял с годеницата си, го изпълни с нелогичен и въпреки това непреодолим страх. Да докосва същите мебели, да гледа същите стени - не, не искаше да го направи, защото това щеше да го върне към спомените за нея, а той... той вече се бе научил да забравя. Отмъсти за нея, защото така трябваше, но тя вече беше само един спомен, към който той не искаше да се връща.
Искаше да продължи напред.
– Апартаментът ми е ето там – каза внезапно Никол и той осъзна, че се е отклонил от пътя към гаража, още преди да го реши съзнателно.
– Не мога да дойда в твоя апартамент – каза Дим. Спря на мястото, което Нико му посочи и я зачака да слезе от колата.
– Не ставай глупав. Разбира се, че ще дойдеш. Нямаш къде да спиш. Освен това ние двамата ще сме си алиби. Ако аз не кажа, че си бил с мен, няма кой друг да го направи. И за мен също няма кой друг да осигури алиби.
– Не говори за алиби в обществен гараж – предупреди я той и само заради това слезе с нея - не защото не искаше да се разделят.
Никол само му се усмихна. За миг му напомни отново на онова малко, сладко и безгрижно момиченце, което беше с него. Малката му сестричка. Дим се бе грижил за нея, беше я обичал... все още я обичаше. Но малко се страхуваше и от мисълта да остане сам с нея в дома ѝ. Това определено едва ли беше умно.
Но беше прекалено уморен, за да се тревожи сега.
Апартаментът ѝ беше малък, но хубав. Хареса му. Беше... уютен. За човек, който 15 години е живял в затворническа килия, а петте преди това - в гараж, му се струваше направо като Рай.
Никол стопли някакво ядене, което нарече със странно име. Дим беше толкова гладен, че дори не можа да го запомни, но беше вкусно. И беше хубаво да яде нещо, сготвено от друг, а не от готвача в затвора.
Облегна се изморено назад в стола. Никол отново се появи и хвърли едно одеяло на дивана, после погали Дим по гърба.
– Трябва да спиш тук. За съжаление нямам стая за гости, но поне диванът се разтяга.
Дим я погледна. Беше се преоблякла в тениска и панталон, и двете бледожълти, а по лицето ѝ вече нямаше толкова грим. Сега удивително приличаше на неговата Никол...
Той се стегна. Не можеше да си мисли така за нея. Дори и тя да не беше толкова по-млада от него и да не заслужаваше такъв лош мъж, все пак му беше сестра, макар и осиновена. Винаги беше мислил за нея така.
Винаги досега.
Никол се подсмихна, сякаш разгадала - поне отчасти - мислите му.
– Лягай спокойно, каубой. Няма да ти скоча през нощта. Преди често изнасилвах мъже, но вече престанах, честно.
Тя му намигна. Дим осъзна, че се смее.
Не помнеше от колко отдавна не се беше смял.
– Сигурна ли си? Лошите навици умират трудно.
Какви ги вършеше? Флиртуваше с нея! Това не биваше да се случва.
Никол го гледаше с блеснали очи.
– Не знам. Ще се постарая... но може и да не устоя.
Дим бързо се извини, че трябва да отиде до тоалетната. Когато се осмели да излезе, Никол вече си беше легнала. Той не посмя да надзърне в стаята ѝ и легна на дивана, който тя беше приготвила като легло.
Мислеше, че няма да може да заспи, но умората си каза думата. Заспа за секунди, като хипнотизиран.
Сънищата му бяха изпълнени със златисто руси коси и усмивки, които го стопляха дори насън.
Събуди се от тих, но тревожен звук. Открехна вратата на стаята на Никол и спря за миг, докато я види - единствената лампа светеше съвсем слабо. Никол седеше свита на леглото и плачеше.
Той не знаеше какво да прави, но не би могъл да я остави така. Седна до нея и я прегърна силно. Остави я да се притисне към него, докато почти цялата се бе скрила в обятията му. Остави я да се наплаче.
– Не плача заради него – каза Никол накрая, уплашена той да не си помисли друго. – Плача заради...
– Знам. Заради себе си – Дим я прегърна още по-плътно. – Имаш право да плачеш.
– Ти ще си отидеш, нали? – въздъхна тя.
– Не.
Решението беше взето за по-малко от секунда; за един удар на сърцето, но беше толкова окончателно, колкото ако го бе обмислял със седмици.
Не можеше да я остави. И не искаше.
– Но ти би трябвало да ме изгониш. Аз не съм добър за теб, Никол.
Тя вдигна лице към него.
– Пак говориш глупости. Ти си добър, за разлика от всички други, които само се опитват да ти навредят. А и да не беше, не ми пука. Винаги съм искала само теб.
Дим понечи да ѝ каже, че не знае дали у него е останало достатъчно, за да обича, дали още има какво да даде, дали... Но докато галеше лицето ѝ, осъзна, че знае отговора. Той я обичаше, и искаше да я обича така, както се обича жена, а не сестра. Нежността му към малкото момиченце се бе превърнала в любов към порасналата девойка. Може би от пръв поглед, а може би винаги е знаел, че така ще стане. Може би затова днес ѝ каза всичко, въпреки че не бе смятал да споделя с нея.
Беше способен да ѝ даде много... да ѝ даде всичко от себе си.
– Обичам те – думите му бяха тихи, но на нея ѝ се стори, че той ги извика. Дим я целуна и я придърпа в скута си, без да я пуска от силните си прегръдки. Никол беше напълно щастлива.
Не искаше той никога, никога да я пуска.

Chapter Text

Вече от колко години не я беше виждал? Шест? Осем? Повече? Алекс помнеше, разбира се, последната им среща - никога нямаше да я забрави - но тя сякаш бе извън времето и пространството. Трябваше да положи усилие, за да си спомни... да, беше три месеца преди да си купи апартамента в покрайнините на Париж, значи преди осем години и няколко месеца. Осем години!
Почти нищо не беше чувал за нея оттогава. Родителите им от време на време споделяха нещо за Елица, но той рядко говореше с тях, а със самата нея не говореше никога. Беше... прекалено опасно.
Но сега я беше преодолял. Каквато и лудост да ги беше обзела навремето, това беше отдавна, минало. Сега и двамата бяха зрели хора и със сигурност и Елица, като него, беше обичала много пъти след това.
Алекс не искаше да си мисли за факта, че никоя жена не бе успял да обикне така, както обичаше своята полусестра. Той просто беше много взискателен, това е всичко. Причината не можеше да бъде в това, че никоя жена не е способна да я измести от сърцето му. Просто Елица беше много, много хубава. Такава хубост трудно се забравя и е почти невъзможно да се надскочи.
Нямаше значение. Напоследък дори почти не се сещаше за нея. Освен това тя сигурно беше погрозняла за осем години. Беше разбрал, че вече има семейство. Съпружеският живот сигурно я беше направил съвсем различна.
Не искаше и сега да я вижда, но се бе наложило да дойде в България по работа и нямаше как да не види баща си и втората му жена. Те толкова настояваха да дойде с тях на рождения ден на чичо му, където щеше да присъства цялото семейство, че нямаше как да им откаже.
Честно казано, дълбоко в себе си не искаше. Една част от него се вълнуваше, че ще види Елица отново.
Но не беше очаквал това.
Когато я видя в пълната стая, Александър едва не загуби равновесие. Тя носеше онази рокля - същата рокля, същата дълга до пода, синьо-златиста феерия с деколте, което може и да не беше дълбоко, но изваждаше на показ достатъчно, за да принуди съзнанието му да спре да мисли. А лицето ѝ не само не беше станало по-малко красиво - беше още по-красиво, сякаш вместо да ѝ навредят, годините само я бяха разхубавили повече. Алекс вдиша дълбоко, за да се овладее.
Тогава забеляза още нещо.
До нея стоеше малко дете, което очевидно не се беше изгубило.
Елица имаше дете. Наистина беше чул нещо такова, но да го види с очите си...
– Алекс! – промълви тя с такъв зарадван и в същото време - почти отчаян тон, че сега той не можеше да помръдне, дори и да искаше. Тази усмивка на лицето ѝ... Струваше си да иде до Ада, за да я види.
– Здравей, сестричке.
Елица сякаш се сепна.
– Не знаех, че ще идваш.
Значи не беше сложила роклята специално за него. Това в еднаква степен го успокои и го ядоса. Тя я носеше за глупавия си съпруг, който и да беше той.
– Мамо, кой е това? – намеси се внезапно малкото момче.
– Това е чичо Алекс, скъпи – гласът на Елица трепна, но очите ѝ гледаха детето с обич. – Говорила съм ти за него. Алекс, запознай се със сина ми Ангел.
Детето се ръкува с него със сериозно изражение. Александър се усмихна, но после го изпълни ярост, като си представи Елица в леглото с бащата на това дете. Вече мразеше този човек, а още дори не го беше срещнал.
– Викат ли ти Ачо?
– Понякога – сви рамене детето. – Ти защо си заминал?
Алекс замръзна. С присъщата за децата невинност и точност Ачо бе задал именно въпроса, който не биваше да задава.
– Мама каза, че си заминал още преди да се родя – продължи детето почти обвинително. – И ѝ е мъчно за теб.
– Ангеле... – опита се да каже Елица, изчервена и смутена. Погледна Алекс извинително. Той кимна. Тя не беше виновна за това.
Трябваше да признае, че в същото време му беше приятно да чуе, че ѝ е мъчно за него. Колкото и да беше лошо.
– Заминах по работа. Но аз много обичам майка ти... и тя го знае – Алекс срещна очите ѝ за един дълъг миг. Елица се изчерви още повече. – Сигурно трябваше да ти донеса подарък, хлапе, извинявай. Не съм свикнал, че съм чичо.
– Може да ми донесеш за рождения ден – каза благородно Ачо.
– А той кога е? – попита Алекс.
Стори му се, че чу Елица да ахва, но в същия момент детето му отговори:
– 1 август. Ставам на девет години... но има още много време дотогава!
Алекс се взря изумен в детето.
– Не си ли по-малък?
– Не. Не изглеждам ли голям?!
– Напротив, напротив, просто си мислех, че... А къде е баща ти?
Ачо сви рамене с нацупено изражение.
– Нямам татко. Мама казва, че той не ме е искал, а щом не ме е искал, и на мен не ми трябва!
Не го е искал? Няма баща? Или Елица беше легнала с някого веднага, след като те двамата се бяха разделили, или...
– Ачо, остави ме за малко с майка ти, става ли? Иди да си играеш с другите деца.
Ачо първо погледна майка си за потвърждение. Алекс също я погледна и установи, че е пребледняла. От червенината по бузите ѝ не бе останала и следа.
– Да, върви, обич моя – каза тя ласкаво на детето въпреки това.
Веднага щом Ангел се отдалечи, Алекс пристъпи по-близо до Елица, така че другите да не ги чуват, и изръмжа:
– Кой е баща му?
– Не е твоя работа – сестра му отказваше да го погледне.
По дяволите. Това затвърди подозренията му. Надяваше се, че просто си въобразява, но щом тя отказваше да му каже, значи беше прав.
– Аз съм, нали? Забременяла си онази нощ, когато ние... когато заминах!
Тя му метна сърдит поглед, очите ѝ хвърляха мълнии.
– И какво, ако е така?!
– Не можеш...
– Не мога да го родя? Вече го родих! Не мога да го гледам? Вече го гледам! Както виждаш, той е здраво, щастливо, умно дете!
– Казала си му, че баща му не го иска! – Алекс не можеше да се примири с това.
Елица поклати тъжно глава.
– Какво друго можех да му кажа? Или на теб? Ти не би могъл да го признаеш. Освен това те нямаше, когато разбрах, че съм бременна. И сигурно така беше най-добре... – тя преглътна нещастно, но решително. – Да, определено така беше най-добре.
Алекс мълчеше, макар да му се искаше да изкрещи хиляда различни неща.
Имаше син - имаше син!, за когото не беше чувал никога и който не биваше да разбира, че му е баща. Син, който си мислеше, че баща му го е изоставил.
Син от Елица... Гърлото му се стегна от чувствата, които го завладяха.
Не е имал шанса да бъде до нея. Не я е видял как носи детето му, не е бил до нея, когато е раждала, не е бил там, когато е избирала името.
Името... Започващо със същата буква като неговата. Имаше нещо общо с това име, да, но без дори да го знае. Александър стисна зъби и наведе глава.
– Всичко е наред – каза нежно сестра му и пъхна ръка в неговата, също както правеше преди, когато бяха млади и безгрижни. – И двамата сме щастливи... нали?
Но гласът ѝ я предаде. Тя не вярваше в щастието си, нито в неговото. И двамата знаеха истината. Знаели я бяха още в онзи дъждовен ден, когато се любиха за последен път и се разделиха, съсипани от мисълта, че не могат да бъдат заедно.
За тях нямаше щастие, ако са далеч един от друг.
Бяха си мислили, че не е вярно, бяха се заблуждавали, но не можеха да се борят с истината. Алекс все още я обичаше и очевидно и тя все още обичаше него. Кратката им афера не беше потънала в забрава, както се бе опитвал да си внуши. Пламъкът на любовта им никога не беше угасвал.
– Не трябваше да заминавам – гласът му прозвуча грубо, но той се сърдеше само на себе си.
– Тогава си мислехме, че е правилното решение – прошепна Елица. – И е било... защото нямахме друг избор.
– Имахме.
Да, можеха да се крият завинаги, да рискуват някой да разбере, да се срамуват и да страдат, че не могат да слеят животите си така, както другите хора, нормалните хора...
Навремето той искаше да даде на Елица нещо повече от това. Тя заслужаваше толкова много повече. Но не го беше взела. Все още искаше него.
И той никога не беше спирал да иска нея.
– Ей, вие двамата, защо изглеждате толкова тъжни?
Майка ѝ приближаваше, усмихната ведро, без да подозира какви бурни емоции преживяваха двамата, колко сериозно и драматично беше положението.
– Осъзнахме, че сме си липсвали – каза Алекс, изпреварвайки Елица, която не можа да се осъзнае така бързо. Той бе намерил сили от решението, взето преди миг. – Запознах се и с... – погледна Елица за миг. – Племенника си. Изглежда добро момче, но му липсва мъжко присъствие.
– Какво да се прави, като оня кретен изостави момичето ми, а тя не смее да се влюби в друг!
– Може би ще поостана тук... Бих се радвал да помогна на детето. Както и на майка му.
Алекс се усмихна на Елица. Тя го гледаше невярващо, но след миг на устните ѝ разцъфна прелестна усмивка.
– Бих се радвала – каза тя спокойно, но Алекс знаеше точно как се чувства.

