Archive of Our Own ^beta

Chapter Text

– Трябва да си пускаш косата по-често, Лена. Не мислиш ли, Хубси?
– Да, трябва да си пускаш косата по-често, Лена – каза Франц Хуберт, без да вдига очи от досието, което четеше.
– Е, щом любовникът ми ме харесва повече така... – усмихна се хитро Лена и разпусна дългата си къдрава коса.
– Благодаря ти, скъпа – засмя се Йоханес Щалер, приемайки, че Лена Винтер има предвид него, нейния годеник.
Но това изобщо не беше така.
Само ако "Ханзи" знаеше какво става зад гърба му...
Ден и нощ той вярваше на всичко, което му казваха, дори когато извиненията им бяха повече от неубедителни.
Само да знаеше...

– По-бързо! По-бързо! – стенеше Лена, краката ѝ не докосваха пода, увити около кръста на Хуберт, полата ѝ беше набрана нагоре, бикините ѝ - изместени настрана. Прелестната ѝ къдрава руса коса бе разпусната по раменете, а Хуберт бе заровил ръка в нея, едновременно наслаждавайки ѝ се и използвайки я като начин да контролира Лена.
– Защо, бързаш ли за някъде? Аз не...
Той се тласна силно в нея, карайки я да извика късо и сепнато. Лена притисна лице във врата му, шепнейки като луда: "Чукай ме!".
– Винаги, моя малка мръсницо... – Хуберт стисна силно едната ѝ гърда през роклята.
Лена се изви и изсъска:
– Не... не ме обиждай...
– Защо? – той я удари по задника, после пак и пак и пак, изтръгвайки нови стенания от нея, полу-възмутени, полу-окуражаващи. – Нима не си мръсница? Погледни се само... Позволяваш на друг мъж да те чука в тоалетната, докато годеникът ти е през две стаи и може всеки момент да влезе...
– О, Господи! – Лена се сви възбудено. – А какъв си ти? Чукаш жената на приятеля си, без изобщо да ти пука...
– Да, Лена – прошепна Хуберт в ухото ѝ и го ухапа. – И страшно много ми харесва... Защото тя е истинска малка курва.
– Не! Копеле! – изпъшка Лена и на свой ред ухапа неговото ухо, ала само за миг, защото в следващия оргазмът я заля мощно. – Да, да, да, ДА! О, господи, да!
– Курва такава! – Франц продължи да я чука силно по време на оргазма ѝ, после се изпразни в чакащото ѝ путе и я удари още няколко пъти по задника, карайки я да се свие дори още по-силно около кура му.
– Пак ли си без презерватив? Гадняр такъв! – Лена го изблъска от себе си и започна трескаво да бърше бедрата си.
– Не ти пукаше преди малко, когато се метна върху мен, молеща за кур – подсмихна се Хуберт и внезапно я сграбчи отново, вмъквайки ръка между краката ѝ. – Освен това обичам да те пълня със сперма... и да си представям как се стича по теб, докато вечеряш с Ханзи.
– Такова си животно – прошепна Лена, гласът ѝ трепереше.
– Радвам се, че ти харесва – той облиза яркочервените ѝ устни, после я целуна властно. Лена му отвърна, неспособна да се сдържи. Простена, когато Хуберт погали все още твърдите ѝ зърна и се надигна към него, но той я отблъсна. – Време е да си ходиш при скучния и мил годеник, мръсницо моя.
– Ти гледай да не му кажа как ме зяпаш понякога – от сладкият ѝ глас сякаш капеше отрова. Лена го блъсна от пътя си и излезе като вихрушка от тоалетната. Хуберт я последва, лениво закопчавайки ципа на панталона си.
На вратата се сблъскаха с Щалер, който веднага грейна в глуповата усмивка.
– А, ето ви и вас! Ама... какво сте правили двамата в женската тоалетна?
– Е, хвана ни – каза отегчено Хуберт. – С Лена ти подготвяхме изненада за рождения ден.
– Наистина ли? – Щалер отново грейна. – Това е толкова мило!
– Разбира се, скъпи – Лена го целуна по бузата. – Ти го заслужаваш.
Улови подигравателния поглед на Хуберт за миг.

Не биваше да го правят, и двамата го знаеха.
Лена беше напът да се омъжи за Йоханес и наистина го обичаше - колко е мил, любезен и оптимистичен... А Хуберт работеше с него всеки божи ден и бяха приятели, или поне нещо такова. Трябваше да спрат с тази извратена афера...
Но не можеха.
Беше като болест, като проклятие, от което не можеха да се освободят. Сексът с Щалер беше нежен, убийствено скучен и обикновен. Лена имаше нужда от грубия начин, по който Хуберт я чукаше, от неговите мръсни приказки и властна доминация - дори и от риска да ги хванат. А Франц беше луд по тялото ѝ и я желаеше без никакви граници.
Първия път, когато се случи, тъкмо беше приела да се омъжи за Ханзи (главно защото ѝ беше мъчно да му откаже) и тъкмо се гримираше за среща с него, а Хуберт от скука (и може би не само) я дразнеше и ѝ подхвърляше разни цинични, сексистки шеги. Не след дълго гневът им избухна като бомба, а после - и страстта.
Лена много глупаво подхвърли на Хуберт, че той само говори за секс, защото вече не го може, и че ако би могъл да ѝ докаже обратното, тя ще му прави свирки цяла седмица.
Половин час по-късно беше свършила четири пъти, а Хуберт продължаваше да я чука и очевидно можеше да продължи още дълго така.
Естествено, тя закъсня за вечерята с Ханзи, а когато отиде, беше без бикини, по бедрата ѝ се стичаше сперма и краката ѝ трепереха, но не можеше да съжали нито за миг за най-хубавото чукане в живота си - а когато Хуберт я накара, естествено, да си изпълни обещанието и всеки ден да му прави свирка, Лена с удоволствие си понесе последиците.
Беше просто секс - нищо повече. Те не бяха влюбени, като цяло дори не се харесваха особено и освен да се чукат, можеха единствено да се карат. Споровете само ги възбуждаха още повече.
Всъщност и двамата се мразеха, повече или по-малко, заради тайната си афера, защото знаеха, че ако Ханзи разбере, това ще го нарани, но не можеха да спрат.
Просто не можеха.

– Как е моята малка мръсница? – попита Хуберт, заставайки зад Лена, докато тя пишеше на компютъра, пусна красивата ѝ дълга коса от кока и зарови пръсти в нея.
– Добре... А сега се махни... – прошепна Лена. Чуваше Щалер да говори с Гирвиц само на няколко крачки от тях.
– Хмм... значи най-после си признаваш, че си само моя мръсница и нищо друго – той отметна косата ѝ, за да я целуне чувствено по врата. Главата ѝ се замая от възбуда и Лена притисна бедра едно към друго.
– Ти си истински кучи син, Хуберт... Разкарай се, преди да съм те накарала да се надървиш като камък и всички да видят за какво мислиш през цялото време.
– Чудесна идея. Стаята за разпити, след десет минути – Хуберт властно опъна косата ѝ назад. – Бъди там...
Пусна я миг преди Щалер да се появи и излезе с него, без дори да се смути.
Лена не разбираше как издържа...
Но, когато след девет минути се озова опъната по корем на масата за разпити в малката стая, осъзна, че всъщност разбира. Повикът на плътта беше прекалено силен и никой от двамата не успяваше да му устои.
А може би просто не го искаха достатъчно силно...
Щалер беше чудесен, но явно не им пукаше достатъчно за него. Не искаха да му причинят болка, но имаха нужда от секса...
Тя изстена невъздържано, когато Хуберт се тласна силно във влажното ѝ путе и започна да я чука с груб, бърз ритъм. Разтвори ризата ѝ, за да си поиграе с гърдите ѝ. Лена прехапа силно устни.
– Да... Чукай ме... Не спирай...
– Моята малка кучка... – той потърка с пръсти зърната ѝ. – Обичаш да те чукам, нали? С Ханзи никога не ти е толкова хубаво...
– Не, не е... – измърка тя. – По дяволите, мразя те, Хуберт...
– И аз те мразя, Лена... но обожавам да те чувам как викаш името ми, докато свършваш...
Изобщо не беше безопасно, но той я накара да вика, накара я да свърши така силно, че би могла да бъде чута дори през специално облицованите стени... Когато дойде донякъде на себе си, Лена беше изненадана, че целият участък вече не е нахълтал през вратата. Обърна глава към любовника си и прошепна:
– Свърши в мен, копеле такова... Направи го... Искам да бъда пълна със спермата ти...
– Заповядай, скъпа... не бих пропуснал да ти напълня путето, дори да ме молиш – Хуберт се тласна докрай в нея и свърши, с което доведе Лена до нов оргазъм.
Не си говориха, докато оправяха дрехите си. Нямаха какво повече да си кажат. Вече не.
На вратата Лена го попита:
– Довечера ще дойдеш ли у нас?
– Разбира се – подсмихна се той. – За мен е удоволствие да те изчуквам по колкото пъти на ден желаеш. Особено щом Ханзи не може...
– Какво не може Ханзи? – попита Щалер, идвайки по коридора. – И къде изчезнахте вие двамата - Хубси, нали искаше само да провериш нещо при Лена?
– Имаше проблем с интернета – обясни тя бодро. – Проверявахме дали кабелът не се е скъсал някъде.
– Аха – кимна Щалер. – А за какво казваше Хубси, че не мога?
– Че не можеш да чакаш – Франц го потупа по гърба. – Знаех си, че ей сега ще цъфнеш. Хайде, да се връщаме на работа...
Докато двамата се отдалечаваха, Лена зърна ядосания поглед на Ридъл върху себе си. Отвърна му с нагъл взор. Дори и да подозираше нещо, би трябвало да знае, че не е негова работа.

Сватбата ѝ наближаваше и Лена не възнамеряваше да я отлага, но въпреки това продължаваше да прави секс с Хуберт при всеки удобен и не чак толкова удобен случай. Извиненията, които измисляха двамата, ако бъдеха хванати в крачка, ставаха все по-абсурдни. Вече дори Гирвиц ги гледаше замислено. Изглежда, целият участък се беше досетил, само Щалер - не. Той обожаваше Лена и смяташе, че Хуберт го харесва, също както по някаква странна причина приемаше, че всеки го харесва, дори и да имаше доказателства за противното. Горкият глупак, и през ум не му минаваше, че двамата му най-близки хора го лъжат в очите.
Понякога Лена и Хуберт намираха причина да отидат заедно да "наблюдават" някого, който всъщност нямаше нужда да бъде наблюдаван, и по време на тези дежурства често паркираха колата на някое закътано място в гората, за да се отдадат без срам на перверзната си афера. Предната седалка, задната, капакът, земята - всяко място беше добре, стига да можеха да задоволяват постоянната си нужда от секс.
Така беше и днес. Лена лежеше гола на задната седалка, увила стегнато крака около кръста на Хуберт, който се тласкаше мощно в нея, пляскаше я по бедрата и я наричаше с обидни епитети, които само я възбуждаха още повече. Колата беше скрита в една горичка и двамата вдигаха шум на воля, без да се притесняват, че някой ще ги хване.
Едва когато свършиха и се отпуснаха, дишайки тежко, чуха, че не са сами.
Някой плачеше наблизо.
– Ханзи! – каза Хуберт изненадано.
Лена стреснато се изправи, прикривайки гърдите си с ръце, и срещна безкрайно нещастния поглед на бившия си бъдещ съпруг.
– Ханзи, скъпи!... Не е това, което изглежда...
– Достатъчно с глупавите извинения – прекъсна я той с прекършен от болка глас. – Колко тъп мислите, че съм?
"Много си тъп, Щалер..." Сякаш чуваше ядосания глас на Ридл в главата си. И това, което чуваше за себе си, беше вярно. "Как може да не виждаш какво става?!"
"Какво става?" - беше попитал весело и объркано. Като пълен идиот...
Нямаше си и представа какво става...
"Нима не разбираш, че Лена и Хуберт спят заедно зад гърба ти? Продължава от месеци... Вече поне един ги гледам как всеки път ти снасят някакво малоумно обяснение защо са заедно и ти всеки път се хващаш като кръгъл глупак! Как може да не заподозреш нищо?"
Не беше повярвал - не беше искал да повярва. Но въпреки това беше дошъл тук... И преди се беше случвало някоя жена, която харесваше, да предпочете Хуберт... Но не и Лена, не и Лена... тя не би...
Само че го правеше.
– Съжалявам – промълви Лена разстроено. – Не искахме да те нараним, Ханзи, наистина! Това не означава нищо... просто...
– Просто секс, Ханзи, нищо повече – намеси се Хуберт. – Лена те обича...
– Любов! Обича мен, а спи с теб! Това не е любов! Повдига ми се от вас!
– Ханзи, моля те... – понечи да каже Лена, но той не искаше да я слуша. Погледна я с омраза и се отдалечи, залитайки, все още неспособен да се съвземе от шока.
"Всички знаят, дори Гирвиц и Язид! Всички знаем, но никой не иска да бъде този, който ще ти каже и ще разбие илюзиите ти... Аз обаче не мога да гледам повече как Хуберт и Лена се подиграват с теб!"
Всички бяха знаели отдавна, всички се бяха присмивали зад гърба му... Само Ридл си направи труда да му каже, но той го съжаляваше, съжаляваше го, задето е толкова наивен...
Не можеше да повярва, че Лена го е лъгала толкова дълго. Лена, прелестната и мила Лена... е спяла с Хуберт месеци наред!
Ами Хуберт? Защо? Защо му го беше причинил?
Нима не го обичаха? Нима никога не са го обичали?

– Скъпи колеги, мъчно ми е да обявя, че Щалер ни напусна... тоест подаде си оставката преди няколко дни. Разбирам, че има някакви... обстоятелства... – той стрелна с поглед Хуберт и Лена, което показваше, че се досеща за "обстоятелствата". – Които го принуждават да ни напусне, без да се сбогува с нас. Също така съм щастлив да приветствам сред нас сержант Кепхе, нашето ново попълнение!
– Добре дошъл – Лена се усмихна пленително на Кепхе, който се изчерви и започна да заеква.
Беше наистина мил и добре възпитан... Симпатичен... И очевидно я харесваше.
Може би с него щеше да се получи...

– Не спирай! – изпъшка Лена и изви тяло назад, нагаждайки го към това на любовника си.
Хуберт я чукаше на задна, притиснал я към стената, стиснал няколко кичура от къдравата ѝ коса в една ръка, докато с другата си играеше с устата ѝ, размазвайки розовото ѝ червило по устните ѝ.
– Нямам и намерение, сладка моя мръсницо...
– Не ме наричай така, перверзен дивак такъв!
– Харесва ти, Лена... – ръката му се уви около шията ѝ, стисвайки я силно. Лена изхлипа възбудено. – Харесва ти да си моята малка кучка.
– Още! Да! Да! – Лена спря да усеща болката, когато удоволствието се стовари върху нея като вълна. Хуберт притисна лицето ѝ към вратата и свърши с дълбок стон.
Лена бързо го изблъска от себе си и се зае да оправя ризата и панталона си, докато Хуберт изтри червилото ѝ от пръстите си.
Когато излязоха от архива, Кепхе вече ги търсеше.
– Ей, къде бяхте вие двамата?
– Чухме някакъв шум и слязохме да проверим – Лена се усмихна добродетелно. – Оказа се, че са просто мишки. Ела, скъпи, искам да ти покажа какво открих по случая...
Зад нея Хуберт въздъхна. Отегчено.

Chapter Text

Разпознавайки без грешка гласа, който попита за "женски книги за подарък", Каролине се притаи зад рафтовете. Нямаше никакво желание да вижда Франц Хуберт сега - или скоро, поне не в близките няколко седмици. Доста време вече беше изминало, откакто той си взе принудителна почивка заради простреляния си крак, но сега явно вече се беше оправил. Тя определено предпочиташе да мине още известно време, преди да ѝ се наложи да разговаря с него - просто за да е сигурна, че може да се владее.
Но нямаше късмет. Хуберт я забеляза, докато търсеше някаква книга, и устните му се извиха в една от редките за него усмивки.
– Госпожо Фукс! Как сте?
– Добре, благодаря – отговори Каролине празно. – А вие?
– Чудесно.
– Да, вижда се – тя си помисли, че нямаше нужда да пита. Хуберт очевидно беше в отлично настроение. При мисълта за причината Каролине с трясък върна на лавицата книгата, която държеше.
– Е, все пак вие не дойдохте да ме видите... – отбеляза Хуберт, и ѝ се стори, че звучи недоволен. Но в това нямаше логика, нали?
– Не исках да преча.
– Да пречите?
– Да, на останалите ви посетители. Покрай Гирвиц, Сабине, Кристина, Ридл... госпожа Габлер... сигурно нямаше да има място за мен в стаята.
Тя упорито се правеше, че преглежда някаква серия книги, но когато Хуберт се приближи и се облегна на тях, беше принудена да престане.
– Значи Гирвиц се е раздрънкал, а?
– В малко градче сме. Новините се разнасят бързо – сви рамене Каролине. – Няма значение кой е бил, важното е, че не исках да преча.
– И кой ви каза, че щяхте да пречите? – попита Хуберт, премествайки се още по-близо до нея.
– Кристина смяташе, че... по дяволите! – беше издала приятелката си, а си обеща да не го прави.
Хуберт се подсмихна.
– Кристина не е добре информирана. Това с госпожа Габлер беше съвсем без значение.
– Три почивки "за кафе" в един ден не звучат незначително – отбеляза сопнато Каро, после си прехапа до болка езика. Как той успяваше да измъкне всичко от нея!
Франц затъкна зад ухото ѝ един кичур коса, измъкнал се от опашката. Тя изтръпна при докосването на пръстите му.
– Бяха само две почивки за кафе.
Каролине се дръпна рязко и почти събори книгите, наредени на шкафа зад себе си.
– Е, много се радвам, че сте по-добре и можете да направите и трета – какви глупости говори човек, когато е ядосан, помисли си изумено тя. Искаше да се махне от тук, трябваше да се махне, преди да е казала нещо още по-тъпо, за което да съжалява още повече после.
Тя тръгна към изхода, но Хуберт протегна ръка и я спря. Каро подскочи като изгорена от докосването му, гърбът ѝ се удари в лавиците до стената. Той застана пред нея и я обгради с ръце, препречвайки ѝ пътя.
– Ревнувате ли, госпожо Фукс?
– Нищо подобно. Сигурно просто съм кисела, защото от известно време не съм имала приятел – и това си беше вярно, помисли си тя, но бе само част от истината. Вече месеци наред, ако не и години, се надяваше Хуберт да поиска да има нещо с нея, но всеки път, когато като че ли успееха да се сближат малко, нещо разваляше постигнатото и те отново се отдалечаваха.
А сега, да научи, че той най-спокойно и невъзмутимо е спал с някаква колежка и дори не се е притеснявал, че колегите му ще научат...
Какво има тя, което аз нямам? - искаше ѝ се да попита. С какво тя победи, защо аз загубих, нима никога изобщо не съм била в състезанието?
Но определено нямаше да се унижи така.
– Е, ако това е проблемът... – измърмори Хуберт. – Струва ми се, че има решение.
Целуна я, карайки я да ахне изненадано, устните му настоятелно разтвориха нейните, а тялото му я притисна към лавиците. Беше така шокирана, че дори не се сещаше да диша, приятната омая, която я обзе, ѝ напомни чувството да е дрогирана, но много по-хубаво.
Хуберт хвана ръцете ѝ и ги вдигна над главата ѝ, приклещвайки ги там, докато я целуваше все по-дълбоко и лъстиво. Събориха някаква книга, но никой от тях не обърна внимание. Каролине несъзнателно премести таза си напред, копнееща за още, за онова, което неминуемо следваше такива целувки, и чу как Хуберт изпъшка тихо.
Той освободи китките ѝ, дланите му се спуснаха надолу по тялото ѝ, за да сграбчат дупето ѝ и да я привлекат още по-близо до растящата му ерекция. Каро уви ръце около врата му, напълно забравила къде се намират. Искаше го тук, сега, веднага...
Звънчето на входната врата рязко и дразнещо прекъсна идилията, връщайки ги към реалния свят. Хуберт я пусна, измърморвайки в протест мръсна дума, която я накара да се изчерви.
– О, по дяволите – въздъхна Каролине, после се усмихна широко. Беше толкова щастлива, че не би могла да спре, даже и да искаше.
– Малко се увлякохме – необичайната дрезгавина в гласа му я накара да прехапе устна. Хуберт отмести очи, сякаш беше опасно да я гледа в този момент. – Всъщност исках да те поканя на вечеря.
– Приемам. Но аз ще сготвя. У нас.
– Мислиш, че не мога да готвя? – той напъха падналата книга напосоки на някакъв рафт.
Каролине поклати глава.
– Мисля, че можеш, но искам да си свеж за десерта.
Очите му проблеснаха, Хуберт я сграбчи през кръста и отново прилепи тялото ѝ в своето.
– Уверявам те, че ще бъда. Нали знаеш обаче, че десертът е онова, с което ще започна?
Тя запърха с мигли.
– Така се и надявах. Впрочем, за кого търсеше книга? Когато влезе?
– А, да – Хуберт посочи към любовните романи. – Избери си която искаш. Аз ще я платя.
– За мен?
– Ти ми се сърдеше, нали?
Каролине облиза устни и се усмихна.
– Вече не, господин Хуберт.

Chapter Text

Не трябваше да става така.
Мускета гледаше надолу в пропастта, неспособен да помръдне. Викът "Господарю!" още бе заседнал в гърлото му, безполезен, ненужен...
Господарят му никога вече нямаше да го чуе.
Той се бе спънал в дървото, което сам бе пуснал на земята, но Мускета въпреки всичко се чувстваше виновен. Той трябваше да го пази. Трябваше да го спаси. Това беше целта, това беше неговата мисия, единствената му надежда за реабелитиране пред господ и пред самия себе си...
А сега се бе провалил. Отново. За пореден път.
Може би просто трябваше да иде навътре в гората и да опре пистолета в самия себе си... да сложи край на всичко.
На всичко...
Но не всичко беше свършило. Все още не. Спомни си за гъската - онази, която господарят му твърдеше, че била омагьосано момиче. Щяха да я убият след няколко минути... Може би поне нея би могъл да спаси. Не че това щеше да бъде достатъчно. Нищо не беше достатъчно. Около него имаше само смърт, господарите му винаги умираха... и дори сега виновен бе той, нищо друго...
Но Мими не му беше господарка - той изобщо не я познаваше. Нея може би щеше да успее да спаси... Трябваше. Господарят му би искал това.
А после можеше да приключи със себе си, знаейки, че е свършил поне едно добро дело в живота си.

Вече беше почти осем часът, когато пристигна. Готвачите вече тръгваха към кухнята. Можеше да ги застреля всичките, но вече беше виждал достатъчно смърт, а те не го бяха заслужили с нищо, освен че бяха глупаци.
Трябваше да ги разсее някак. Така че да се махнат от гъската, да я оставят неохранявана, за да може той...
Наблизо имаше доста дървени постройки. Не му отне много усилия да запали една от тях. Тя пламна като факла - дори по-бързо, отколкото беше очаквал. Виковете "Пожар!" не закъсняха и всички наоколо се затичаха да гасят огъня, включително готвачите. Всички до един напуснаха кухнята, оставяйки гъската съвсем сама. Получи се дори по-добре, отколкото беше очаквал. Бе лесна работа да се промъкне покрай тичащите и паникьосани хора, да грабне вече извадената от клетката гъска и да избяга с нея, преди някой да го е забелязал.
Тя не издаде нито звук, сякаш разбираше колко е важно да бъдат незабележими. Дали наистина беше омагьосано момиче?
Когато се отдалечиха достатъчно от замъка, Мускета я пусна на тревата, готов да я сграбчи отново, ако тя понечи да избяга. Нямаше нужда да се тревожи. Бързо извади билката от джоба си и поднесе един стрък към човката ѝ.
Чу се тихичък звук от кихане. Блесна светлина. Мускета беше принуден да затвори очи, а когато ги отвори, гъската вече я нямаше - на нейно място в тревата седеше момиче с руси коси и сиви очи. Гледаше го невярващо и в същото време - уплашено.
– Кой сте вие? Бяхте заедно с Якоб...
Мускета преглътна мъчително.
– Якоб го няма. Мъртъв е.
– Вещицата ли? – промълви Мими с ужас.
Мускета кимна. Нямаше нужда да ѝ обяснява как точно е станало. Важното беше, че тя никога повече няма да види Якоб.
Очите ѝ се изпълниха с тъмни сенки. Мими се разплака и дори не забеляза протегнатата му ръка. Мускета трябваше насила да я изправи и да ѝ помогне да стане.
– Съжалявам... аз... аз трябваше да го защитя...
– Ние сме безсилни пред съдбата – прошепна тъжно Мими. – Напоследък се убедих, че почти нищо не зависи от нас...
Той наведе глава, съгласявайки се с думите ѝ. Те му донесоха малка утеха.
– Въпреки това трябваше да го спася.
– Не се обвинявайте – Мими го погледна. – Поне спасихте мен. Иначе щяха да ме убият.
Мускета кимна и неволно се взря в лицето ѝ, осъзнавайки, че тя е прелестно красива. Приличаше на ангел. Не че той заслужаваше да има нещо общо с Рая...
Ядосано си нареди да спре да мисли така за нея. Нямаше право да забелязва колко е хубава, нито да се наслаждава на нежността и добротата ѝ. Всъщност тя би трябвало да го удари и да го заплюе, въпреки че я беше спасил.
– Сега... трябва да си вървите – дръпна се от нея и несъзнателно докосна пистолета си. – В гората е опасно.
Мими стоеше неподвижно, втренчена в земята.
– Не мога да се върна.
– Защо да не можете? Не знаете как да излезете от гората? Пътят е на...
– Не мога да се върна без Якоб – тя подтисна едно ридание, стисвайки зъби. – Майка му го чакаше толкова дълго... не мога... не мога да се върна там и да ѝ кажа, че той... просто не мога. Не сега. Не веднага.
– Сигурно и за вас се тревожи някой.
– Не. Сама съм на света.
Тя имаше нужда някой да я защитава, помисли си Мускета. Но той вече достатъчно пъти беше доказвал, че не е подходящ за телохранител. Всъщност Мими вероятно щеше да е в по-голяма безопасност далеч от него.
– Все пак е най-добре да се върнете.
– Не мога... – прошепна Мими. – Моля те, не ме карай. Ще остана тук. Ще спя под някое дърво... нищо няма да ми се случи, освен ако не тръгна пак да търся вещицата.
Той можеше да ѝ каже, че вещицата е мъртва. Но имаше и други заплахи наоколо, за които тя явно дори не се сещаше. А в състоянието, в което беше изпаднала, едва ли щеше да осъзнае какво ѝ говори, дори и да ѝ кажеше.
– Тук не сте в безопасност.
Мими седна на един камък и обхвана главата си с ръце.
– Нямам къде другаде да отида.
Мускета знаеше, че не може да я остави тук. Не и сама. Но и за него не беше безопасно да остава толкова близо до замъка. От там сигурно вече се бяха досетили какво се е случило с гъската... Можеше да тръгнат да ги търсят, когато се справеха с пожара.
Той предпазливо се доближи до Мими.
– Можете да останете в къщата ми за малко. Има достатъчно място. Само докато се съвземете...
Не можеше да е сигурен, че и нея няма да я сполети нещо, докато е край него. Но ако я оставеше тук, със сигурност щеше да ѝ се случи нещо. Ако я убеди достатъчно бързо да си тръгне, може би всичко щеше да бъде наред.
Мими го погледна изненадано.
– Наистина ли може? Не искам да ви преча...
Мускета я вдигна от камъка. Тя не биваше да седи на такова студено място през есента.
– Няма да ми пречите.
Тя колебливо срещна очите му.
– Защо ми говориш на вие?
Той осъзна, че отново е прекалено близо до нея. Пусна я рязко и отстъпи назад. Беше го поразило осъзнаването, че ѝ говори, сякаш му е господарка, а тя не беше. И той не смяташе да излага никого повече на проклятието да бъде негов господар.
– Да, права си – може би за нея беше по-добре, ако ѝ говори на ти. Махна към гората. – Хайде, ела. Трябва да имам нещо за ядене вкъщи, ако си гладна. Еленско или...
Мими вдигна полите на роклята си, за да прескочи една локва.
– Мисля, че вече няма да ям месо. Поне за известно време.
Едва ли да си гъска и да знаеш, че ще те заколят, може да мине без последици. Той кимна дълбокомислено.
– Сигурно имам някакви зеленчуци за бульон.
Не говориха повече, докато вървяха през гората. Мими често се спъваше, не защото беше непохватна, а защото мислите ѝ често се отнасяха нанякъде и тя изобщо не гледаше къде ходи. Мускета знаеше за какво си мисли. И той продължаваше да се чувства зле заради Якоб. Искаше да му помогне, а така и не успя... Мими поне нямаше за какво да изпитва вина - тя не бе присъствала, не го бе видяла как полетя към бездната. За нейно щастие...
Без да казва нищо, просто започна да върви редом с нея и да я хваща, когато имаше опасност тя да падне или да се удари. Мими се учудваше всеки път, когато той я хванеше, но не коментираше, вероятно все още изпаднала в шок.
Едва когато стигнаха до къщата, Мускета осъзна, че е спрял да мисли за господаря Якоб. Вече не мислеше и да отиде в гората и да пусне куршум в тялото си.
Не можеше да прецени дали това е добре или зле.

Нямаше зеленчуци, но намери малко останало мляко и сирене, а хляб се намираше в достатъчно количество. Мими почти не обърна внимание на храната, но по негово настояване изяде толкова, колкото можа.
– Ти откъде познаваше Якоб? – попита внезапно.
Мускета бавно въздъхна.
– Видях го вчера в гората. Той ми разказа за проклятието и обещах да му помогна... А не успях.
Усети нещо странно и вдигна глава. Мими беше поставила ръка върху неговата, кожата ѝ беше нежна и мека в сравнение с грубите му пръсти.
– Сигурна съм, че си направил всичко, което е било възможно.
– А аз не – Мускета рязко издърпа ръката си изпод нейната. Не заслужаваше това прекрасно същество да го докосва, не заслужаваше да го утешава. Той се изправи и започна да се разхожда нервно из стаята.
– Знаеш ли, преди време бях влюбена в него – каза тихо Мими. – Преди проклятието той беше много красив. Наричахме го Хубавият Якоб. Всички момичета в селото бяхме луди по него. Веднъж говорихме, надявах се, че може би и той ще изпита нещо към мен... А после се срещнахме отново в замъка...
Значи, защото той не беше опазил Якоб, тя нямаше никога да има шанс с него. Това не го караше да се чувства по-добре. Всъщност изобщо не искаше да слуша за любовта ѝ към Якоб, макар да знаеше, че няма право да се чувства така.
– Всъщност той не заслужаваше някоя жена да го обича – продължи Мими, карайки го да се обърне шокирано към нея.
– Какво?
– Беше влюбен в себе си, в красотата си. Като Нарцис... мислеше се за бог. Ние бяхме простолюдие в сравнение с него. Първо любовта ми пречеше да видя какъв е, но после осъзнах колко е самовлюбен и груб. При всяка наша среща ме нараняваше...
– Защо ми казваш това?
Сивите ѝ очи срещнаха неговите със спокойствие, липсвало досега.
– Не бива да се обвиняваш толкова за смъртта му, защото Якоб не беше особено добър човек, Мускет. Може би му е било писано да умре.
– Не...
– Да – каза тя настоятелно. Изправи се и го доближи със сериозно и все пак нежно изражение. – Якоб е мъртъв и ние нищо не можем да направим, освен да приемем, че така е трябвало да стане. И мен ме боли, най-вече заради майка му, но ние, живите, не бива да се погубваме заради това.
Тя говореше за него. Как беше разбрала?... Ръката му несъзнателно докосна пищова, затъкнат в колана.
Мими решително разтвори якето му и взе оръжието. Хвърли го на пода.
– Това няма да ти трябва.
Изпълни го непозната топлина, но в същото време и се ядоса.
– Да не мислиш, че ти решаваш? Аз нося нещастие. Нищо не мога да свърша като хората и...
Мими го прекъсна, сграбчвайки лицето му с ръце, за да го целуне по устните. Той си заповяда да не ѝ отвръща, но тялото му беше прекалено слабо, за да слуша заповедите на разума. Преди дори да осъзнае какво прави, той вече я обгръщаше с ръце и притискаше сладкото ѝ меко тяло към своето, потъвайки в топлината ѝ.
След много време Мими леко се дръпна от него.
– Направи нещо много важно като хората. Спаси мен. И сега ще трябва да си търпиш последиците.
Тя беше последица? Мускета с изненада усети, че се смее.
– Щом се налага... мисля, че ще мога да го понеса.

Chapter Text

– Мислех си, че Гирвиц е полудял, но тук изобщо не е лошо – отбеляза Ребека и се облегна на широката седалка до водача. Беше много по-хубаво от старата кола 3, не че тя често се возеше на нея, но определено беше по-широко от която и да е кола. Пространството ѝ харесваше. Харесваше ѝ и как Хуберт управлява голямото превозно средство с уверени движения... Загледа се в ръцете му и през ума ѝ мина мисълта, че и неговата седалка определено е доста по-широка от обикновено. Имаше доста място, за да побере още един човек...
– Това не изключва първата вероятност – напомни ѝ той и я накара да се разсмее.
– Сигурно не, но ще бъде грехота да не се възползваме от този транспорт...
– Ти да не откачи? Ясно е, че не можем да го задържим, още повече, че тук е бил убит човек.
– Да... вярно – измърмори Ребека, но не се замисли за това. Очите ѝ продължаваха да шарят към Хуберт. Опитните му ръце не спираха да я разсейват, колкото и да се опитваше просто да се наслаждава на удобството. А може би проблемът бе, че ѝ е прекалено удобно. Навяваше ѝ мисли колко по-удобно би могло да бъде...
Наближаваха малко странично отклонение. Обзета от внезапно безразсъдство, Ребека се изправи на седалката.
– Отбийте тук.
– Защо? После трябва да изкарвам цялото нещо обратно...
Тези думи никак не ѝ помогнаха да размисли, защото ги видя в съвсем друг подтекст. Ребека прехапа устна и настоя:
– Хайде, господин Хуберт, имайте ми доверие – не че пречеше да останат на пътя, помисли си тя, оттук рядко минаваха коли, но ако случайно минеше някоя и вземеше да им свири с клаксона, само щеше да развали всичко. По-точно да развали онова, което тя се надяваше да започнат...
Хуберт я изгледа, но ѝ угоди без повече възражения. Страничният път беше тесен, но той успя да вкара микробуса, без да излезе от очертанията. Спря след малко и се обърна към нея, но Ребека вече ставаше от мястото си.
Хуберт се изненада, ала не направи опит да я спре, когато тя седна в скута му. Обаче пак постави дланите си на волана, около нея, вместо да я докосне.
– Малката, какви ги вършиш?
– Знаеш много добре – промълви Ребека, пое лицето му в ръце и го целуна нежно.
Той упорито стоеше неподвижно, като камък, но не задълго. В края на краищата тялото му се раздвижи, нагаждайки се към нейното, устните му се разтвориха и поеха контрола над целувката, а почти в същия миг ръцете му плавно се увиха около нея, чувството я накара да потрепери.
– Вършиш глупост – предупреди я Хуберт, в същото време раздалечавайки краката ѝ повече, за да я притисне към ерекцията си. Ребека се задъха и внимателно се отърка в него.
– Опитвате се да ме разубедите или да ме подлудите?
– Зависи от гледната точка.
Ръцете му разтвориха ризата ѝ и смъкнаха сутиена надолу, за да дадат свободен достъп на устата му до гърдите ѝ. Ребека изписка тихо, когато той леко ухапа едно от твърдите ѝ зърна. И преди малко беше възбудена, но сега направо гореше.
– Господин Хуберт! Определено не мисля, че смятате да ме разубеждавате...
– Но трябва да знаеш колко лошо е да съблазняваш полицай по време на работа – пръстите му така галеха гърдите ѝ, че тя едва съумяваше да осъзнае думите му. – Още повече колега... И то на публично място.
– Не сме... на публично място – възрази слабо Ребека, макар че Хуберт имаше право, разбира се - някой можеше да ги види. Цяло щастие, че те самите бяха полицаи и биха могли да се измъкнат безнаказано... освен ако някой не се обадеше на колегите, коeто би било катастрофа. В момента обаче колегите бяха ужасно далече и тази мисъл не я тревожеше особено.
– Почти – Франц я целуна отново. – Разкопчай си панталоните.
Можеше сам да го направи и точно затова имаше нещо изключително възбуждащо в заповедта му. Сякаш тя бе длъжна да му се подчинява. Ребека не беше, не и за такова нещо... Но кога бе имала против да изпълнява заповедите му?
Когато тя свали ципа надолу, Хуберт я повдигна за миг с ръце на кръста ѝ и смъкна пантоните ѝ. После я спусна отново в скута си и още преди тя да се е настанила там, вкара два пръста в нея, движейки ги също така опитно, както караше караваната.
– О, господи! – Ребека простена, притискайки се към него. Той не просто проверяваше дали е достатъчно влажна, правеше така, че тя да стане невероятно влажна. Удоволствието я погълна... но не беше достатъчно. Лесно би могла да свърши така, само че Хуберт нямаше никакво намерение да я доведе до оргазъм. Сякаш я измъчваше, може би я наказваше...
Не, помисли си тя, когато видя усмивката му, той се забавляваше да я контролира. Сигурно много му харесваше да знае, че би могъл веднага, с един тласък на пръстите си, да я изпрати в Рая, и да отказва да го направи.
Ребека искаше да протестира, да се ядоса, но не можеше, докато продължаваше да го усеща в себе си. Нямаше сили дори да посегне към колана му, а точно това бе смятала да направи, веднага щом седне отново в него.
За свое облекчение скоро чу как Хуберт сваля колана си с пистолета и нетърпението я изпълни с още повече възбуда, но точно тогава той извади пръстите си от нея. Ребека издаде недоволен звук, ала само след миг забрави за това, когато Хуберт сграбчи бедрата ѝ и я вдигна леко нагоре, слагайки я да седне върху кура му.
Тя отвори уста в безмълвен вик, когато ерекцията му я изпълни. Беше забелязала, че той е надарен там долу - нямаше как човек да го пропусне - но явно не си беше дала ясна сметка за размерите му. Не си спомняше някой някога да я е изпълвал така великолепно.
– Да не би да беше девствена? – измърмори подигравателно Хуберт, дръпвайки я напред, за да я целуне по врата. – Толкова си тясна...
– Разбира се, че не! – Ребека осъзнаваше, че той не пита сериозно, но все пак би трябвало да се ядоса. Само че не беше ядосана. Беше адски възбудена. И трябваше да си признае, че предишните ѝ любовници не бяха имали особено големи пениси.
Нямаше търпение да започне да го язди. Путето ѝ се разшири, докато го поемаше отново и отново в себе си, сплела пръсти зад врата му. Хуберт не я остави да се мъчи сама, държеше я стабилно през кръста и се тласкаше в нея, карайки я да стене все по-силно.
– Може би наистина трябва да благодарим на Гирвиц. В колата това нямаше да е толкова удобно...
Ребека се изкиска задъхано и само като си представи, че кажат на някого за това, дълго отлаганият оргазъм я разтърси.
– ДА! О, ДА! ГОСПОДИН ХУБЕРТ!
– Мамка му, не мислех, че можеш да станеш още по-тясна – изръмжа Хуберт. Чукаше я мощно, почти грубо, увеличавайки удоволствието ѝ. Ребека се вкопчи в него с последни сили, струваше ѝ се, че иначе може да падне на пода, макар че той едва ли би я изпуснал. Тя самата обаче едва се задържаше в скута му под напора на удоволствието. Вторият ѝ оргазъм дойде скоро след първия и направи разумното мислене напълно невъзможна задача. Ребека можеше само да стене и да трепери, забравила, че се намира само на няколко метра от шосето и някой би могъл да я види. В този момент това нямаше значение, нищо нямаше значение.
Хуберт я отмести назад към волана, за да продължи да смуче зърната ѝ. Ребека потърси с ръце нещо да се хване и без да иска, натисна клаксона. Франц се ухили и тя моментално спря да се притеснява, очарована от дяволитата му физиономия.
– Кого точно викаш?
– Никой повече не ми трябва – отвърна тя и се облегна на волана, доколкото беше възможно.
Дланите му стиснаха силно гърдите ѝ, докато той се празнеше в нея. Ребека не искаше да си го признае, но тя също получи още един оргазъм и този беше най-хубавият от трите. Все пак ѝ се струваше някак обидно да признае, че ѝ харесва Хуберт да се държи грубо с нея...
– Надявам се, че пиеш хапчета – измърмори той, докато двамата чакаха телата им да се успокоят.
– По дяволите! Не! – Ребека се стресна; изобщо не се беше сетила за това, когато реши, че иска да прави секс с Хуберт. А той най-нагло беше свършил вътре в нея... – Можехте да се дръпнете! Нямате ли презервативи?
– Не ги понасям – той я дръпна рязко към себе си и я ухапа по брадичката. – Не понасям и да спирам, точно когато ми е най-хубаво. А знаеш ли какво още не понасям? Госпожички, които не знаят какво искат. Ти ми се нахвърли и ми се струва, че получи повече от това, което очакваше.
Ребека се изчерви. Значи той беше забелязал, че не е свикнала нито с толкова големи пениси, нито с толкова много оргазми. Усмихна се и прокара ръце по гърдите му, мъчейки се да го умилостиви.
– Предишните ми гаджета бяха прекалено изплашени, че ще станат бащи, и не смееха да ме докоснат без презерватив... но и нямаха идея как да ме докосват.
– Мен не ме плаши идеята да ми родиш дете... – той погали корема ѝ отстрани, карайки го да се стегне отново от възбуда. – Но на теб сигурно ти е рано. А сега слизай, забавихме се достатъчно.
Тя трепна от внезапната команда. Нямаше нищо против да продължат... но, по дяволите, бяха на работа. Хуберт имаше право, че са се отклонили леко.
– Не забелязах да протестирате – отбеляза нападателно.
Хуберт я плесна по задника, докато тя ставаше от скута му.
– Трудно е да ви се устои, госпожице Юнгблут. Ако искате пак да опитате да ме съблазните, пак няма да протестирам...
Ребека се опита да го удари зад врата, но Хуберт се наведе напред, предусетил намерението ѝ. Още докато тя вървеше към тоалетната, той подкара отново караваната.
Погледът на Ребека неволно попадна върху леглото. Можеше пък и да съблазни Хуберт още веднъж на връщане...

Chapter Text

– И просто ни казваш това, без нищо в замяна?
– Нещо в замяна... какво предлагаш?
– Да... в момента не мога да се сетя за нищо.
Той вдигна прозореца, карайки Барбара да подскочи стреснато и да се дръпне от колата. Вероятно ѝ се искаше и да изругае, може и да го беше направила, но той вече не я чуваше.
Отдавна играеха тази игра.
Ако Ханзи не беше тук, със сигурност Хуберт щеше да ѝ каже друго. Щеше да ѝ каже точно какво може да ѝ предложи в замяна на получените сведения... именно онова, което ѝ се искаше.
Но Щалер беше тук, а те и без това се издаваха повече, отколкото възнамеряваха, дори и когато той беше наоколо. Хуберт се ухили при мисълта, че сега Барбара му е ядосана.
Щеше да продължи да бъде ядосана и довечера, когато се засечаха пред къщата на баща ѝ, но когато Хуберт приключеше с риболова, щеше да отиде на тяхното място и тя щеше да го чака там, вече в леглото, гола или по бельо, забравила да се сърди толкова показно.
Той щеше да ѝ каже, че все пак има нещо за нея, и щеше да разтвори краката ѝ, за да започне да я гали с пръсти или с уста - което от двете предпочиташе в момента. Не за да я подготви - тя вече щеше да бъде влажна, както винаги беше - а защото имаше нещо толкова изкусително във възможността да я накара да стене и да го умолява, същата тази самоуверена и нахална журналистка, която непрекъснато му се пречкаше във всяко разследване.
И след като я накара да свърши, преди още да се е съвзела, той ще извади кура си и ще го вкара в нея с един тласък, ще впие пръсти в бедрата ѝ, чукайки я по начин, който тя нарича "животински и примитивен" по всяко време, освен когато вика от удоволствие, докато я чука по гореспоменатия начин.
Очите ѝ ще се вперят в неговите, докато не се премрежат от нов оргазъм, и каквато е чувствителна, тя ще свършва безкрай, ако ѝ позволи. Понякога, ако е особено доволен от нея, му идва настроение да я изтощи до краен предел, а понякога той самият ѝ е бил сърдит по-рано и я наказва, като свършва в нея колкото се може по-бързо.
Тази нощ ще бъде от първите.
Ще ѝ останат сили, разбира се, да го попита за разследването, докато лежат един до друг и се опитват да успокоят дишането си; Барбара никога не се отказва от надеждите да го хване неподготвен и някой път в такъв момент той неволно да ѝ каже всичко, което не се споделя с журналисти. Хуберт никога не го прави, защото никога не я слуша - мислите му са заети от гледката на розовите ѝ устни, от движението на езика ѝ, който ги облизва от време на време, и тази гледка винаги го кара да се пита защо не започва срещите им, като я целуне и погали този нахален език със своя. В крайна сметка ще заглуши въпросите ѝ с целувка и Барбара бързо ще спре да се съпротивлява, макар че в паузите вероятно ще се опита да зададе още някой "невинен" въпрос.
Хуберт ще ѝ каже, както е правил и преди, че ако продължи с опитите да подкупи полицейски служител със секс, ще я арестува.
Може и да вземе белезниците и да закопчае едната ѝ ръка за леглото, още докато тя се възмущава от несправедливото обвинение. Барбара ще протестира, ще го нарича с обидни имена, но от досегашния опит Хуберт знаеше, че ще си струва - не само за него, и за нея също. Харесва ѝ, когато той я взима по този начин, колкото и да се опитва да го отрече.
После, докато се обличат, отново ще се заяждат и вероятно Барбара ще заяви, както е казвала вече много пъти, че сексът наистина не се реваншира за непоносимото му поведение, така че тя няма да идва повече.
Хуберт ще свие рамене, без дори да я поглежда, и ще каже, че не я насилва - и без това тя самата също създава повече неприятности, отколкото си заслужава едно хубаво чукане.
Барбара ще изхвърчи през вратата, мятайки погледи, с които може да убие на място, тракайки толкова бързо с токчета по дървените стълби, че той винаги се притеснява тя да не се спъне и да падне.
Когато Хуберт погледне през прозореца, ще я види да се усмихва, докато върви обратно към къщи.
И на следващата вечер, въпреки обещанието си, тя пак ще го чака в леглото, за да продължат играта.

Chapter Text

Анабел ядосано напусна стаята, оставяйки Кристиан зад себе си. Колкото и да го харесваше, той не беше част от нейния свят, не я разбираше. Едва ли някога в живота си беше носил отговорност за някого, когото обича - макар положението му да приличаше на нейното, той не можеше да я разбере. Беше един самозванец, който говори гръмки слова, но всъщност изобщо не ги мисли, нито прави нещо повече. Убежденията му звучаха прекрасно, ала не бяха реалистични.
Може би беше влюбен в нея... Но двамата нямаха бъдеще, особено след като не ѝ оставаше друг избор, освен да се омъжи за херцог Диего дел Сангре и да замине с него за Пуритания...
Анабел спря и се скри зад един гоблен, за да се овладее, преди да се върне при майка си. Трябваше да ѝ каже, че е приела предложението на херцога, а не знаеше как да го направи. Майка ѝ никога не би се съгласила Анабел да се жертва заради нея и да се омъжи за човек като Диего. Анабел обаче беше твърдо решена да не изгуби и майка си, както бе загубила баща си. Освен това би дала всичко никога повече да не трябва да види омразния си чичо Леополд. Дори и ако се налагаше да се омъжи за един непознат със съмнителен морал...
Тя потръпна и се принуди да напусне прикритието си, решена да не мисли повече по въпроса.
– Ох!
Пред гоблена имаше някого, но Анабел не го забеляза навреме и се блъсна в него. Плащът от черна кожа ѝ подсказа, че това е именно нейният годеник.
– Анабел, внимавайте! Добре ли сте? – ръцете му я хванаха през кръста, задържайки я да не падне.
– Да, благодаря – промълви тя със сведени очи. – Извинете.
– Какво съвпадение. Тъкмо идвах при вас – Диего я пусна, пръстите му случайно или не докоснаха крайчеца на вдигнатата ѝ коса.
– Нима?
– Исках да ви кажа колко ме зарадва отговорът ви...
Анабел се усмихна немощно.
– И да обсъдим някои неща за брака ни – добави херцогът. – Държите сватбата да бъде утре...
Тя кимна сериозно.
– Искам майка ми да излезе от тъмницата колкото се може по-скоро.
– Значи само заради нея приехте предложението ми?
– Не разбирам какво очаквате – Анабел го погледна объркано. – Та аз дори не ви познавам.
– Виждали сме се из двореца – напомни ѝ Диего.
Тя си спомняше - първо изненадата да види още едно черно петно освен себе си по коридорите на пълния с модни прищевки дворец, после учудването си, че високият плашещ мъж идва от Пуритания, страна мирна и добронамерена.
Питаше се защо носи косата си така дълга и си мислеше колко по-елегантно би изглеждал, ако я върже с панделка - но само от начина, по който се движеше той, ѝ ставаше ясно, че Диего не се стреми да бъде елегантен. Дори не беше сигурна, че ще му отива да бъде.
– Довчера не бяхме разговаряли. А и вие много ясно представихте условията си...
"Разбира се, предполага се да напуснете страната. Предполага се вие, скъпа Анабел, доброволно да се омъжите за мен...
– Ще поговорим по-късно за това – подметна Диего. – А сега да обсъдим утрешната церемония. Най-добре да бъдем само ние, майка ви и свещеникът, без да вдигаме пищна сватба. Моментът не е подходящ...
Анабел знаеше за скорошната революция и макар в сърцето си да беше съгласна с хората, че царят трябва да бъде свален от власт, измърмори:
– Прав сте, малка сватба е идеална.
– Но вие...
– Няма да обличам бяла рокля, ако това си мислите да предложите – прекъсна го принцесата.
Изражението на Диего се промени. Тя смаяна осъзна, че той се усмихва. Не мислеше, че може да го прави.
– Не бих ви молил подобно нещо. Черното много ви отива. Макар че бихте изглеждали добре и в червено. Може би за първата брачна нощ...
Пръстите му докоснаха рамото ѝ също като вчера. Усещаше допира им дори през копринената си рокля. Притеснението забърза дъха ѝ и пулсът ѝ се ускори, а Диего несъмнено го забеляза, впил очи в разголената ѝ шия.
Анабел смутено се дръпна.
– Извинете... трябва да се връщам при майка ми.
– Разбира се, mi amor* – гласът на Диего бе все така тих и дълбок, но заплашителната нотка от по-рано липсваше. – Ще се видим утре на сватбата. Нямам търпение...
– Нима? – промълви Анабел нервно. – Лека нощ, херцоже.
– Лека нощ, принцесо – вместо да ѝ направи път, Диего хвана ръката ѝ и притисна устни в нея. Очите му - не черни, както беше предполагала, а светло сини - срещнаха нейните за миг, после тя побърза да избяга.

Разговорът с майка ѝ мина така ужасно, както се очакваше. Сесили направи всичко възможно да я разубеди, но Анабел вече беше решила - щеше да се омъжи за Диего и да замине с него и майка си за Пуритания. Вярваше, че там ще им се удаде възможност да избягат, но при всички положения поне щяха да се измъкнат от подземието и проклетия дворец, който иначе щеше да се превърне в тяхна гробница.
Въпреки това вечерта, когато си легна, в очите ѝ имаше сълзи. Докато говореше с Кристиан през последните дни, почти беше забравила колко ужасен е животът ѝ и почти беше повярвала, че има шанс да ѝ се случи нещо приятно. Но сега жестоката действителност разруши тези плахи надежди. Ако искаше да спаси себе си и майка си, Анабел трябваше буквално да се продаде на херцог Диего. Какъв ли щеше да бъде животът с човек като него?
Диего очевидно я желаеше. Анабел не си правеше илюзии по този въпрос - едва ли се беше влюбил лудо в нея от няколко случайни разминавания из коридорите, но със сигурност я искаше в леглото си. Определено не чакаше това с нетърпение. Беше отвратена от разврата, който се ширеше в двореца, бе научила достатъчно за мъжете, за да знае, че те са свине. Или поне повечето от тях. За щастие те не смееха да опитват нещо с нея, страхуваха се, сякаш беше прокълната - защото още помнеха времето, когато бяха длъжни да ѝ се кланят и да я уважават, а сега тя не беше нищо повече от затворница в собствения си дом. Колкото и да ги беше покварил чичо ѝ, във всички все още имаше достатъчно уважение към паметта на баща ѝ, че да не докосват осиротялата дъщеря на предишния крал.
Анабел беше благодарна за това, защото нямаше никакво желание да се сближава така с който и да е мъж. Дори с Кристиан не го бе поискала. Плашеше я мисълта, че Диего очевидно иска да консумират брака си. Той я плашеше. Сърцето ѝ забиваше учестено само при мисълта за него, но Анабел не можеше да си обясни този страх. Не се боеше, че Диего ще я нарани - поне засега. Изобщо не можеше да назове с думи причината за нещата, които изпитваше край него.
Помисли си с тъга, че Кристиан бе за нея първи и единствен приятел от много години, искаше ѝ се той да я бе подкрепил, а вместо това трябваше да изслуша глупавата му реч за свободата.
Това бяха лъжи. Човек не може да се нарече "свободен", ако единственото право, което му е останало, е да загуби живота си.
Тя нямаше намерение да умре, борейки се за нещо, което никога не бе притежавала.

Днес се омъжваше.
Анабел издиша бавно и накъсано, вперила очи в огледалния си образ. Ако някога изобщо си бе представяла сватбата си, то тя беше весела и пищна, роклята ѝ - бяла и извезана със злато, младоженецът - мъж, когото обича. Баща ѝ никога нямаше да я накара насила да се омъжи за някого.
Но баща ѝ го нямаше вече, напомни си Анабел, затваряйки мокрите си очи. Дълбоко в душата си тя бе сигурна, че чичо ѝ го е убил, ала не знаеше как да го докаже. Заради това подозрение тя още повече копнееше да се махне от двореца, макар да я болеше, че оставя Грюнланд в ръцете на този глупав тиранин. Но отдавна бе разбрала, че не може да спаси царството. Можеше само да загине с него, ако остане...
Надяваше се, че когато Диего и войниците му си тръгнат, народът ще осъществи своята революция. Може би Кристиан щеше да ги поведе...
Но тя нямаше да бъде тук, за да го види.
Траурната черна рокля ѝ прилягаше добре. Анабел си сложи и воала, дълъг до земята, черен и полупрозрачен. Беше ѝ тъжно да го признае, но вероятно в бяло нямаше да изглежда толкова хубава.
Стресна я тихо почукване по вратата. Диего, изцяло в черно също като нея, я наблюдаваше с учудващо сините си очи.
– Време е, mi amor.
Анабел с мъка си пое въздух. Време беше да се омъжи... по принуда. Да стане собственост на този човек, за когото не знаеше абсолютно нищо...
Приглушена кашлица от съседната стая я накара да изправи рамене, отърсвайки се от самосъжалението.
– Идвам.
Диего я хвана под ръка и я поведе към залата, избрана за венчавката. Майка ѝ вървеше малко зад тях и дори без да се обръща, Анабел усещаше напрегнатия ѝ поглед, впит в гърба си. Знаеше, че майка ѝ е готова да прекара живота си в тъмницата, стига това да освободеше дъщеря ѝ от нежелан брак. Анабел пък беше готова да изтърпи всичко, за да спаси майка си. Една от двете трябваше да се жертва - беше неизбежно. Анабел вече бе взела решението и се бе примирила с него. Искаше ѝ се само царицата да не страда заради това. Всъщност нямаше да е толкова лошо, след като знаеше, че с това ще помогне на майка си, струваше си.
Влязоха в една от старите зали - явно не се използваше след смъртта на баща ѝ. Не присъстваше никой друг, освен свещеникът и един от хората на Диего - дори царят не ги беше почел с присъствието си.
Свещеникът ѝ се поклони - тя си спомни, че той чете опелото на погребението на баща ѝ и ѝ се стори, че вижда съчувствие в очите му, преди да започне съкратената церемония.
– Вие, херцог Диего, взимате ли Анабел Грюнландска за своя съпруга, да я обичате и почитате, докато смъртта ви раздели?
– Да – Диего се врече с повече сериозност, отколкото тя беше очаквала. Свещеникът се обърна към нея.
– Вие, Анабел, вземате ли херцог Диего Гонсалес...
Анабел усети стягане в гърдите и ѝ се прииска да побегне. Щеше ѝ се Кристиан да влети в стаята, да признае, че я обича, да сложи край на този фарс, да я принуди да избяга с него...
– ...Да го почитате и обичате, докато смъртта ви раздели?
Но това беше единствената действителност за нея и тя нямаше друг избор, освен да стане съпруга на Диего дел Сангре.
– Да – изрече ясно, с високо вдигната глава.
– Обявявам ви за съпруг и съпруга – завърши свещеникът.
Анабел знаеше какво следва сега. Преглъщайки, тя се обърна към Диего и го видя да я гледа с дълбок интерес, както и с лека изненада, сякаш не беше очаквал, че принцесата наистина ще удържи на думата си. Как смееше да се съмнява в нея?
Диего сложи ръка на тила ѝ и бавно наведе главата ѝ назад, целувайки я с неочаквана нежност. Тя ахна тихо; устните ѝ се разтвориха от изненада, а очите ѝ самоволно се затвориха.
Целувката трая само секунда; после херцогът я пусна, за да сложи на пръста ѝ халка от бяло злато с красив диамант. Докосна черната ѝ ръкавица без пръсти и Анабел осъзна, че той също носи такива, но кожени.
Диего вдигна глава и я погледна почти сурово в очите.
– Сега си моя, Анабел. Не го забравяй.
Тя с усилие си пое дъх, трепереше, неспособна да отговори.
Зад себе си чу тъжната въздишка на майка си.
Предполагаше, че ще заминат веднага, но днес пристигнаха гостите от Пуритания и Диего обяви, че ще си тръгнат с тях - утре или след два дни. Поне майка ѝ най-после можеше отново да се качи в двореца, Диего ѝ даде стая в своите покои. Анабел ненавиждаше това забавяне, но не можеше нищо да направи - трябваше да се съобразява със своя... съпруг.
Беше ѝ трудно да свикне с мисълта, че вече е омъжена, но Диего се постара доста, за да се увери, че тя няма да го забрави. Назначи някакъв страж да ходи навсякъде с нея - като "охрана", макар че беше по-вероятно да иска да я шпионира; Анабел се размина с Кристиан в коридора, но не посмя да го заговори, не искаше Диего да прояви интерес към него и да научи кой е. Кристиан също не се опита да ѝ каже нещо, сякаш ѝ беше обиден, задето се е омъжила. Наистина изобщо не я разбираше. Е, може би и тя не го разбираше...
Може би така беше по-добре. Всичко между тях бе свършено, ако изобщо някога бе имало нещо. Беше като сън да има приятел, с когото ѝ харесва да разговаря и с когото се чувства в безопасност...
Диего, обаче, беше много реален.
Въпреки визитата на господарите си, два пъти намери време да я посети, и и двата пъти ѝ носеше нещо. Първо - няколко вкусни блюда, докарани от Пуритания, после - прелестна сребърна огърлица с рубини, която бе поръчал да направят за нея като сватбен подарък.
Анабел трябваше да признае, че бижуто ѝ харесва, но докато Диего го слагаше на шията ѝ, застанал зад нея, дъхът му галеше кожата ѝ, тя отново почувства импулс да избяга, а в същото време беше толкова нервна, че не можеше да помръдне.
– Прекрасна си, Анабел – промълви Диего, пръстите му внимателно наместиха бижуто между гърдите ѝ. – И си само моя...
– Разбрах го вече – изрече тя с усилие.
Той се подсмихна.
– Не... още не си... не и напълно. Ще го разбереш довечера. Чакай ме в моята спалня. Ще дойда скоро...
Устните му се докоснаха за миг в шията ѝ - достатъчно за Анабел стреснато да си поеме дъх - и херцогът я пусна, излизайки от стаята с развято наметало.
Анабел едва се държеше на краката си, изплашена от намека му. Първа брачна нощ... Разбира се. Не беше очаквала нещо друго, но не беше сигурна дали изобщо може да мисли за това, без да изпадне в нелепа паника.
Не само защото не обичаше Диего и се боеше, че ще я боли, а и защото всяко негово докосване, дори най-беглото, я правеше невероятно нервна. Все още не бе успяла да си обясни това ирационално чувство - несъмнено страх, но страх от какво? Че Диего ще я нарани? Досега не го беше направил, напротив, докосваше я съвсем нежно. Нямаше никаква логика тя да изтръпва всеки път, когато усети пръстите или устните му върху кожата си.
Може би след първата брачна нощ щеше да стане по-лесно. Може би страхът ѝ щеше да намалее след това, след като вече ще знае какво точно да очаква. През годините беше научила някои неща за секса, наблюдавайки с неодобрение разврата в двореца, и все пак не знаеше почти нищо. Може би именно неизвестното я тревожеше така.
Де да можеше да говори с някого, но не би го причинила на майка си, а нямаше с кого друг.
Явно ѝ оставаше само да се надява, че няма да бъде твърде ужасно и Диего няма да ѝ причини твърде много болка. Все някак щеше да успее да понесе това... Надяваше се, че ще успее.