Chapter Text

Любо нямаше намерение да закъснява за Коледния Маскарад, но задръстването беше неописуемо. Сигурно щеше да стигне по-бързо, ако беше слязъл и ходил пеша - за нещастие не можеше да зареже колата. Поне най-после беше пристигнал. Рая сигурно отдавна беше тук. Той се беше преоблякъл в пожарната, обличайки старомодните дрехи и слагайки си голямата маска, която покриваше почти цялото му лице, малко преди да влезе.
Установи, че всички вътре носеха такива маски, дори на входа му напомниха да не си я маха. Той се заоглежда, опитвайки се да открие дъщеря си, като в същото време псуваше наум глупавото правило за маските.
Не знаеше какво ще носи Рая. Планът беше да се чакат отпред, но тя явно беше влязла, когато балът бе започнал. Любо знаеше с какво нетърпение го очакваше и не ѝ се сърдеше, но сега трябваше някак да я намери.
Прекара много дълго време, оглеждайки залата в търсене на момичета, които изглеждат като нея, но костюмите и маските правеха всичко много трудно. Струваше му се, че никога няма да разбере коя от всички е Рая. Попита няколко момичета, но нито една от тях не се оказа дъщеря му. Дали тя си беше взела телефона? Може би трябваше да ѝ се обади...
Любо тъкмо посягаше за мобилния, скрит в старовремския костюм, когато музиката зазвуча по-силно и изведнъж всички започнаха да танцуват. Беше един от тези старинни танци, които се виждат по филмите - и очевидно се очакваше всички присъстващи да танцуват. По дяволите, сега и с това ли трябваше да се занимава!
Но го издърпаха сред другите двойки и той се озова срещу момиче, което също като него явно нямаше придружител. Започна да танцува с нея, чакайки танцът да свърши.
Ръката му се озова на кръста ѝ и Любо си помисли, че тялото ѝ е много привлекателно, поне доколкото можеше да прецени. Огледа я, докато танцуваха, и изведнъж установи, че не може да откъсне очи. Червената рокля с тесен корсет очертаваше формите ѝ с неоспорима елегантност, а деколтето... беше страшно дълбоко и пищно. Любо осъзна, че очите му често отскачат надолу. И, съдейки по веселия поглед в кафявите очи на партньорката си, тя забелязваше това, но то не ѝ пречеше. Никак даже...
Косата ѝ беше вързана в бухнал кок, от който падаха много кичури. Златисто-червена маска с пера скриваше почти цялото ѝ лице, но Любо можеше да види устните ѝ с цвят на зряла ягода. Запита се дали бяха такива и на вкус...
Несъзнателно я беше притиснал по-силно към себе си. Тя се изкиска тихо и тялото ѝ се отърка в неговото. Докосването до кожата ѝ беше като пожар, който се разпростираше в него...
Любо се сепна от възбудата, която го обля. Какви ги вършеше, мамка му?! Трябваше да търси Рая, не да се сваля с някаква непозната!
Но дланите му се плъзнаха надолу по кръста ѝ, решително, властно, сякаш тя вече му принадлежеше. И погледът, който му отправи, потвърждаваше това напълно. Тя се въртеше в ръцете му като пеперуда, напълно подвластна на неговите желания. Тихи звуци напускаха устните ѝ всеки път, когато телата им се докосваха. Любо усещаше без всякакво съмнение, че и тя гори от възбуда също като него. Нещо се бе случило, нещо бе припламнало между тях, нещо толкова силно, че не можеше да бъде игнорирано.
Трябваше да намери Рая... но не можеше да остави тази жена, която беше събудила такива неукротими желания в него. Трябваше да я има - просто трябваше.
И макар че никога не постъпваше така, той направо завлече девойката в един празен, тъмен коридор и я притисна в стената, в същия миг покривайки устните ѝ със своите. Тя простена доволно, краката ѝ се разтвориха, а той намести единия си крак между тях, усещайки дори през дрехите горещината, която струеше от там...
Дали маските и костюмите ги правеха така смели, така припрени и авантюристични? Дали се държаха като разгонени животни, просто защото не се познаваха и анонимността ги предпазваше? Любо не знаеше и в момента не му пукаше. Искаше само да обладае това прекрасно създание, без да мисли за нищо друго. Смъкна корсета ѝ надолу, докато гърдите ѝ не изскочиха отгоре и не напълниха шепите му. Той ги галеше и целуваше, смучеше зърната им в уста като обезумял, а ръцете му трескаво се мъчеха да повдигнат полите на непознатата. Тя стенеше все по-силно, притискайки главата му към себе си...
Любо я целуна отново по устните, ръмжейки от доволство, защото те наистина имаха вкус на ягода. Дръпнал полите ѝ нагоре, той вече можеше да проникне в нея...
Но първо искаше да види лицето ѝ. Този импулс се оказа прекалено силен, за да му устои. Любо нежно свали маската на непознатата...
И кръвта заблъска във вените му, по-гореща от всякога, защото това изобщо не беше непозната.
Беше Рая.
– Рая! – ахна той.
Очите на дъщеря му станаха огромни. И тя го позна - нямаше как да се сбърка този мъжествен, дрезгав глас.
– Любо?!
Рая! Собствената му дъщеря! Как бе могъл да не я познае?! Още по-лошо - как бе могъл да направи това с нея? Да я желае... да я целува... да я докосва...
Никога съзнателно не си бе позволявал да забележи колко сексапилна е дъщеря му, колко красива и неустоима... Но сега, когато не знаеше, че това е тя, нямаше какво да спира ума му, нямаше причина да подтиска тези мисли. Желаеше я... и вече не можеше да го крие от самия себе си.
Той свали маската си и я хвърли на пода. Двамата с Рая се взираха шокирани един в друг. Тежкото им дишане отекваше в коридора и беше единственият звук на света в момента. Дишаха тежко от изумление... и възбуда.
Гърдите на Рая все още бяха голи, полите ѝ още бяха вдигнати около краката. Любо знаеше, че трябва да се дръпне, да се отдалечи от нея веднага, но тя го привличаше като магнит, не можеше да отстъпи назад нито крачка. Вместо това лицето му някак се оказваше все по-близо до това на Рая... Която също не се опитваше нито да го изблъска, нито да избяга...
Само сантиметър делеше устните им. Тогава Рая обви ръце около врата му и го целуна страстно. Любо изпъшка, опасвайки краката ѝ около кръста си.
Това не трябваше да се случва... но сега, когато го бяха започнали, нито един от тях нямаше силата да спре.
Поне беше намерил Рая. Това беше сигурно.