Нощта дойде ужасяващо бързо и с тежест в гърдите Анабел се отправи към спалнята за гости, дадена на нейния съпруг. Стисна в юмруци треперещите си ръце, пое си дълбоко дъх и влезе.
Диего го нямаше, но в стаята горяха свещи, а леглото беше оправено. Анабел се запита дали от нея не се очаква да се съблече и да легне, но в никакъв случай не се чувстваше в състояние. Дори не беше облякла нощница - и без друго нямаше червена.
Стори ѝ се, че минаха часове - а всъщност бяха само няколко минути - преди Диего да влезе.
– Ти си тук, скъпа моя...
Анабел изправи рамене. Дори и да умираше от страх, нямаше да позволи той да го разбере.
– Нали ти така заповяда.
Очите му се присвиха с недоволство.
– Аз съм твой съпруг, не господар. Не говори, сякаш е обратното.
Тя кимна с изненада.
Диего захвърли пелерината си - както можеше да се очаква, ризата и панталоните му също бяха черни. Той пристъпи към нея, после внезапно уви ръка около талията ѝ и я притисна към себе си, карайки я да ахне изненадано.
– Esposa mía... Finalmente... – изрече дрезгаво, преди да я целуне страстно - съвсем не беше внимателен като по-рано и тази дива страст я хвана съвсем неподготвена. Тя инстинктивно сложи ръце на гърдите му и се опита да го избута, но Диего не я пускаше.
– Къде, скъпа? Забрави ли, че вече си моя съпруга? И те искам цялата... – той бавно плъзна ръка по гърба ѝ. – Мi amor... Знаеш ли откога си мисля за това? За теб... В моето легло – Диего рязко я завъртя с гръб към себе си, умелите му пръсти започнаха да развързват корсета ѝ, а устните му отново се притиснаха към шията ѝ, но не така бегло като по-рано.
Анабел не знаеше какво да стори, но осъзна, че не бива повече да се съпротивлява. Трябваше да му се отдаде, това бе част от условието - нали се бе съгласила "доброволно" да се омъжи за него. Всъщност той наистина я бе изнудил, но не и принудил...
Почувства се странно напрегната, коремът ѝ беше свит на кълбо, докато Диего целуваше шията ѝ. С изненада усети дишането си да се учестява. Би трябвало да е ужасена, но всъщност не ѝ беше неприятно...
Диего смъкна роклята ѝ надолу и сграбчи гърдите ѝ в ръце през прозрачната камизола. Смаян стон се откъсна от Анабел. Тя изохка невярващо, когато докосването на пръстите му до зърната ѝ събуди ярки и непознати удивителни усещания из цялото ѝ тяло. Какво ѝ ставаше?!
– Mi esposa... tan bonita... Tú eres preciosa, mi amor.
Тя не разбираше думите, но долавяше значението им. Дрезгавият му глас само увеличаваше странните усещания, които изпитваше Анабел. Искаше ѝ се някой да може да ѝ обясни защо се чувства така. Изобщо не ѝ мина през ум да пита самия Диего.
Трепереше цялата. Наложи ѝ се да се облегне на масата, докато той сваляше своите дрехи. Тялото му беше силно и жилаво, тъмната кожа контрастираше рязко с нейната белота. Анабел спря очи на онова стряскащо дълго нещо между краката му, после смутена се извърна.
– Нима си девствена, скъпа Анабел? – промърмори Диего и извъртя лицето ѝ към себе си, целувайки я лъстиво. Тя издаде тих, несигурен звук. – Очаквах, че за толкова години затвор  си открила поне някои от радостите на живота...
– Аз съм почтена жена! – заяви ядосано Анабел, макар да прозвуча задъхана.
– Още по-добре... Значи невинността ти ще бъде само моя... – той пое в шепа една от гърдите ѝ, наведе глава и облиза с език зърното ѝ през тънката камизола. Анабел изстена неволно.
– Аз не съм... вещ... не принадлежа на никого...
Диего я погледна в очите, неговите приличаха на две късчета лед. Той разкъса камизолата и с яростна окончателност я отстрани от тялото ѝ.
– Принадлежиш на мен.
– Аз не... О!
Той я прекъсна, като отново притисна устни в нейните. Телата им се докосваха и чувството да се целуват, докато са напълно голи, беше съвсем различно, още по-хубаво, замайващо. Скоро Анабел дори не помнеше, че са спорели за нещо. Почти не осъзна, че прегръща Диего през раменете и търси близостта му, трепереща още по-силно, нещо в нея сякаш гореше.
Внезапно Диего я дръпна към леглото и я сложи да легне, тялото му покри нейното.
– И така, señora... Santa – устните му се извиха в доволна усмивка. – Значи не знаете нищо за съвкуплението?
Анабел само поклати глава. Беше засрамена, но не можеше да откъсне поглед от него.
– Искаш ли да те науча?
Сега тя кимна - преди дори да помисли.
– Това... – Диего прокара ръка между бедрата ѝ и я погали там, при което Анабел изстена шокирано, завладяна от смайващо удоволствие – е твоето малко, девствено путе, в което аз ще проникна... дълбоко... навътре... – докато говореше, той вкарваше пръстите си в нея, плавно и неумолимо, а Анабел трепереше все по-силно. Внезапно Диего спря. – Когато достигна твоята бариера и я разкъсам, ще те заболи... И вече ще те притежавам напълно и изцяло, mi amor... ще те любя по цели нощи и по цели дни, колкото пъти поискам... Защото си само моя.
Палецът му се притисна в някакво вълшебно място, носейки ѝ такова удоволствие, каквото не беше и сънувала.
– Хубаво е, нали Анабел?
Тя не отговори, стресната от мощните усещания. Диего я натисна по-силно и ухапа долната ѝ устна.
– Да! – викът сам се изтръгна от нея, ликуващ и първичен.
Диего продължи да я гали с пръстите си, докато тя забрави всичко друго около себе си, освен това великолепно удоволствие. Не можеше да повярва колко ѝ е хубаво. Изобщо не беше очаквала това. Никой не ѝ беше казал...
– Погледни ме, Анабел – гласът му, режещ и дрезгав, я накара веднага да отвори очи. – Сега ще свършиш за мен... И през цялото време ще знаеш, че ми принадлежиш. Само аз имам право да те докосвам така. Само аз мога да ти доставям удоволствие. Ти си моя. Ще убия всеки, който се опита да те вземе от мен. Запомни го, Анабел, помни го, докато свършваш за твоя съпруг!
Думите му я възбудиха още повече. Внезапно удоволствието се увеличи още повече, макар тя да не мислеше, че това изобщо е възможно. Стана ѝ толкова хубаво, колкото никога досега през целия ѝ живот.
– Диего!!! – изкрещя, неспособна да стори друго. Нямаше представа какво става с нея, но беше неописуемо... Върховно.
Когато всичко свърши, тя се взираше смаяна в очите на съпруга си.
– А ти се страхуваше – прошепна той и я целуна, обхващайки с шепи гърдите ѝ. Сега зърната ѝ бяха още по-чувствителни и Анабел едва не свърши отново, докато Диего ги измъчваше с пръсти.
Той разтвори широко краката ѝ и се тласна бавно в нея, а после изведнъж - рязко и болезнено.
– Не! – извика Анабел, стресната от болката, и се опита да стане.
– Стой мирна, съпруго моя! Да... ето така... – Диего прикова ръцете ѝ над главата ѝ и продължи да я изпълва. – Казах ти, че ще те заболи... Dios mío, толкова си прекрасна, mi amor... Perfecta... Поеми ме вътре в теб...
От болката очите ѝ се насълзиха. Анабел извърна глава, но заповедническият му глас я сепна:
– Гледай ме! Искам да ме гледаш, докато отнемам девствеността ти...
Безсилна, тя се подчини. Диего нахлуваше в нея все по-мощно и по-дълбоко, шепнеше ѝ, че е съвършена... Продължаваше да я държи прикована към леглото, докато използваше тялото ѝ за свое удоволствие, сякаш сляп за болката ѝ. След удоволствието, което ѝ беше доставил преди малко, Анабел не можеше да разбере това. Както и се бе страхувала, той я нараняваше...
Обладаваше я, защото тя му принадлежеше.
Всичко се случи съвсем внезапно - без никакво предупреждение, без да го е очаквала, след поредния силен тласък тя отново изпита онова огромно удоволствие, а сега то продължи още по-дълго и бе дори по-хубаво от първия път.
Диего изръмжа доволно, но не пусна ръцете ѝ. Тя не откъсваше взор от него, гледаше го, изпиваше го с поглед. Опитваше се да разбере. И накрая осъзна.
Харесваше ѝ това, което той правеше с нея. Възбуждаше я. Мракът в нея беше очарован от мрака в него. Може би през всички тези години беше чакала именно това - да бъде обладана, да бъде заклеймена като нечия жена... като нечия... собственост.
Мислеше си, че е невинна, че не иска Диего, но ако беше така, нямаше да го желае, нямаше да се наслаждава на докосването му. Този мъж я вълнуваше като никой друг. Чувството да желае някого, особено някой като него, бе толкова непознато за нея, че дори не беше разбрала какво изпитва.
Той така и не пусна ръцете ѝ, но тя вече не го и искаше. Тялото ѝ се движеше алчно, умолително, нагаждаше се към неговото, готово да служи и да бъде задоволявано. Един-единствен страх ѝ остана - че след това пълно отдаване Диего няма да заклейми само тялото ѝ, а и душата ѝ - но дори и да беше така, и дори и като знаеше, че тя никога няма да притежава неговата душа, Анабел не можеше да направи нищо, за да го промени. Отдаде се изцяло, приемайки, че принадлежи напълно на този мъж... на своя съпруг.
Диего зарови лице в гърдите ѝ и семето му я изпълни, карайки я отново да се извие от удоволствие, но този път не оргазмено - бе невероятно щастлива, че тя е доставила удоволствие на него. Чувството беше влудяващо великолепно.
Диего не се отмести от нея. Продължи да лежи отгоре ѝ, надвесен над тялото, което му принадлежеше, лежерно целувайки и ближейки гърдите ѝ и твърдите им зърна.
– Знаех си... насилието ти харесва.
– Не знам... – промълви несигурно Анабел.
– Възбужда те – той пое едно от зърната ѝ между устните ѝ и го засмука силно.
Тя изпъшка и притвори очи.
– Може... може би.
– Тогава сигурно няма да възразиш, ако ти кажа, че искам да убия царя.
– Какво?! – Анабел шокирано отвори очи.
Диего чувствено облиза зърното ѝ с език, обърквайки я напълно.
– Той не заслужава да бъде цар. С удоволствие ще му помогна да... се пенсионира... А после ти и аз ще управляваме заедно Грюнланд и ще го превърнем в една от най-могъщите страни в света.
– Значи затова се ожени за мен? – попита Анабел. Никога не беше мислила, че Диего има интерес към царството.
– Заради това... и заради още много други неща – той отново лапна зърното ѝ в уста и го ухапа, карайки я да изстене.
– Да... няма да възразя. Мисля... сигурна съм... че той е убил баща ми.
– Нима? – Диего я погледна. – Тогава ще отмъстя за него. Ти и аз, Анабел... ще бъдем много щастливи заедно.
Една част от нея не можеше да повярва, че подготвят заговор за убийството на царя - и то докато правят секс. Но омразата ѝ към убиеца на баща ѝ бе достатъчна, за да заглуши колебанието.
– Да. Убий го... и ще ти се подчинявам завинаги...
Диего я целуна, тласкайки езика си в устата ѝ.
– Това ми харесва, Анабел... но само в леглото. Аз съм собственик на тялото ти, не на душата ти... И все пак ти ми принадлежиш, mi amor... Моя си...
– Твоя – прошепна тя и раздвижи бедра, усещайки члена му да набъбва отново вътре в нея.
Да, тя принадлежеше на този мъж - беше му се отдала, защото го желаеше, колкото и да не беше подходящо да желае човек като него. Убиец... Но тя не беше много по-добра от него, нали?
Диего изръмжа и се тласна дълбоко в нея, целувайки я диво. После внезапно се дръпна и я завъртя по корем.
– Застани на колене и ръце и наведи глава напред – нареди ѝ с нисък глас.
Потръпвайки, Анабел се подчини. Изстена замаяно, когато той отново проникна в нея - сега усещането бе различно, но също толкова прекрасно. Диего я удари с ръка по дупето, което я изненада, но само допринесе още повече за удоволствието ѝ. Предаде се на тласъците му, заравяйки глава във възглавницата. Задъха се от страст, докато той продължаваше нанася слаби удари по дупето ѝ, и не след дълго нова поредица оргазми разтърси тялото ѝ.
Не, определено този брак не се оказа толкова лош, колкото очакваше. Тя не съжаляваше, вече ни най-малко, че се съгласи...

По-късно Диего ѝ обясни плана си и Анабел разбра каква важна роля ще изиграе тя в него. Никога не беше мислила за себе си като убийца, но не се поколеба.
Чичо ѝ заслужаваше да умре.
На следващата нощ Диего напусна покоите им и се върна след четвърт час с окървавено острие на ножа си. Анабел се взираше като хипнотизирана в червените следи по острието.
– Погрижих се да прилича на инцидент – каза ѝ той. – Ще изглежда, сякаш е паднал по стълбите и се е наръгал на една от броните. Едва ли някой ще заподозре, че е бил убит. Но все пак...
– Но ако попитат, ти си бил с мен цялата нощ. Знам – Анабел се усмихна. Взе ножа и почисти кръвта по него с остатъците от скъсаната си камизола, после бавно го сложи в колана на Диего. – Сега знам какво означава дел Сангре.
– Винаги съм знаел, че си умна – той обви ръце около нея и я целуна силно. – Mi reina... Ще бъдеш най-добрата царица.
– Наистина ли ще ми позволиш да стана царица? – попита Анабел. – Тогава няма да ти трябвам. Не и щом седнеш на трона...
– Няма да ми трябваш? – Диего прокара устни по челюстта ѝ. – Кой ще ме чака нощем в леглото? Чие красиво лице ще гледам през деня? Чие тяло ще обладавам навсякъде в този дворец, където пожелая... – той повдигна нагоре нощницата ѝ, после взе Анабел в ръце и я сложи да седне на масата, разтваряйки бедрата ѝ. – Не искам друга, mi querida. Само теб.
Анабел не смееше да диша, надеждата растеше в нея въпреки разума.
– Знам, че не ме обичаш. Ожени се за мен от интерес... – тя изстена, когато Диего се тласна в путето ѝ, и го пое дълбоко в себе си.
– Ти също – напомни ѝ Диего, стисвайки гърдите ѝ през тънкия плат. Тя изпъшка, жадно посрещайки тласъците му. – А колкото до първото...
– Ти... да ме обичаш?
– Какво според теб означава mi amor, любов моя? – Диего сграбчи косата ѝ, за да я целуне властно по устните.
– Мi amor... – прошепна Анабел с удивление, замаяна от щастие. Повтори го и се усмихна с блаженство. Любов моя! Звучеше толкова хубаво... Тя прегърна силно Диего.
– И аз те обичам. Не искам никога да ме напускаш. Искам завинаги да си с мен... В мен...
– Никога не бих се отказал от това – Диего се тласна докрай в нея, карайки я да свърши мигновено, семето му се изля в нея. – Juntos para siempre, mi amor.
– Завинаги – закле се Анабел, обвита от стоманената му прегръдка.
Не се чувстваше просто в безопасност. Чувстваше се на мястото си.

Chapter Text

Чувстваше се като отвратителен, перверзен, извратен мъж, който дори на Коледа не може да спре грешните си помисли.
И, реално, тъкмо такъв си беше.
Видението на голото ѝ тяло, все още мокро от къпането, съблазнително и привлекателно до болка, отказваше да изчезне от ума му. Откакто случайно влезе в банята, докато тя се обличаше, не можеше да мисли за нищо друго.
За щастие Ана изобщо не разбра. Бършеше косата си с кърпа и не видя как баща ѝ се взира в нея, преди - след доста дълъг миг - да дойде на себе си и да излезе безшумно.
Тя беше съвършена. По дяволите, беше божествена. Беше се възбудил от тази три секундна гледка и курът му все още се втвърдяваше при спомена.
Божичко, Ана. По-прелестна от Афродита. По-сексапилна от всичко друго, което беше виждал.
Но нямаше никакво проклето право да мисли за нея така.
Хуберт го съзнаваше отлично. Подобно поведение беше против законите - закони, за чието спазване той се грижеше! - беше и против морала и принципите хора, споделящи една кръв, да споделят и едно легло. Не само защото кръвосмешението можеше да даде живот на деца, които няма да бъдат здрави, но и защото съсипваше идеята за семейството като цяло. В свещеното християнско семейство (пък и не само християнско) имаше място само за платонична обич, а всякаква друга се наказваше сурово и от закона, и от обществото.
Но... дали беше против природата? Хуберт не мислеше така. Ако според природата роднини не биваше да се желаят, защо се случваше? Та животните изобщо не се интересуваха дали са роднини, очевидно на тях това не им пречеше да се съвкупляват помежду си.
Явно и хората притежаваха нагон да се съвкупляват с всичко подходящо, без значение дали имат кръвна връзка, и според природата това беше нормално. По някое време обаче бяха сметнали, че е прекалено нередно, и го бяха забранили почти навсякъде. Нямаше съмнение, че кръвосмешението трябва да се избягва при всички случаи.
Само ако можеше този факт да му попречи да желае Ана така силно...
Може би с времето... В крайна сметка я познаваше само няколко дни. Ако беше имал възможност да я гледа как расте, да се почувства като неин баща...
Но така, от днес за утре? Все още я виждаше като жена, а не като дъщеря, особено след сцената в банята. Докосна бузата си, където сладките ѝ устни се бяха притиснали в кожата му, докато Ана го целуваше за лека нощ. Неговата сладка Ана! Само ако можеше да спре да я желае по този начин, да не мисли за нея така...
Искаше да ѝ бъде добър баща. По дяволите, искаше го, но много повече искаше да я направи своя любовница - колкото и грешно да беше. Струваше му невероятни усилия да подтиска тези мисли и да се старае да ѝ бъде просто баща. Трябваше да постъпи правилно. Трябваше... Независимо колко красива и нежна бе тя, и как му се искаше да я сложи в скута си и да зарови глава между гърдите ѝ...
Ръката му самоволно отметна одеялото и се уви около кура му. Напоследък непрекъснато беше възбуден, когато беше близо до Ана или дори когато само помислеше за нея. Дъщеря му, слава на бога, не беше забелязала засега нищо, но на него определено не му беше лесно постоянно да има ерекция...
Изрита боксерките си надолу и обхвана с пръсти кура си, затваряйки очи, за да си спомни още по-детайлно голото тяло на Ана, сантиметър по сантиметър. Хуберт изръмжа само при мисълта за това. Фантазията му бързо се разпали. Представи си как Ана сваля кърпата от главата си, вижда го и се усмихва, сякаш ѝ харесва, че той я шпионира гола.
– Имаш ли нужда от нещо? Май и ти имаш нужда от баня. Ела при мен, татко... ела при мен...
Представи си я как се смъква на колене пред него и изважда кура му, как го гали с малката си длан, а после го поема в устата си и го смуче нежно...
– Ана! Мамка му, Ана!
Зарови ръка в косата ѝ, дишайки тежко от възбуда. Тя го желаеше, това беше очевидно... Неговата Ана... искаше да бъде негова по всички възможни начини.
– Господи, Ана... по дяволите...
Тя се изправи и го целуна, меката ѝ като коприна кожа се отъркваше влудяващо в твърдия му кур.
– Чукай ме! – промълви дъщеря му умоляващо. – Не издържам повече, имам нужда да те усетя в мен! Искам го от мига, в който те видях...
– Дявол да го вземе, Ана!
Хуберт я сграбчи и я целуна силно, избутвайки я до стената. Разтвори краката ѝ, но желанието да я види надделя за миг над всичко останало. Той коленичи пред нея и започна да целува и ближе зачервеното ѝ от възбуда путенце, ръмжейки от удоволствие.
– Да, татко, да! ДА!
Ана свърши почти веднага, треперейки от силата на оргазма.
Още преди той да е отминал, Хуберт се изправи и проникна в нея, при което тя изкрещя отново, още по-безсрамно.
– ТАТКО! ДА!
– Ана... Исусе, Ана!
Дълго сдържаната страст го караше да я чука бързо и силно, несдържано, почти като луд. Пръстите му измъчваха малките ѝ твърди зърна, изтръгвайки нови и нови сластни викове от нея. Ана придърпа лицето му към своето и го целуна отчаяно. Франц изпъшка и я стисна силно, семето му потъна в нея, маркирайки я като негова...
– ДА! АНА!
Хуберт свърши с този вик, спермата му изцапа одеялото, с което още беше отчасти покрит, но в момента беше просто задоволен и не му пукаше. След като знаеше как изглежда Ана гола, се бе оказало много лесно да си фантазира какво точно прави с нея...
Издиша тежко и преглътна, докато тялото му се успокояваше. Сега вината, както винаги, започваше да го обзема. Що за извратен тип беше той, как можеше да си мисли така за собствената си дъщеря? Това не беше редно. Реално не я беше докоснал, но да таи такива чувства към нея... да я използва, за да свършва... Ана би го намразила, ако знаеше... Той се опитваше само да укроти желанието си, но беше нередно независимо от това...
– Хуберт?
Този глас...
Стаята му тънеше в полумрак, но когато погледна внимателно, видя без съмнение, че не е сам в нея. Тънък силует със златиста коса стоеше в далечния ъгъл до вратата...
– Ана! Какво... – осъзна се и сграбчи одеялото, хвърляйки го върху себе си.
– Какво правиш? – попита Ана.
– Аз... – мамка му! Но тя все пак не можеше да знае, че е мислил за нея, дори и да беше разбрала, че е мастурбирал. От колко време беше в стаята? Мисълта, че може да го е гледала, накара кура му да започне отново да се втвърдява.
– Викаше името ми – шепотът ѝ, леко задъхан, увисна във въздуха.
На Хуберт му идваше да се застреля.
– Ана... аз...
– За мен ли си мислеше? – попита тя тихо и пристъпи към леглото, после внезапно седна съвсем близо до скута му. – Това ли искаше?
Устните ѝ се озоваха върху неговите. Заля го шок, който бързо отстъпи място на изпълнено с щастливо неверие вълнение. Ана го искаше!
Не биваше да прави такива неща с нея... но по дяволите, желаеше я толкова много... Неспособен да се спре, той отвърна на сластната ѝ целувка, заравяйки ръка в косата ѝ, тялото му отново гореше, сякаш не беше свършил току-що.
Ана се приближи още, почти сядайки в скута му. Носеше широката тениска, с която спеше, формите ѝ се очертаваха съблазнително, повдигайки плата. Хуберт погали гърдите ѝ с ръка и усети колко твърди са зърната им. Ана изпъшка тихо.
– О, да...
– Ана... откога стоиш тук? – Хуберт премести целувките си на шията ѝ, все още изумен, че я докосва по този начин. И че тя също иска точно това...
– Ти извика името ми... – повтори Ана, разсеяна от нещата, които баща ѝ правеше с нея. – Аз...Две... пет минути...
– О, миличка...
Хуберт пое в уста едно от твърдите ѝ зърна през тениската, карайки я да изхлипа. Това беше невероятно. Ана се бе възбудила, докато го беше гледала как мастурбира, мислейки си за нея. В друга ситуация вероятно би успял да се спре, но това беше прекалено много. Ана, неговата Ана беше тук и беше възбудена... за него.
Премести устата си на другата ѝ гърда, като в същото време разтвори краката ѝ с коляно и вкара три пръста в нея. Тя не носеше бельо и беше толкова влажна, че той с лекота проникна дълбоко навътре. Мисълта, че я докосва по този начин, едва не го накара да свърши отново.
Ана хлипаше и стенеше, докато той задоволяваше глада си по тялото ѝ. Едната ѝ ръка се озова на надървения му член и започна да го стиска и гали разсеяно.
– Ана... мамка му, Ана...
– Не спирай... Не спирай...
Хуберт и не мислеше да спре - усещаше, че тя има нужда, отчаяна нужда от този оргазъм. Палецът му загали клитора ѝ, а другата му ръка надигна нагоре тениската ѝ и той продължи да смуче розовите ѝ зърна на голо.
– Господи... господи... Не спирай... Дааа... Да, божичко, да! Х-Хуберт... Татко... Чукай ме... еби ме... Татко!
Сърцето му пропусна един удар. Беше се надявал, че един ден Ана ще го нарече "татко", но да се случи точно сега, беше... беше... от друга страна, тя го наричаше така и във фантазиите му...
Господи, тя му беше дете, а той правеше секс с нея... и беше върховно... А дори не я чукаше наистина. Засега...
Усети точно кога тя ще свърши, защото думите ѝ спряха да бъдат ясни, а тялото ѝ се стегна максимално, изпъвайки се нагоре. Франц вече не беше така нежен, знаеше, че тя има нужда от това - и, честно казано, не би могъл да се сдържа, дори и да искаше.
Ръката ѝ силно стисна кура му, колкото повече тя наближаваше върха. Хуберт се почувства божествено, когато тя затрепери от удоволствие в ръцете му.
– ДА!!! ТАТКО!!!
Изръмжа, докато я слушаше как стене за него. Все още не можеше да повярва, че това се случва. Беше прекалено хубаво и прекалено извратено, за да е истина...
Но този път беше истина.
– О, господи... – Ана сведе глава и го погледна, после пусна кура му и облиза дланта си с език. Хуберт едва не се изпразни при тази гледка.
Ана отметна завивката настрани и го обкрачи, шепнейки трескаво:
– Чукай ме! Искам те в мен! О, боже, моля те!
Той я сграбчи и я повали на леглото под себе си, тялото му гореше от възбуда, притиснато към нейното.
– Сигурна ли си?
– Да! Давай, моля те!
Хуберт разтвори широко краката ѝ, но беше прекалено възбуден, за да я лиже сега. Щеше да го направи по-късно... Кой знае защо въобще беше сигурен, че ще има по-късно...
Надена я на кура си, тласкайки се мощно в нея, без да се тревожи, че ще я нарани - Ана беше повече от готова за него.
Тя рязко си пое въздух, очите ѝ се разшириха за миг - явно не бе осъзнала напълно колко е голям - но след секунда алчно го придърпа още по-навътре, обгръщайки го с мекотата си.
– Да! Чукай ме!
Хуберт не чакаше да го молят. Заболя го, че дори за миг напуска влажната ѝ сърцевина и веднага се тласна обратно вътре, забързвайки темпото все повече. Леглото скърцаше под тях в унисон със стенанията им. Ана го поемаше така перфектно... все едно беше създадена за него... А най-хубавото бе, че виждаше как блестят очите ѝ, как устните ѝ се разтварят, за да пропуснат нови и нови стенания, и този път знаеше, че е истинско. Беше далеч по-хубаво от фантазиите му. Да бъде в нея беше далеч по-хубаво, отколкото можеше да си представи.
– Давай! Чукай ме! Не спирай! – Ана вдигна глава и облиза ухото му, прошепвайки: – Покажи ми как беше във фантазията ти. Кога свърши? Докато си представяше как ти духам? Как проникваш в мен? Или... как свършваш в мен?
– Мамка му, Ана! – името ѝ беше придружено с животинско изръмжаване. Франц ухапа едното ѝ зърно, без да пуска нежната плът от зъбите си, докато не накара дъщеря си да свърши отново.
– Хуберт! Татко! ДА, ДА, ДА, ДА, ДА!
Виковете ѝ тласнаха самия него към финала. Осъзна, че трябваше да си сложи презерватив, но сега вече беше късно... и дълбоко в себе си беше доволен, че не се бе сетил. Представата да напълни Ана със семето си беше невероятна...
– Искаш ли да знаеш кога свърших? – промърмори, улавяйки устните ѝ в жадна целувка. – Именно докато си представях как се празня в малкото ти, тясно путе... Точно както... ще направя и сега...
Ако Ана му беше казала да спре, той вероятно щеше да го направи, но когато тя изстена при думите му, удоволствието го обля като лавина и спермата му започна да се излива в нея, сякаш нямаше край. Не си спомняше някога да беше свършвал така хубаво, нито да е изпитвал такова примитивно желание да бележи любовницата си, като я напълни със спермата си.
Ана беше негова дъщеря, да... но той никога не беше имал друго, освен любовници. Познаваше само един начин да притежава женско същество. И, колкото и да беше грешно, имаше нужда да притежава така Ана.
Тя се изви под него, получавайки пореден оргазъм. Телата им се притискаха едно към друго в съвършен синхрон.
– Майчице мила... – ахна Ана. – Това беше върхът!
– Ти си върхът – Хуберт обрамчи лицето ѝ с ръце и я целуна, алчно обхождайки устата ѝ с език. – И си моя.
– Такъв си... пещерен мъж... – издиша Ана, когато той освободи устата ѝ, но не оспори твърдението му. – Татко... щеше ли наистина да ме чукаш, ако това не се беше случило?
– Не мисля – той целуна едното ѝ зърно, изтръгвайки стенание от нея. – Повтарях си, че не е редно, че е грях, но тези доводи не ми влияеха особено. Единственото, което ме интересуваше, беше, че трябва да ти бъда добър баща. Не исках да те загубя. Нямаше да рискувам.
– Но ме желаеше.
– Като луд. И едва ли някога щях да спра – Хуберт се тласна леко в нея, курът му продължаваше да бъде твърд въпреки мощното изпразване.
Ана се усмихна широко.
– Мисля, че ти си върхът.
– Е, ти си умно момиче. Щом мислиш така, трябва да има нещо вярно...
Той се тласна отново в нея. Тя изстена, придърпвайки го към себе си.
– О, определено си върхът... татко.
Хуберт трепна от възбуда и я целуна жадно.

Chapter Text

– Всички да млъкнат! Ти идваш с мен – начинът, по който я сграбчи и поведе към стаята за разпити, определено не беше нежен. Напомни ѝ за отминалите времена, когато получаваше такова отношение от него всеки ден, или по-точно всяка нощ. И я накара да осъзнае, че той е по-бесен, отколкото позволяваше да се види досега.
Тази мисъл, незнайно защо, я развесели.
– Влизай тук! – Хуберт я избута вътре и ритна вратата, за да я затвори.
– Престани! Не е нужно да си толкова груб! – Барбара рязко се дръпна, за да го накара да я пусне. Хуберт го стори, после внезапно я притисна към стената.
– Затова ли ходеше с Оберлендер? Вече си решила, че харесваш нежни мъже? – думата "нежни" прозвуча като подигравка.
Тя го гледаше предизвикателно в очите, когато отговори:
– Знаеш точно какво харесвам. А ти ревнуваш.
Франц замръзна за момент, достатъчно, за да се увери тя, че е права.
– Луда ли си?
– Ако не ревнуваш, защо се държиш като самец, чиято женска е била ухапана по врата от друг?
Лицето му се приведе към нейното, очите му я гледаха с познатия син огън, който проблясваше в тях, само ако тя наистина го нервираше... и ако в същото време го възбудеше.
– И струваше ли си да бъдеш "ухапана от друг"?
Барбара наклони глава.
– Оберлендер не хапеше. Беше много, много скучен.
– Трябва да си избираш мъжете по-добре.
Определено беше съгласна. Дори нетърпимо невъзпитаният и груб Хуберт беше доста по-добра партия от кръшкача Оберлендер. По-добър в леглото несъмнено...
Напоследък все по-често се улавяше, че копнее след хубавите им заяждания през деня отново да се срещат нощем и да изразходват гнева си в търсене на удоволствието, което никога не закъсняваше. Както преди... Но нейното заминаване беше сложило край на това, а откакто се бе върнала в града, с Хуберт бяха спали заедно само няколко пъти, по-скоро случайно. Беше под достойнството ѝ да моли да се виждат често или за каквото и да било друго, а той не го беше предлагал.
Дали имаше нова жена в живота му? Това Барбара не знаеше, но ако в момента Хуберт ѝ предложеше да започнат пак да се срещат, по дяволите, дори да започнат сериозна връзка, тя нямаше да откаже.
Не знаеше какво щеше да ѝ каже той, когато на вратата се потропа. Хуберт бързо се дръпна на прилично разстояние точно преди русата му колежка да застане на прага.
– Господин Хуберт, какво да правя с тези брецели?
– Дай ги тук.
Барбара изсумтя - какво му се подмазваше малката? "Господин Хуберт!". Нямаше никаква причина да ревнува от Ребека, още по-малко - право, но Хуберт май я беше заразил със своето собственическо държание.
– Спиш ли с тази?
– Не е твоя работа. Сядай – той сурово ѝ посочи стола от едната страна на масата. Бабси го изгледа накриво и се тръшна там, оставяйки чантата си с тропот върху масата.
– Не искаш ли и да ми сложиш белезници? – това трябваше да бъде упрек, че се държи с нея като с престъпница, но още докато го казваше, мислите и на двамата се върнаха към тайните им срещи. Ако ѝ сложеше белезници, нямаше да е първият път...
На лицето му се появи почти развеселено изражение, а намекът в очите му я накара да се изчерви. Тя определено не беше забравила игрите им от едно време и беше очевидно, че той също не е забравил.
– Може би по-късно – гласът му стана по-нисък, преди отново да възвърне нормалното си звучене. – Така или иначе съм сигурен, че не си убила Оберлендер.
– Така ли? – попита троснато Барбара. – И защо?
– Защото знаеш кой ще ти нашари задника, ако му се наложи да те арестува за убийство – каза Хуберт, оставяйки коншичката с брецели пред нея.
Думите му извикаха неволна усмивка на лицето ѝ. Естествено, че той не взимаше всичко това насериозно. Беше му ясно, че Барбара не би убила никого. Просто беше длъжен да я разпита... И бесен от ревност.
Е, за първото тя можеше да му прости, а за второто... За второто би могла да направи нещо, стига той да я помолеше достатъчно мило.
Познавайки Хуберт, той нямаше да седне да моли. Не, просто щеше да поиска да получи онова, което знаеше, че тя желае да му даде. И накрая тя щеше да се предаде, след символично време за колебание, разбира се. А може и да пропусне престорената несигурност този път. Напоследък се заяждаха често. Бяха натрупали достатъчно неосвободено напрежение, нямаше смисъл да протака допълнително. А после... можеха да продължат да се карат и да се срещат, почти както навремето, и пак, и пак...