Chapter Text

Някога имало могъщо кралство, далеч отвъд планините. Управлявал го мъдър и добър крал, който имал четирима синове. Първородният, Алан, бил най-силният от четиримата и вярвал, че като най-възрастен ще получи кралството и ще бъде наследник на трона. А докато това станело, той опознавал кралството, всяка пътека из горите и морския бряг, скитал ден и нощ, нетърпелив да вкуси предстоящата власт.
Един ден попаднал на малка хижа в гората, която не бил виждал никога преди; там живеела една девойка с майка си. Съвсем млада и много невинна, девойката била красива като сън, със сребристи коси и светлосини, почти сребристи очи. Името ѝ било Ерин.
Принцът не могъл да я забрави и често се връщал в малката хижа въпреки неодобрението на майката. С времето научил, че тя е вещица и обучава и дъщеря си на това изкуство. Любимата му била не само бедна, но и вещица... Алан знаел, че никога не би могъл да вземе за жена Ерин, но това не му попречило да прекарва всеки възможен миг с нея, очарован от нежността и веселостта ѝ.
Междувременно настъпили тежки дни за кралството. Кралят се разболял и не след дълго починал. Сломени от скръб, синовете му трябвало да помислят за кралството, защото нямало един от тях да бъде наследник на трона; мъдрият крал поискал всичките му синове да управляват заедно, защото тогава биха били непобедими.
Но той рядко бил виждал Алан, откакто момчето пораснало; не знаел колко силна е гордостта му, преливаща в непоносим егоизъм. Когато Алан разбрал, че ще трябва да управлява заедно с братята си, се вбесил повече от всякога. Нямал никакво намерение да спази бащиния съвет и се изправил пред другите трима, заявявайки им, че той и само той е наследник на трона.
Братята му се опитвали да намерят път към разбирателството, молили го да размисли и дълго време не искали да повярват, че той е готов на всичко, за да получи кралството, а не просто не знае какво върши, съсипан от мъка заради баща им.
Накрая трябвало да се изправят пред суровата истина. Заслепен от желание за власт и от обида, Алан щял да се бори с тях до смърт.
Много бойци били готови да последват него, но не малко застанали на страната на братята му. Започнала война, която разкъсала кралството на две. Алан започнал да се страхува, че няма да спечели. Сплотени, братята му били по-силни от него.
Тогава той си спомнил за своята любима, горската вещица. Върнал се при нея в гората и разбрал, че Ерин също била сполетяна от тежко нещастие - майка ѝ починала неотдавна също като баща му.
Алан я помолил да му помогне да победи, обещавайки ѝ след това да я направи своя съпруга и кралица; сега, когато баща му вече го нямало, пред тях вече не стояла никаква пречка.
Ерин повярвала на своя принц и приготвила отвара, която щяла да му даде силата на десет мъже. Казала му, че ако поиска да се откаже от магията, трябва да потърси прошка от братята си... и сам да им прости.
Алан се върнал в двореца и извикал братята си, твърдейки, че иска да обсъдят евентуален мир. Вместо това изпил отварата, направена от Ерин, с намерението да ги убие.
Не знаел, че ще се превърне в огромна черна мечка, но приел магията такава, каквато била, и отнел животите на родните си братя.
След това поискал да върне отново човешката си форма, ала не успял. Ерин му била казала, че щом задейства магията, е достатъчно само да пожелае да стане какъвто е бил и отново ще стане временно предишния Алан, но имало нещо, което тя скрила от него, за да тества любовта му. Принцът трябвало да се преобрази, без да таи в сърцето си изречена лъжа към нея. Но Алан не възнамерявал наистина да се ожени за Ерин. Тя не била подходяща съпруга за един принц, а той се интересувал от кралството повече от всичко. Чувствата му към Ерин не били достатъчно силни, за да се осмели да я направи своя жена. Алан планирал да се ожени за друга и да остави Ерин в гората като своя тайна любовница.
Ерин разбрала това, когато той не се върнал при нея като човек, а като мечка. Но тя знаела как да се защити и мечката не можела да я докосне. Алан трябвало да се върне назад и да приеме, че никога повече няма да бъде човек. Той избил собствените си войски, когато те вдигнали оръжие срещу него; тези, които успели да избягат, никога не се върнали. Кралството потънало в забрава и никой повече не стъпвал там. Из някогашния дворец сега бродел само Алан, затворен в тялото на мечката и вече неспособен нито да поеме контрола над нея, нито да избяга в забравата на смъртта. Мечката била силна и безмилостна. Убивала всеки, който пресечал пътя ѝ. Душата на Алан, затворена вътре, можела да крещи, да заповядва, да моли чудовището да прояви милост, ужасен да гледа нейните зверства ден след ден, но не можела да промени нищо. Това било наказанието му за злото, което бил сторил на братята си, на народа си и на Ерин.
Минали много години и всички оцелели починали, а после и техните деца, и децата на децата им. Историята се предавала от уста на уста и постепенно вече никой не помнел, че Алан се бил превърнал в мечка. В същото време се разказвали ужасяващи истории за чудовищната черна мечка, която бродела из гората. Хората я нарекли Мор'ду и се боели от нея така, както и от дявола. Никой не предполагал, че някога Мор'ду бил просто един силен момък, който се полакомил за неограничена власт и от наранена гордост унищожил всичко, за което се борел.
Никой не помнел цялата история... Освен Ерин.
Тя продължила да живее в малката хижа, до която Мор'ду никога повече не можел да намери пътя. Годините минавали и отнемали хубостта ѝ, както става с всички хора, но тя притежавала силата да запази живота си много, много дълго.
Ала никога повече не допуснала нито принц, нито обикновен мъж в къщурката си и никога, никога повече не си позволила да бъде залъгвана от красиви обещания, които никога нямало да бъдат спазени.

Chapter Text

– Благодаря ти отново – прошепна Сюзън и прегърна Катрин. – Много хора наемат секретарки, но малко от тях откриват такива съкровища като теб.
– Стига, стига – прошепна Катрин. – Не преувеличавай.
– Не го правя. Ти буквално ми спаси живота.
Двете автоматично погледнаха встрани, без да се пускат съвсем. Полицията вече бе приключила огледа. Тялото на Едуард Шефилд бе прибрано и тъкмо го отнасяха, но Сюзън имаше чувството, че все още може да види налудничавия му поглед, вторачен в нея.
Слава богу, слава богу, че вече го нямаше.
Катрин я прегърна така, че да не гледа натам. Галеше я по главата с почти майчинска нежност... с нежност, каквато Сюзън никога не бе изпитвала, дори във връзките си. Никой не се отнасяше така с нея. Никой не я закриляше. Никой не беше добър с нея.
Но и никой не разбираше колко тя има нужда от това.
Изглежда, че Катрин го беше разбрала. Откакто Сюзън я нае, за да ѝ помогне да се справи с работата и всичко около развода, Катрин се отнасяше безкрайно внимателно и мило с нея, като в същото време я караше да се смее дори в най-мрачните моменти и да вижда положителното дори в най-лошите ситуации. Сюзън наистина просто не знаеше как би се справила без нея.
А тази нощ със сигурност нямаше да се справи.
Вече бе разказала всичко на полицаите. За щастие, те нямаха съмнения, особено след като видяха копието от книгата на Едуард. Книга, която така и никога нямаше да излезе на бял свят. Но беше причинила достатъчно нещастия на нея.
Сюзън все още не можеше да повярва на онова, което се беше случило. Едуард винаги си е бил малко странен и склонен към изблици, а книгата му очевидно беше написана, за да я измъчи, но... Никога не бе мислила за него като убиец. Технически, той не бе успял да се превърне в убиец, поне не неин убиец. Благодарение на Катрин.
Когато изнесоха тялото, Сюзън се загледа мрачно в красивата къща. От известно време чувстваше, че има нужда от промяна, а след случилото се снощи със сигурност имаше нужда да я продаде. Всеки път, когато се качваше по стълбите, щеше да си спомня как преди няколко часа бягаше по тях от Едуард, който се бе появил уж "да поговорят", а после беше извадил нож.
Огромен, остър, чудовищен нож. Потрепера. Не. Не искаше да си спомня.
– Искам да отида на хотел.
И в хотела вероятно щеше да си спомня как Едуард я беше сграбчил за крака и я дърпаше към себе си с противна усмивка на лицето. Сигурно щеше да си спомня как я държеше и се опитваше да прокара ножа по "неверните ѝ устни"... Сигурно нямаше да бъде способна да спре да си спомня, ако Катрин не беше дошла с нея и не беше легнала при нея, прегръщайки я също така защитнически, както по-рано. Ако не беше настояла цяла сутрин да гледат комедии, докато Сюзън не можеше повече да държи очите си отворени.
Сигурно щеше да сънува кошмари, ако не беше топлината на Катрин, закриляща я през цялото време.
Когато се върна в къщата, си даде сметка, че трябваше да очаква Едуард да направи още нещо. Да ѝ причини още нещо. Книгата му беше ужасна, същинско предупреждение за това, което той възнамеряваше да причини на нея. Човек не пише такива неща и не ги изпраща на бившата си, ако не е способен да ги направи в реалния живот.
Трябваше да изпитва съжаление към него, помисли си, не да го съди. Някой, вървял толкова дълго по пътя към омразата и саморазрушението, избрал безкрайното страдание пред възможността за ново начало, наистина заслужаваше съжаление. Ако не беше оцеляла, не би могла да му прости, но сега можеше. И наистина го съжаляваше. За разлика от нея, той никога не бе умеел да се справя с емоциите си.
Да, тя беше оцеляла... Благодарение на Катрин.
Всеки път, когато минеше покрай балкона, си спомняше как от там горе видя Катрин да влиза и да удря Едуард по главата с едно преспапие. Беше изтичала долу да ѝ помогне и двете заедно го блъснаха в огледалото, но ако Катрин не беше дошла, Сюзън едва ли щеше да успее да го надвие.
– Какво правиш тук? – беше я попитала задъхано, докато чакаха полицията да дойде.
Катрин се бе усмихнала с усилие.
– Звънях ти да ти напомня за гала вечерята, но ти не вдигаше. Имах лошо предчувствие. И дойдох да проверя дали си добре...
Оттогава ѝ беше благодарила поне милион пъти, но не можеше да спре да го прави.
– Стига вече – каза сериозно Катрин няколко седмици по-късно, докато изнасяха последните вещи от голямата къща. – Направих това, което трябваше. Толкова.
Сюзън хвана ръката ѝ.
– Спаси ми живота. Иска се голям кураж за това. Много хора просто биха се обадили на полицията...
– Нямах друг избор.
– Какво? – попита Сюзън. Не беше сигурна, че разбира.
Катрин погледна към ръцете им, които все още се докосваха.
– Не беше просто кураж. Не бих могла да понеса ти да пострадаш...
– О, Катрин – прошепна Сюзън и я придърпа към себе си.
Спалнята беше използвана за последен път.