Chapter Text

– Не – каза Каролине решително.
– Не? – повтори Хуберт.
– Не! – сега вече тя започна да се ядосва. А той просто я беше помолил да ѝ помогне малко в разследването, както беше правила и преди... – Омръзна ми! Категорично и абсолютно отказвам и този път да бъда използвана за вашето разследване!
Хуберт повъртя в ръцете си кексчето, което ѝ беше донесъл заедно с молбата - и което тя беше отказала да приеме също толкова твърдо, както отказваше и на въпросната молба.
Не му хареса как Каролине формулира нещата, нито можеше да разбере защо е толкова сърдита.
Преди малко, когато влезе при нея и ѝ предложи кексчето, тя се усмихваше и очите ѝ искряха, но щом чу какво иска, усмивката ѝ не просто се бе стопила - беше се превърнала в определено нещастна гримаса, крайчетата на устните ѝ сочеха надолу и искрите в очите ѝ бяха помръкнали.
– Ние не ви използваме, просто ви молим да...
– Да се свалям с някакъв тъпак, който може да се окаже убиец! За шести път! – прекъсна го яростно тя.
– Ние ще сме наблизо, ако...
– Уф! – възклицанието ѝ беше пропито с възмущение. – Това изобщо не е същинският проблем, макар че всъщност би трябвало да се тревожите! Аз съм патолог! Не съм полицай под прикритие! Не съм таен агент!
– Не, вие сте една много красива и умна жена, която...
Искаше да я поласкае, но тя го стрелна с такъв недоволен поглед, че би могла да изплаши и самия дявол.
– Естествено, че съм жена! Но вие го забелязвате само, когато ви трябва някоя глупачка да се сваля на някой заподозрян, докато вие търсите улики! – гласът ѝ се повиши още повече, все така ядосан. – Не може просто така да дойдете и да ми донесете нещо, защото сме приятели или колеги или - опазил ви бог! - за да ме зарадвате, а го правите само, когато искате да ме подкупите! Камо ли заради нещо друго! Е, много добре! Щом е така, хубаво! Само че аз приключих да играя ролята на проститутка на повикване за вашето проклето управленийце!
Хуберт рязко хвърли кексчето настрани. Каролине изненадано го проследи как падна с трясък на пода.
– Да ги нямаме такива – проговори той тихо, вече и неговият глас беше ядосан. – Не сте проститутка и никога не сме ви третирали като такава!
Каролине бегло сви рамене и наведе глава.
– Все едно е. Аз просто... отказвам повече да участвам в разследванията ви под прикритие. Ясно? Оставете ме на мира.
Завъртя се на стола си, обръщайки гръб на Франц и въздъхна, загледана в стената. След като спря да се гневи, беше просто тъжна и тази гледка късаше сърцето му.
– Госпожо Фукс...
– Още ли сте тук? Махайте се.
– Каролине.
Тя замръзна, чувайки го да изрича името ѝ. Смаяна въздишка се изпълзна от устата ѝ, когато пръстите му полека отметнаха косата ѝ настрани, откривайки врата ѝ.
– Хуберт... господин Хуберт... – промълви Каролине несигурно, но не се обърна, за да го спре.
Устните му се притиснаха в кожата ѝ и той промърмори:
– Това ли искате да направя, когато идвам при вас?
Пръстите ѝ се свиха и тя се забави с отговора.
– Защото определено това е, което аз искам да направя винаги, когато ви видя – Хуберт завъртя стола ѝ и срещна широко отворените ѝ, изненадани очи. – Жалко, че не можете да видите какво си мисля всеки път... тогава нямаше да твърдите, че не ви виждам като жена.
Тя леко изправи глава.
– Има начин да разбера... Ако вие ми кажете. Защо не ми кажете, господин Хуберт?
– Защото приятелите не си говорят такива неща... Каролине.
– Ами ако искам да ми ги говорите? – попита предизвикателно Каролине.
Хуберт дръпна стола заедно с нея към себе си. Устните им се срещнаха кратко, достатъчно само да я вкуси, преди да дръпне глава, оставяйки и двама им копнеещи за още.
– Тогава трябваше да го кажете много отдавна.
Тя опита да го целуне отново, но той се дръпна, за да я вземе в ръце. Изрита стола настрани и постави Каролине върху бюрото ѝ. Разтвори широко бедрата ѝ и я притисна в себе си, при което тя ахна изненадано, усещайки възбудата му.
– Господин Хуберт!
Не беше в знак на протест. Хуберт се подсмихна и я целуна отново, този път - дълго и дълбоко, едната му ръка се промъкна между телата им и я погали през тесните ѝ дънки. Каро простена и изви глава назад, шокът на лицето ѝ се замени с блаженство.
– Хуберт...
– Ето това, например – промърмори той в ухото ѝ и я целуна по шията – това е нещо, за което винаги си мисля, когато вляза тук и те видя да седиш до бюрото. Усмихваш се като цяло слънце и си точно толкова топла... – пръстите му разкопчаха дънките ѝ и отместиха бельото ѝ настрана. Буквално я усещаше как се овлажнява под ласките му и мисълта го накара да се усмихне самодоволно. Наистина беше глупак, че не го бе направил по-рано.
Когато измъкна пръсти от нея, беше за да промъкне ръце под тениската ѝ и да разкопчае сутиена ѝ. Не си направи труда да го маха, просто плъзна длани под него и обхвана гърдите ѝ, палците му погалиха твърдите ѝ зърна.
– А всеки път, когато стоиш пред мен и говориш нещо, и не забелязваш как те гледам, е, вече знаеш къде гледам... и какво си мисля – стисна леко зърната ѝ между пръстите си, изтръгвайки стон от нея.
– Това наистина е... много... непрофесионално – промълви Каролине задъхано, но в контраст с казаното тя уви ръка около врата му и го придърпа към себе си, впивайки устни в неговите.
Хуберт рязко издърпа дънките ѝ надолу, отстранявайки ги от пътя си.
– Мисля, че непрофесионалното поведение ти харесва...
– Всеки друг – тя трескаво се опитваше да разкопчае колана му, но ѝ пречеше нежеланието да се дръпне достатъчно, за да вижда какво прави - и все пак не ѝ отне много време, – всеки друг за такова поведение щях да го осъдя за сексуален тормоз.
Хуберт довърши започнатото от нея, пускайки панталоните си да паднат до глезените. Сграбчи бедрата ѝ и я привлече към себе си, навлизайки рязко в нея. Тя издаде едно смаяно "О, Божичко!".
– Всеки друг, който се опита да те докосне така, ще бъде убит, преди да си е махнал ръката.
Очите ѝ се разшириха неимоверно, после се затвориха от удоволствие и устните ѝ се извиха в доволна усмивка при следващия му тласък. Сигурно тя мигновено забрави думите му, но той беше напълно сериозен. Тя вече му принадлежеше. Сега, когато я усещаше по този начин, нещата просто бяха достигнали до невъзвратима промяна. Ако Каролине си мислеше, че след това просто ще се върнат към обичайното си колегиално общуване, то тя се заблуждаваше много.
Каро се облегна назад и нещо падна на пода, но никой от тях дори не погледна какво беше. Тя беше прекалено заета да стене, впила поглед в неговия. Внезапно го хвана за вратовръзката и го дръпна рязко напред, за да го целуне. Хуберт пъхна длани под дупето ѝ и проникна още по-дълбоко в нея.
– Франц! – простена Каролине.
Той се подсмихна сурово и я награди със силен тласък.
– Кажи го пак.
Каролине повтори името му, после отново и отново, докато накрая това беше единственото, което успяваше да формулира. Прегърнала го, се опитваше само да намери опора за все по-силно треперещото си тяло, гърдите ѝ се притискаха към неговите и желанието му да я съблече напълно гола се бореше с нуждата да не спира нито за миг да се тласка в нея, като последното побеждаваше. Твърде дълго беше стоял далече от тази жена и си беше отказвал удоволствието, което изпитваше сега; сам си беше виновен, като се опитваше да се прави на джентълмен. Не беше, нито тя бе искала това.
– Още ли се съмняваш дали забелязвам, че си жена? – измърмори и облиза шията ѝ.
Каролине впи пръсти в гърба му - дори през ризата той усети ноктите ѝ. Зъбите ѝ одраскаха ухото му, после тя прошепна:
– А досега... какво... чакаше?
Хуберт уви пръсти около гърлото ѝ и придърпа лицето ѝ към себе си, за да ухапе долната ѝ устна.
– Моите извинения, съкровище. Не знаех, че бързаш толкова да бъдеш напълнена със семето ми...
Погледът ѝ се разфокусира и неясно стенание се откъсна от устните ѝ при думите му. Изражението ѝ по време на оргазъм беше толкова възбуждащо, че той можеше да свърши и без великолепното чувство за стягането ѝ около кура му, но това само направи преживяването още по-хубаво.
След няколко секунди Каролине отново можеше да говори и първото, което каза, беше:
– Копеле... – преди да се разсмее. Веселият ѝ смях беше прекъснат, когато Франц зарови ръка в косата ѝ и я целуна.
– Сигурно си права...
– По дяволите – засмя се тя отново. – След толкова чакане можехме да намерим и по-романтично място да го направим...
– Напротив. След толкова чакане мисля, че на това място просто му се пишеше да бъде използвано така – погледна я и установи, че тя си е върнала щастливото изражение, което имаше в началото на посещението му, дори и повече: сега просто грееше. – Можем да опитаме и по-романтично... довечера.
– Звучи чу...
Каролине млъкна стреснато. Един познат глас се приближаваше по коридора и викаше Хуберт, който изруга, като осъзна причината.
– Мамка му! Оставих Гирвиц да яде в колата. Явно му е омръзнало да ме чака.
Тя замръзна за миг, после го изблъска от себе си и изхвърча към другата стая, подхвърляйки заплашително през рамо:
– Да не си посмял да му дадеш да разбере какво направихме тук!
Хуберт се ухили и започна с преднамерено лежерни движения да оправя дрехите си. Тъкмо беше напъхал ризата в панталона, когато Гирвиц се появи на вратата - добре, че всичко вършеше толкова завеяно и разсеяно.
– Хуберт! Ехо, госпожо Фукс! А, Хуберт! Какво стана? Тя съгласи ли се?
– Не. Досега я убеждавах... но знаете каква е, не позволява на никой да я контролира – освен преди малко, помисли си той весело и си представи как тя се изчервява в съседната стаичка. – Ще се наложи да намерим някой друг или да измислим нещо друго. Хайде, да вървим.
– Няма ли да... ами... добре... щом смятате... – Гирвиц се остави да бъде изведен от стаята - Хуберт можеше само да се надява, че не се е досетил от нападалите по пода неща и хвърленото в ъгъла кексче какво се е случило. Най-много да помисли, че госпожа Фукс толкова се е ядосала, че го е замервала с тези неща (което не беше далеч от истината). Не че на него му пукаше дали Гирвиц ще се досети, но щом Каролине не искаше това, щеше поне да се постарае да скрие тайната им.
Нямаше начин Гирвиц да се досети. Едва ли някой би предположил, че са способни ей така да направят такова нещо, и то в патологията...

Chapter Text

– Добър ден! Господин Гирвиц, господин Хуберт...
Веселият глас на Каролине го накара да вдигне очи от документите, които се опитваше да прочете. Със сигурност бяха важни за случая, но също така и безкрайно скучни. Определено предпочиташе да гледа нея.
– Госпожо Фукс, какво ви води насам?
Каро срещна очите му и се усмихна с усмивката, която винаги спираше дъха му.
– Минавах наблизо и реших да ви донеса резултатите, вместо да ви чакам да идвате.
Сега той знаеше, че е дошла просто, за да го види, защото никога досега не ѝ беше пречило да ги чака или да им изпрати факс. Бяха решили да пазят връзката си в тайна от колегите, поне на първо време, но след като и двамата непрекъснато искаха да са заедно, не беше лесно.
– Колко хубаво, колко хубаво! – мърмореше Гирвиц, който днес беше изпаднал в едно от дразнещите си добри настроения. Хуберт завъртя очи и улови развеселения поглед на Каролине.
– Но първо ми се иска да хапна нещо – заяви тя. – Не съм обядвала, дали случайно... А, господин Гирвиц, ще го ядете ли? – Каро се пресегна към банана, който стоеше на бюрото на Гирвиц - поредният му опит да яде по-здравословна храна.
Хуберт веднага схвана какво си е наумила и каза бързо, преди още бившият шеф да се е обадил:
– Да, ще го яде.
– Не, не, Хуберт, с удоволствие ще услужа на госпожа Фукс – възрази Гирвиц, доволен от идеята да се отърве от банана - така на негово място можеше да си купи нещо много по-вкусно.
– Колко сте мил... Благодаря ви, просто ме спасявате...
Хуберт се опита да се върне към документите, но беше просто невъзможно. Не можеше да откъсне очи от нея, докато тя внимателно белеше банана и го поднасяше към устата си. Когато устните ѝ се обвиха около плода, той стисна зъби, за да не изпъшка на глас.
Престани, глупако, тя просто яде банан...
Но не беше лесно да отблъсне спомените за снощи, когато устните ѝ бяха обвити така около...
Каролине изстена.
– О, толкова е вкусно!
– Така ли? – примигна Гирвиц, който дори не я гледаше и оставаше напълно сляп за провокативната ѝ игра. – Аз не обичам плодове...
– Аз обичам – Хуберт дори не се чу какво казва, а когато Каро нададе едно дълго "Ммммммм!", той преглътна с усилие.
– И вие ли? Да бяхте казали, щях да ви го дам...
– Доста е голям, господин Хуберт... може да си го разделим? – предложи Каролине с ангелски глас, а очите ѝ се смееха. Вече нямаше никакво съмнение, че го прави нарочно.
– Не, благодаря – отвърна той по инерция, после осъзна, че щеше да е по-добре да ѝ го вземе, но вече беше късно. Можеше само да я гледа как отхапва поредната голяма хапка и да се радва, че бюрото прикрива ерекцията му, която се извисяваше все повече.
– Ооо... това ми дойде много добре! – тя облиза внимателно устните си. – Не осъзнавах колко съм гладна...
Гирвиц забърбори нещо за часовете за хранене и калориите, нали сега беше зациклил на тази тема, без да си дава сметка, че нито Хуберт, нито Каро го слушат, втренчени един в друг. Когато тя отново пое банана между устните си, на Хуберт му се стори, че ще експлодира. Стисна с ръце облегалките на стола толкова здраво, че още малко и щеше да ги счупи.
– Приключихте ли с доку... – Кайзер влезе в кабинета и за разлика от Гирвиц веднага забеляза странното напрежение вътре, както и че Хуберт определено не изглеждаше спокоен. Проследи погледа му към Каролине, която я погледна невинно. – Какво става тук?
– Нищо, госпожа Фукс тъкмо щеше да ни каже резултатите – обясни Гирвиц.
– Хуберт, нещо интересно?
– Да... – той осъзна, че тя питаше за документите - които напълно беше забравил в последните няколко минути, и се поправи: – Не... още не...
– Аха – Кайзер все още наблюдаваше и него, и госпожа Фукс с подозрение. Как винаги успяваше да бъде толкова проницателна? Мамка му, с Каролине трябваше да внимават повече, иначе шефката щеше бързо да ги разкрие.
Каролине бързо заговори за доклада, отвличайки вниманието на Кайзер. Когато никой от другите не я гледаше, тя му намигна, но той поклати глава. Не, не беше достатъчно. Довечера щеше да се погрижи да ѝ изясни... с подходящи методи... че е опасно да го предизвиква така пред колегите. Всъщност най-много го беше яд, че не може сега да я просне на бюрото и да я обладае, а точно това искаше, възбудата му още не беше изчезнала. Тя се забавляваше да го предизвиква... е, добре, това не беше игра само за нея.
– Това ли беше всичко, госпожо Фукс? Или имате още нещо за нас?
Ухили се, когато я видя как се мъчи да не прехапе долната си устна.
– Ако имам, ще ви съобщя веднага, господин Хуберт. Надявам се, че ви бях от полза...
От полза ли, изкусителна съблазнителко? Само почакай до довечера... Тогава ще ти покажа какво означава да ми бъдеш от полза...
– Както винаги. Макар че можете да бъдете и по-полезна.
Каро потрепера леко, сякаш бе прочела мислите му. Беше очевидно, че не ѝ се тръгва, но нямаше как да остане. А сега тя беше тази, която изгаряше от желание той да я просне на бюрото.
Кайзер ги гледаше с толкова присвити очи, че просто беше страшна. Дори Гирвиц започваше да примигва замислено, макар че засега явно не се беше досетил какво всъщност ставаше.
– Трябва да тръгвам – каза със съжаление Каролине. – Приятен ден, господа, госпожо Кайзер...
– Приятен ден – отвърна Кайзер. – Много мило, че дойдохте лично. Сигурна съм, че господата са ви благодарни. Особено за банана – тя стрелна с очи почти изядения плод.
– Какво? – попита Гирвиц и погледна банана, сякаш го виждаше за първи път. Супер, благодарение на намека на Кайзер вече и той започваше да загрява.
Каролине се усмихна на Хуберт още веднъж, преди да излезе. Той въздъхна със съжаление, проследявайки я с очи как си тръгва.
– Господин Хуберт – сепна го гласът на Кайзер. – Сигурна съм, че разговорът с госпожа Фукс е бил много интересен, но вече бихте ли се върнал към документите?
– Да, да, разбира се.
Добре де, явно бяха ужасни в изкуството да крият връзката си. Всъщност не му пукаше. Така или иначе все някога всички щяха да разберат, че Каролине е негова...
– Хуберт, на какво се усмихвате така? – попита Гирвиц. – Май никога не съм ви виждал да се усмихвате толкова доволно!

Chapter Text

Ребека беше свикнала да вози други хора на мотора си. Не ѝ се случваше за пръв път, но сега зад нея не седеше просто някой. Франц Хуберт и без това я правеше нервна дори без да я докосва, а сега, когато бяха в такава несъмнена близост, сърцето ѝ биеше поне два пъти по-бързо от обикновено.
Честно казано, почти му позволи да кара той - тогава тя трябваше да се хване за него, а и, колкото и да беше срамно, ѝ хареса как Хуберт просто ѝ заповяда да седне отзад, сякаш тя бе длъжна да прави онова, което ѝ каже. Ребека се имаше за съвременна и еманципирана жена, но край него толкова често забравяше това, че почти беше заприличала на друг човек.
Не беше лоша и представата той да се хване за нея, но надеждите ѝ се оказаха излъгани. Макар в началото да я сграбчи за раменете, при което тя буквално трепна, после Хуберт сякаш нарочно избягваше да я докосва. Ребека искаше да му каже, че не е нужно да се прави на такъв джентълмен, след като той едва ли можеше да не я намира за привлекателна, но това не беше нещо, което една еманципирана феминистка би казала. Или поне така ѝ се струваше.
Понякога, когато минаваха през някоя неравност по пътя, усещаше ръката му на рамото си, а веднъж, само за миг, я усети на бедрото си, но дори не беше сигурна дали е било нарочно или случайно. Искаше ѝ се просто да беше дала на Хуберт да кара проклетия мотор, вместо да се измъчва по този идиотски начин!
Но моторът си беше неин, а така или иначе това пътуване беше по работа, напомни си тя сурово.
И все пак, да го усеща толкова близо до себе си, я правеше адски нервна - толкова, че дори не посмя да кара бързо и едва се влачеше. Ако Хуберт попиташе, можеше да му каже, че внимава да не го изгуби някъде по пътя, след като отказва да се хване здраво за нея, и така щеше да му се пада да му каже, но за нейно съжаление той не попита.
Тъкмо когато изпита облекчение, че са пристигнали, Хуберт я докосна отново, и то с двете ръце, докато слизаше. Беше съвсем бегло, но твърде интимно докосване, или поне според Ребека. Та те бяха само колеги, а въпреки желанието ѝ да се опознаят по-интимно, той досега не беше показал такова намерение...
А я докосваше, сякаш тя вече му принадлежеше.
За какъв се мислеше?!
Стори ѝ се, че панталоните му са малко по-изпънати отпред, отколкото бяха на тръгване. Или може би само така ѝ се искаше. Но това пооправи настроението ѝ. Ако и на него близостта ѝ му влияеше... а можеше да се обзаложи, че е така... значи тя не беше единствената страдаща от незадоволено желание.
Когато седнаха отново на мотора, Хуберт обви ръцете си около кръста ѝ, а щом се изгубиха от погледа на заподозряната, дланите му полека се смъкнаха надолу и легнаха на разтворените ѝ бедра. Ребека едва смогваше да диша от вълнение.
Ще блъсна някъде мотора, помисли си. Господи, ако той не спре, наистина ще катастрофирам. Ще паднем на някоя зелена поляна сред тревата и маргаритките и ще започнем да се целуваме...
Майко мила, май напълно си беше загубила ума.
– Остава още доста път до Лайтмус – измърмори Хуберт. – Защо не спреш да си починем малко?
Тъкмо минаваха покрай няколко дървета. Ребека спря точно пред тях и смъкна каската си, обръщайки лице към Хуберт. В същия миг той я целуна.
– Така ли правите с всичките си колежки, господин Хуберт? – измърмори тя.
– Само с тези, които имат задник като твоя – пръстите му погалиха дупето ѝ и я стиснаха силно. – Затова ти предложих да седнеш отзад. Ти отказа. Не знам какво друго очакваше, освен да ме накараш да се надървя... А сега ще трябва да се погрижиш за това.
– Нямам нищо против – отвърна тя, едва поемайки си въздух.
Той слезе пръв от мотора и я хвана за лакътя, водейки я към дърветата. Избра едно от тях и внезапно Ребека се озова с лице, притиснато към твърдата кора, якето ѝ изчезна, а панталоните ѝ биваха разкопчани.
– Хей! Тук ли? Това не е...
– Това ще свърши работа – тялото му се притисна в нейното и Ребека несъзнателно сграбчи дървото с ръце, осъзнавайки, че се е възбудила още повече. Преди да успее да се скара на себе си или на Хуберт, той вече проникваше в нея и тя изстена, забравила всичко друго.
Ръцете ѝ стиснаха дървото, докато Хуберт я чукаше все по-силно. Той буквално просто я използваше за задоволяване на страстта си, осъзна тя. Нищо повече, но защо трябваше да има нещо повече? Харесваше ѝ да се държи така с нея. Харесваше ѝ кура му, харесваше ѝ как я изпълва и разширява, как я чука...
– За това ли си мислеше, докато седях зад теб? – Хуберт сграбчи опашката ѝ и наведе главата ѝ назад. – Това ли си представяше всеки път, когато трепваше, ако те докоснех? Затова ли караше така бавно?
– Не е честно – промълви Ребека, неспособна да се концентрира. – Ти си правел същото...
– А за какво друго да мисля, когато сладкото ти задниче е притиснато към мен? – той я дръпна назад към себе си и я целуна по врата, езикът му облиза ухото ѝ. Сега курът му беше още по-дълбоко в нея и тласъците му станаха дори по-груби; стори ѝ се, че не само тя, а и цялото дърво трепери и се тресе от силата им.
– Друг път ще ме слушаш... и ще правиш каквото ти казвам.
– Не, не искам... харесва ми да не слушам, ако ще има такива последствия – отвърна Ребека през стенания.
Хуберт я плесна по дупето, после го стисна с длани, пръстите му се впиха в кожата ѝ.
– Непослушно малко момиче...
– Да! Да! Да!
Путето ѝ се сви силно около него и Хуберт изруга, притискайки лице в косата ѝ, докато свършваше заедно с нея. Ребека знаеше, че си е сложил презерватив, и докато една част от нея му беше благодарна за предвидливостта - респект, Хуберт, много мъже не се сещат - друга част съжаляваше, че не може да го усети как свършва в нея...
В крайна сметка да си еманципирана жена не значи да не се забавляваш, когато ти се иска...

Chapter Text

– Госпожо Фукс, добре ли сте?
– Какво?
Каролине бавно вдигна глава и примигна няколко пъти, докато образът на Франц Хуберт не се появи пред нея. Дори това ѝ костваше голямо усилие. Беше се подпряла на стената до изхода и се питаше дали с това темпо ще успее да се прибере до колата си, преди да се съмне.
– Добре ли сте? – повтори Хуберт, вече разтревожен.
– Да, да, нищо ми няма – измърмори тя. Опита да се засмее. – Просто се преработих. Замествах един колега на нощната смяна...
– И сте работила цял ден след това?! – възкликна Хуберт. – Не бива да работите толкова много, не е нормално... Погледнете се, та вие дори не можете да стоите права!
– Напротив! – възрази Каролине и се оттласна от стената...
Само за да падне право напред, озовавайки се в обятията на Хуберт. Той веднага я обгърна с ръце, за да я задържи, но тя беше толкова уморена, че дори не можа да се наслади на чувството както трябва.
– Майко мила – измърмори Хуберт. Хвана я по-здраво и я задърпа със себе си нанякъде. – Ще ви закарам до вас. И повече да не сте посмяла да правите такива глупости, ясно?
– Опитвах се да помогна – каза Каролине в своя защита. – Навремето можех да будувам по цяла нощ и после да работя по цял ден...
– Да, но вече не сте на 20 и трябва да се грижите за себе си – напомни ѝ Хуберт, слагайки я да седне на предната седалка на патрулката. Каро си помисли, че друга жена би се обидила от тези думи, но тя знаеше, че те изразяват загриженост. Радваше я да види, че той се безпокои за нея и иска тя да е добре.
– Ако ви се случи нещо...
Това беше произнесено с такъв тон, че Каролине го погледна рязко въпреки главоболието си, но Хуберт само ѝ сложи колана и заобиколи автомобила, отказвайки да срещне очите ѝ.
– Помните ли си адреса, или вече заспахте?
– Аз съм уморена, не пияна – отвърна с достойнство Каролине, макар че двете състояния в момента не се различаваха много. Така я болеше главата, сякаш беше изпила няколко бъчви ром...
– Адресът? – подсети я Франц.
– А, да, адресът...
За миг ѝ се стори, че не го помни, трябваше да положи съзнателно усилие, докато се сети. Хуберт беше прав, наистина трябваше да се грижи по-добре за себе си.
Той обаче се колебаеше дали да потегли.
– Дали да не ви заведа на доктор? Докато още сме тук...
– Аз съм доктор – прекъсна го Каролине. – Ако имах нужда от лекарска помощ, вече щях да съм я потърсила. Знам, че изглеждам зле, но просто трябва да се наспя, това е.
А не искаше да изглежда зле пред него. Искаше винаги да е красива, в най-добрата си форма, когато се срещат. Въпреки че в същото време се радваше на възможността да прекара допълнително време с него, би предпочела да беше станало по съвсем друг начин.
– Добре, заспивайте тогава – каза Хуберт, все още гледайки я притеснено.
Каро кимна и облегна глава назад, но нещо сякаш я държеше будна. Може би беше пътуването в непознатата кола, а може би съзнанието, че се намира толкова близо до него и са съвсем сами... Дори и на ръба на припадък от изтощение тя се вълнуваше от присъствието му. Но нямаше сили да води разговор, а и движението на разнебитената патрулка съвсем не беше плавно и не помагаше на главата ѝ. Надяваше се да се почувства по-добре, ала преди да е успяла, вече бяха стигнали пред дома ѝ. Много я беше яд, че е пропиляла тази възможност. Заради проклетата двойна смяна! Никога повече нямаше да се съгласи отново на подобно нещо, никога повече!
Хуберт слезе от колата и заобиколи, преди Каро дори да е могла да отвори вратата. Той настоя да ѝ помогне със слизането и добре, че го направи, защото тя залитна и отново се озова в ръцете му. Какво не би дала вече да се чувстваше добре!
– Леко, госпожо Фукс – засмя се Хуберт.
– Наричайте ме Каролине – шоколадово кафявите ѝ очи срещнаха неговите сини. Той не избягна погледа ѝ, но промърмори:
– Няма да е професионално.
Каролине едва не изстена от отчаяние.
– По дяволите, Хуберт, познаваме се от години. Не сме непознати, нали? – тя си спомни нощта, когато го беше целунала по бузата и поканила на вечеря - а той беше приел, преди да си спомни, че трябва да бъде на работа. – Нали?
– Не – съгласи се той. – Но въпреки това не съм сигурен, че е добра идея.
– Защо да не е?
Франц не отговори, само тръгна към къщата, дърпайки Каролине със себе си - тя насили краката си да се движат, не искаше да му тежи и да изглежда толкова слаба.
– Хуберт!
– Сега не сте в състояние да водим такъв разговор.
– Само защото вие се инатите.
Той безмълвно протегна ръка за ключа. Тя сърдито бръкна в джоба си и порови доста, докато го открие. Плесна го върху дланта му.
– Може и да не съм в идеално състояние, но знам какво искам, когато съм. Същото – запротестира тя.
– Не сега – каза меко, но решително Хуберт и ѝ помогна да влезе в хола. Огледа се и кимна към стълбите. – Горе ли спите? Най-добре да ви помогна да се качите.
– Добре – намуси се тя. Ако беше друг мъж, би се възползвал от нея, но не и Хуберт. Не, той никога нямаше да се възползва от жена в нейното състояние, дори за да проведат разговор за чувствата си. Беше толкова честен и добър... Каро се притисна в него, поне това ѝ беше позволено. Присъствието му облекчаваше болката ѝ, прогонваше мъглата от изморения ѝ ум. Беше толкова хубаво, когато я прегръщаше. Никога досега не го беше правил. Как ѝ се искаше...
– Хайде хоп! – той я остави внимателно на леглото, съблече палтото ѝ и го метна на близкия стол. – Готово. Имате ли нужда от нещо друго?
– Да – промълви Каролине и вдигна глава. – От теб.
Хуберт преглътна.
– Явно много ви се спи. Дори не знаете какво говорите. Ще ви оставя да си почивате...
Той направи крачка назад, но Каролине хвана едната му ръка със своите.
– Остани. Моля те.
– Не знаете какво говорите.
– Напротив. Знам. Но ти все бягаш. Защо бягаш? – Господи, как я болеше главата, но трябваше да направи това сега. Имаше нужда да разбере. Знаеше, че не е лоша партия и въпреки това се почувства отхвърлена. Нима той не изпитваше нищо към нея? Беше почти сигурна, че споделя чувствата ѝ, и все пак не смееше да направи решителната стъпка. – Ако не ме харесваш, просто кажи...
– Да не те харесвам! – Хуберт беше безкрайно изненадан. Пристъпи към нея и я погали по бузата. – Харесвам ви... дори твърде много, госпожо Фукс.
– Тогава защо...
– Защото се знам какъв съм – грубите му пръсти бяха изключително нежни върху кожата ѝ. – Всичко провалям. Не съм достатъчно добър за жена като теб.
– Глупости! – тя не можеше да повярва, че той сериозно го мисли. – Гирвиц ми разказа за бившата ти съпруга и... да, знам, че не трябваше да питам, но е очевидно, че тя е била егоистка и изобщо не е могла да те оцени. Искала е да те промени, вместо да те приеме такъв, какъвто си. Аз не съм нея. Тя не те е разбирала и не те е обичала достатъчно. Аз те обичам...
Не беше имала намерение да го казва точно сега, но почувства облекчение, дори радост, че му го признава. Ето. Каза го. Издиша дълбоко.
Хуберт затвори очи, сякаш се бореше сам със себе си.
– Наистина трябва да спиш.
– Знам, главата ме боли така, сякаш ще се пръсне и сигурно съм пълна идиотка, че споря с теб сега, но не искам да спираш да ме прегръщаш...
– О, за бога! – изпъшка Хуберт - прозвуча като ругатня, но после той сложи ръце на кръста ѝ и я повдигна към себе си, прегръщайки я силно. Сега далеч не я държеше така внимателно и целомъдрено като по-рано. Каролине ахна щастливо и притисна устни към врата му.
– А сега наистина трябва да спиш – промърмори той след няколко секунди и я сложи да легне на леглото. Дръпна се, само за да свали якето си, после легна до нея и Каролине с радост притисна гърба си към гърдите му, а той я прегърна закрилнически и собственически.
Каролине установи, че се усмихва широко въпреки главоболието. Сгуши се в своя рицар и след миг вече спеше, напълно спокойна.