Chapter Text

Заведоха я в някакво тясно полицейско управление и я затвориха в малка стаичка без прозорци. Магдалена имаше чувството, че ще полудее. Започна да блъска по вратата, крещейки, опитвайки се да я счупи, но тя май беше желязна.
– Какво си се развикала? Тука да не ти е лудницата? – същия полицай, който я арестува, отвори вратата. Магдалена вече беше дошла на себе си и се спусна навън, но силните му ръце я хванаха през кръста и той я издърпа обратно.
– Къде бе? Къде бе? – полицаят я блъсна обратно на стола и заключи вратата. Магдалена го изгледа сърдито. Въпреки че... не я беше наранил и всъщност не се беше оказало неприятно да я докосва. Но му беше бясна, че я е арестувал. Не беше честно!
Той седна срещу нея, тръшвайки се на другия стол. – Ще бягаме, а?
– Не се опитвах да избягам – сопна се тя. – Тука е задушно! И нямате право да ме задържате!
Той вдигна вежди.
– Разхождаш ми се с пушка по улицата, заплашваш някакви хора, нямал съм право, а? Поне разрешително за пушката имаш ли?
Тя го гледаше несигурно.
– Баща ми сигурно има... вкъщи.
– Ми кажи му да го донесе – той извади телефон и го побутна през масата към нея.
Магдалена му го върна.
– Баща ми е в болница. Брат ми - също. В кома са... Не могат да дойдат... – очите ѝ се напълниха със сълзи, но тя стисна устни, за да не се разплаче отново. Изобщо не искаше да се показва толкова слаба през този полицай. А той вече я беше видял да плаче. Ако тогава не беше така разстроена, изобщо нямаше да му позволи да я арестува. Бум по главата с пушката и толкова!
Въпреки че беше симпатичен. Щеше да е жалко да рискува да го нарани...
Полицаят наклони глава, за да разгледа по-добре изражението ѝ, скрито от косата.
– Тогава трябва да вземем разрешителното от вас. Къде живееш?
Магдалена му каза. Той я зяпна.
– Село кое? И какво правиш тука, да му се не види, с тая пушка?
Тя въздъхна. Облегна се назад в стола и скръсти ръце. Ако се налага да му разказва, поне дано да ѝ бъде от полза. Не издържаше повече затворена. О, дано не я вкараха в затвора! Дори и само за ден, това би било най-непоносимото наказание - да не може да излезе навън, когато поиска!
– Преди няколко дни баща ми и брат ми бяха ранени от двама от другото село. Баща ми каза нещо за някакъв французин. После се появи Калин и питаше за французина. Исках да разбера какво общо има той. С Калин тръгнахме да го търсим. Пътувахме към Франция, но после разбрахме, че той се е върнал тук. Взех пушката, за да го накарам да ми обясни какво е станало... нямаше да го убия – тя погледна полицая с надеждата, че ѝ вярва. Е, да, в най-лошия случай беше възнамерявала да рани Жерар, но не и да го убие. Не би могла просто да застреля някого и да си тръгне по пътя.
Полицаят беше сложил ръце върху масата и гледаше тях, не нея. Стори ѝ се, че може би ѝ съчувства, но не беше сигурна. Най-вероятно си въобразяваше. Не можеше да очаква, че той ще се окаже мил. Макар че всъщност ѝ се струваше такъв. Или просто ѝ се искаше да е мил, защото иначе беше толкова... не се беше нуждаела преди от такава дума, затова не я знаеше. Хубав? Или по-скоро привлекателен?
– Добреее – той издиша дълго, замислено. – Този път може да се разминеш само с предупреждение. Но при следващо провинение ще лежиш, ясно ли е?
– Да – тя кимна и обви ръце около себе си, за да скрие потреперването си от страх. В никакъв случай не искаше да лежи в затвора. На село дори нямаха затвор. Само да се върне там, щеше да бъде в безопасност. Там разнасянето на пушка беше нещо съвсем нормално. Както и стрелянето. Но тя си обеща, че никога повече няма да пипне пушка. Особено след случилото се на баща ѝ и на Крум...
– Говоря сериозно – полицаят я заплаши с пръст. – Да не си посмяла пак да вършиш такива глупости!
– Няма – обеща Магдалена.
– Хубаво. Ела – той внезапно се изправи и протегна ръка към нея. Тя я пое и полицаят я поведе нанякъде. Дали не я водеше в килия? Не, само това не!
– Къде отиваме? – прошепна тя.
– Докато запишат показанията ти – той спря в края на един коридор и отвори някаква врата – ще подишаме малко чист въздух.
Озоваха се на малка тераска над градинка. Магдалена вдиша с пълни гърди аромата на свобода и се усмихна признателно на полицая.
– Благодаря. Благодаря много!
Нещо я накара да се хвърли на врата му и да го прегърне. Може би все още имаше нужда от утеха, а Жерар не ѝ беше предложил достатъчно такава. Калин пък изобщо и не помисли да го направи. А може би беше просто благодарна.
Всъщност, дълбоко в себе си знаеше отговора. Искаше да прегърне този мъж. Искаше да бъде близо до него. И не просто защото беше проявил разбиране. Нещо в него я вълнуваше вътрешно, вълнуваше я така, както никой мъж не беше успявал преди.
Той предпазливо я прегърна леко, но скоро ръцете му се увиха плътно около нея, стиснаха я силно, привлякоха я още по-близо до него, докато вече нямаше нито милиметър разстояние между телата им. Магдалена въздъхна доволно. Харесваше ѝ да се намира в тази прегръдка. Искаше ѝ се той никога да не трябва да я пуска. И той нямаше такова намерение. Държа я, притискайки я все по-плътно към себе си, ръцете му се движеха по гърба ѝ, по кръста ѝ, а накрая погалиха и дупето ѝ, но тя нямаше нищо против...
Усети го да я целува по косата, после по мястото на шията ѝ, което не беше скрито от буйните кичури. Ласката му сякаш запали огън в тялото ѝ. Магдалена изпъшка тихо и в този момент полицаят я отдръпна леко от себе си, за да намери устните ѝ. Тя изобщо не се противи на властната му целувка. Никога не се беше подчинявала така на някой мъж.
Ще му позволя да прави с мен каквото поиска, осъзна тя, и все пак не се възпротиви дори на тази мисъл. Нямаше значение дали постъпва добре или не, нито какво някой би си помислил за нея. Беше като омагьосана. Жерар беше последвал повика на сърцето си. Нямаше ли право и тя да направи същото, особено когато сърцето ѝ викаше толкова силно?

Chapter Text

Адриан знаеше, че е голям късметлия.
Може и да беше отраснал без баща, но затова пък имаше две майки - и сестра, с която се разбираше прекрасно. Отсъствието на баща му рядко му беше пречело. Макар и двете му майки да говореха само хубави неща за този Филип Томов, който починал преди раждането му, Адриан имаше чувството, че не би искал да го познава.
За щастие не приличаше на него - не би искал да причинява болка на майка си Мая, ако прилича на мъжа, когото тя е изгубила преди 19 години. Косата му беше по-светла от нейната, но не руса. Не обичаше да си пуска брада и със сигурност не би избрал такава странна, каквато имаше баща му на снимките, на които го беше виждал. А в лице приличаше по-скоро на дядо си, бащата на Мая, отколкото на някой от родителите си.
Тези снимки не му харесваха. Когато беше малък, не можеше да го обясни. После разбра. Струваше му се, че има някаква студенина и агресия в очите на Филип Томов. Нещо зло, нещо отблъскващо. Не искаше да прилича на него и се радваше, че не прилича.
Понякога не му беше много ясно как точно са се запознали майките му. Те казваха, че се били срещнали случайно, но очевидно и Кристина също бе познавала баща му. И все пак те се бяха събрали едва след неговата трагична смърт при злополука. Адриан не разбираше, но и не държеше да разбира. Важното беше, че двете обичаха много него и сестра му и бяха щастливи заедно вече толкова години.
Въпреки че бяха различни като деня и нощта, Кристина и Мая почти никога не се караха и сякаш бяха двете части на едно цяло. Допълваха се, предполагаше Адриан. И се радваше за тях.
Понякога беше странно да бъде дете на две майки, но той отрано знаеше, че ако някой му се подиграва за това, то е просто защото е прекалено тъп и злобен, необичан и неспособен да обича, неспособен да разбере нито любовта, нито толерантността. Повечето деца бяха наистина идиотчета. Изобщо не им обръщаше внимание и мнението им не го вълнуваше. А и можеше с пълно право да се чувства по-голям късметлия от тях, защото родителите на много от децата, които познаваше, се развеждаха или отдавна се бяха развели. Неговите майки може и да не бяха "обичайно" семейство, но връзката им беше по-здрава от тези на много "обичайни" семейства. Любовта им оцеляваше през всички предизвикателства.
Адриан случайно научи онова, което майките му искаха да скрият от него, за да го предпазят.
Един ден четеше в интернет статия за новия успешен проект на Кристина, когато намери стара статия за нея... и Филип Томов.
Кристина и Филип. Булевардните аристократи.
Пишеше, че са били влюбени. Пишеше, че са били сгодени.
Било е по времето, преди Филип да срещне Мая, както добре си спомняше Адриан от разказите, от снимките. Малко преди това.
Сега разбра онова, което майките му не искаха да му кажат.
Филип е бил причината да се срещнат. Той е имал връзка и с двете, сгодил се е и за двете, може би дори се е оженил и за двете. И после те са разбрали. А той е починал, вместо да си понесе последствията.
И после Кристина и Мая са се влюбили. Отгледали са него заедно, Кристина е забременяла от анонимен донор със своята дъщеря Алина. Създали са семейство. Здраво. Истинско. Щастливо.
Животът е странен, нали?
Адриан никога не им каза, че знае. Не искаше да им причинява болка, като им напомня за онези времена, за онзи мъж, неговия баща, който беше постъпил така зле с тях. Не искаше и да научава подробности. Кристина и Мая го обичаха повече, отколкото можеше да мечтае. Те бяха неговите родители, независимо кой му беше баща. Не искаше и да знае за този човек.
Не каза и на сестра си, тя нямаше нищо общо с всичко това. Сподели само с приятелите си, на които можеше да се довери. И всички те го увериха, че изобщо не прилича на баща си и че няма смисъл да се обвинява за неговите грешки. Че има чудесно семейство и трябва да мисли за това.
Адриан го правеше. Защото не си представяше какъв щеше да бъде животът му с баща като Филип, с този предателски плъх, който имаше жестокост в очите. Без Кристина, без сестра си Алина. Мая най-вероятно щеше да бъде нещастна. Може би щеше да напусне Филип и да бъде самотна майка. Не, животът на всички им беше много по-добре така. Без онзи човек. Понякога наистина всяко зло е за добро. Пък и той си го е заслужавал. По изключение бог наистина беше убил когото трябва, а не невинен.
С времето Адриан престана да мисли за Филип Томов и неговите лъжи. Имаше да учи, да търси професия, да създава свой дом, да открие любовта. И всичко това можеше да направи с увереност и вяра в себе си, подкрепен от прекрасното семейство, което винаги беше до него и му помагаше.
Да, Адриан определено знаеше, че е голям късметлия.

Chapter Text

– Пуснете ме! Искам да помогна на сестра ми!
Ина се бореше с всички сили да влезе в кабинета на единствения човек, който в момента управляваше затвора, но знаеше, че не би успяла да надвие надзирателките, ако отвътре не се беше чуло нареждане да я пуснат.
Тя се постара да не трепери при звука на тоя глас, прозвучал така твърдо, заповеднически и сурово, приглади полата си и влезе в кабинета, очаквайки да се изправи срещу някой охранен и нагъл на вид дядка.
Предположението ѝ беше толкова далеч от истината, че тя се олюля на вратата. Мъжът имаше известен нагъл вид, за това позна, но нито беше закръглен, нито възрастен. Изглеждаше на 40-50 години, с очила и строги очи, едновременно заплашителен и привлекателен. На вратата пишеше "Димитър Пелев", спомни си Ина. Твърде обикновено име за такъв мъж...
Той я огледа внимателно - красивата розова рокличка с широка пола, розовите обувки с високи токчета, тъмната коса, вързана на дълга плитка, и накрая лицето ѝ - същото като това на сестра ѝ... Която в момента играеше нейната роля, така че Ина се опита да не изглежда изненадана, когато Пелев я нарече "Анелия Станкова".
– Значи сте близначки. В първия момент ви помислих за сестра ви...
Ина кимна и стисна силно розово-бялата си чантичка. Ако само той научеше, че всъщност тя е Ина и тя би трябвало да бъде в затвора сега...
– Благодаря ви, че приехте да разговаряме. Сестра ми е невинна и смятам да го докажа. Тя не е убила онзи мъж.
– Добре – каза Пелев, сякаш изобщо не го интересуваше. – Защо ми казвате това?
– Защото според надзирателките вие сте единственият човек, с когото мога да разговарям за свободата на сестра си – Ина се накара да пристъпи по-близо, въпреки че едва дишаше от страх. Този човек определено я плашеше. – Ще докажа, че не е убийца, но това ще отнеме време...
– Аз съм психолог тук, госпожо, не друго. Не отговарям кого пускаме, ясно ли ви е?
Ина кимна бързо.
– Да, но можете да направите живота ѝ тук по-приятен и да издействате да бъде пусната по-рано, нали?
Пелев я измерваше с поглед.
– Технически бих могъл да го направя. Но имам нужда от... известна мотивация за това...
– Да, разбира се – Ина непохватно отвори чантичката си и измъкна пачката пари, която държеше вътре. Сложи я на бюрото пред него.
Той обаче с леко движение ги избута обратно към нея.
– Не ме разбрахте. Нямах предвид пари. Това, което може да ме мотивира... сте вие, Анелия.
– А-аз? – тя го погледна удивено и се изчерви. – Но вие... вие да не би да принуждавате и сестра ми да върши нещо за вас?!
– Сестра ви не ме интересува – отсече Пелев. – Хубава е, но вие... има нещо във вас, Анелия, което ме заинтригува. Сестра ви няма да пострада. Нито пък вие, разбира се... ако се съгласите на моите условия.
Ина се отпусна на стола пред бюрото. Краката ѝ трепереха. Тя понечи да прибере парите и ги разпиля по пода, така трепереха и ръцете ѝ.
– Чакайте, чакайте – Пелев стана и коленичи в краката ѝ, ръцете и челото му я докосваха, докато събираше парите. Подаде ѝ ги с дяволита усмивка. – Мисля, че ще си прекараме чудесно заедно, Анелия.
Ина не беше толкова сигурна, но знаеше едно - трябваше да го направи, трябваше да се съгласи с изнудването на този мъж и на всеки друг, за да измъкне сестра си от затвора. Анелия беше направила невероятна жертва за нея, влизайки вътре на нейно място. Естествено, това нямаше да бъде вечно. Ина беше решила, ако не уреди пускането ѝ до една година, двете отново да се разменят. Но мисълта която и да е от тях да прекара 18 години в затвора за убийство, което не бяха извършили, беше ужасяваща.
Пелев се върна на стола си. Изведнъж отново бе станал спокоен и делови.
– Ето какво мога да направя за сестра ви: ще ѝ осигуря часове, в които да се разхожда сама из двора и ще получи самостоятелна килия. Освен това мога да ѝ уредя да ходи на работа извън затвора, с охрана, разбира се. Това ще помогне и за по-бързото излежаване на присъдата.
– Страхотно! – ахна Ина. Това щеше да улесни много живота на Анелия - макар тя да се справяше по-добре от нея, и двете бяха прекалено изискани, за да се впишат наистина в затворническия живот.
За щастие, и още една причина да се разменят, Анелия нямаше деца, за които да се тревожи. Беше напуснала съпруга си преди години и живееше сама, за разлика от Ина. Естествено, сега Ина не можеше пред света да бъде майка на дъщеря си, нито съпруга на Тото, с когото и без това отдавна бяха отчуждени, но никой не намери за странно лелята на Ела да се пренесе при нея, за да се грижи за младото момиче. Така поне можеше да е с дъщеря си. Но ако някой разбереше за размяната на двете сестри...
Пелев се усмихна. Така изглеждаше още по-опасен.
– Още не сте чули условията ми.
– А... какви са те? – Ина не искаше да пита, но трябваше да знае.
Погледът му стана суров.
– Да си на мое разположение винаги, когато те търся. Да носиш дрехи, които аз избера. Да правиш каквото ти кажа, независимо дали си, или не си с мен... – устните му се извиха развеселено, преди да добави: – Не се тревожи, това се отнася главно до сексуалните ни отношения. Няма да се бъркам особено в живота ти.
Мина доста време, преди Ина да отговори. Всичко това я беше шокирало повече от обвинението срещу нея. Подозираше, че ако Анелия беше тук, изобщо нямаше да се шокира толкова, но тя не беше така чувствителна и крехка като нея.
Сега обаче на Ина ѝ се налагаше да бъде силна. Анелия беше в затвора заради нея, а ако искаше да ѝ осигури по-добър живот там и да я измъкне, трябваше да приеме изнудването на този мъж и да му позволи да я контролира, сякаш е някаква кукла или компаньонка.
– Добре – тя си пое дълбоко въздух, надявайки се да не се забележи колко е нервна. – Но в такъв случай ще ми помогнете и да я измъкна от затвора. Невинна е, така че не се тревожете, че ще помагате на убийца.
Докато го казваше обаче, осъзна, че този човек едва ли има някакви морални устои, че да се тревожи за такова нещо.
– Добре. Хубаво – отговори Пелев спокойно. Под хищническия му поглед Ина се разтрепера и я обгърна страх, че е сгрешила, като е приела условията му. Той сигурно щеше да я излъже, можеше да влоши нещата още повече, вместо да ѝ помогне да ги оправи.
Но беше единственият ѝ шанс да подобри живота на сестра си тук, а като криминален психолог можеше да направи много, за да ѝ помогне с разследването. Трябваше да мисли положително. Може би не правеше грешка.
– Значи имаме сделка, Анелия.

"Сделката им" започна още на следващия ден, който беше на Пелев почивен, и за известно време той не ѝ оставяше никаква възможност да се занимава с доказването на невинноста си. След като я заведе по магазините, където ѝ купи главно абсолютно курвенско бельо, я накара да дойде с него в дома му и там правиха секс на масата в трапезарията, без дори да са се съблекли напълно. В следващите дни правиха секс почти на всяка повърхност в апартамента му, който никак не беше малък. Ина трябваше да носи по негово настояване много от нещата, които ѝ беше купил, но забеляза, че той очевидно харесваше и нейното скромно и невинно бяло бельо. Но я харесваше и с всякакво друго, а каквото и да облечеше тя, където и да отидеха, за него не беше пречка да я чука, независимо дали рискуваше някой да ги хване.
Още след първата им среща в кабинета му беше уредил облекченията за Анелия и за известно време Ина се утешаваше, че и това е много, дори достатъчно като за начало. Истината беше, че сексът с Димитър Пелев съвсем не беше лош. Тя все още му нямаше голямо доверие, но когато той докосваше тялото ѝ, Ина забравяше за притесненията си и за всичко друго. Външно протестираше на нещата, които той искаше от нея, но вътре в себе си всъщност ги харесваше. Май никога не беше се наслаждавала така на секса и това се дължеше, разбира се, на Пелев, който беше напълно различен от всичките ѝ досегашни обикновени, праволинейни и скучни любовници.
Ако не беше принудена от обстоятелствата, никога не би се съгласила да спи с него, нито би позволила на някого дори едно от нещата, които позволяваше на него. Трябваше да си признае, че вече бе почти благодарна за принудителната възможност да изпита всички тези неща, които иначе не биха ѝ се случили.
Известно време приспиваше съвестта си, но накрая вече не можеше да го прави повече, не можеше да се заблуждава, че това е достатъчно. Съвестта ѝ я гризеше - докато тя се наслаждаваше на приумиците на Пелев, сестра ѝ беше заточена на място, където не трябваше да бъде. Налагаше се да я измъкне - колкото се може по-скоро.
Димитър не беше особено въодушевен от мисълта да ѝ помага, но, трябва да му се признае, и не отказа, нито ѝ попречи, нито се опита да я разубеди. Ина го завлече да прегледат местопрестъплението, после всички документи, до които адвокатът ѝ беше осигурил достъп.
Докато ги преглеждаше, на Ина ѝ хрумна нещо.
– Погледни... не са потвърдили, че тялото е на Валери. Ами ако всъщност не е неговото?
– Искаш да кажеш, ако някой друг е бил убит в колата? Не е твърде вероятно – Пелев се замисли. – Намерили са нейните отпечатъци по ножа. Ако не го е убила тя...
– Не е била тя!
– Тогава значи някой я е натопил.
Ина потрепера. Всъщност това беше доста вероятно предвид обстоятелствата, просто идеята не ѝ харесваше никак, ама никак. Защото имаше само един човек, който би знаел достатъчно, за да направи всичко това, и който би имал изгода от това.
– Валери! – името излезе от устата ѝ с изръмжаване, сякаш беше проклятие.
Пелев я погледна въпросително.
– Мислиш, че той е натопил сестра ти?
– Когато... – Ина спря - за всички тя беше Анелия; трябваше да се стегне и да не го забравя, иначе можеше само да докара още затвор и за двете им. – Когато Ина ми разказа всичко, изобщо не си го помислих, но сега... Двамата са планирали да вземат подкуп и Валери да накара свой приятел да позволи строеж на забранено място – обясни тя; беше съгласна да я осъдят за това, беше го извършила, а и не беше углавно престъпление. – Ина е взела парите, за да помогне на дъщеря си, която, както знаеш, беше обвинена заради катастрофа. Вече стана ясно, че Ела не е карала колата, но преди това Ина беше готова на всичко, за да защити дъщеря си. Тя и Валери са получили парите, а после той ѝ се е обадил и я е повикал, а точно тогава колата е избухнала.
– Взимам си думите назад – каза Пелев и преди да я облее разочарование, той довърши: – Очевидно е натопена. И щом този тип ѝ се е обадил, било е от него. Особено като имаме предвид, че не е останало достатъчно дори за един ДНК анализ. Ина е била натопена, и то много внимателно. Несъмнено тоя Валери е взел парите и е духнал, оставяйки я тя да отговаря за всичко.
– Но защо ще инсценира смъртта си? – Ина дори не беше помисляла за тази възможност. Опитваше се да се улови за сламки. – Можеше просто да вземе парите и да избяга.
Димитър вдигна вежда.
– И Ина да го погне по петите, знаейки много добре, че той е свил мангизите. Това не го е устройвало. Много по-удобно е да се отърве от нея, като я пъхне в затвора, а ако тя вярва, че той е мъртъв, няма да го търси.
Ина въздъхна измъчено. Пелев беше напълно прав. Досега нито веднъж не беше заподозряла, че Валери може да е отговорен за всичко това, но беше най-логичното обяснение на всичко. Той ѝ се обади. Той знаеше за парите - само той. Разбира се, можеше и да е казал на София, а тя да го е убила, за да ги вземе - Ина беше обмислила дори тази възможност, но адвокатката имаше алиби за онази вечер, а и изкарваше пари, за разлика от Валери, не ѝ трябваха.
– Ето какво ще направим сега. Ще наемем частен детектив, за да издири Валери Гендов...
– Защо ти да решаваш? – прекъсна го тя остро.
– А ти по-добра идея ли имаш? – той се подсмихна.
Ина с нежелание поклати глава.
– Всъщност не...
Призна си, че и без това щеше да го попита какво да прави сега. Но той сам пое нещата в свои ръце. Тото никога не правеше така, винаги чакаше на нея да вземе решенията, да намери как да оправят всичко. Беше изненадващо приятно някой друг да бъде мъжът в къщата... а не тя. Вярно, че нейната роля беше главно мисленето, но понякога много ѝ се искаше тя да разчита на мъжа до себе си, вместо той на нея...