Chapter Text

– Гирвиц, ще ни донесете ли по едно кафе?
– Кафе? Какво? А, да, разбира се... но вие ще го платите, нали?
Хуберт раздразнено си пое дъх, измъкна портфейла си и го тикна в ръцете на Гирвиц.
– Да, да. Купете си и за вас нещо.
Преди тези думи Гирвиц може би щеше да се зачуди, дори да попита, защо Хуберт го праща за кафе, след като може сам да иде да си вземе, и дали не иска да остане насаме с госпожа Фукс - но мисълта, че може да се почерпи с нещо на аванта, го накара да забрави тези по-маловажни неща. Той излезе бодро, кимайки доволно.
Веднага щом вратата се затвори зад гърба му, Хуберт грабна Каролине през кръста и я дръпна към себе си, устните му гладно нападнаха нейните.
– Какво... – започна тя, но спря, когато той я притисна към стената. Хуберт погали косата ѝ, после шията ѝ.
– Нямаш представа колко секси изглеждаш така... Подлудяваш ме... Колкото повече кичури се спускат по врата ти извън тая опашка, толкова повече искам да те целувам, да те съблека и да те просна на пода... дори и пред Гирвиц.
Очите ѝ потъмняха от възбуда, но после тя погледна към вратата.
– Нямаме време...
– Той ще се забави – Франц разпусна косата ѝ от опашката, зарови пръсти в нея и придърпа лицето ѝ към своето, за да я целуне отново. Внезапно я обърна с гръб към себе си. Устните му лъстиво се притиснаха във врата ѝ. – Имаме поне десет минути... иначе не знам как ще издържа до края на работното време... можеш да бъдеш добричка за мен, нали?
Той рязко издърпа надолу панталоните ѝ заедно с прашките.
Каролине нямаше сили да го спре, прекалено възбудена - само си каза, че трябва, но не направи нищо, позволи му да проникне в нея с пръсти и изстена, докато Хуберт я целуваше по врата. Усещаше ясно надървения му член и разбираше, че той изобщо не е преувеличил как му е въздействала. Това я накара да се усмихне въпреки опасността. Гирвиц можеше да ги хване - тя самата не искаше това, но мисълта, че Хуберт я желае толкова много, че е готов да рискува, страшно ѝ харесваше... Само след няколко секунди вече беше безкрайно влажна и просто нямаше търпение да го усети в себе си.
Той не се бави повече. Дръпна краката ѝ назад и вкара кура си в нея с един мощен тласък. Каро стисна замаяно рамката на вратата, мъчейки се да запази равновесие и едновременно с това да бъде тиха. Не ѝ беше лесно, когато всичко, за което мечтаеше, беше просто да стене от огромното удоволствие. На всичкото отгоре в патологията имаше ехо! Наистина трябваше да спрат да го правят тук... и то, когато имаше вероятност Гирвиц да ги хване...
Хуберт прокара ръка по корема ѝ, после по гърдите ѝ. Усещането я накара да се задъха и само направи сдържането на звуците милион пъти по-трудно.
– Тихо, съкровище... Гирвиц не е от най-умните, но дори той няма да повярва, ако се опитам да го убедя, че просто тестваме някоя теория за случая... – той уви няколко кичура от косата ѝ около дланта си и ги дръпна леко назад.
Каро се разсмя, но смехът ѝ бързо се превърна в ново стенание.
– Може би... може би трябва да спрем да се крием...
– Това – Хуберт се тласна дълбоко в нея, карайки я да свърши мигновено – е най-хубавото нещо, което съм чувал от много време насам.
– Хуберт... Да, да, да! Франц!
Той изръмжа зад нея и я стисна силно, докато свършваше, прекрасното чувство удължи и нейния оргазъм, всичко около нея се размаза и остана само радостта да бъде с Хуберт по този начин.
Дишането им още не се беше успокоило, когато той се дръпна от нея с видно нежелание. Каро знаеше, че му се иска да продължат още поне няколко часа и - по дяволите - на нея също, а не можеха.
– Мамка му, това криене наистина започна да ми омръзва.
Тя се обърна към него и му се усмихна.
– Говорех сериозно. За криенето. Наистина може да престанем. И без това всички ни подозират.
Хуберт я погледна предпазливо.
– Не искам да го правиш, само защото някой подозира. Винаги можем да ги излъжем.
– Да, ако се сдържаме – Каролине се изкиска, в прекрасно настроение. Целуна го нежно. – Но, както се оказва, и двамата не го можем. Освен това искам всички да знаят, че си мой.
Той се усмихна доволно.
– Какво съвпадение. И аз искам всички да знаят, че ти си моя.
Хуберт излезе, преди Гирвиц да се е върнал - той тъкмо се задаваше по коридора - защото нямаше смисъл да го чакат повече, пък и Каролине не беше точно във вида, в който се намираше при излизането му. Дори и да бяха решили да обявят връзката си пред колегите, това не означаваше, че искат всички да знаят кога точно са правили секс.
Хуберт обаче се запита дали Гирвиц не знае, или поне не подозира. Подсмиваше се хитро през цялото време, докато двамата напускаха болницата и се качваха в колата. Накрая Франц не издържа.
– Какво се хилите?
– Да не мислите, че не се досетих за мотивите ви да ме отпратите за малко от стаята? – попита Гирвиц и се ухили. – Може и да мислите, че вече съм стар и не забелязвам много неща, но грешите, Хуберт. Схванах какво става. Искахте да поканите докторката на среща, нали?
– Е... – Хуберт се извърна към прозореца, за да скрие усмивката си. – И така да е било...
– Не се срамувайте, де, това е чудесно! Госпожа Фукс е точно жена за вас, вие двамата се разбирате толкова добре! Честно казано, отдавна го очаквах - дори се чудя какво ви отне толкова дълго време. Тя прие, нали?
Хуберт кимна, изпълнен с добри чувства към всички на света, дори към често изнервящия си бивш шеф.
– Да.
– Много се радвам за вас! – личеше си, че Гирвиц е искрен. – И за нея също, впрочем. Вие сте добра партия, Хуберт. Да, да, наистина. С госпожа Фукс ще бъдете чудесна двойка.
Те вече бяха, и то от няколко седмици, но съвсем друго щеше да бъде, когато можеше да я целува пред всеки и когато си иска. И когато абсолютно всеки е наясно, че тази прекрасна жена му принадлежи.
– И аз така си мисля.

Chapter Text

Барбара не ги подслушваше, разбира се.
Просто именно тези рафтове имаха нужда от почистване сега, а пък и тя не обръщаше голямо внимание на разговора на Хуберт и непознатото момиче. Не я интересуваше кое е това същество, ненавършило още 25, нито какво прави с Хуберт в този ранен час. И защо закусва с него, сякаш е прекарала нощта в къщата му...
Естествено, Барбара знаеше, че Хуберт не е монах, но той никога не беше водил някоя жена в пекарната. Случваше се за първи път, откакто тя работеше тук.
Не искаше да си мисли, че Хуберт не води приятелки в пекарната заради нея. Едва ли си мислеше сериозно, че тя ще седне да ревнува, но, все едно поради каква причина - никога не го бе правил и ето резултата, беше я разглезил да не очаква подобно нещо, а сега като ѝ го натрапваше, Бабси не беше съвсем сигурна как да приема положението.
Чу как момичето обяснява на Хуберт нещо за приятелката му и как той я поправи, че няма приятелка.
Значеше ли това, че с момичето имат същата уговорка, каквато имаха тя и Хубси навремето? Не че той нямаше право да я повтаря с друга, но мисълта определено не ѝ хареса. Това си беше тяхното нещо, специално, уникално. Защо трябваше да прави същото с друга?
– Нима? А си такъв чаровник – подметна момичето.
Барбара се подсмихна. Изобщо не беше съгласна с нея, но се развесели, като си помисли, че момичето може би не харесва Хуберт чак толкова. Може би пък още не спеше с него (макар че, ако той продължаваше да ѝ обръща такова внимание, нещата вероятно щяха да се променят). Затова ли я беше довел тук, за да я предразположи?
Тя едва изтрая госпожичката да отиде до тоалетната и се приближи към масата им, неволно размахвайки парцала така, сякаш беше камшик.
– Кажи, коя е малката?
Хуберт май не изгаряше от желание да я осведоми. Дали му беше неудобно, че е довел своята любовница/кандидат любовница тук пред очите на бившата си любовница? Така и трябваше, ако го беше направил.
– Това е Ана.
– Ана – повтори Барбара с ироничен тон. Сякаш това име трябваше да ѝ изясни всичко. Но то нищо не ѝ говореше. Дали Хубси ѝ беше споменавал тая Ана преди? Нямаше спомен за такова нещо. И въобще, това момиченце не е ли било още малолетно по времето, когато тя живееше в града, преди да замине? – И коя е Ана?
Хуберт я погледна.
– Дъщеря ми – изглеждаше, сякаш и той сам не си вярва, затова Барбара помисли, че я будалка и се разсмя.
– Ясно – подхвърли тя и тъкмо се канеше да попита "Кажи сега коя е наистина", когато той я прекъсна:
– Не се смей, дъщеря ми е.
Барбара го зяпна.
– Сериозно ли?
– Да.
Хубси имаше дъщеря! Направо невероятно! Това беше просто страхотно (не, облекчението ѝ нямаше нищо общо с факта, че явно той не спеше, нито се канеше да започне да спи, с това красиво младо момиче). След като преди време беше опитал да има семейство и му се наложи да се разведе, не беше правил повече опити. А сега изведнъж се сдобиваше с дъщеря!
– Хубси... Поздравления! – Барбара развълнувано заобиколи масата и го прегърна. Наистина се радваше за него. Той заслужаваше да му се случи нещо хубаво!
Хуберт бегло я прегърна в отговор, сякаш се чудеше какво ѝ става, затова тя побърза да се дръпне. Все пак не можа да се сдържи да не го погали по бузата и дори стана свидетелка на рядко явление - той ѝ се усмихна, при това съвсем не присмехулно както обикновено.
– Вече си баща! Макар че...
Можеше да ѝ го каже и по-рано, хрумна ѝ и тя раздразнено го перна по главата. Тогава нямаше да прекара половината сутрин, чудейки се какво, по дяволите, става.
– Типично за вас, мъжете, да пропуснете всички пелени и целия театър – замърмори, за да оправдае недоволството си. – И щом свърши лудостта на пубертета, се появявате величествено. Малко преди "принцесата" да напусне родния дом. Да, тя поне е на възраст, когато няма да ѝ развалиш възпитанието.
Хуберт я гледаше с обичайното отегчено търпение, с което изслушваше всичките ѝ заяждания.
– Приключи ли?
Ана се появи тъкмо тогава, така че на приятния им разговор беше сложен край. Барбара наблюдаваше с вдигнати вежди как Ана недоволства заради поведението на баща си и си помисли, че ако това момиче не му беше дъщеря, а бе искало да му става любовница, то нямаше да ѝ се получи. Хуберт не понасяше да му се тръшкат. Не обичаше непрекъснато да се съобразява с някого. На Ана щеше да ѝ се наложи и тя да се съобразява с него, иначе дори като дъщеря нямаше да получи одобрението му.
Хуберт си тръгна, без да каже довиждане на нито една от тях. Барбара беше свикнала и отдавна не се обиждаше. Не искаше да си признае, но ѝ хареса да види, че той не се държи различно с това момиче. Харесваше го такъв, какъвто си е бил винаги. Не му трябваше някаква си дъщеря или който и да било да го променя.
Нейният Хуберт си беше груб... дори и да не беше точно "неин".

– Къде е Ана?
– Нямам представа – отвърна Хуберт - така, сякаш това изобщо не го интересуваше, помисли си объркано Барбара.
– Какво? Толкова бързо ли ти омръзна да бъдеш баща? – А бяха минали само четири-пет дни, откакто я запозна с момичето. Вярно, след напускането на Щалер сигурно му беше криво, но чак пък толкоз. Не, сигурно имаше нещо друго.
– Аз не съм ѝ баща. Оказа се, че тя само се е опитвала да ме излъже. Дори не се казва Ана, а Леони.
Барбара присви очи. Преди си помисли, че той иска да я метне, когато ѝ каза, че има дъщеря, и сега пак се чудеше същото. В крайна сметка реши, че е сериозен, и ѝ стана мъчно за него. Наистина тия млади хора бяха отвратителни...
Очите ѝ се спряха върху шала, който Хуберт беше свалил преди малко, и тя каза в опит да разведри атмосферата:
– Хубав шал. Нов ли е?
– Да. Тя ми го подари.
Барбара се задави с глътката кафе, която току-що беше отпила.
– Носиш подаръка от онази гаднярка, която те е излъгала?
Франц сви рамене.
– Шалът е хубав, сама го каза. В този студ върши работа.
– Но... но...
Той забеляза изражението ѝ и явно реши да се смили над нея.
– Момичето не е толкова лошо. Все едно, не ми се мъкне по съдилища да разправям, че ме е излъгала. Не вярвам да опита отново същия номер, а ако го направи, ще я арестувам. Предупредих я, че ще следя да не върши глупости.
– Не ми казвай и, че ще я осиновиш сега...
– Аз да не съм онзи италиански полицай.
– Какъв италиански полицай?
– Този, от полицейския сериал с кучето... Не си ли го гледала? Там едно момиче се преструва, че е дъщеря на един, но всъщност иска само да... няма значение – Хуберт махна с ръка. – Всъщност и той не я осиновяваше, поне не наистина. Но почти ѝ беше повярвал.
Барбара въздъхна замислено и подпря брадичка на ръката си.
– Е, да, не ви е лесно на вас, мъжете. На мен например няма как някой да седне да ми твърди, че е мое дете, докато при вас...
– Да, наистина трябва да сме благодарни, че са измислили презервативите – каза Хуберт, без да вдига поглед от вестника.
Барбара вдигна очи към тавана.
– Да ти таксувам ли една кутия?
Той все така невъзмутимо отгърна следващата страница.
– Не точно сега.
Естествено, че не точно сега. Тя не очакваше да му трябват в момента. Нито ѝ се искаше.
– Не, но все пак е по-добре да се запасиш. Не искаш този номер да се повтори, нали?
– Защо не? – Хуберт я погледна и се ухили. – След всичко това взех да си мисля, че няма да е толкова лошо, ако съм направил две-три дечица тук и там... и то без да ми се налага да се разправям с тях. 
– Ти си такъв... – ако не беше възпитана да не ругае над храната, Барбара с удоволствие щеше да го нарече задник, но сега само стисна устни и се отдалечи. Преди да се върне зад тезгяха, извика през рамо: – И между другото, опитвах се да бъда мила с теб!
– Знам. Но нямам нужда да бъдеш мила с мен.
Естествено, помисли си Барбара. Големият, страшен господин Хуберт няма нужда от съчувствие. Всъщност тя беше тази, която сгреши, като си въобрази друго. В интерес на истината той, изглежда, го приемаше съвсем добре. Не биваше да го подценява - ако годините бяха размекнали нея, то най-много да бяха направили него още по-безчувствен.
Не, не мислеше, че е безчувствен... Беше видяла, че започва да се грижи за онова момиче. Просто беше напълно способен да приеме фактите, без да драматизира. Точно това харесваше в него. Хуберт се ядосваше, вбесяваше, но не се разстройваше. И не защото си забраняваше да го прави и се преструваше на много печен като разни други мъже.
– Добре – каза тя и сви рамене. – И без това предпочитам да бъда зла. Така или иначе не си ми симпатичен.
– Не се тревожи, то не ти се и получава да си мила – подметна Хуберт и се върна към вестника си.
Барбара метна парцала по главата му.

Chapter Text

– Хубси, чете ли вестника днес?
Хуберт само поклати глава, без да поглежда Соня. Беше достатъчно досадно, че трябваше да попълва протоколите за последните няколко ареста - ако ги объркаше, Гирвиц щеше да му извади душата, докато ги поправи.
Разбира се, работата щеше да бъде свършена по-бързо, ако и Щалер помогнеше, но той имаше навика да прави тези неща толкова през пръсти, че никога нямаше да бъдат както трябва, ако Хуберт оставеше на него.
– Да не би да пише, че увеличават заплатите на полицаите?
Колежката му се ухили.
– Де да беше така. Не, пише за един стар наш случай - в уелнес хотела, с близначките, помниш ли?
Химикалката му спря за миг, после изписа поредната буква. Тази не се получи много добре, но какво значение имаше.
– Сещам се. И?
– Улрике Тома, онази, която разкрихте и арестувахте... Починала е.
Соня гледаше вестника и не забеляза как Хуберт внезапно стисна химикалката, без малко да я счупи. Пусна я и раздвижи пръсти, загледан в дълбоката дупчица, която върхът ѝ беше оставил на листа.
– В затвора ли са я убили?
– А, не. Местели са я в друг затвор и е станала катастрофа. Колата избухнала. Полицаите успели да се измъкнат, но тя била в безсъзнание. Нямало време да я извадят.
Хуберт издиша бавно и се облегна на неудобния стол. Съзнаваше, че Соня очаква някакъв сух коментар от него, нещо обичайно безчувствено, но не можеше да измисли такова в момента.
– Тя колко години беше получила? Десет ли бяха?
– Девет, струва ми се. Което не е много, предвид, че уби собствената си сестра близначка и зае нейното място, да не говорим за опита ѝ да натопи онзи служител, който имаше дъщеричка.
Девет. Оставали са ѝ още шест години. Не искаше да признае дори наум, че чудесно си спомня това. Че знае колко години са ѝ дали, колко е излежала, къде и при какви условия. Беше се поинтересувал само веднъж, след приключване на делото, и отдавна трябваше да е забравил тази ненужна информация.
Само че тя все още беше вътре в ума му, един миниатюрен календар отброяваше годините, сякаш това имаше някакво значение.
Нямаше.
– Все пак не беше получила смъртна присъда – отбеляза замислено Соня. – Тъжно е, винаги е тъжно, когато човек почине. Дори и да е бил такова чудовище.
Хуберт кимна леко.
– А тя определено беше чудовище.
– Може пък така да е било правилно – Соня сви рамене в към обичайното си незаинтересовано състояние. – Кой знае... е, аз тръгвам. Лека нощ!
– Лека.
Русата ѝ опашка изчезна през вратата. Хуберт премести очи към вестника, който Соня беше зарязала на бюрото. От там го гледаше Улрике Тома, така красива, както беше приживе, и той просто не можеше да повярва, че тези тъмни искрящи очи вече никога няма да срещнат неговите.
Беше толкова странна мисълта, че нея вече я няма.
Тя беше убийца, разбира се, и той никога не би се забъркал с убийца. Не му беше мъчно за нея. Никога не беше очаквал да я види отново. След шест години, когато нея трябваше да я пуснат от затвора, той със сигурност нямаше да бъде отвън и да я чака с кошница цветя и плодове. Никога не ѝ беше ходил на посещение и не бе имал намерение да ходи.
Въпреки това за всичките изминали години от последния път, когато я беше видял, нещо в него отказваше да я забрави.
Той дори не я познаваше. Може би именно това го караше да мисли за нея. Така и не бяха разбрали защо всъщност беше убила сестра си. Тя отказа да говори. Не знаеше какво е казала пред съда, но не си я представяше да се оправдава. Когато бе спряла да се преструва на сестра си, и последната следа от уязвимост бе изчезнала от лицето ѝ. То се бе превърнало в една студена, изпълнена с омраза маска.
Всъщност нямаше значение. Убийците не бяха негов тип, той не беше Щалер. Много внимаваше в това отношение. Бе стоял на същото разстояние от Улрике Тома, както и от всяка друга жена, която можеше да се окаже замесена в някое убийство.
Защо с нея да бъде различно?
Но беше.
Тя сигурно заслужаваше да умре. Светът едва ли беше загубил много, лишен от тази криминална гениална лъжкиня. Лъжите ѝ наистина бяха добри, не идеални, но достатъчни, за да го заблудят.
Или пък не бяха лъжите ѝ, а очите ѝ.
Изобщо не я беше заподозрял, и то толкова дълго време - а трябваше. В ретроспекция представлението ѝ съвсем не беше убедително. Но тогава, когато тя го изигра, той се беше хванал, нали?
Само заради тези дълбоки, поглъщащи тъмни очи, които понякога още го викаха в сънищата му.
Сега Улрике вече я нямаше. Нямаше нужда никога повече да мисли за нея. Нямаше смисъл.
Хуберт погледна отново снимката. Можеше да прати цветя на погребението... но коя му беше тя, че да праща цветя? А и нямаше никаква логична причина да харчи пари за цветя за починала жена, след като никога не беше купувал цветя за жива.
Улрике беше красива, нямаше нужда да търси обяснението другаде. И беше точно негов тип - тъмнокоса, с кафяви очи, с прелестно тяло. Беше позволил това и игривата ѝ невинност да го заблудят поне на първо време. Но тя не беше нищо от това, което той видя в нея. Дори не я познаваше наистина.
И никога нямаше да я опознае.
Той взе вестника в ръка и го хвърли в най-близкото кошче, после се върна към докладите. Имаше съвсем друга работа.
И не беше сантиментален.

– Ти трябва да отидеш! – настояваше Щалер, макар че едва говореше.
– Престани, това са глупости – опита се да каже Хуберт.
– Не, не! Именно ти трябва да отидеш, трябва... не си бил отпуска от години... Иди... заради мен... иди ти, Хубси!
Натика билета в ръката му точно когато докторите се появиха. Хуберт се дръпна и ги остави да прегледат Щалер, мислейки си с ирония, че ако не го беше блъснал онзи глупав младеж, сега Ханзи щеше да е на път към Италия. А вместо това от болка не можеше да мърда и едва ли щеше да се оправи навреме, за да замине.
Хуберт изобщо не беше планирал да ходи на почивка, още по-малко пък в Италия. Но беше вярно, че не си е взила отпуска от сума време, а освен това, за разлика от Лена и Ридл, говореше прилично италиански.
Наистина щеше да е жалко безплатната почивка да отиде на вятъра. И за да угоди на Ханзи, накрая Хуберт се съгласи. Имаше време само да отиде до вкъщи и да си събере най-необходимото, преди да хване влака.
Не чувстваше, че има нужда от почивка. Но може би малко разнообразие щеше да му хареса. Една различна Коледа... или поне така му се искаше. Всъщност какво щеше да бъде различно? Пак ще бъде сам, но в друга страна, където дори не познава никого.
Тъкмо се замисли дали да не слезе от влака, когато вратите се затвориха и перонът се отдалечи. Това беше... неговата принудителна ваканция започваше.

Във влака имаше и други, които пътуваха за Италия и смятаха да прекарат празниците там. С половината се запозна в купето, а с другите - в ресторанта. Всички бяха много весели и развълнувани и той усети, че тяхното вълнение се прехвърля и на него. Е, добре, може би нямаше да бъде толкова зле. С новите му познати си размениха телефоните, така че щеше да има на кого да се обади, ако станеше нужда. Не смяташе да им досажда, ако е самотен - в никакъв случай. Никой не беше длъжен да го забавлява. Надяваше се, че все ще намери какво да прави, но още когато слезе насред блъсканицата на непознатата гара, започна да се чуди дали нямаше да е по-добре изобщо да не беше идвал.
Хвана такси сравнително бързо, което си беше истински късмет в тази навалица, а докато траеше пътуването, очите му се опитваха да възприемат новото място, на което се намираше. Беше толкова различно от Волфратсхаузен, че нямаше накъде повече.
– Сувенири? – попита с надежда таксиджията, докато таксито се провираше през някакъв пазар.
– Не, не днес – отвърна Хуберт. Сега искаше само да си почине - купето на влака никак не беше удобно за човек, който цял ден е бил на крак. Все някога трябваше да разгледа и да купи по нещо за колегите, иначе нямаше да му простят - но щеше да има време за това по-късно.
Хотелът се оказа изненадващо приличен, леглото - изненадващо удобно. Носеха и храна по стаите, а тъй като беше Коледа, всяка вечер имаше и празнични вечери в ресторанта, както го уведоми пиколото, сякаш заслугата беше само негова. Обикновено Хуберт би предпочел да се храни в стаята си - обикновено не беше Коледа - и му се искаше да не копнее така за компания, но нямаше как да отрече, че в чуждата държава се чувства далеч по-самотен, отколкото вкъщи. Накрая реши да слезе за малко, колкото да види какво представляват. Ако не му харесаше, винаги можеше да се върне обратно - ако някой се обидеше от това, то щеше да си е негов проблем.
Имаше толкова много хора, че той почти се върна веднага още на стълбите, само че преди да успее, директорът на хотела го хвана и го помъкна из стаята, запознавайки го с някакви други германци, явно смятайки, че така му прави голяма услуга.
– Това са семейство Мюлер, господин Байзе, семейство...
Хуберт вече съжаляваше, че не остана в самотната хотелска стая. Госпожа Мюлер веднага си го хареса и той прочете в очите ѝ зловещото обещание да му покаже снимки на всичките си деца и внуци. А господин Екер явно нямаше търпение да се опита да му продаде каквито там глупости продаваше, дори му пъхна визитка в ръка.
– Госпожа Марибел Лесинг...
Госпожа Лесинг се обърна към него. Приветливата усмивка замря на привлекателното ѝ лице, от което го гледаха две красиви тъмни очи...
Очи, които не би трябвало да види никога повече. Защото тази жена трябваше да е мъртва.
Хуберт се взираше в нея с удивление.
Трябваше да ѝ го признае. Улрике Тома се съвзе бързо.
– Приятно ми е да се запознаем, господин Хуберт! – каза тя с точно премерена любезност и съвсем леко загатнат интерес, сякаш наистина го срещаше за първи път в живота си.
Ако не беше толкова хубава, той вероятно нямаше да я запомни и познае, помисли си Хуберт. Може би Улрике се надяваше, че наистина не я помни.
– Не сме ли се виждали вече, госпожо... Лесинг? Струвате ми се позната – натърти той, опитвайки се да игнорира внезапната топлина в гърдите си при мисълта, че тя е жива.
Тя се засмя - притеснението звънна само за миг в този иначе така безгрижен смях.
– Сигурно ме бъркате с някого. Аз определено щях да ви запомня, ако ви бях срещала, господин Хуберт.
Но очите ѝ казваха друго. В тях имаше тревога, дори паника, макар че тя умело я прикриваше.
Ти ме помниш, помисли си той. Но Улрике не го помнеше заради външния му вид, а защото именно той я беше натикал в полицейската кола, след като тя уби сестра си.
Тогава беше заела нейното място. Чие място заемаше сега?
– Някога била ли сте във Волфратсхаузен?
Паниката в очите ѝ нарасна, но тя отговори спокойно:
– Не, никога. Сигурно е хубаво място, щом вие сте от там.
Престани с евтините трикове, искаше да изкрещи Хуберт. Би трябвало веднага да повика полиция, би трябвало да каже на директора на хотела, че тази жена е опасна убийца, избягала от правосъдието.
Тогава защо не го правеше?
Госпожа Мюлер заговори нещо директора. Улрике - или както там се казваше в момента - предпазливо погледна Хуберт. Вече не се опитваше да се усмихва.
– Тук е доста задушно. Господин Хуберт, искате ли да ме придружите на балкона за малко чист въздух?
– Не се съмнявайте – отвърна мрачно Хуберт и тръгна след нея. Нямаше да се изненада, ако тя се опиташе да го бутне през терасата или да скочи от там, за да избяга.
Нямаше да ѝ позволи нито едното.
В този студ навън нямаше никой друг. Улрике затвори вратата с припряно движение. Очите ѝ го изгледаха с недоволство.
– Какъв късмет имам, нали? От цяла Италия да попаднете точно тук, на мен. Отпуска ли сте?
– Полицаите понякога си взимат отпуска – отвърна Хуберт. – Явно престъпниците - не.
– Сега не правя нищо! – настоя Улрике, лицето ѝ се доближи до неговото. – Откакто... откакто напуснах затвора, не съм вършила нито едно престъпление. Проверете. Нямам дори глоба за превишена скорост.
– Несъмнено си внимавала. Една среща с полицията не е полезна за убийците, които се крият от закона. Как всъщност успя да избягаш?
Улрике раздразнено погледна към красивата панорама, макар че едва ли ѝ се наслаждаваше в момента.
– Подкупих единия полицай, който беше там по време на преместването. Той се погрижи колата да изгори и ме обяви за мъртва. Случаят не се разследва сериозно, по онова време имаше някаква престъпна групировка, която занимаваше полицията много повече.
– Колко човека си убила досега?
Улрике извади кутия с цигари от миниатюрната си чантичка и раздразнено запали една.
– Казах, че николко. Исках просто да съм свободна. Аз не биваше да отивам в затвора.
Хуберт щеше да бъде глупак, ако ѝ повярваше. Убиеш ли веднъж, винаги може да го направиш отново.
– Да бе, всички така казват. Свободна си от половин година, стига ти толкова. Каквито и схеми да си започнала, няма да можеш да ги довършиш.
– Схеми! – изсумтя Улрике едновременно подигравателно и някак тъжно. – Нямаше никакви схеми. Никога не бях планирала да убивам Уте. Исках само... исках само да имам нещо свое. Или тя да ме обича. Но Уте не можеше... не понасяше да ме гледа щастлива. Всички говореха колко е добра, колко мила... и тя наистина беше... с всички, освен с мен – очите ѝ бяха втренчени напред, необичайно неподвижни. Сякаш тя се опитваше да не се разплаче. Защо не го направеше? Ако искаше да спечели съчувствието му, защо се опитваше да скрие колко е разстроена, запита се Хуберт.
– Родителите ни обичаха нея повече. Мен ме изгониха, развалях им представата, че са перфектни. Аз не бях... никога не съм била. Може би, ако те не я бяха научили, че не заслужавам... – Улрике преглътна трудно. – Че не заслужавам обич, Уте щеше да ме обича. Толкова се надявах, че сега най-после ще бъдем истински сестри, когато отворихме хотела... Била съм адски наивна, нали? Тя просто имаше нужда от моята част от наследството, за да го отвори. Отношението ѝ към мен не се промени нито на йота. О, с всички останали беше самата доброта... освен с мен.
– А ти си искала да свалиш мъжа ѝ.
Улрике се засмя късо, в звука имаше мрачни нотки.
– Той изобщо не ме интересуваше. Нито съм го искала наистина. Дори не го направих за отмъщение, макар че тя щеше да си го заслужава. Исках да я убедя да ми върне парите, които вложих в хотела, за да се махна от там, или да го продадем. Ако се тревожеше, че мога да ѝ отнема мъжете, едва ли щеше да иска да живее с мен, нали?
– Явно не се е получило.
Улрике поклати глава.
– Естествено, че не. Тя нямаше пари, защото проклетото място беше на загуба. Не искаше да го продава, това беше мечтата ѝ. Попитах я как е намерила пари за застраховката живот, която ми каза, че е направила. Не беше я направила. Аз бях единствената глупачка, застраховала живота си в нейна полза. Тогава... тогава побеснях.
Хуберт пристъпи към нея. Отказваше да обърне внимание на тази сълзлива история. Не трябваше да го прави. Сигурно почти нищо в нея не беше истина. Единственото, което трябваше да го интересува, беше да закара тази жена в най-близкия затвор. И дано този път тя да останеше там.
– Затова ли се престори на Уте?
– Парите си бяха мои – отбеляза Улрике. Бавно изгаси цигарата и се обърна към него. – А сега ще ме арестувате ли, господин Хуберт?
– А какво друго да те правя?
Тя се усмихна леко и направи крачка към него.
– Сещам се за няколко неща.
Хуберт се взираше в нея, без да проумява защо тази порочна жена му действаше така. Господи, поне да не беше толкова красива!
Ако не беше мислил за нея през последните три години и половина...
– Няма да спя с теб, а после да те пусна.
– Добре – Улрике се приближи още една стъпка и повдигна глава. Устните ѝ докоснаха неговите, давайки му само бегла идея за сладостта на целувките ѝ. – Тогава спи с мен и после ме арестувай.
Хуберт хвана китките ѝ с пръсти и ги изви зад гърба ѝ. Дръпна я към себе си и я целуна също така кратко, както тя него, казвайки си, че ще го направи само веднъж - но този път устните ѝ се разтвориха и той не можа да се сдържи да не вкуси забранения плод, на който нямаше никакво право.
Очакваше да му хареса. Това, което не очакваше, бе да бъде по-сладко от всички други целувки в живота му. По-живително. По-истинско...
Колкото и иронично да беше това. Нищо в тази жена не беше истинско.
Отблъсна я от себе си, само за да я целуне отново след миг.
– Проклета да си!
– Бях в затвора толкова дълго... всъщност цял живот – промълви Улрике. – Можеш да кажеш поне, че ми съчувстваш. Знаеш ли какво е вечно да бъдеш близо до някого, да искаш да те обича, а да усещаш, че понякога дори те мрази?
Очите ѝ бяха толкова искрени... толкова пълни с тъга и болка. Ако това беше поредната измама, то тя беше далеч по-добра от първият ѝ опит преди години. Или беше задобряла невероятно много от тогава...
Или този път, по изключение, Улрике Тома казваше истината.
– Да – промълви Хуберт, мислейки си за Щалер. – Да, знам какво е.
Всеки би казал, че двамата са най-добри приятели, защото не можеше да види как го гледаше Щалер всеки път, когато някоя жена обърнеше внимание на Хуберт, а не на него, всеки път, когато Хуберт получеше нещо, което Щалер искаше. Омраза. Да, това беше точната дума - омраза, завист. Макар да работеха заедно непрекъснато, те не бяха добри приятели. Хуберт много отдавна беше свикнал да е така, но това не означаваше, че не се чувства предаден всеки път, когато някоя случайна жена се окажеше по-важна за Щалер от приятелството им. Когато съзреше омраза в очите му, без да я е заслужил с нищо...
Полека пръстите му отпуснаха китките на Улрике, той отстъпи назад, далеч от нея.
– Сигурно съм откачил... Хайде, махай се, няма да те арестувам.
Тя хвана едната му ръка и го поведе нанякъде.
– Не желая да се махам... не и без теб.
Той срещна погледа ѝ.
– Няма нужда да ме убиваш. Отпуска съм, няма да се занимавам изобщо с теб. Все едно не съм те видял.
Улрике се усмихна.
– Надявам се, че в такъв случай няма да откажеш на госпожа Марибел Лесинг да прекараш нощта с нея.
Тя го преведе през залата, гледайки го с очите си на магьосница, без да ги откъсва от него нито за миг. Сякаш само той я интересуваше в целия свят.
Озоваха се в пуст коридор. Хуберт я хвана за косата и притисна тялото ѝ към близката стена.
– Каква игра играеш сега?
Вместо да отговори, тя потрепери, очите ѝ се разшириха при властния жест. Сведе очи към устните му, затаила дъх. Сякаш го умоляваше да я целуне...
Не бъди глупак, каза си Хуберт. Пусни я, зарежи я, или най-добре се обади в полицията. Не постъпвай като пълен идиот.
Вместо това устата му отново покри нейната.
Не беше способен да се сдържи; не и след като толкова я бе желал преди, не и след като сега я желаеше още по-силно.
Тази жена може би щеше да го съсипе, но в момента това дори не го интересуваше.
Едва ли съществуваше сила на света, способна да го откъсне от нея сега, когато най-после можеше да я има.