Следващите дни се упражнява в това, докато Анелия продължаваше да е в затвора, а Димитър продължаваше да се възползва от нея по какви ли не начини, дори най-неочакваните - заведе я у дома да вечеря със сина му и бившата му жена! Детето я хареса и това беше още по-изумително, но си личеше, че то просто умира да прекарва повече време с баща си. На Ина ѝ идеше да плесне един шамар на майка му, която се опитваше да раздели бащата от сина. Беше толкова ядосана, че след вечерята даде на Димитър номера на много добър адвокат, който да му помогне да си върне родителските права над детето. То със сигурност не биваше да бъде отглеждано от такава егоистична и разглезена жена, която трудно би могла дори да бъде наречена "майка".
Колкото и виновна да се чувстваше, задето е оставила сестра си зад решетките, само с няколко думи и докосвания Пелев успяваше да я накара да не мисли за това... и за втори път Ина притъпяваше вината си с извинения и с удоволствието, което той ѝ носеше, забравяйки все повече и повече, че е била въвлечена в тази връзка по принуда и насила. Той никога не я насилваше за нещо, което ѝ беше неприятно, или по-право, всичко, което я караше да правят, ѝ беше приятно...
Две седмици след като наеха детектива, един следобед той се обади и обяви, че е открил търсеното лице. Живеело в малко село близо до границата с променено име, разполагало с пари въпреки липсата на работа и самоличността му била фалшива.
– Сега остава само да кажем на полицията – Димитър търсеше някакъв номер в телефона си. – Знам точно на кого да се обадя, няма да прецака всичко. И веднъж щом го намерят и установят кой е...
– Ане... Ина ще бъде свободна!
Той вдигна очи към нея. Ина се изчерви и се прокле - как можеше да бъде толкова глупава! Явно грешката ѝ не беше останала незабелязана. Точно сега, когато всичко се нареждаше, тя провали всичко!
– Значи ТИ си Ина – измърмори Димитър. – Разменили сте се...
– Анелия предложи да го направим – заоправдава се Ина виновно. – Знаеше, че аз сигурно няма да оцелея в затвора, а и имах по-голям шанс от нея да науча какво е станало, защото бях пряко замесената, а не тя... Сега ще ни издадеш ли?
Той се ухили и пусна телефона си, за да я грабне на ръце.
– Не ми пука как се казваш. Аз искам теб... и те имам.
Това беше вярно, помисли си Ина. Тя му принадлежеше.
Изобщо не си помисли да протестира.

Chapter Text

Тя беше различна, а той беше напълно обикновен.
Боби може би не би се описал така, но за Жана той беше толкова нормален и обикновен, колкото изобщо е възможно за един мъж, и според нея това беше истински комплимент, макар че никога не би му го казала.
Като малка му завиждаше, че всичко за него е толкова лесно. Тя можеше да общува само с някои хора, с които някак се разбираха, сякаш бяха на една вълна. Може би защото и те бяха различни. Но Боби не беше. Той беше абсолютно, съвършено нормален.
Жана знаеше, че като малък той я мразеше понякога. Но въпреки това винаги се грижеше за нея и я защитаваше. Винаги. Наистина се стараеше заради нея. Това, а не друго, я накара да проговори отново в крайна сметка. Искаше да престане да бъде бреме за него. Но се получи точно обратното. Говоренето изобщо не улесни нещата.
Той беше нормален, съвсем нормален, точно като другите. Но също така ѝ беше брат и това по някакъв начин я свързваше и с него, дори и да не беше точно така, както хората очакваха. Не беше... нормално, нищо при нея не беше. И въпреки че Боби я предизвикваше и вбесяваше, с него се чувстваше по-добре, отколкото с всеки друг на света. Защото знаеше, че той винаги ще я обича. Че никога няма да я изостави. Така беше с близнаците. Заедно... завинаги.
Когато той реши да замине за Америка, дори не стана на въпрос дали ще вземе Жана със себе си. Въпросът беше единствено дали тя иска да дойде с него. А тя искаше, разбира се. Не можеше да си представи да се отдели от него. И не искаше.
Той винаги беше там, единственото сигурно нещо в живота ѝ. Колкото и да ѝ се ядосваше понякога, през останалото време никой не беше по-нежен от него, никой не се отнасяше с по-голямо внимание към нея, дори родителите ѝ. Прегръщаше я по време на паник атаките ѝ, внимаваше хората да не я разстройват, а нерядко и пребиваше някой, ако я обидеше или се отнесеше зле с нея. Тя и брат ѝ винаги бяха заедно... и винаги бяха само двамата.
Боби казваше на нея, че ТЯ трябва да се среща с хора, да си намери някой... Но ТОЙ никога не поглеждаше друго момиче. Казваше, че тя му е достатъчна. И нощем, когато заспиваше сгушена до него в тясното легло, Жана беше напълно сигурна, че и той ѝ е достатъчен.
И тогава...
– Трябва да те върна в България. Нали там ти харесваше?
– А ти да останеш тук?!
Мисълта да се разделят беше чужда, толкова чужда, че сякаш не идваше от този свят. Жана беше готова да избухне в плач и само страхът, че този път той наистина иска да я отпрати, я спираше.
– Не мога да издържам и двамата.
Боби съзнаваше какво я моли. Да се среща с един луд човек, доста по-луд от нея, само за да... само за да... но "само" ли беше, ако можеха да останат заедно?
Той искаше да постигне мечтата си, а тя се превръщаше в пречка, осъзна Жана. Можеше да се върне с нея. Но нямаше да го направи, или?
Тя предпочете да не знае отговора.
Арън всъщност не беше толкова лош, макар че между двамата нямаше и никога не би могло да има истинска връзка. Жана се чувстваше виновна, че заблуждава нещастния човек, който дори не можеше да мисли свързано, а вината стана още по-силна, след като Боби го накара да приеме двубоя, който със сигурност нямаше да свърши добре за никого.
Всичко бе изглеждало така лесно в началото. Тя се сближава с Арън, той им помага да останат в Америка, те не трябва да се разделят. Лесно и просто. Но не беше просто, когато един човек страдаше заради техния егоизъм.
Жана се опита да го обясни на Боби. В отговор получи студеното:
– Сега вече ти пука повече за Арън, отколкото за мен, така ли?
Не, не беше така и никога нямаше да бъде, но той предпочете да не го разбере... и да спи с Евелин. От всички жени на света, точно с тая пача!
– Жана, моля те.
Това бяха техните дървета, мястото, където ходеха още като деца. Това беше и мястото, където правиха любов за пръв път една мека и слънчева пролет. Сега пак беше пролет, късна пролет, и всичко беше зелено, готово за ново начало. Също и тя. Не защото знаеше нещо или вярваше нещо. А просто защото не можеше да живее без брат си. И хиляда пъти да бе опитвала, никога нямаше да успее.
– Ревнувах от Арън, полудях от ревност, направих голяма глупост... но те обичам. Безкрайно. Ти си всичко за мен, знаеш го.
– Не искам повече други хора – прошепна тя. – Само теб. Само теб.
Боби се усмихна и я целуна.
– Само мен. Няма да има други хора. Не ни трябват.
Полека свали всичките ѝ дрехи и я люби там, на тяхната поляна, където толкова пъти се бяха отдавали един на друг. Арън вече нямаше значение, нито пък непоносимата му жена. Жана знаеше, че няма да ги видят никога повече. И беше напълно доволна с това.
Боби не беше идеален. Не беше дори напълно добър човек. Но тя въпреки това не искаше никой друг.

Chapter Text

Това би трябвало да е странно, мислеше си Аурора, но изобщо не се чувстваше странно.
Виждаше само сладката почти 18-годишна девойка пред себе си, която я привличаше - или може би я привличаше фактът, че тя се намира напълно под неин контрол? - и не се сещаше за бебето, на което беше леля и кръстница, родено от собствената ѝ сестра и поверено на нейните грижи. Аурора дори бе присъствала на раждането на малката Елизабет - Лизи, както я наричаха почти всички, кръстена в памет на баба си, майката на Керълайн и Аурора. Помнеше как в един студен зимен ден медицинската сестра, живееща наблизо, и бащата на Лизи Стефан бяха единствения персонал на малкия им екип. Тя самата действаше като утешителка на сестра си, стоеше до нея, стискаше ръката ѝ и ѝ говореше успокоително, че всичко ще бъде наред, че условията нямат значение и бебето няма да пострада...
Помнеше как сестрата им предаде, първо на Стефан и Керълайн, после и на нея, малкото момиченце - толкова малко и невинно, че просто не беше за вярване, че е истинско, помнеше как го гушка и му пя същата вечер, докато изтощената му майка си почиваше. После - как го обличаше и хранеше, как го водеше и взимаше от детска градина и училище поне веднъж седмично...
Помнеше всичко това, но не свързваше онова малко бебе или дете с Елизабет, стояща пред нея само по бельо и гледаща я отчаяно.
– Лельо Аурора, наистина ли...
– Не ми противоречи, Елизабет – прекъсна я Аурора със суров глас, в който се долавяха нотки на скрито доволство. – Вече казах какво е наказанието ти. Щом не ти харесва да бъдеш наказвана, спазвай правилата. Само така ще се научиш.
Лизи още веднъж я погледна умолително, но когато Аурора не трепна, тя изсумтя и разкопча сутиена си. След миг той се смъкна на пода заедно с бикините ѝ.
– Така... – Аурора се постара да запази гласа си спокоен, но въпреки това той излезе като радостна въздишка. Тя гледаше с пламнал поглед голото тяло на племенницата си, обещаващо толкова много наслади... – Продължавай със задълженията си.
Елизабет я изгледа сърдито и взе дрехите си в ръка, за да ги добани към купа с останалите за пералня. Аурора се подсмихна. Ако момиченцето си въобразяваше, че много хитро е скрило марихуаната във вътрешен джоб, то имаше още много да учи. Тя самата би могла да го научи на доста... и всичко щеше да бъде далеч по-хубаво от марихуана.
Аурора седна на близкия стол и разтвори книгата, която четеше преди малко, но очите ѝ рядко оставаха приковани към страниците. Далеч по-интересно им беше да следят Елизабет из стаята, изпълнени с похот, зъбите ѝ захапваха устните, оставяйки белези по тях, които после езикът ѝ погалваше не от грижа, а от сдържана възбуда.
Би могла да накара племенницата си да дойде с нея в спалнята и да я възнагради, вместо да я наказва. Би могла да я просне и тук, на кухненската маса, и Елизабет нямаше да каже нито една дума на протест, защото тя никога не протестираше на желанията на леля си. Би могла да направи с нея каквото си поиска. Всичко.
Точно това му беше забавното.
Аурора отпи от кафето си, погледът ѝ не се откъсваше от Лизи, която в момента миеше чинии. Това момиче беше напълно на нейно разположение. Винаги я слушаше. Обичаше я и ѝ беше вярно като кученце. Щеше да направи каквото Аурора ѝ кажеше...
Аурора се усмихна доволно. Нямаше нужда да бърза. Засега се наслаждаваше на това, малко по малко да опорочава Елизабет, да се възползва от нея, без дори момичето да го разбере, и можеше да бъде спокойна, че Лизи няма да каже нищо на родителите си. Нямаше да се оплаче, защото за нея нямаше съмнение, че леля ѝ Аурора е права за всичко, абсолютно и винаги.
Времето беше нейно... както и подчинението на Елизабет.

Chapter Text

Днес беше денят на сватбата ѝ.
Акация се събуди с главоболие. Изобщо не ѝ се ставаше. Почти не беше успяла да спи, но не това беше причината да се чувства толкова зле. А простичкият факт, че не искаше да се омъжва за Мануел. Това беше последното, което искаше! Особено след онова, което ѝ беше казал Естебан снощи...
"Обичам те толкова много, че искам само да си щастлива!"
Но тя нямаше да е щастлива без него, осъзна го тогава... Как би могла да бъде щастлива без Естебан?! Не можеше, но го беше проумяла твърде късно. Толкова дълго се бори с чувствата си към него, за да разбере сега, в утринта на сватбата си, че няма начин да победи! Каква глупост само беше сътворила... Но не можеше да се откаже. Трябваше да се омъжи за Мануел, беше му дала дума. Е, тя и на Естебан беше дала дума, но се отметна, нали?... Заради майка си! Само че същата тази майка напоследък се държеше ужасно студено с нея. Когато Акация си позволи да ѝ каже някои неща, които беше забелязала, получи шамар като благодарност... Въпреки това беше успяла да постъпи правилно заради майка си, но Кристина продължаваше да се държи все така непоносимо. Крещеше ѝ за най-малкото нещо. Винаги ѝ се караше. Затова Акация винаги бе обичала повече баща си - той не се държеше така зле с нея...
Още не беше намерила сили да стане от леглото, а майка ѝ вече чукаше на вратата.
– Акация, готова ли си? Побързай, миличка, да не искаш да закъснееш!
Акация иронично погледна часовника. Оставаха повече от пет часа. Майка ѝ явно много бързаше да се отърве от нея.
След малк пристигна и баба ѝ и Акация нямаше друг избор, освен най-накрая да стане въпреки искреното си нежелание. Стаята ѝ заприлича на кокошарник, така кудкудякаше Кристина. Главоболието на Акация се усили и тя каза, че отива да пита нещо Луиса, само и само да се махне за малко от тази врява. Освен това наистина искаше да пита къде има таблетки за глава.
В коридора към кухнята се сблъска с Естебан и се изчерви - още беше облечена само с нощница, а халатът ѝ беше разтворен. Побърза да го завърже с колана, вдигна очи и срещна погледа на пастрока си, изпълнен с обичайното възхищение. Никой не я гледаше така, с такава любов...
– Къде отиваш, всичко наред ли е? – попита той.
– Да... да... аз само... боли ме главата – заекна тя. Беше ѝ трудно да остане спокойна в негово присъствие, особено след прозрението си от снощи.
Очите му се спуснаха по лицето ѝ със загриженост.
– Имам хапчета в кабинета. Ела.
Акация се колебаеше дали да го последва, но когато чу гласа на майка си да се приближава, тръгна след него. Когато влязоха, затвори вратата и се облегна на нея с надежда, че никой няма да я търси точно тук поне за известно време. Така де, всички знаеха, че с Естебан пак се карат непрекъснато, така че никой не би помислил да я търси в кабинета му.
– Ето – Естебан беше намерил таблетките и ѝ ги подаде заедно с чаша вода. Акация ги пое от ръката му, трепвайки, когато го докосна. Избягвайки да го гледа, бързо изпи две таблетки.
– Явно наистина не ти е добре – Естебан избърса с пръст капчицата вода, потекла по лицето ѝ. Жестът беше неволен, автоматичен, но и двамата замръзнаха, когато осъзнаха колко интимно е докосването. Акация потрепери и преди да помисли, се надигна и го целуна страстно. Чашата с водата падна и се разля по пода, но Естебан не обърна внимание. Ръцете му се обвиха около раменете ѝ, придърпвайки я по-близо, едната му длан се зарови в косата ѝ, докато я целуваше със същата нужда и отчаяние, каквито изпитваше Акация. В този момент между тях не стоеше нищо - нито майка ѝ, нито Мануел, нито Улисес, абсолютно нищо. Любовта им пламтеше без никакви граници...
Господи, обичам този мъж, помисли си Акация трескаво. Не мога да живея без него, без целувките му, без докосването му! Не искам никой друг!
Неприятният глас на Кристина, която викаше Акация недалеч, ги стресна и ги накара да се дръпнат, за да не бъдат хванати, но и двамата не искаха да се разделят. Акация погледна нещастно Естебан, умолявайки го да намери начин да останат заедно.
Той я прегърна отново и прошепна в ухото ѝ:
– Все още можем да избягаме. Иди се облечи и се измъкни от тях. Ще взема куфара ти за медения месец и ще те чакам при колата.
Акация грейна и кимна отривисто, после се затича обратно към стаята си. Естествено, попадна на цялата останала фамилия, които настояваха да се занимава с тях, но сега тя имаше сили да се справи (а и главоболието ѝ магически беше изчезнало; сега я владееше само решителността и нетърпението да изпълни плана на Естебан). Изпрати всички да вършат някакви неща, които уж било спешно да направят, навлече първата рокля, която ѝ попадна и внимателно се измъкна от стаята, без дори да се сети за Мануел. Взе само едно нещо със себе си - кутията със спомени от Естебан, защото не можеше да допусне да я остави тук. Сложи на ръката си пръстена, който той ѝ беше подарил преди няколко седмици. Ако тогава не се беше отметнала, сега двамата отдавна щяха да са щастливи далеч от тук... Но Естебан беше прав, още не беше късно.
Размина се на косъм с майка си и няколко от слугите, после и с един работник, който се беше скрил да пие точно до гаража. Най-сетне влезе вътре и веднага беше обгърната от ръцете на Естебан.
– Любов моя! Ти дойде!
– Съмняваше ли се? – усмихна се Акация. После се засрами, защото той имаше пълното право да се съмнява: вече няколко пъти го беше подвеждала. Тя го целуна дълго, поднасяйки извинението си за предишната си глупост. Естебан се усмихваше широко, сякаш едва сега си позволяваше да повярва, че тя наистина ще замине с него.
– Хайде, трябва да побързаме.
Докато се качваха в колата, Акация трепереше от нерви, защото се страхуваше, че някой ще се появи всеки момент и ще ги спре. Но не, никой не се появи, никой не беше усетил, че планират да избягат. Естебан запали колата, излезе от гаража и напусна очертанията на ранчото. Акация се обърна да погледне назад. Никой не ги беше видял, нико не ги преследваше. Тя въздъхна дълбоко и се отпусна на седалката, весел смях напусна устните ѝ. Заминаваше с Естебан, с мъжа, когото обичаше. Беше толкова щастлива!
Той хвана ръката ѝ и погали пръстена с палец.
– Акация... моя, най-после само моя.
– Обичам те, Естебан – промълви тя. За първи път се осмеляваше да му го каже и се изпълни с радост, когато видя блясъка на радостта в очите му.
– И аз те обичам, любов моя, Акация моя, повече от всичко.
Акация облегна глава назад и се засмя отново.

Chapter Text

– Ти шегуваш ли се? Няма да сложа това пред вратата си!
– Аз да се шегувам?
Биляна и Калин стояха един срещу друг така, сякаш са на война и ей сега ще започнат военните действия, а най-абсурдното бе, че бяха застанали издокарани под коледно дърво и точно бяха започнали отварянето на подаръците.
Ох, тия двамата пак започнаха, помислиха си всички приятели, които празнуваха у тях в новия им дом. Всъщност никой не пропускаше факта, че винаги Биляна започваше да вдига врява за нещо, само дето Калин трябваше да се научи как да се справя с нея. Първата притеснена, Вики, се приближи като най-смела - или може би най-глупава.
– Хора, наистина ли ще се карате за...
– Ние не се караме – прекъсна я Калин. – Искахме само да благодарим за хубавия подарък, благодарим на... – той прочете името върху плика. – А, това са го изпратили твоите родители, които не успяха да дойдат, какво ще кажеш?
Биляна го изгледа сърдито.
– Не ме интересува кой го е изпратил! Отива право в кошчето и ако продължаваш да настояваш...
– Сериозно, какъв е проблемът? – попита Вики. – Това е просто една...
– И питаш? – Биляна рязко обърна глава към нея, сякаш Вики беше казала, че слънцето е лилаво. – НЯМА да сложа пред вратата си това идиотско нещо с надпис "добре дошли"! Имам дълга традиция на отблъскване на неканени гости и последното, което искам, е всеки, дето може да чете, да ми се мъкне тук под предлог, че на вратата пише "добре дошли"! Да ти приличам на човек, който смята, че гостите са добре дошли?
– Така, добре, достатъчно – Калин взе изтривалката от ръцете на годеницата си и я хвърли някъде зад дървото, където тя щеше да потъне в забрава поне до средата на януари, когато започнеха да прибират коледната украса, после хвана Биляна за ръцете и я поведе към другия край на стаята. – Мисля, че имаш нужда малко да си полегнеш, или да хапнеш нещо, например няколко тона шоколад...
– Не искам да лежа! Пусни ме! Да не съм болна? Калине, предупреждавам те!...
Калин почти беше успял да я завлече обратно в кухнята, когато се появи Камен, един от съседите.
– Ей, страхотно парти! Ама всичко наред ли е при вас? Бъдещата майка май не е в много коледно настроение! Хормоните не прощават, а? Да не би да си ядосана, че си почнала да пълнееш?
Биляна го изгледа така, че ако погледите убиваха, Камен щеше да си остане на място.
– Е, поне опитах – Калин я пусна и тя заби такъв шамар на горкия Камен, че той политна назад и трябваше три от гостенките да го хванат, за да не падне.
Калин сметна, че това е достатъчно, хвана отново Биляна и я забута по посока на малкия кухненски бокс в близост.
– И независимо какво пише на изтривалката ни, не си добре дошъл! – успя да извика Биляна над рамото му към Камен.
– Майко мила! – Калин най-сетне успя да я затвори в кухнята и издиша дълбоко. – Ще престанеш ли да правиш така!
– Не съм виновна аз, а проклетите хормони! – озъби се Биляна. – И ако посмееш да кажеш нещо за хормоните ми или за теглото ми, след малко ще се приземиш върху Камен!
– А ако не кажа, може ли да запазим изтривалката?
Двамата се спогледаха. След няколко секунди Биляна избухна в смях, а Калин веднага я последва.
– Ох, по дяволите! – тя се опря с ръце на масата. – Наистина съм непоносима, нали?
– Ти и преди си беше непоносима – той я прегърна откъм гърба и я целуна по бузата. – Но аз пак си те обичам.
– Голям си кретен – каза тя, но се усмихваше. После погледна към вратата. – Мислиш ли, че ми се сърдят много?
– Ами. Нали всичките ни приятели те знаят каква си лудетина, както и че сега си в едно по-... особено състояние. Най-много Камен да се е разсърдил и да е решил да си тръгне, но при всички случай това няма да е голяма загуба.
– Е, да – въздъхна Биляна и се завъртя, за да го прегърне. – Ако обещая да опитам да се държа по-добре, ще ме върнеш ли на партито?
– Ако наистина, ама наистина се държиш по-добре... дори ще изхвърля изтривалката.
– Йес! – грейна Биляна, целуна го бързо и за миг изяде една от любимите си шоколадови сладки, после застана нетърпеливо до вратата. Калин я отвори и оповести:
– Мили гости, пускам Биляна! На който му е мил животът, да се крие...
После получи в яката си шоколадова сладка, но си струваше да се пошегува, просто не можа да се сдържи.
Когато гостите се разотидоха, Калин затвори вратата и се върна в хола, където видя Биляна да държи в ръка шарената като дъга изтривалка с весел надпис "добре дошли".
– Дай, ще я изхвърля...
Биляна я дръпна далеч от него.
– Как ще я изхвърляш! Не мислиш ли, че е хубава? На мен много ми харесва!
– Не, ти ще ме подлудиш! – изхъхри той и се просна на най-близкия стол.
Чу гласа на любимата си до ухото си:
– Само се шегувам, скъпи... – после тя се дръпна и продължи бодро: – Но наистина започна да ми харесва, ще я задържим!