Chapter Text

Бягай, Червена Шапчице, бягай...
Но тя не можеше да избяга... защото не искаше.
Големите ръце на Себастиан Волф я държаха притисната към канапето му и в същото време така нежно се движеха по раменете ѝ... Тя не разбираше какво става. Най-вече не разбираше защо не ѝ се иска да го спре. Майка ѝ винаги ѝ беше казвала - и баба ѝ също - да не се забърква с мъже, и Ред примерно следваше тази заръка цял живот. Никой не я беше докосвал така, и не беше усещала и нещата, които докосването му я караше да усеща. Пръстите му сякаш изгаряха кожата ѝ, точно под шията, точно над ръба на деколтето... а понякога се вмъкваха и под роклята ѝ, карайки странни трептения да обземат тялото ѝ.
– М-може би трябва да си тръгвам... – промълви Ред колебливо и опита да се изправи.
Той я хвана за плитките и я върна обратно.
– Не още... сигурен съм, че не бързаш толкова.
– Н-но... но...
Дланите му внезапно се плъзнаха под роклята и обхванаха гърдите ѝ. Ред изохка от изнанада, но освен това и от нещо друго, което никога преди не беше изпитвала. Зави ѝ се свят, докато господин Волф вече масажираше не раменете, а гърдите ѝ, извитите дълги му нокти се впиваха в кожата ѝ и само правеха усещането още по-силно... Какво ѝ ставаше?! Гърдите ѝ сякаш се изпълниха с топлина, зърната им се уголемиха и станаха болезнено твърди. Ред неусетно се наклони напред, към ръцете на Волф, после изписка, когато той стисна зърната ѝ с пръсти.
Внезапно Волф беше пред нея, горнището на роклята ѝ бе рязко смъкнато напред и устата му се впи в зърната ѝ, зъбите му оставиха следи по нежните ѝ гърди.
– Божичко... Боже мой... – прошепна Ред.
– Толкова си сладка... – измърмори той. – И това е само началото...
Тя нямаше представа какво означават тези думи, но внезапно страхът ѝ напомни отново за себе си, сякаш искаше да ѝ внуши, че това е нередно, че не е безопасно...
Искаше да си тръгне... нали?
Отново опита да стане. Волф засмука силно зърното ѝ в уста, карайки я да се извие напред. Вместо да го отблъсне, Ред притисна главата му към себе си.
– Господин Волф, аз наистина трябва...
– Тихо – той вдигна поглед, сините му очи бяха едновременно студени като лед и пълни с огън. – Няма да ходиш никъде, освен в спалнята ми.
– Но аз не...
– Не искаш... така ли? – попита Себастиан провлачено, докато отново обхващаше гърдите ѝ с ръце. Палците му се плъзнаха толкова силно и чувствено по зърната ѝ, че тя неволно извика. Той се подсмихна. – Не ми се струва да не искаш, малката.
Ред все още не можеше да разбере какво става с нея. Знаеше само, че много ѝ харесваше това, което той правеше с тялото ѝ... почти със сигурност беше лошо, но последното, което искаше, беше да го спре.
Той ухапа едното ѝ зърно, облизвайки го с горещия си, дълъг език.
– Това ти харесва, нали?
– Да...
– Позволи ми да ти покажа колко по-хубаво може да ти бъде...
Не ѝ помагаше да мисли, като продължаваше да я гали с език, но Ред подозираше, че отговорът ѝ щеше да бъде същият, дори и изобщо да не я докосваше. След като веднъж бе разбрала какви прекрасни усещания може да събуди той в нея, не си представяше как ще си отиде, без да е разбрала какво се крие зад обещанието му.
– Д... добре...
Усмивката му беше точно вълча, помисли си тя, преди Себастиан да я вдигне рязко от канапето. Той дръпна чашата от ръката ѝ - Ред напълно беше забравила, че я държи - и смъкна роклята ѝ изцяло, пускайки я на пода. Очите му се впиха в тялото ѝ, пълни с глад, и тихо ръмжене излезе от гърлото му.
– Толкова сладка...
В следващия миг я сграбчи и уви краката ѝ около кръста си, понасяйки я нагоре по стълбите.
Ред забеляза само, че леглото постлано с червена коприна, преди да се озове по гръб на него. След това можеше да гледа само Себастиан като хипнотизирана, неспособна да асимилира нищо друго, докато той се събличаше. Едно нещо я накара да подскочи - Божичко, какво беше това между краката му?! И защо беше толкова огромно?!
– Не се страхувай – Волф бавно се приближи до нея, като хищник към плячка. – Няма да те нараня... много.
Очите ѝ се разшириха, но тя не помръдна, сякаш се беше вцепенила. Осъзна се едва когато той разтвори краката ѝ; преди да е опитала да го спре, дългият му, дебел език облиза путето ѝ отгоре до долу.
– О, Господи!
– Почти, скъпа, почти... Но можеш да ме наричаш "господин Волф", както досега – Себастиан се надвеси над нея и Ред с изумление видя как се опитва да вкарва огромния си кур вътре в нея.
– Това никога няма да влезе!
– Напротив, ще влезе, малката... ще влезе и в задничето ти, но в това ще се увериш после.
– Какво? Няма начин... ах! – Ред се сви от болка. Очите ѝ се напълниха със сълзи, не, не, той не трябваше да прави това, сега я беше наранил сериозно, ето, тя дори кървеше! Ами ако не можеха да я излекуват после, как щеше...
Дланите му сграбчиха гърдите ѝ и ги стиснаха силно.
– Невинна и тясна, девствена малка курва... харесва ти да бъдеш пълна с кур, нали? Винаги си била такова добро момиченце... докато всъщност си една малка мръсница.
Ред простена неволно, думите му звучаха ужасно обидно, но тогава защо отново ѝ ставаше хубаво? Не... не, това не беше редно... тя беше добро момиче, послушно...
Мислеше, че той е приключил, когато курът му излезе от нея, но то беше, само за да проникне пак рязко и силно, толкова различно от първия път. Тя сведе очи надолу и наблюдава смаяна как огромният кур влиза целият в нея отново и отново, и всеки път удряше силно някакво място в нея, а тя трепваше от удоволствие.
– Чакай, чакай, какво правиш... не разбирам...
– Но е хубаво, нали?
Ред затвори очи, помъчи се да излъже, но тогава той проникна още по-дълбоко в нея и тя не можа да спре стенанието си.
– Да, да! Още! О, да! Не спирай!
Беше толкова хубаво! Тя се усмихна блажено и се отпусна назад, оставяйки тялото си на разположение на Волф. Тласъците му станаха още по-силни, брутални, но болката беше прекалено незначителна, за да се мери с удоволствието, което грамадният му кур ѝ носеше. Ред дори не осъзнаваше, че продължава да стене точно като безсрамна курва, и даже не ѝ мина през ум какво ще си помислят родителите ѝ, ако можеха да я видят сега. Несъмнено щяха да бъдат ужасени, но дори и да стояха пред нея, тя едва ли щеше изобщо да ги забележи, камо ли да им обърне внимание.
– Да! Да! По-бързо! ДА!!!
Първият оргазъм в живота ѝ я разтърси като земетресение. Ред не можеше да осъзнае ясно какво се случва, знаеше само, че Себастиан не спира да я чука и че е по-щастлива от всякога преди в живота си.
Замаяно го чу да ругае и изведнъж усети нещо течно и горещо да се излива вътре в нея, изпълни я още по-плътно и ѝ донесе още повече удоволствие. Нямаше представа какво е това, но чувството беше прекрасно!
Волф се дръпна от нея и се подсмихна, докато я гледаше.
– Нямаш идея каква гледка представляваш, малката. Зачервена, цялата в белези, покрита с кръв, пълна със сперма... Сега си моя. Принадлежиш ми... и ще те използвам когато и колкото си поискам.
Ред го погледна объркано.
– Но вкъщи ме чакат...
– Няма да се връщаш там. За теб "вкъщи" вече е тук. Когато не поемаш кура ми, ще пееш... и нали все пак трябва да ми се отплатиш по някакъв начин за кариерата, която ще ти осигуря? – зъбите му ухапаха корема ѝ, оставяйки поредния белег. – Наистина си толкова сладка... но може би ти ще бъдеш първата от откритията ми, която няма да изчезне... преди да е станала звезда.

Chapter Text

– Господин Хуберт!
Каролине поздрави весело, очите ѝ се плъзнаха по необичайното му облекло, изпълнени с весели искрици.
– Не съм свикнала да ви виждам в друго, освен в униформа. Отива ви... Почивен ден ли имате?
– Поне така си мислех – отвърна той с ирония.
– Е, поне хората не могат да се оплачат, задето полицията никога не е наблизо, когато имат нужда от нея – засмя се тя.
– Пък и ако почивният ми ден беше продължил по план, нямаше да ви видя и днес – думите просто му се изплъзнаха, докато гледаше усмивката ѝ и си мислеше, че всъщност единственото хубаво нещо да откриеш тяло в почивния си ден е идването на патоложката.
Каролине го стрелна с очи и бузите ѝ поруменяха въпреки студения вятър.
– Дайте да ви помогна – Хуберт взе един от куфарите ѝ, преди тя да се е замислила сериозно над казаното. – Вие ходила ли сте за риба?
– Аз? Не. Предпочитам да чакам рибата да дойде при мен в ресторанта, отколкото на реката – тя му се усмихна и той осъзна, че явно нямаше да забрави думите му. – Поне имахте ли добър улов?
– Да, обикновено хващам по нещо.
– Сигурно. Винаги ли рибите са хубави? Или се задоволявате и с по-невзрачни?
– Зависи от деня. Хубавите риби не винаги искат да се хванат на въдицата.
– Но когато някоя се хване, трябва да я изтеглите бързо – Каролине му хвърли още един поглед, преди да клекне на земята и да отвори куфара с принадлежностите си.
Защо имаше чувството, че вече не говореха за риба, помисли си той.
– Ако се откъсне и избяга, значи не е била за мен.
– Може да се върне и да се хване пак – очите ѝ винаги ли са били изпълнени със златисти точици както сега? Внезапно му се прииска да затъкне зад ухото ѝ непокорното кичурче, измъкнало се от плитката ѝ. – Стига да сложите достатъчно хубава стръв.
Хуберт бавно пусна другия куфар на земята. Вече беше сигурен, че не говорят за истинска риба.
– Е, тези, които извадих днес, са достатъчни за една хубава вечеря. Ако обичате риба... не че съм чак толкова добър в приготвянето, но знам няколко сносни рецепти.
На лицето ѝ бавно се изписа усмивка, още преди да вдигне глава към него.
– Господин Хуберт, да не би да ме каните на вечеря у вас?
Думите звучаха като въпрос, но по тона ѝ той беше сигурен какъв отговор иска да получи тя. Ако не чуваше ясно удоволствието ѝ от поканата, сигурно щеше да се откаже и да се престори, че е имал нещо друго предвид.
– Да. Елате в девет.
– Не съм казала, че ще приема – отбеляза Каролине шеговито.
– Казахте, че стръвта трябва да е хубава – той се наведе и затъкна кичурчето зад ухото ѝ, и за миг и двамата загубиха нишката на разговора при тази близост. – Тази е.
Каролине преглътна, сякаш се мъчеше да си спомни за какво се намират на студената поляна.
– Бива ви да ловите риба – каза само, но беше достатъчно потвърждение, че ще дойде. Хуберт осъзна, че е сдържал дъха си в очакване на отговора ѝ, макар да беше почти сигурен в него.
– Уменията не са всичко. Понякога човек просто трябва да има късмет...
– Ехо, Хубси! – Ридл се приближаваше, стъпвайки във всички възможни дупки и купчини пръст наблизо. Времето му насаме с Каролине беше свършило... засега. Франц се усмихна, като си спомни, че ще я види отново насаме съвсем скоро. Беше време да се погрижи за улова си, особено ако щеше да го готви довечера.
Незнайно защо обаче си мислеше, че нито един от двама им няма да обърне особено внимание на храната.

Chapter Text

Когато ѝ казаха, че Хуберт е бил ранен, Каролине изтърва двата плика с улики, които държеше, и се вторачи невярващо и изплашено в Гирвиц и госпожа Кайзер.
– Моля?! Ранен? Какво му е? Трябва да е нещо сериозно, щом се е съгласил да си вземе болничен! Ще се оправи ли? Господи, какво е станало?!
Гирвиц изглеждаше направо стреснат от бурната ѝ загриженост, а Кайзер изглеждаше, сякаш едва се сдържа да не се усмихне.
– Спокойно, госпожо Фукс, Хуберт не е ранен тежко. Раната не застрашава живота му.
– Простреляха го в крака – намеси се Гирвиц, като че ли смяташе, че това звучи успокоително. След като шефката му го изгледа сърдито, той побърза да добави: – Но нищо му няма! Размина му се на косъм, както и първия път, защото искаха да го убият...
Каро се подпря на близката колона, без изобщо да ѝ пука дали по този начин не унищожава улики. Имаше нужда от опора, иначе можеше да падне. Краката ѝ не я държаха.
– Какво?!
– Господин Гирвиц! – стисна устни Сабине и продължи с много по-мек тон: – Както казах, Хуберт е добре, напълно добре. Наистина има рана на крака, заради което се наложи да остане в болницата за известно време, но ще го изпишат най-много до два-три дни. Просто трябваше да се уверя, че има кой да се грижи правилно за раната му, иначе, ако зависеше от него, той още днес щеше да дойде на работа, макар че едва ходи – тя завъртя очи.
– Значи... – Каролине преглътна, мъчейки се да намери гласа си. – Значи той е в болницата?
– Да, но за кратко. Не се тревожете, скоро ще се върне на работа... сигурна съм, че едва ли ще го убедя да остане болнични повече от седмица.
Господи! Още ѝ беше трудно да диша. Хуберт беше добре! Е, поне много по-добре, отколкото можеше да бъде, ако се вярва на думите на Гирвиц. Искали са да го убият!
Ръката ѝ затрепери и тя отново изпусна плика с доказателствата. Но нали е добре, добре е! Боже господи, ами ако беше пострадал сериозно?!
– И защо никой не ме уведоми? По-рано? – чу се тя да пита ядосано.
Кайзер и Гирвиц се спогледаха.
– Ами, не мислехме, че...
– Ние с Хуберт сме приятели! – неволно Каролине беше повишила глас. – Всички вие сте знаели, че той е ранен, и дори през ум не ви мина да кажете на мен, която нямам и представа?
– Ами... не, наистина... не се сетихме... – замърмори Гирвиц.
– Да не би да мислехте, че няма да ме е грижа?!
– Никой не се съмнява, че ви е грижа, просто... не е наистина сериозно и сигурно затова...
Не се сетили! Тя грабна торбите и ядосано излезе, за да ги занесе в колата си. Значи Хуберт цяла нощ е бил в болницата, а тя така и не е разбрала! Естествено, не се учудваше, че той самият не ѝ се е обадил и не я е поканил да го посети. Със сигурност си мислеше някаква глупост като например, че така ще изглежда слаб, а той не обичаше да си признава, че има нужда от помощ. Когато не можеше да чува, не искаше никой да разбере, дори не отиде на доктор! Довери се само на нея...
Но сега не ѝ беше казал нищо, и то при положение, че всички други знаеха. Да не би той да не искаше тя да го посети? Но защо? Да не би да ѝ беше сърдит за нещо?
И този Гирвиц! Той беше виновен за всичко, ако той ѝ беше казал вчера...
С гневно изсумтяване тя се върна на местопрестъплението, за да довърши огледа. Веднага щом приключеше, щеше да отиде да посети Хуберт. Пък ако той не иска, ще се наложи да ѝ обясни защо!

– Чук-чук, може ли да вляза?
Каролине чу нещо като измърморване и без да чака повече, бутна вратата на болничната стая, в която беше настанен Хуберт. Усмихна му се и усети как я изпълва буря от чувства, когато го видя: радост, облекчение, съчувствие, обида, вина, гняв. Как той беше способен да я накара да изпита толкова много неща наведнъж?!
Забеляза ранения му крак и съчувствието и облекчението надделяха. Майчице мила, ами ако беше ранен сериозно!
– Здравейте, господин Хуберт.
Хуберт я гледаше, сякаш и той самият не беше сигурен какво чувства. Първо се намръщи, но докато се взираше в нея, изражението му омекна, поне за малко.
– Госпожо Фукс – тонът му беше сдържан, твърде сдържан, за да ѝ хареса. – Какво правите тук?
Каро седна на празното второ легло и остави на него плика, който беше донесла.
– Аз работя тук.
– Много духовито.
– Нали? Уча се от вас.
Той почти се усмихна.
– Още съм жив, засега не влизам в полето ви на работа.
– Е, да, на вас ви се получава толкова естествено – отбеляза тя, чувствайки странна нервност да я изпълва. Опита се да се успокои с това, че той изглежда добре; както винаги, само дето беше с тениска и панталон, а не с униформа, ала нервността ѝ вече не идваше само от притеснение за здравето му. – Впрочем сигурно щеше да ви е много смешно изражението ми тази сутрин, когато попитах къде сте и чух, че ви няма, защото сте ранен след стрелба.
Хуберт се замисли за миг и поклати глава.
– Не, нямаше да ми е смешно.
Явно не схващаше какво се опитва да му каже. О, ама какво си мислеше и тя. Хуберт не разбираше от намеци, иначе вече отдавна... да не си говорят на "вие".
– Опитвам се да ви кажа, че можеше да ми се обадите. Или не искахте да дойда да ви видя?
Изражението му го издаде, въпреки че той опита да отрече.
– Не, не, естествено...
– Ако искате, ще си ходя. Щом не ви е приятно да съм тук...
– Да съм казал, че не ми е приятно? – попита той рязко, почти сърдито. – Стойте на място.
Каролине се засмя.
– Арестувана ли съм?
Хуберт не отговори, само я погледна. Всичко в нея сякаш се обърна от този поглед.
После обаче той отклони очи и кимна към торбата, като че ли се опитваше бързо да я разсее:
– Какво има вътре? Нечие ухо?
– Ставате все по-добър – отбеляза Каролине иронично. Подаде му хартиената торбичка. – Не, това са няколко вкусни неща от пекарната, които най-вероятно не заслужавате, защото се обзалагам, че сте ужасен пациент.
Хуберт се ухили, извади един сандвич със салам и го захапа лакомо.
– С удоволствие ще се отърват от мен.
– Е, все пак ви ги давам. Храната тук напоследък не е много добра.
– Благодаря.
Каролине сви рамене и се опита тайно да прегледа крака му, докато той се хранеше. Хуберт, естествено, забеляза и дръпна завивката отгоре.
– Не, категорично няма да стане.
– Исках само да се уверя, че се грижат добре за вас...
– Достатъчно ми е и всички останали да ме ръчкат. Поне вие не го правете.
Идеше ѝ да завърти очи.
– Такъв сте... инат! Не е престъпление да имате нужда от помощ!
– След като аз съм този, който се занимава с престъпленията, аз решавам дали е така.
– Хубаво! – тя се изправи отривисто. – Трябва да тръгвам, имам работа. Оздравявайте бързо!
– Един момент, каква работа? Убийство ли е станало? Гирвиц нищо не ми е...
– А, не – изгледа го предупредително Каролине. – Категорично няма да стане! Когато лежат в болница, хората не разкриват престъпления. Кайзер и другите ще се справят някак си и без вас един-единствен път! Тъкмо криминалният свят ще събере малко сили, че иначе въздух не може да си поеме благодарение на вас! – усмихна му се, развеселена от киселото му изражение, и тръгна към вратата.
– К... госпожо Фукс!
Хуберт я повика колебливо. Каро се извърна с лудо биещо сърце.
– Благодаря, че дойдохте – измърмори той. Определено ѝ се струваше, че е щял да каже нещо друго, но какво, нямаше как да узнае.
– Моля. Доскоро, господин Хуберт.

Изглежда, че той се беше надявал тя да не го посещава повече - по каква причина, Каро все още не знаеше, освен че може би не искаше край него да има повече доктори от абсолютно необходимия минимум - но тя не можеше да се спре. Отби се пак по-късно да му донесе хубаво кафе, защото предполагаше, че му се пие, а отказват да му носят, и вечерта дойде "само" да го попита дали има нужда от още нещо, на което той отговори троснато, че има нужда от шоколад и е почти готов да извърши убийство за нещо сладко. Значи наистина беше на диета, но тя не се поколеба да му донесе от най-хубавите палачинки с банани и течен шоколад, за което Хуберт ѝ благодари няколко пъти.
Едва на следващата сутрин, вече запътила се към стаята му с чаша капучино и шоколад нуга в ръце, Каролине осъзна какво прави.
Майчице мила, проваляше диетата и лечението му, само защото си търсеше извинения да го види! Използваше слабостите му, за които много добре знаеше, за да е сигурна, че няма да я изгони!
Осъзнаването на егоистичното ѝ поведение я накара да спре насред коридора. Веднага изхвърли кафето в близката кофа и сложи шоколада в джоба на якето си, изпълнена със срам и разкаяние. Толкова беше отчаяна да посещава Хуберт, че неволно бе поела риска да му навреди, само и само той да не я отпрати! Как можеше да постъпи така?!
Трябваше да му се извини. И вероятно беше най-добре да го остави на мира най-после. Ако Хуберт не искаше да я вижда, беше безсмислено да се опитва да инсценира причини да се срещат...
Отнесена в мисли, Каро забрави да почука на вратата, просто влезе в стаята. Хуберт лежеше на леглото и спеше, а завивката му беше изритана встрани...
Майко мила.
Каролине спря като закована на няколко крачки от леглото. Неравното ѝ дишане, докато се взираше в ерекцията на Хуберт, проглуши собствените ѝ уши, така че не можеше да го вини, задето се събуди - но, о, определено щеше да е по-лесно, ако не беше се будил. Тогава тя можеше да избяга и...
– Каролине.
Гласът му беше дълбок, дрезгав, по-съблазнителен от всякога преди. С една малка частица от съзнанието ѝ, която някак успя да не се разтопи, Каролине осъзна, че той още не е напълно буден. Може би още мислеше, че сънува.
И очевидно не намираше нищо странно тя да бъде в съня му... който едва ли беше невинен. Точно напротив.
В следващия миг Хуберт скочи рязко в леглото, изръмжа от болка заради крака, изруга и дръпна одеялото към себе си.
– Госпожо Фукс! Какво, по дяволите... какво правите тук?
– Н-нуга – промълви Каролине, трепереща от нерви. Господи, щеше да има късмет, ако изобщо успее да излезе от стаята, без да падне по пътя - краката ѝ пак не я държаха, като вчера, само че сега беше по съвсем друга причина. С усилие извади шоколада от джоба си и го хвърли на леглото до Хуберт. – Донесох ви шоколад...
Той я гледаше така, сякаш очаква тя да скочи и да избяга. Каро си заповяда да се стегне. По дяволите, та тя беше лекар! Не трябваше да реагира така на подобно нещо!
Но беше и жена. А в момента се чувстваше много повече жена, отколкото лекар.
Ако той не беше изрекъл името ѝ по този начин, може би щеше да приеме нещата спокойно, или поне по-спокойно от сега.
– Да не би заради това да не искахте да идвам? – попита толкова делово, колкото можеше, и кимна към скута му. – Господин Хуберт, сутрешната ерекция е напълно нормална функция, в която няма нищо срам...
– Повярвайте ми, знам колко е нормална – прекъсна я той иронично, почти насмешливо. – Не се тревожете, не съм си и помислил, че госпожа доктор Фукс ще се смути от някаква си там сутрешна ерекция... за нея такива неща са напълно обикновени, дори когато...
Внезапното му млъкване я накара да вдигне глава. Каро се приближи до леглото и попита тихо:
– Искате ли да премерите пулса ми? Но се боя, че ще ви трябва калкулатор, за да го изчислите.
Хуберт я погледна с изненада.
– Какво означава това?
– А какво означава дори когато? – Каролине наклони глава. Хуберт не бързаше да ѝ отговаря. Тя седна на празното легло и кръстоса крака. – Да позная ли?
– Нужно ли е изобщо да го изричаме?
– Знам, че не сте много по приказките, но...
– Добре, съжалявам. По-точно не, не съжалявам, но се извинявам, че имам такива сънища за вас, щом ви разстройва – Хуберт се обърна по гръб, за да не я гледа. – Ще се постарая да спра.
– Първо, не можете да се накарате да спрете; това не е съзнателно действие, което се поддава на контрол. Второ, такива сънища са напълно нормални, така че няма за какво да се извинявате. И трето... не съм казала, че ме разстройва.
Той я погледна рязко.
– Какво?
Каролине се усмихна с доволство.
– Да не мислите, че не ви харесвам, господин Хуберт? Често ли се случва да ме сънувате така? И не, не питам от професионално любопитство.
– Не се случва често – отвърна Хуберт, устните му бяха извити така, сякаш и той вече се забавляваше. – Случва се непрекъснато.
– О! Ами... Е... – тя хвърли бърз поглед към вратата, после предпазливо се премести на неговото легло от страната на крака, който не беше ранен. – В такъв случай може би трябва да направим нещо по въпроса. Нали знаете, аз съм доктор... Искам да ви помогна да се почувствате по-добре.
Хуберт гледаше ръката ѝ, която бавно се спускаше по гърдите му.
– А другите доктори ще се съгласят ли с това лечение, ако влязат?
– Визитацията мина – прошепна Каролине. – Никой няма да влезе...
Тя отметна одеялото и установи с очарование, че ерекцията му изобщо не е спаднала, дори се извисяваше все повече от докосването ѝ.
– Не знам дали това е добра... Боже господи – протестът му прекъсна веднага, щом тя обви пръсти около ерекцията му и начинът, по който Хуберт изстена, я възбуди поне колкото той беше възбуден. Каро се усмихна отново и прехапа устна, развълнувана неимоверно от мисълта, че има такова влияние над него, че може да му достави удоволствие.
Тя смъкна надолу пижамата му и се зае за работа.