Chapter Text

Джон погледна към дъщеря си, свила се до него в голямото легло. Едната му ръка я обгръщаше собственически и той се наслади на усещането да я наблюдава така, да знае, че тя е негова... и само негова.
Допреди едва няколко седмици Луси беше излизала с някакви тъпи типове, които не струваха и един бой да им забиеш, а след това беше започнала да се среща с Матю Фарел - малко по-добър екземпляр, но все още твърде далеч от онова, което тя заслужаваше.
И беше отказвала да говори с баща си, независимо колко настояваше той.
Маклейн мразеше да бъде далече от нея. Беше пропуснал немалко време, докато Луси беше още в детската градина, и след това много се стараеше дългият период на раздяла да не се повтори. Обичаше я страшно много. Всъщност... може би дори прекалено много.
Беше го осъзнал след последната коледна ваканция, която прекараха по случайност само двамата в една хижа в планината, наета от Джон беше наел за цялото семейство. Брат ѝ и майка ѝ се предполагаше също да дойдат, но Холи, разбира се, показа непостоянния си нрав за пореден път, избирайки да прекара празника с новото си гадже, а Джак имаше някакъв проблем с колата и не можа да пристигне навреме.
Джон и Луси и преди бяха оставали сами, разбира се, но имаше нещо твърде интимно в самотната хижа, отдалечена от света, в коледната украса и вечерята, която споделиха само двамата.
Може би беше пил твърде много вино. Поне така се опита да се извини пред себе си, но знаеше, че не това е причината внезапно да започне да си фантазира за дъщеря си по твърде неподходящ за баща начин. Истината беше, че чувствата му към нея отдавна бяха прекалено собственически и прекалено нежни, за да бъдат нормални. Той не просто я обичаше, а я желаеше.
Онази нощ и Луси го бе гледала странно, сякаш осъзнаваше, че нещо не е наред. Той нямаше представа какво си е мислела тя до неотдавна, но тогава беше твърдо решен да не ѝ позволи да разбере как се чувства. Предполагаше, че това ще я ужаси, че ще я накара да се отдръпне от него завинаги, а такова нещо не би могъл да понесе.
В крайна сметка се беше държал доста грубо, отблъсквайки всичките ѝ опити за близост, докато накрая двамата се скараха. Тя избяга в стаята си, а Джон искаше повече от всичко да отиде да я утеши, но знаеше, че ако го направи, няма да се сдържи и ще сътвори някоя глупост. Затова направи единственото разумно нещо - напусна хижата и отиде в близкия град, където без особени затруднения намери на някакво коледно парти жена, с която да утоли отчасти страстта си.
Когато се върна, Луси май спеше и той не посмя да говори с нея. А на сутринта нея я нямаше.
След това, в продължение на месеци, дъщеря му отказваше да говори с него и дори не искаше да го вижда.
Джон не можеше да разбере с какво е предизвикал това. Мислеше, че е успял да запази грешните си желания в тайна и че така ще спаси отношенията им, а вместо това, без да е направил нищо, те бяха съсипани. Дали все пак не се беше издал? Но ако беше така, то тогава Луси щеше ли да бъде толкова ядосана? Нямаше логика.
До тази вечер.
След неприятните събития миналия месец Луси се държеше почти както преди с него и Джон се чувстваше едновременно в Рая и в Ада. От една страна беше безмерно щастлив, че отново се разбират и тя не го мрази. От друга страна я желаеше дори повече от преди, а да я вижда с Мат го караше да иска да убие хлапето, което иначе съвсем не беше лошо.
Не знаеше как щеше да се разреши тази невероятно сложна ситуация, ако имаше силите да се сдържа завинаги. Но, за добро или лошо, той нямаше такива сили.
Трябваше да вечеря с Луси и Мат в един ресторант, но хлапето беше закъсало с колата и не можеше да дойде. Също като Джак онази вечер. Неусетно Джон и Луси отидоха да танцуват и още по-неусетно заговориха за това. Да танцува с нея се бе оказало истинско мъчение. И Маклейн не успя да устои.
Целуна я.
Луси нито за миг не се дръпна. Отвърна му така, сякаш беше чакала това цял живот.
В някакъв момент от бързането към апартамента му до трескавото разсъбличане в леглото тя му призна защо му е била толкова ядосана. Онази нощ в хижата и тя също го е желаела, а той я беше наранил не само с отдръпването си, но и с отиването при друга жена. Луси, като дъщеря на ченге, естествено, беше разбрала къде е ходил и това я беше разстроило повече от всичко. Иммено затова и не му беше казала защо му е ядосана - как би могла?
– Ами Мат? – попита Джон, докато я целуваше диво по врата, водейки я към леглото.
– Той не ме интересува – отвърна задъхано Луси. – Беше само жалък заместител... на единствения мъж, когото наистина желая. Аз съм твоя, татко... само твоя.
Джон си повтори тези думи, загледан в спящото лице на дъщеря си. Тя беше само негова. Не си спомняше друг път в живота си да се бе чувствал толкова щастлив. Някой сигурно щеше да каже, че двамата извършват ужасен грях...
Но за щастие Джон не беше вярващ. Той прегърна Луси по-силно и въздъхна доволно.

Chapter Text

Джеръми съзнаваше, че е много лесен.
Катрин Пиърс го беше убила няколко пъти, веднъж от които - окончателно. Заради това неговата бивша приятелка се беше жертвала с цел да го съживи и все още беше мъртва, а възможностите тя да бъде съживена бяха крайно нереални. Освен това Катрин беше извършила толкова много ужасни неща, че той не би могъл да ги преброи - имайки предвид, че за повечето от тях дори не знаеше, тъй като те обхващаха столетия.
И въпреки това сега я съжаляваше. Дори повече от това. Искаше да ѝ помогне.
Катрин наистина се беше превърнала в ходещ кошмар, но... така де, тя може би не беше чак толкова лоша. Или поне някога не е била. А и не само е причинявала лоши неща, на нея също са ѝ били причинявани. И това очевидно сериозно ѝ се беше отразило.
Джеръми не искаше да я съжалява. Не искаше да му е мъчно за нея и да намира в себе си нежност за нея. Но нямаше никакъв избор. Чувството беше по-силно от него.
Бяха спрели в някакъв мотел за през нощта. Можеше да не е безопасно, затова теглиха чоп кой ще спи в една стая с Катрин. Разбира се, загубилият. И, разбира се, тя трябваше да е вързана и „обезопасена“.
Но след като ѝ позволи да се изкъпе, Джеръми още не я беше вързал отново и въпреки всичко не му се щеше да го прави. В крайна сметка по-рано Катрин се беше върнала за него, нали? Може би нямаше намерение да бяга повече. Или пък той просто искаше да вярва в доброто в нея. Макар че обикновено изглеждаше невъзможно.
– Какво има, малък Гилбърт? – Катрин стоеше пред него само по хавлия, с полу изсушена коса, тъмните ѝ очи блестяха така, както навярно блестяха и неговите...
По дяволите, тя беше толкова красива.
Никога не беше мислил по такъв начин за сестра си - така де, за братовчедка си. Естествено, Елена беше хубава, никога не го беше подлагал на съмнение, но и никога реално не го беше забелязвал. Тя бе голямата му сестра, беше израстнал с нея.
Катрин... Катрин Пиърс беше нещо съвсем различно.
– Нищо – той преглътна, все така загледан в нея. – Лягай си. Ще се разболееш още повече.
– Вече се чувствам много по-добре – Катрин плъзна два пръста по гърдите му. – Да те спася ми подейства наистина изцеряващо. Може би трябва да правя повече добри неща. А кой би могъл да ме научи по-добре от теб? Човекът, който се опитва да бъде мил с чудовище като мен?
– Ти не си чудовище. Сега лягай да спиш.
Катрин се усмихна хитро.
– Приликата ли те притеснява? Но аз не съм ти братовчедка. Е, имаме някаква далечна семейна връзка, но е съвсем бегла... В най-лошия случай съм ти пра-пра-пра-леля.
Тази мисъл определено не му помогна да се успокои. Беше му трудно да стои толкова близо до нея, но сякаш нямаше сили да се дръпне.
– Катрин, престани.
– Толкова си добър и благороден. Наистина ти се възхищавам – прошепна тя, приближавайки лице към неговото. – И наистина се радвам, че те спасих.
– Престани – той хвана китките ѝ, но не я отдръпна от себе си. Не отстъпи назад.
Катрин въздъхна нещастно.
– Откакто дойдох в този град, все имитирам Елена и се възползвам, когато ме бъркат с нея. Но сега, точно когато това ми пречи най-много, дори не се опитвам да се преструвам на нея... и все пак няма значение. Ти не можеш да ме гледаш, без да виждаш нея, нали?
Допреди миг Джеръми си мислеше, че е така, но сега осъзна, че разграничаваше двете много ясно. Проблемът не беше в неговия ум, а в това какво биха си помислили хората, ако разберат, че спи с жена, която изглежда точно като неговата сестра-братовчедка.
Но Катрин не беше Елена. Тя си беше Катрин. И в момента той искаше да целуне Катрин, именно защото тя беше Катрин.
– Не – прошепна и я придърпа към себе си, без да мисли повече какво би казал който и да е.

Донякъде очакваше по някое време на нощта Катрин отново да се опита да избяга.
Тя не го направи.