Chapter Text

Обикновено не правеха така.
Соня беше свикнала мъжете в участъка да не ѝ обръщат особено внимание; да се отнасят към нея главно като към секретарка, техническата част на отбора, онази, която се занимава с неща, прекалено скучни за тях, онази, на която често дори забравят да благодарят, все едно тя е робот или някаква програма, която няма чувства и емоции, която изглежда безформена в скучната униформа, с една и съща безбожно обикновена прическа всеки ден.
Затова тя толкова обичаше мисиите под прикритие.
Не само беше приятно да излезе от участъка и да общува с други хора, освен с колегите, но и можеше да облече съвсем различни дрехи от униформата, дори от това, което обикновено би облякла, можеше да бъде съвсем различен човек...
Можеше да бъде жена, и обожаваше да вижда как колегите ѝ го забелязваха. Особено един от тях.
Напоследък често имаше този късмет. Първо беше Клаудия от курса по танци, после - Съни, секси и глупава, а последният случай ѝ даде възможност отново да обуе къса пола и да покаже, че има не само чудесен ум, но и чудесни крака.
Хуберт определено не беше останал равнодушен и към този и костюм, нито към предишните.
Още докато тя излизаше от тоалетната и му се представяше в целия блясък на новата си дегизировка, очите му се присвиха и се плъзнаха към късата ѝ пола, оставайки насочени натам доста по-дълго, отколкото предполагаше благоприличието.
– С това все едно си почти гола – коментира той грубо.
Соня едва сдържа усмивката си.
– И твоето оръжие е почти достъпно, но не съвсем.
Очите му рязко срещнаха нейните.
– Не ми харесва да си облечена така.
Соня бавно пристъпи към него.
– Не ти харесва да съм облечена така... или не ти харесва другите да ме гледат облечена така?
– Добро момиче, ето, че и сама знаеш.
Дрезгавият му глас я накара да се присвие от възбуда. Ридл избра точно този момент, за да се присъедини към тях и да покаже жалкия си опит за маскировка.
– Какво ще кажете, добре ли съм?
– Супер – каза Соня, без да го поглежда, а наум го проклинаше.
После Щалер беше винаги край тях, когато с Хуберт се виждаха, а тя трябваше да прекарва повечето време в апартамента на заподозрените, където се изкушаваше наистина да изрисува колата на "куките", само и само да стане нещо интересно. И когато се върна в участъка, отново с нормалните си скучни дрехи, Соня вече не се забавляваше изобщо. Пак се беше превърнала в тяхната машина, в секретарката на екипа...
Преди двамата мъже отново да излязат, Хуберт се забави за миг зад нея, дъхът му погали врата ѝ, когато ѝ прошепна довечера да го чака да я вземе.
В дрехите, които беше носила на операцията под прикритие.
Беше мъчение да изчака всички да си тръгнат, за да се преоблече, и в същото време се страхуваше, че Хуберт също може да си тръгне, да е забравил какво е поискал от нея или изобщо да не го е казал сериозно...
Соня едва спря дълбоката си въздишка на облекчение, щом излезе от тоалетната и го видя да стои точно пред вратата. Очите му, пълни с глад, я огледаха от горе до долу.
– Тръгваме.
Компетентната и самоуверена Соня, обикновено така спокойна и овладяна, сега можа само да кимне треперещо, а ако беше опитала да каже нещо, гласът ѝ щеше да бъде също толкова тих и потрепващ... Едновременно мразеше и обичаше това, в което Хуберт я превръщаше, когато я погледнеше с този поглед. Никога нямаше да си признае пред него, разбира се, но копнееше за моментите, в които я гледаше така.
Понякога копнееше и той да хване ръката ѝ, докато вървят заедно, да я целуне, без това да е прелюдия към секса, да каже, че му харесва да я люби, а не както обикновено, че му харесва да я чука...
Но така стояха нещата и ако Хуберт искаше нещо повече от чукане, вече щеше да ѝ го е казал. Работеха заедно толкова години. Всеки ден. Часове наред.
За цялото това време нито веднъж не бяха отишли на истинска среща, нито веднъж не се бяха целували пред когото и да било, нито веднъж той не беше позволил на Щалер или на другите да разберат, че понякога Соня прекарва нощта в дома му.
И това я устройваше, наистина. Със сигурност не беше безусловно и вечно влюбена в него... поне така си мислеше. Просто понякога ѝ се искаше да има нещо повече, да знае какво би било да опита да бъде истински с него, да разбере дали той нямаше да се окаже идеалната половинка, която вече години наред търсеше безуспешно.
Но Хуберт не искаше това. Не искаше истинска, дълга, любовна връзка. Поне не с нея.
Нямаше значение. Тя не можеше да не се чувства поласкана всеки път, когато забележеше в очите му сексуален интерес, не можеше да не го желае, когато ѝ се предоставеше възможност да го има. И никога не съжаляваше, че му е позволила отново да я използва... защото и тя използваше него. Дори и да не възнамеряваше да се ожени за нея, Хуберт си оставаше най-добрият, с когото беше спала, а тя определено беше пробвала доста мъже.
По някое време на нощта на вратата се позвъни. Хуберт с неохота се откъсна от Соня и отиде да отвори, а тя си помисли недоволно, че ако неканеният гост беше дошъл няколко минути по-късно, никой от тях нямаше да има сили да прекъсне заниманията им, освен ако къщата не започнеше да гори.
– Какво правиш тук?
Соня чу изненадания и груб глас, с който Хуберт се обърна към посетителя. Явно не беше непознат, изгубил се в района.
– Здрасти. Минавах от тук и реших да се отбия да...
Това Аня ли беше? Соня се заля от смях и трябваше да притисне ръка към устата си, за да остане тиха, когато изпълненият с намеци глас на патоложката внезапно рязко замлъкна. Досещаше се защо - Аня сигурно беше видяла дрехите по пода, обувките ѝ, прашките ѝ, които паднаха още в коридора.
– Какво... какво...
– В момента имам гости. Трябва ли ти нещо? Упътване към вкъщи например? – попита Хуберт иронично.
– Аз... винаги си толкова непоносим! – изсъска Аня. Соня можеше да познае, че е засрамена. Да не би да беше дошла с надеждата да съблазни бившия си съпруг? Тя не го ли мразеше?
Непрекъснато го обиждаше и се опитваше да го уязви. Ако Хуберт не беше толкова разумен човек, сигурно отдавна щеше да я удуши, и то той щеше да знае как да прикрие престъплението. Аня имаше късмет, че не обръща внимание на злобните ѝ заяждания.
– Тогава ти какво търсиш при мен?
Логичен въпрос, помисли си Соня. Ако имаше толкова неща в Хуберт, които Аня не харесваше, защо продължаваше да се опитва да го сваля?
– Коя е тя? – попита внезапно Аня, игнорирайки въпроса му - сигурно защото ѝ беше неудобно да отговори. И без това тя винаги предпочиташе да напада. – Някоя, с която си ми изневерявал и преди?
– Ако ти бях изневерявал, щеше да разбереш, повярвай ми. Изобщо нямаше да се постарая да го крия. Не ти влиза в работата с коя спя сега, така че ако това беше всичко...
Соня се изправи в леглото, нетърпелива Хуберт да се върне при нея, но вместо това чу патоложката да се заяжда отново:
– Не, не беше това! Гумата ми е спукана. Трябва да ми я смениш, иначе не мога да мръдна от тук!
За миг имаше тишина. Соня предположи, че Хуберт сравнява двете възможности - да помогне, както винаги правеше, и да прекара още време с жената, която не понасяше, или да се върне в леглото и да прави секс с онази, която го чакаше там.
Ако, разбира се, изобщо имаше нещо вярно в историята с гумата...
– Стой си тук тогава – отвърна Хуберт; явно той не вярваше да има. – Или се обади на Язид, знаеш му номера. Сега ме извини, имам по-приятни неща за правене.
Соня се усмихна доволно, когато чу как вратата хлопна. Хуберт се върна при нея, клатейки глава с досада.
– Тя още те обича – каза Соня, любопитна да разбере дали и той го знаеше.
– Тя обича да се налага – поправи я Хуберт. – И е самотна.
– А може би просто не знае как да обича – измърмори Соня.
Продължаваше да е убедена, че Аня все още обича бившия си съпруг... и че вероятно му завижда. Той беше продължил напред, а тя не можеше. Бе искала да го промени и не беше успяла, но въпреки всички неща в него, които ѝ се искаше да бъдат различни, продължаваше да го обича напук на самата себе си. На Соня донякъде ѝ беше жал за нея. Аня не можеше да се върне при Хуберт, нито да го преодолее. Беше обречена да остане в това състояние, сама, вечно недоволна от живота. Нищо чудно, че винаги се държеше така зле с всички.
– Достатъчно сме говорили за нея – Хуберт грабна Соня на ръце и притисна гърба ѝ в стената. – Сега искам да те чукам.
Проникна в нея бавно, сякаш я дразнеше, после внезапно стисна китките ѝ с пръсти и ги прикова над главата ѝ, изпълвайки я докрай с мощен тласък. Соня извика от удоволствие.
Беше напълно забравила, че патоложката може още да е навън. Но и да помнеше, едва ли щеше да се спре.

Chapter Text

– Благодаря, че предложихте да ме закарате – каза Каролине, когато патрулката паркира пред дома ѝ. Беше използвала "предложихте", макар че това всъщност не беше точната дума. След като върнаха Лея в болничната ѝ стая, Хуберт просто беше заявил, че ще откара госпожа Фукс вкъщи, и беше отворил вратата на стаята с категоричен жест.
Напоследък му ставаше навик да я кара донякъде. Каро се тревожеше повече, че на нея ѝ става навик да бъде возена от него. Беше толкова хубаво да не трябва да се тревожи за всички досадни неща по колата, за пътя, да се отпусне... да знае, че Хуберт се грижи за нея.
А сега тя наистина имаше нужда от това. Последните два дни бяха особено изморителни и изпълнени с тревожни моменти. Само преди два часа някакъв умопобъркан убиец я беше взел за заложница, а после и Лея се беше оказала в опасност. Хуберт може и да не беше добър с думите, но беше очевидно, че иска да ѝ спести поне малко стрес и тя му беше много благодарна.
– Да ви закарам ли утре на работа? – попита Хуберт, без да обърне внимание на благодарността ѝ - сигурно защото го смущаваше.
– Ако искате... ако ще ви пречи, мога да взема такси...
– Няма да ми пречи – прекъсна я той. Категоричността в тези думи я накара да се усмихне.
Каролине се обърна към него и си спомни за поканата, която беше отправила вчера. Хуберт беше приел... преди да се окаже, че трябва да провежда наблюдение. Но сега беше тук... по-близо до дома ѝ, отколкото когато и да било друг път. Тази мисъл прогони всичко друго от главата ѝ.
– Аз... пие ли ви се още чаша вино? – гласът ѝ беше много тих, но не успяваше да се накара да говори по-силно. Мъжете не обичат преследващи жени, не обичат жената да е тази, която кани на среща, поне повечето. Не беше сигурна дали при него е така, но последното, което искаше, беше да го отблъсне от себе си.
Хуберт въздъхна дълго. Едната му ръка все още стискаше кормилото и той гледаше напред, а не към нея, когато отговори:
– Не мисля, че... това е добра идея точно тази вечер.
– Защо не? – тя би разбрала, ако той я намира прекалено настоятелна, но това уточнение за момента като че ли означаваше нещо друго.
– Днес имахте травмиращо преживяване. Едва ли е удачно точно сега да...
– За бога, знам много добре какво искам – прекъсна го Каролине възмутено. – Ако просто не ми се оставаше сама, щях да ви кажа, Хуберт! И за ваша информация, не бих се хвърлила на врата на никого, само защото ми се е случило нещо неприятно! Понасям добре лошите неща. Не съм живяла само сред цветя и дъги. Забравихте ли къде бях, когато се запознахме?
– Добре, добре – надвика я той с примирен тон. – Не исках да прозвучи така!
– А как искахте да прозвучи?
Очите му бавно срещнаха нейните.
– Това е прекалено важно, за да рискувам да го съсипя.
Тя осъзна думите му и сърцето ѝ внезапно заби два пъти по-бързо. Каро почти не усети как се приведе към Хуберт.
– Няма да съсипваме нищо. И за мен е много важно... и искам... искам да дойдете, Хуберт. Не защото съм стресирана или самотна или от благодарност, а защото... защото искам да сте с мен.
– И аз го искам – промълви той. Ръката му пусна кормилото, за да я погали съвсем леко. Първо само опакото на дланта му я докосна, и колкото и бегла да беше ласката, накара кожата ѝ да настръхне; после, сякаш не можеше да се сдържи, той опря длан в бузата ѝ и полека придърпа лицето ѝ към своето, бавно, почти неусетно. Каролине се наведе напред като движена от магия, цялата превърнала се в копнеж. В момента, в който устните им се докоснаха, пред затворените ѝ очи сякаш избухнаха фойерверки. Почти не можеше да повярва, че това най-сетне се случва.
Целувката започна плахо, почти страхливо, но почти веднага се промени. Хуберт се наклони към нея, устните му се движеха нежно и настоятелно върху нейните, сякаш не можеше да ѝ се насити. Брадата му леко я драскаше, но тя не би заменила това чувство за нищо на света. Вдигна ръка към лицето му и се наслади на лукса да го докосне, нещо, което беше искала да направи толкова отдавна. Чу как той изпъшка и горещият му дъх се вля в нея през устните ѝ. Каролине потрепери, притискайки тялото си в неговото толкова плътно, колкото беше възможно в момента. Усети ръцете му да се заравят в косата ѝ, придърпвайки лицето ѝ още по-близо, езикът му погали долната ѝ устна.
Последното на света, което искаше в момента, беше да спират, и въпреки това не можеше да продължава така, искаше още толкова много, да го докосва, да го прегръща, да... - а колата беше толкова тясна и неудобна!
– Дали... да не... влезем вътре? – прошепна, дръпвайки се съвсем малко.
В миг съжали, защото думите ѝ сякаш върнаха способността на Хуберт да се контролира и държи на разстояние и той веднага я пусна, кимвайки рязко.
– Една чаша вино ще ми дойде добре.
Докато слизаха от колата, го чу да мърмори тихо: "Или една бутилка". Прехапа устна, за да не се усмихне. Може и да се опитваше да изглежда спокоен, но със сигурност целувката беше развълнувала и него така, както нея. Трябваха ѝ три опита, докато успее да отключи.
– Хубаво е – отбеляза Хуберт, оглеждайки дома ѝ, но звучеше по-скоро сякаш търси нещо безопасно за казване, отколкото наистина го мисли - най-вече защото по начина, по който се оглеждаше нервно, едва ли успяваше да забележи каквото и да било.
– Благодаря. Седнете, аз ще налея...
Ръцете ѝ продължаваха да треперят от вълнение, докато сипваше вино в две чаши. Внимаваше много да не ги счупи и ѝ се стори, че отне цяла вечност да ги напълни дори не наполовина. Върна се бързо в хола и за миг спря на място: Хуберт не беше приел поканата ѝ да седне, дори не си беше свалил якето. Когато тя му подаде едната чаша, той я взе много внимателно, за да не докосне пръстите ѝ.
Продължаваше да се сдържа, навярно защото още се тревожеше, че тя не мисли ясно. Каролине въздъхна и отпи малка глътка. Блестящото червено вино ѝ даде нова идея. Ами ако облече нещо малко по-разголено? Имаше една червена рокля, която ѝ стоеше великолепно.
– Сега идвам, само ще отида да се измия – каза тя на Хуберт.
Той кимна, без да я поглежда. Каро се възползва от това и незабелязано взе ключовете си от плота. Не че смяташе да го държи тук насила, но ако той искаше да си тръгне, можеше поне да ѝ каже "довиждане", а не да го направи тайно.
Дори не си направи труда да затвори вратата на стаята си, съблече скучната кафява блуза и дънки за секунди и измъкна роклята от гардероба, но докато я сваляше от закачалката, внезапно я обзеха съмнения. Хуберт и преди я беше виждал в съблазнителни дрехи, и какво? Освен това той щеше да разбере, че се е облякла така заради него, нямаше начин да повярва, че просто е решила да се премени в най-хубавата си рокля. А ако въпреки това си тръгне...
Тя сложи роклята пред себе си и се погледна в огледалото. После внезапно пусна закачалката.
Понякога човек просто трябва да сложи картите на масата.
Достатъчно дълго си бяха играли на тайни погледи и недомлъвки. Дори Лея беше попитала "Мамо, спиш ли с този полицай? Не? И какво чакаш още? Очевидно сте луди един по друг!".
И тя не искаше да провали нещата. Но ако не предприемеха първите стъпки, просто нямаше да има нищо за проваляне. Какво още чакаха? Бяха достатъчно зрели, за да правят каквото искат, а вместо това се държаха като тийнейджъри без никакъв опит във връзките.
Не, тя няма да чака повече.
Все пак не се осмели да слезе долу гола. Но и не остана по бельо. Грабна само червения си халат и затегна колана хлабаво, оставяйки го достатъчно разтворен, за да се вижда с просто око, че не носи нищо отдолу. Спусна се боса по стълбите, толкова напрегната, че едва дишаше. Изведнъж си спомни, че Хуберт знаеше как да разбива ключалки. Ами ако вече си беше тръгнал?
– Добре ли сте? Забавихте с...
Той млъкна, когато я видя. Каролине спря за миг на вратата на хола и събра цялата си останала смелост, за да измине последните стъпки. Поне той още беше тук!
Хуберт остави чашата на плота, без да сваля очи от Каро.
– Какво правиш?
Сигурно това просто му се изплъзна, но за нея беше всичкото уверение, от което се нуждаеше. Отношенията между тях вече не бяха официални и колегиални. Тя застана пред него, малко засрамено свеждайки поглед. Ами ако той не харесаше тялото ѝ?
– Винаги си толкова далечен... снощи замалко да дойдеш, но после... помислих си, че сега, когато най-после си тук, не искам да рискувам да се отдалечиш отново – погледна го плахо. – Ако просто се тревожиш дали съм добре - добре съм, наистина. Ако има някаква друга причина, поради която не искаш...
Думите ѝ бяха прекъснати от ахване, когато Хуберт внезапно сложи ръце на кръста ѝ и я дръпна към себе си.
– Как можеш да си помислиш, че не те желая? – попита троснато той, почти ядосано. – Погледни се... – неговите очи се сведоха към деколтето ѝ, към гърдите ѝ, дишането му се учести. – Прекалено си красива. Не заслужавам всичко това.
– Говориш глупости – тя се усмихна на комплимента, хвана го за якето и дръпна лицето му към себе си. – Ти си прекрасен, Франц Хуберт.
Вгледа се в очите му, надявайки се, че той вече е разбрал колко греши, като мисли обратното. Погледът му остана непроницаем, но ръцете му я стиснаха по-силно.
– Сигурна ли си, че не искаш да си тръгна?
– Абсолютно – прошепна Каро. Чакаше с трепет, съзнавайки, че той все още не е взел решение.
И тогава едната му длан се плъзна бавно нагоре по гърба ѝ. Топлината и интимността на докосването през тънкия халат накара пулсът ѝ да скочи до небесата. После другата ръка последва първата, докато двете не стигнаха до раменете ѝ, където халатът едва се крепеше.
Хуберт хвана краищата с пръсти и постепенно ги дръпна настрани, при което хлабо вързаният колан се отпусна напълно и платът се отдръпна от тялото ѝ.
Хуберт я гледаше така, сякаш тя беше богиня, неземно същество, на което той дължи преклонение. Никой никога не я беше гледал по този начин.
Той наведе глава и целуна кожата ѝ малко под шията. Каролине издиша тежко, несъзнателно приближавайки тялото си към неговото. Той пусна халата и непотребната дреха се свлече безшумно на пода.
Тогава ръцете му я обгърнаха, наистина я обгърнаха, притиснаха се в нея без никакви бариери, плавно опирайки я в него; тя потръпна от усещането за студения плат на якето му и всички дрехи, които ги деляха. Провря ръце под якето и погали гърба му през ризата.
– Хуберт...
Не можеше да се сдържи да не произнесе името му, беше толкова щастлива, че той най-сетне е тук с нея. Дори да искаше да каже нещо повече, прекъснаха я устните му, поемайки нейните в гладна целувка. Каро мигновено усети разликата. В колата той просто ѝ се наслаждаваше, отдаваше се на момента, без да има някакви конкретни намерения. Това сега бе целувка на прелъстител, на мъж, който е решил какво иска и има намерение да го получи.
Ключовете за входната врата лежаха долу, в джоба на халата ѝ, но беше очевидно, че няма да се нуждаят от тях тази вечер.
Хуберт прокара ръце по краката ѝ, после внезапно я повдигна нагоре и опаса бедрата ѝ около кръста си - устните им се разделиха за около половин секунда, преди той да ги слее отново, сякаш не искаше да спира да я целува дори за миг. Тя издиша изненадано и прошепна:
– Не съм ли много тежка?
Усети усмивката му срещу устните си, после той я понесе по коридора.
– Мога да нося всичко, което е толкова безценно.
Безценно! А само като си помислеше, че се бе тревожила дали той я харесва!
Вратата на спалнята ѝ още беше отворена. Хуберт с очевидно нежелание остави Каро до леглото и започна да сваля своите дрехи. Тя се опитваше да му помага, но от нетърпение май само му пречеше. Пистолетът му издрънча на пода, когато кобурът падна от раменете му. Каролине дори не обърна внимание на оръжието, съсредоточена в свалянето на ризата на Хуберт. Той събличаше дрехите си с бързи, съсредоточени движения, нетърпелив поне колкото нея. Тя едва изчака всичко да падне на земята и го прегърна плътно, устните ѝ оставиха пътечка от целувки по гърдите му нагоре към шията.
Хуберт изръмжа тихо и стисна бузите на дупето ѝ в шепи, после внезапно рязко си пое въздух.
– Спри. Спри, чакай, нямам презерватив.
Тя също нямаше. Колко глупаво! Но беше чакала това прекалено дълго, за да спре заради нещо толкова досадно!
– Няма значение. На моите години не е твърде вероятно да забременея, не страдам от никакви болести и съм сигурна, че ти също...
Хуберт промърмори нещо като "Въпросът е принципен", но не я спря, когато тя го дръпна към леглото - щом краката ѝ се опряха в него, той я събори върху завивките и се надвеси над нея. Почти не я докосваше, в очите му сякаш имаше пламък.
– Искам да целуна всяка част от теб. И в същото време искам да те обладая и да те накарам да крещиш името ми – гласът му беше нисък, дрезгав, изпълнен с първично желание. Силна тръпка разтърси тялото ѝ.
– Започни с второто – прошепна тя задъхано. – После ще имаме време за първото...
Пръстите му се промъкнаха между бедрата ѝ и я погалиха чувствено, преди средният да проникне в нея, карайки я да изстене с нужда.
– Наистина ме желаеш, нали? – измърмори Хуберт, докато я измъчваше с леки, бавни тласъци на пръста си. – Може би все пак ще започна с първото... просто за да проверим колко време ще е нужно, за да те подлудя напълно.
– Вече си го направил – промълви Каролине, без да може да сдържи усмивката си.
Той целуна устните ѝ, продължавайки да я измъчва. Тя също протегна ръка надолу, опитвайки се да му отвърне със същото сладко мъчение, но той я спря, преди да е стигнала до ерекцията му. Притисна устни в китката ѝ и продължи да целува ръката ѝ все по-нагоре, сякаш наистина бе решил да я подлуди. Каро издаде умолителен звук, мъчейки се да го придърпа между бедрата си. Хуберт вдигна глава и я погледна, погледът му гореше. Намести се точно където тя го искаше, членът му започна да я изпълва постепенно, сякаш иначе можеше да я нарани. Ако тя не беше толкова възбудена, би могъл, защото определено не беше малък, но сега само увеличаваше нетърпението ѝ. Тя го стисна за раменете и ноктите ѝ одраскаха кожата му, карайки го да се подсмихне за миг.
– Леко, котенце...
Каролине само изстена, когато той най-сетне я изпълни докрай с един рязък тласък.
– Господи! Да!
Хуберт зарови ръка в косата ѝ и повдигна лицето ѝ към своето, за да продължи да я целува, докато се движеше в нея все по-силно. Езикът му проникна в устата ѝ, поемайки звуците на удоволствието ѝ. Струваше ѝ се, че всеки момент ще полети и ще се озове право на седмото небе. Всъщност може и вече да беше в Рая...
Той пусна главата ѝ, за да погали гърдите ѝ, пръстите му нежно обиколиха зърната ѝ. Каро прехапа устна и стисна очи, разтапяйки се под ласките му. Не си спомняше друг мъж да ѝ е носил толкова наслада, да я е боготворил така. Всяко негово докосване ѝ носеше чувството, че тя е най-важното нещо на света за него.
Франц беше казал, че не я заслужава, но сега на нея ѝ се струваше, че той е повече, отколкото тя заслужава. Съдбата трябва наистина много да я обичаше, щом ѝ беше изпратила този прекрасен мъж, който дори не съзнаваше колко е удивителен.
Пръстите им се сплетоха, когато върховното удоволствие настъпи в един и същи момент и за двамата. В този миг Каролине почувства с абсолютна сигурност, че точно това е мъжът за нея. Искаше да е с него, и го искаше завинаги.

Едва доста по-късно, когато се върна в хола да вземе виното, тя установи, че телефонът ѝ е звънял по някое време, и я беше търсила Лея. Веднага ѝ се обади, макар че вече беше посред нощ.
– Лея, добре ли си? Какво е станало?
Чу дъщеря си да се смее.
– Нищо, мамо, просто се обадих да питам дали... хм... Хуберт те изпрати до вкъщи? Но след като не ми вдигна толкова време, предполагам, че изпращането е минало добре... и той още е там, или?
– Лея Фукс! – възкликна Каролине, едновременно възмутена и смутена.
– Спокойно, мамо, няма да ви преча повече! Затварям, уморена съм, а сигурно ти така или иначе имаш нещо... хм... по-интересно за правене от това да си говориш с мен! Впрочем Хуберт е голям късметлия, дано го знае!
Лея затвори, преди майка ѝ да успее да каже още нещо. Каролине поклати глава, но се усмихна. Хуберт ли бил късметлия? По-скоро тя се чувстваше най-голямата късметлийка на Земята... а може би и двете неща бяха верни?

Chapter Text

Трябваше да се венчаят през юни.
Трябваше, но нещо все изскачаше - сума малки неща, които просто се изпречваха на пътя им. Първо отвориха нов магазин в селото и някой трябваше да се справи с конкуренцията, а Мими - вече престанала да бъде цветарка - полагаше всички усилия. После майката на Якоб се разболя - кой може да мисли за подготовка на сватба в такава ситуация? - и изчакаха с приготовленията, докато тя оздравя, което отне няколко седмици. После най-добрата приятелка на Мими трябваше да замине при брат си за раждането на първата му рожба и Мими настоя да я изчакат, защото не искаше да се омъжи без нея.
Сега сватбата беше насрочена за първите дни на октомври. Мими знаеше, че ако не се оженят тогава, ще трябва да чакат до пролетта, защото сватба през зимата си беше невъзможна мисия.
– Мими, любов моя, защо да не се оженим още днес? – питаше я напоследък Якоб, прегръщаше я откъм гърба и я целуваше по брадичката.
– Знаеш, че майките ни няма да ни простят, ако не вдигнем голяма, пищна сватба, за която да се говори с години! – засмиваше се тя, слагайки ръце върху неговите, които бяха на корема ѝ. – Вече започнахме да планираме и поръчваме толкова неща... Как ще обясним на хората, че вече сме се венчали и трудът им е бил напразен? Освен това много искам Лиза да присъства...
– Знам... Имаш право – въздишаше Якоб, завърташе я към себе си и я целуваше нежно. – Мога да почакам още малко. Търпението е добродетел, нали?
– Разбира се – отвръщаше Мими усмихнато, но усещаше как усмивката ѝ болезнено опъва устните ѝ и иска да изчезне.
Времето минаваше и вече беше септември, а навън, напук на летните предричания, ставаше все по-хладно и дъждовно.
В един студен и мъглив ден се върна и Мускета. Беше си взел един месец отпуск от работата си като телохранител на краля, за да посети Якоб и Мими. Първите му думи бяха:
– Оженихте ли се, или още не?
– Още не – засмя се Якоб. – Планирахме го поне сто пъти, но все нещо ни пречеше. Сега обаче вече сме избрали датата.
– Значи съм се върнал точно навреме! – отбеляза Мускета. Очите му се плъзнаха към Мими, която стискаше нервно пръстите си. Тя го погледна, прехапа устна и отмести очи.
Гласът ѝ, противно на държанието, беше много ведър - дори неестествено:
– Толкова се радваме, че ще можеш да присъстваш! Ще направя чай, за да го отпразнуваме, тъкмо ще може да се стоплите! – тя тръгна към къщата, но спря, когато Мускета я извика.
– Не си прави труда за чая, по-добре донеси малко вино, ако има... с него по-хубаво ще се стопля.
– Разбира се, естествено – отвърна Мими през рамо, без да го поглежда, и побърза да влезе вътре.
Мускета помогна на Якоб да пренесе дървата, които тъкмо бяха нацепени, и междувременно двамата си разказваха какво ново. Мими ги чуваше, докато наливаше виното, колкото и да не ѝ се искаше да подслушва.
Внезапно спря неподвижно.
– Не се оплаквам, господарю... кралицата беше доста скучна, но имаше много хубава дъщеря.
– И сега принц ли ще ставаш? – разсмя се Якоб.
– А, не, глупости. То беше само така... да минава времето.
– Мускет, друже, трябва да се задомиш! Нищо не може да се сравни с това да бъдеш обичан... и да обичаш.
– Ха, вие още не сте се задомили, та аз ли? За никъде не бързам...
– Не се ли влюби в тази принцеса?
– Няма как да стане.
– Защо? Да не би да си влюбен в друга?
– Да не говорим за това, господарю. Няма смисъл... тя вече си има мъж.
Бузите ѝ бяха поруменели, докато нареждаше масата. Не искаше да слуша този разговор, не искаше!...
Най-сетне двамата влязоха и седнаха на трапезата. Мими продължи да шета, намирайки си извинение да не седне при тях, макар те да я канеха многократно.
– Вие заедно ли живеете? – попита внезапно Мускета. – Мислех, че още не сте женени...
Мими се изчерви още повече - добре че беше с гръб към тях и те не можеха да го забележат.
– Не бъди старомоден – отвърна Якоб, без да се притесни. – Обичаме се, ще се женим, защо да не живеем заедно?
– Почтените момичета... – промърмори Мускета.
– Непочтена ли ме наричате, господин Мускет? – Мими рязко се обърна към него с ръце на кръста. Бузите ѝ пламтяха.
Той срещна очите ѝ.
– Не знам, почти не те познавам.
Тя издиша гневно, за миг останала без думи.
– И смеете да говорите така, след като сте се възползвал от дъщерята на своя работодател?!
Вместо да се смути, Мускета се подсмихна развеселено.
– Да не казваш, че аз съм направил от нея непочтено момиче?
– Не знам, почти не ви познавам! Но ако съдя по вашето нагло...
– Хей, хей! – намеси се малко нервно Якоб. – Успокойте се, какво е това нещо? Превърнахте кухнята ми в бойно поле!
– Но той каза, че съм непочтена! На негова страна ли си?
– Всъщност той каза само...
Мими ахна невярващо, хвърли престилката си и излезе забързано навън.
Знаеше много добре, че Мускета наистина не е казал нищо особено. Знаеше и, че не постъпва много почтено, като спи с мъж, за когото още не е омъжена. Не разбираше само едно... защо се беше ядосала така.
Тя отиде в задната градина, където работеше през свободното си време последните месеци. Цветята винаги я успокояваха - въпреки че вече не беше цветарка. Всъщност сега ѝ харесваха още повече, защото не се налагаше да ги къса. Оставяше ги да растат свободни и щастливи и само малко им помагаше...
– Мими.
Тя изтръпна. Мускета беше застанал на няколко крачки от нея в тъмната градина. Мими стисна нервно плата на роклята си, преди да се извърне.
– Якоб ли ме вика?
Мускета бавно пристъпи към нея. Тя усети силен импулс да побегне, но щеше да е неучтиво. И странно. Пое си дъх с усилие и остана на място.
– Не. Исках да ти се извиня. Забележката ми беше тъпа. Ти не си непочтена, това е очевидно.
Защо не се чувстваше доволна, запита се тя.
– Извинението... е прието. Връщайте се вътре, аз ей сега ще дойда.
– Защо ми говориш на "вие"? – попита той. Искрящо сините му очи се взираха в лицето ѝ, после се плъзнаха надолу към неспокойните ѝ пръсти. Мускета ги покри с ръка, спирайки движенията им. – Защо си толкова нервна край мен?
– Аз... аз... – Мими не можеше да измисли нищо разумно. Как беше възможно цялото ѝ тяло да трепери от това, че той докосва ръцете ѝ със своята ръка? Но точно така беше. – Трябва да се връщаме вътре – промълви.
Няколко секунди той не помръдна, после полека я пусна и кимна.
– Права си – направи ѝ път да мине и тя трябваше някак да успокои лудо биещото си сърце, за да тръгне.
Вътре беше стряскащо топло и светло. Мускета седна отново на масата и зачака Якоб да налее още вино, а Мими като в транс се върна към шетането.
– Е, вие двамата сдобрихте ли се? – попита шеговито годеникът ѝ.
– Да, да – отвърна тя вяло и разсеяно.
– Добре ли си?
– Да... просто си мислех колко много неща има да се свършат за сватбата и колко малко време имаме... Мислиш ли, че ще успеем навреме?
– Мога ли да помогна с нещо? – намеси се Мускета неочаквано. – Готов съм да работя здравата, за да не трябва да отлагате пак.
– Мими? – попита Якоб.
Тя преглътна. Понечи отново да стисне пръсти, но се спря - още усещаше докосването на Мускета по кожата си и не искаше толкова скоро да забрави спомена за него.
– Ще проверя.
Мускета си тръгна скоро, вече беше станало късно, а и той щеше да нощува в другия край на селото при един от приятелите им. Тръгването му би трябвало да ѝ донесе облекчение, но вместо това Мими усети празнота и разочарование, че го няма.
Когато Якоб я подкани да си лягат, тя каза, че ще остане да свърши още някои неща и се качи в спалнята едва когато беше сигурна, че той е заспал дълбоко.
Тя обаче не можеше да заспи.
Виждаше в мрака две ярко сини очи, чуваше тих шепот и усещаше докосването на една голяма, силна ръка.

Мускета им гостуваше всяка вечер след това. Майката на Якоб още беше на бани за допълнително възстановяване и затова Мими готвеше и сервираше на мъжете, но никога не сядаше с тях - чувстваше се прекалено нервна за подобно нещо. Налагаше ѝ се обаче да се справя с присъствието на Мускета не само вечер, а и през деня.
По негово и на Якоб настояване тя му намери задачи за вършене, свързани с подготовката на сватбата, а той идваше за нови или да ѝ се отчете кое как е свършил. Тъй като тези срещи се състояха главно на сергията на площада, Мими не беше толкова нервна, колкото ако би била сама с него, но в атмосферата се усещаше напрежение. Тя и Мускета внимаваха да се държат винаги много учтиво и възпитано, сякаш бяха напълно непознати, а не нещо като приятели.
Старанието му да помогне беше трогателно, но резултатите често не отговаряха на очакванията - например, бе наругал дърводелеца, който изработваше сватбената карета, разговорът бе преминал в бой и сега дърводелецът временно не можеше да си служи с дясната ръка. Фактът, че и без това протакал, защото бил мързелив, не беше извинение за Мускета да го пребие, но той очевидно смяташе обратното.
– Както и да е – въздъхна Мими, щом Мускета ѝ разказа малко смутено за случилото се. – Модата на сватбените карети и без това мина.
– Наистина съжалявам, че се получи така – повтори Мускета. – Исках само да го накарам да побърза.
– А вместо това го забави още повече.
Той въздъхна, погледна я за миг и се извърна към пазара, така че да не я гледа.
– Може би не трябва да се опитвам да помагам. Всичко оплесквам.
– Не. Искам да кажа, не объркваш всичко, просто така се получава – тя леко го потупа по гърба. Мускета я погледна и тя замря с ръка, все така докосваща го. – Няма значение. Моля те, не спирай да ми помагаш.
Той наклони глава - нарочно или не, това приближи лицето му към нейното.
– Помагам ли ти наистина?
– Да – прошепна Мими. – Да.
Очите му се впиваха в нейните. После внезапно се спряха на устните ѝ...
– Мими! Мими! – долетя гласът на Якоб от площада, стряскащо близо.
Двамата бързо се дръпнаха и Мускета се отдалечи от нея, а Мими започна припряно да подрежда отново стоката.
– Какво става? – попита Якоб, когато дойде при тях. – Изглеждате странно.
– Дърводелецът има малък проблем с ръката – обясни бързо Мими. – Мускета току-що ми каза. Но е обещал въпреки това да се опита да завърши каретата навреме.
– Е, тогава всичко е наред – Якоб я целуна по бузата и ѝ поднесе малко розово цвете - едно от последните за сезона. Сърцето ѝ се сви, но Мими взе цветето и се усмихна.
Два дни по-късно Якоб празнуваше сключването на голяма сделка с един богаташ от съседното село. С Мускета поляха случая подобаващо с няколко литра вино. Мими шиеше покривки в кухнята и беше доволна, че стои настрана от този гуляй - докато не чу шум от съседната стая, сякаш нещо тежко падаше на земята.
Уплашена изтича там и едва не се спъна в Якоб, който лежеше на пода до масата.
– Какво му направи?!
Мускета се изправи - очите му блестяха от изпитото вино и движенията му бяха по-бавни, но той поне нямаше вид, сякаш всеки момент ще се просне на пода до годеника ѝ.
– Господарят явно не носи на пиене. Не е свикнал...
– Напил си го?!
– Не съм го напивал. Просто пийнахме малко... но за него се оказа много.
– И сега? – Мими се наведе и погали Якоб по косата, обърна главата му, ала той не се събуди.
– Сега можеш да го залееш с няколко кофи студена вода... или да го оставиш да поспи, а утре да му намериш лекарство за главоболие.
Мими въздъхна. Беше ѝ жал да го полива с ледена вода, той така кротко спеше.
– И без това е време за сън.
Тя се опита да го повдигне, за да го занесе до спалнята, но това се оказа трудна задача - Якоб беше много тежък и отпуснат.
– Чакай, ще ти помогна – Мускета го хвана под мишниците, а Мими се зае с краката на Якоб. С известно усилие (изпуснаха го само веднъж, но от много ниско) успяха да пренесат Якоб до спалнята и да го оставят на леглото.
Мими се почувства засрамена, че Мускета влиза тук и измърмори напосоки:
– Утре сутринта има час за проба на сватбения костюм...
– Май ще го пропусне – отбеляза Мускета, блестящият му поглед се спря на нея - тя срещна очите му за един дълъг миг, после бързо излезе.
Слязоха долу. Мускета допи виното в чашата си, преди да каже:
– Късно е, ще си вървя.
– Искаш ли... чаша кафе? – попита Мими, нервна дори повече от обикновено. Не искаше той да си тръгва, макар да знаеше, че така е правилно и подобни мисли са ужасни от нейна страна.
– Да... няма да е зле.
Наблюдаваше я, сякаш тя беше диво животно, което се кани да улови - Мими неведнъж се извръщаше през рамо, докато правеше кафето, и неотклонно срещаше очите му.
Той не се смущаваше от това, че я гледа. Накрая и тя престана да се смущава. Престана да извръща поглед. Гледаше го... вероятно както той гледаше нея.
Стресна се, когато кафето едва не изкипя. Внимателно го сипа в чаша и му го занесе.
– Горещо е.
– Тогава ще изчакам да изстине – Мускета дори не погледна кафето, просто го остави на масата. Сините му очи не се откъсваха от нея. Понякога пробягваха до деколтето ѝ или до извивката на гърдите ѝ, незакрити от обичайния корсет, после се връщаха на лицето ѝ, още по-тъмни и искрящи.
Тя стискаше пръстите си толкова силно, че я заболяха. Не беше забравила докосването му и копнееше да го усети отново. Дори не можеше да измисли нищо за казване, което да звучи невинно. Нито пък той, изглежда.
Мускета протегна ръка и я сложи върху конвулсивно свитите ѝ пръсти. Те моментално се отпуснаха, изпълнени с непозната топлина.
– Цветарката Мими – каза дрезгаво той. Галеше пръстите ѝ със своите, проследяваше въображаеми линии върху кожата ѝ, а Мими трепереше от удоволствие, притворила очи. – Винаги толкова нервна край мен... Страхуваш ли се?
– Не... аз... да – тя издиша и отвори сивите си очи. – Не искам да...
– Да какво?
– Да бъда непочтено момиче – прошепна Мими.
Той погали дланта ѝ с палец.
– Почтените момичета не спят с никого преди сватбата... дори и с годеника си.
– Вярно е – Мими хвърли поглед навън. – Вече е много късно. Опасно е да прекосяваш цялото село по това време. Защо не останеш да спиш тук?
– Къде тук?
– На дивана.
– На дивана – повтори той, после я сграбчи през кръста и я притисна силно в себе си. – Подлудяваш ме, знаеш ли?
Преди да отговори нещо, устата му се впи в нейната и Мими изстена - дълбоко, страстно, жадно. Разтвори устни и езикът му потъна в нея, галейки я по начини, за които не беше и сънувала. Това нямаше нищо общо с нежните, романтични целувки на Якоб. Мускета я целуваше властно, гладно, с шокиращо безсрамие и дори грубост, която обаче не можеше да я уплаши.
Той плъзна ръка по гърдите ѝ, пое всяка поред в шепата си, галейки зърната ѝ с палец, докато не ги накара да настръхнат умолително.
– Не спирай – промълви Мими през устните му. – Моля те, не спирай.
– Това ми харесва – измърмори той, смъквайки роклята ѝ надолу. Гърдите ѝ се спуснаха свободно над нея и ръцете му продължиха инвазията си над тях. – Харесва ми да ме молиш...
– Мускет!
Мими беше шокирана колкото от него, толкова и от себе си. Не можа да сдържи вика на удоволствие, когато той пое в уста едно от зърната ѝ и сластно го облиза с език.
– О, господи! Да, да!
Якоб никога не беше правил подобно нещо с гърдите ѝ. Мими знаеше, че предпочита по-големи - "като дини" - а нейните далеч не бяха толкова големи, но Мускета им се наслаждаваше, сякаш са най-сладкият плод, който е вкусвал някога. Тя се облегна на масата, отчаяно търсейки опора.
Беше ужасно от нейна страна. Намираше се в къщата на Якоб, в кухнята на Якоб, и правеше ужасно непочтени неща с най-добрия приятел на Якоб, докато самият Якоб спеше горе, безпаметно пиян!
Но и да искаше, не можеше да спре това, а тя не искаше. Желанието между нея и Мускета се бе увеличавало с всеки миг, който прекарваха заедно, и щом веднъж вече се бяха поддали на изкушението, нямаше връщане назад.
Мускета свали изцяло роклята ѝ. Мими дишаше тежко, възбудена и трепереща, прехапала устна в безсилен опит да спре стенанията си.
– Господи, прекрасна си – той плъзна жадни устни по шията ѝ, при което тя изстена отново. – Съвършена...
– Гърдите ми са малки... устните ми не са като череши и носът ми не е съразмерен... – изрече тя, почти без да съзнава какво говори. Не можеше да забрави думите на Якоб за "идеалната жена".
Мускета я накара да го погледне.
– Това са глупости. Красива си. Прекрасна. Великолепна. Виж какво ми причиняваш – взе ръката ѝ, поставяйки я върху ерекцията си. Беше толкова възбуден, че панталоните едва я удържаха.
– Майчице мила! – прошепна Мими. Беше по-голям от този на годеника ѝ - или може би по-твърд. Не можеше дори да мисли в момента. Погали го плахо, очарована и любопитна. Мускета изпъшка.
– Ти ще ме довършиш. Изглеждаш толкова невинна... докато правиш неща, които...
– Които почтените момичета не правят – устните ѝ се отъркаха в неговите. – Бях почтена... преди да срещна теб.
– И аз не бях предател... преди да срещна теб.
Той я сложи да седне на дивана и бързо свали широката си блуза и панталона, преди да легне върху нея. Двамата се прегърнаха силно, слети в дълбока целувка, за която бяха копнели още от първия път, когато се прегърнаха.
Забранена. Грешна. И толкова желана.
Мими се изви под него, когато го усети да я изпълва - почувства се цяла, истинска, сякаш този мъж беше чакала досега. А той проникваше все по-дълбоко и по-дълбоко, тласкаше се в нея, карайки я да стене от удоволствие както никога преди. Струваше ѝ се, че той не е само в тялото ѝ, а и в душата ѝ, в самата ѝ същност. Двамата бяха едно цяло, не само телом, по всички възможни начини.
Едва сега разбра защо някои хора наричаха правенето на любов обладаване.
Тихите стенания, напускащи устните ѝ, се превръщаха във все по-силни викове, докато удоволствието ѝ растеше с всеки миг. Мускета я държеше здраво в хватката си, алчните му ръце се наслаждаваха на всеки сантиметър от тялото ѝ, което сега му принадлежеше. Мими едва можеше да диша, беше ѝ твърде хубаво, почти невъзможно да го понесе. С Якоб никога не се бе чувствала така, макар че той винаги се стараеше да ѝ хареса. Но той не събуждаше такива чувства в нея...
Никога не беше изпитвала нещо подобно.
Мускета изрече името ѝ с дрезгав, груб, властен глас - и изведнъж тя се разпадаше, свършваше, викаше и хлипаше в плен на невъобразим екстаз, вкопчила се в своя любовник, сякаш животът ѝ зависеше от това.
Потръпванията на тялото ѝ го доведоха до неговия собствен връх и той я стисна още по-силно, болезнено, но тя нито за миг не пожела да я пусне.
Когато телата им се успокоиха малко и страстта им беше донякъде задоволена, способността им да разсъждават се върна. Макар да продължаваха да бъдат едно цяло, вече не бяха само двамата - Якоб стоеше между тях. Мими не се чувстваше чак толкова гузна, колкото би трябвало, но вината несъмнено я обземаше. И тя усещаше, че и с Мускета се случва същото.
– Якоб не ме обича – каза тя, облегнала лице на силните му гърди. – Просто ми е благодарен, че го потърсих и разбрах кой е.
Мускета с рязко движение се дръпна от нея.
– Съжалявам – гласът му прозвуча иронично и хапливо. – Затова ли реши да се утешиш с мен?
Тя примигна наранено.
– Не се утешавам. Аз също не го обичам. Мислех, че съм влюбена в него, защото ми се струваше невероятен, но когато го опознах, разбрах, че не е. За себе си е егоист, а за мен е просто мил. Мил! Да се ожени, за да бъде мил!
– Какво ме интересува всичко това? – Мускета събра дрехите си от пода и започна да се облича. – Не че мисля, че е вярно, но не разбирам и защо ми го обясняваш.
– Помислих си, че... – Мими смутено сведе поглед. Почувства се глупава и използвана. Макар че всъщност тя му беше предложила да остане, и то без да очаква нищо повече от секс.
Докато я обладаваше, той беше толкова близък, открит пред нея, а сега стоеше настрани, студен и далечен. За нея не беше просто секс. Но за него? Не, тя не можеше да го повярва. Не беше възможно да я люби така и да не изпитва нищо към нея...
– Че какво? Че ще избягаме заедно към залеза? Не искам да отнемам момичето на приятеля си... колкото и да копнея по теб. Това е най-долното предателство – думите тежаха от себеомраза.
– Казах ти, той не ме обича.
– Не можеш да си сигурна. Може би само ти се иска да е така, защото ти не го обичаш. Но аз не мога да го предам...
– Току-що го направи – напомни Мими тихо.
Той преглътна.
– Да, вярно е. Не мислех. Никога не мога да мисля разумно, когато ти си около мен... – той застана пред нея и взе лицето ѝ в ръце. – Когато те прегърнах за първи път... ти беше толкова мека, нежна, ухаеше на цветя... Толкова невинна, така красива... Не исках да те пускам. Исках да обсипя шията ти с целувки, да сваля дрехите ти и да те усетя срещу кожата си...
Тя ахна.
– Мускет!
– Знам. Аз съм истинско копеле. Отнех живота на първия си господар, а на втория - годеницата...
– Якоб ще ти прости... – тя го придърпа към себе си, между разтворените си бедра. Отново го желаеше - сега и завинаги. – Усетих колко интимно ме прегърна... и ми хареса, защото вече те желаех. Влюбих се в теб...
– Но се съгласи да се омъжиш за Якоб – ръцете му стиснаха силно бедрата ѝ, оставяйки белези по кожата ѝ. Мими изпъшка.
– Само защото вече му бях обещала. Но всеки път, когато нещо отлагаше сватбата, аз бях доволна. Надявах се да се върнеш. Исках да те видя отново...
Мими го целуна жадно, увивайки се около него. Помогна му да издърпа панталона си надолу. Мускета я приклещи към дивана, телата им отново се сляха, движейки се сластно. Тя не можеше да повярва, че прави това, но всичките ѝ страхове и скрупули бяха излетели през прозореца. Искаше този мъж толкова силно, че нищо друго нямаше значение.
Същата нощ те напуснаха къщата, оставяйки само едно писмо след себе си. Още на другия ден се венчаха.
И нищо не им попречи.
(Що се отнася до Якоб, той наистина не им се разсърди особено и не страда изобщо заради Мими, дори беше облекчен, че не се налага да се ожени именно за нея, след като не я обичаше истински. Ожени се за друго момиче няколко месеца по-късно и когато след година се роди първото бебе на Мускета и Мими, с радост прие да му бъде кръстник.)

Chapter Text

В първия момент, в който две ръце го сграбчиха за якето и го задърпаха нанякъде, Хуберт предположи, че убиецът на лекарката го напада. Вече беше посегнал да извади пистолета, когато видя лицето на похитителя си и ръката му замръзна на кобура.
Каролине Фукс... последно нея беше очаквал. Макар че трябваше, тя винаги се появяваше изневиделица, дори когато не си я викал. Беше трудно да си представи, че такава красива жена е убийца, но не я изключваше от заподозрените.
– Пак ли вие? Какво искате?
– Толкова ли съм ви неприятна? – попита тя, сякаш много добре знаеше, че е обратното. Облегна се на затворената врата на малката стаичка - очевидно килер - в която го беше довела, усмивката на устните ѝ му напомни за животното, чието име носеше. Една хитра, игрива лисичка...
– Какво значение има?
– Има, господин полицай – Каролине се оттласна от вратата с лъстиво движение, което накара тялото му да се стегне от желание. Този път тя не носеше под халата широка блуза и панталони, а тесен клин и топ с дълбоко деколте. В ума му неканен се появи споменът за проклетото видео, донесено от Ханс, на което тя беше само по бански.
Ръцете ѝ отново се озоваха на коженото му яке и този път го придърпаха към нея. Устните ѝ се впиха в неговите сластно и приканващо, така неочаквано, че той дори не усети как започна да отговаря на целувката ѝ. Усещаше топлото ѝ тяло срещу своето, извивката на гърдите ѝ, притискащи се в неговите. Преди дори да помисли какво прави, уви ръка около кръста ѝ и я избута назад, докато не я притисна във вратата.
Каролине изстена и го прегърна през раменете. Той си даваше ясна сметка, че трябва да я отблъсне, но не можеше да отрече, че я желае.
– Това е лоша идея... – измърмори, отдалечавайки лице от нейното; краката му обаче отказаха да направят дори една крачка назад.
– Какво ѝ е лошото? – прошепна тя. Започна да го целува по врата, в същото време опитвайки се да смъкне якето му. – И двамата си имаме проблеми... Аз имам нужда от това... и ти също... тук е направо Ад... моля те...
Допреди 24 часа Хуберт нямаше и представа какво е да си подложен на психически грижи и да те разпитва някаква кретенка в бяла престилка за неща, които изобщо не ѝ влизат в работата, но сега вече знаеше - може би именно затова думите ѝ го трогнаха, и макар че сексът едва ли беше разрешение на какъвто и да е проблем, Каролине беше права за едно - той също имаше нужда от това. Имаше нужда да спре да мисли за жената, която беше обичал, докато тя обичаше единствено да го наранява, за съпругата, която почти си беше върнал, само за да я загуби отново.
И имаше нужда някак да преглътне факта, че така е много по-добре за него.
Якето му падна на земята. Хуберт плъзна ръце по бедрата на Фукс и се подсмихна тихо, когато тя потрепери срещу него. Клинът ѝ беше наистина страшно тънък, но въпреки това удобство предпочиташе да впие пръсти в голата ѝ кожа. Когато стигна до ластика, рязко дръпна клина ѝ надолу, а бикините ѝ паднаха заедно с него.
Дланите му отново тръгнаха нагоре по кадифено меката кожа, промъкнаха се под синия топ и обхванаха гърдите ѝ. Пълнеха идеално ръцете му, зърната ѝ се втвърдиха за секунда.
– Все още ли мислиш, че това е добра идея? Защото след малко няма да можеш да се откажеш.
Каролине изстена и сграбчи лицето му, притискайки устни в неговите.
– Просто ме чукай...
Той тласна езика си в устата ѝ и се наслади на отклика на тялото ѝ при инвазията.
– На врата на всеки мъж ли се хвърляш така?
Не можа да спре думите, въпреки че не му се вярваше предположението да е правилно. Най-малкото, ако беше така, тя вече би била в клиника за сексуално пристрастени.
Фукс обви единия си крак около неговите. Хуберт изръмжа, когато тя започна да се търка в него с диво нетърпение.
– И да ти кажа "не", няма да ми повярваш, нали? Решил си да мислиш най-лошото за мен...
Той сграбчи крака ѝ и го притисна с коляно към стената, докато разкопчаваше панталоните си. В момента изобщо не можеше да мисли. Единственото нещо в главата му беше да проникне в нея.
– Най-лошото според едни е най-доброто според други...
Дръпна я рязко към себе си, курът му потъна в нея. Каролине ахна, после тялото ѝ се изви назад, придърпвайки го още по-навътре. Беше дори по-влажна, отколкото той очакваше, путето ѝ се сви около него, стискайки го здраво. Франц изпъшка, притисна я към вратата и започна да се движи мощно в нея, толкова дяволски възбуден, че би могъл да свърши след секунди, ако си го позволеше.
Тя простена задъхано, устните ѝ засмукаха меката част на ухото му и зъбите ѝ го ухапаха леко. Той се тласна още по-силно в нея и по-дълбоко, възможно беше и да я нарани, но в момента нямаше никаква разумна част в него, която да се тревожи за това. А ако имаше, стоновете на Фукс напълно я изключиха. Едно нещо беше разбрал за тази жена, тя беше достатъчно самоуверена, за да се грижи за себе си; така че ако не искаше да бъде чукана грубо, щеше да го спре.
Определено се радваше, че тя не го спря.
Хуберт спусна устни по шията ѝ и издаде гневен звук, когато топът ѝ му попречи да продължи по-надолу. За да го свали, трябваше да свали първо халата ѝ, което нямаше да е лесно, предвид как Каролине се беше увила около него, впила ръце в раменете му. Вместо това просто го разкъса и отмести настрани досадния плат, за да ухапе твърдите ѝ зърна.
– О, мамка му – простена Каролине, путето ѝ се сви конвулсивно около кура му. – Да, да!
– От това ли имаш нужда? – попита грубо той. Уви пръсти около шията ѝ и я стисна, заглушавайки поредното стенание. – Това помага ли ти?
– Да – прошепна тя, гледайки го с притворени от удоволствие очи. Дори не опита да отмести ръката му от шията си. Той я стисна по-силно, после отпусна пръсти, наслаждавайки се на вибрацията от стенанието ѝ. Внезапно му се прииска да я съблече напълно гола и да вкуси всеки сантиметър от нея, да не спира да слуша тази музика за ушите, да я накара да вика.
– Ти... имаш нужда да... контролираш... – изрече тя накъсано, докато тласъците му ставаха все по-бързи и трескави.
Вярно ли беше? Или просто тя му даваше това усещане - че не е нужно да се сдържа, че може да бъде такъв, какъвто иначе не си позволяваше...
Стисна силно шията ѝ и прошепна в лицето ѝ:
– Мразя психоанализата. Спри или спирам аз.
– О, господи – гласът ѝ прозвуча задавено, умолителен и заповеднически едновременно. – Не спирай. Още! Да... Да... ДА!
Тя се разтресе под него, докато свършваше. Неговият оргазъм дойде почти едновременно. Някакъв останал здрав разум го подтикна да се дръпне, но тя не му позволи, вкопчвайки се още по-здраво в него.
– Не, недей!
Хуберт изруга и я целуна, пускайки шията ѝ, за да увие ръка около кръста ѝ и да я придърпа още по-плътно върху кура си. Свърши дълбоко в нея, пъшкайки от удоволствие, докато семето му я изпълваше.
Заподозряна или не, това беше най-страхотният секс, който беше правил от години.
Пусна я и се облегна до нея на вратата, докато дишането му се успокои. Какво да ѝ каже сега? Това беше неприятната част на спането с непознати - или почти непознати. Знаеше, че в последните месеци или години тя е преживяла твърде неприятни моменти, но това определено не беше подходяща тема.
– По работа ли сте тук? – попита Каролине, все още задъхана.
Хуберт не можа да сдържи усмивката си. Тя определено беше необикновена жена.
– Главно, да.
– Не мисля, че ви трябва помощ от психолог, между другото – отбеляза тя, извади кутия цигари от халата си и запали една. – Кажете ѝ да върви на майната си.
– Току-що го направих.
– Идеално – Каролине му предложи цигарата. Макар че обикновено не пушеше, сега той я взе и позволи на дима да изпълни дробовете му. Имаше нещо много по-приятно в пушенето днес, може би защото беше нещо, което тя харесваше.
– На вас терапията помага ли ви?
– По-скоро помогна дългият отпуск... и нещо друго – Каролине му се усмихна за миг, очите ѝ блестяха хитро. Лисица, красива малка лисица, помисли си той. – Вчера за първи път от много време не изпитах нежелание да работя... благодарение на двамата най-интересни полицаи, които съм срещала някога. Особено единият – тя протегна ръка за цигарата, но когато Хуберт ѝ я подаде, вместо да я вземе, Каролине го целуна. После, преди да е реагирал, се дръпна и започна да оправя дрехите си, които не приличаха на нищо. Наложи ѝ се да завърже колана на белия халат, за да прикрие гърдите си.
– Имам сеанс след малко. Един от последните, надявам се – устните ѝ се отъркаха в неговите за миг и тя прошепна: – Благодаря отново.
Взе цигарата си от ръката му и излезе бързо.

Chapter Text

Нощи като тази винаги започваха зле, само за да продължат още по-зле.
Беше достатъчно неприятно, че го викаха посред нощ за убийство, а наличието на три жертви показваше, че този път няма да си имат работа с неопитен и дори неволен убиец, който просто е действал, без да помисли. Хуберт не искаше да мисли, че ще преследват сериен убиец, но трябваше да признае, че е твърде вероятно. Макар че три жертви наведнъж изглеждаха твърде много дори за най-бесния сериен убиец.
Имаше само едно хубаво нещо в това късно повикване...
– Добър вечер, господин Хуберт – Каролине Фукс, вече пристигнала на мястото, му се усмихна с обичайната си сияйна усмивка, способна да освети нощта по-добре и от прожектор.
Ето го и хубавото нещо, помисли си той, очите му за миг се спряха на гърдите ѝ, скрити от тънка блуза, върху която тя обличаше белия предпазителен костюм.
– Здравейте. Прекарвах си по-добре с чаша бира пред телевизора, честно казано...
Тя му метна укорителен поглед.
– И аз не съм си взела осемте часа сън за красота, така че няма нужда да се държите, сякаш само на вас са ви провалили почивката.
– Да, да, разбира се – Хуберт се огледа, пустото поле бе осветено от няколко коли, пристигнали преди неговата. – Какво всъщност е станало тук?
– Доколкото разбрах, една кола минавала по пътя и шофьорът чул викове. Когато слязъл да провери, намерил... – тя кимна към трите жертви, разпръснати на няколко метра една от друга. – И тримата вече били мъртви. Обадил се в участъка, където по това време бил само Ридл.
Хуберт погледна към двата силуета до една от колите; Ридл вероятно разпитваше свидетеля, едно от малкото неща, които можеше да прави като хората.
– Да, Ридл изтегли късата клечка за последното дежурство.
– Трябва да бъдете по-мил с него – отбеляза Каролине.
– Защо? За толкова години в полицията вече трябва да е свикнал, че няма да се издигне.
– Имах предвид заради телата. Рядко му се случва да срещне нещо такова – тя предупредително вдигна вежди и се отдалечи. Хуберт я остави да си върши работата и се върна до колата да провери къде се бави Гирвиц. Бившият шеф продължаваше да спори по телефона с жена си, нещо, което бе започнал да прави още по пътя насам.
– Защо не ѝ кажете да върви на майната си? – попита Хуберт достатъчно силно, че бившата госпожа Гирвиц да го чуе.
– Защото, Хуберт... – започна Гирвиц, но после се замисли. – Всъщност това не е лоша идея.
Той затвори телефона и го метна в колата.
– Няма да ме остави на мира... Е, какво имаме?
– Госпожа Фукс тъкмо беше пристигнала. Елате, да видим дали Ридл поне знае нещо полезно.
Ридл не беше чак толкова шокиран, колкото друг път, макар че движенията му бяха доста сковани и стресирани. Все пак беше успял да запише показанията на човека, открил телата, не че те им помагаха много. Хуберт прати Ридл да обиколи околните ферми - най-близката от които беше поне на няколко километра - и да разпита хората в тях дали са чули нещо и дали имат алиби. Някой сигурно би казал, че това съвсем не е лесна задача, но Хуберт всъщност се опитваше да послуша Каролине и да бъде по-мил с момчето, като му даде нещо за вършене, вместо бедният само да стои тук и да се оглежда изплашено.
Гирвиц го дръпна за ръкава.
– Госпожа Фукс ни вика.
Двамата отидоха при докторката, която все още оглеждаше един от убитите. Хуберт забеляза, че изражението ѝ е доста по-мрачно от по-рано.
– Какво открихте?
– И тримата са убити с един удар по главата – отвърна тя с въздишка. – За момента не мога да разбера с какво. Струва ми се, че не е използван твърд предмет, няма видими рани, освен охлузвания и няколко одрасквания. Наоколо не намерих нищо, което да прилича на оръжие, така че може да са пребити с голи ръце... макар че тогава бих очаквала да намеря кръв, включително и от извършителя, а има съвсем малко.
– Имат ли документи?
– Да – тя въздъхна отново. – Момчетата са на 22 и 23, момичето е на 24.
На възрастта на дъщеря ѝ, помисли си Хуберт. И без да има деца, на него също му ставаше неприятно да види толкова млади хора убити, колкото и да си казваше, че все някога всеки ще умре. Напоследък повечето млади хора всъщност се държаха ужасно, но все пак едва ли заслужаваха да ги убият заради това.
– Трябва да съобщим на родителите им. Имат ли адреси?
– Доколкото виждам, всички са живели на един адрес. А не са с една фамилия... Може би са били съквартиранти.
– Би било много по-лесно, ако са сираци – отбеляза Гирвиц. – Е, поне няма да се налага да съобщаваме на роднини! Това определено не е специалността ни, нали, Хуберт?
Франц не го слушаше. Беше забелязал вълма от косми върху една от жертвите. Внимателно я взе и я подаде на Каролине.
– Видяхте ли това?
Тя прибра космите в прозрачен плик за доказателства и ги вдигна към светлината. На челото ѝ се появиха бръчки.
– Това не е... не е човешка коса. Бих казала, че е от куче или може би вълк...
В същия миг вълчи вой прозвуча в далечината. Усили се и сякаш ги обгради отвсякъде, преди отново да замлъкне.
Гирвиц подскочи и се огледа нервно. Хуберт автоматично пристъпи по-близо до Каролине, която се изправи и се опита да определи откъде беше дошъл звукът. Невъзможно - бе дошъл от всички страни.
– Но... но тук няма вълци, нали? – заекна Гирвиц.
– Не би трябвало – отговори Хуберт с мрачен тон. – Госпожо Фукс, възможно ли е вълк да е отговорен за всичко това?
– Ами... – тя погледна телата със съмнение. – Не, не бих казала, че може да е вълк. Тогава би трябвало да има много повече кръв, ухапвания... А и защо му е на един вълк да убива трима човека, ако не за храна? Не – тя уморено прокара ръка през косата си. – Ще се заема с аутопсията още тази вечер, и без това едва ли ще мога да заспя, и ще ви кажа веднага, щом науча нещо.
– А ние ще отидем до къщата.

Час по-късно Каролине им се обади да дойдат, ако още не са си легнали. За нищо подобно не бяха имали време - едва бяха приключили с огледа на къщата, изненадващо голяма и хубава, предвид колко млади бяха жертвите. Стана ясно, че едното момче я е наследило от родителите си и е поканило двамата си приятели да живеят с него. Гирвиц се оказа прав, че и тримата вече нямат живи родители, нито други роднини.
Какво бяха правили сами на онзи селски път и защо някой ги беше убил?
– Все още не мога да дам ясно предположение за оръжието на убийството, и не открих друга ДНК по тях, освен тази от космите, но... – започна притеснено Каролине; беше очевидно, че каквото и да е открила, сериозно я е разтревожило. – Космите са на вълк, господин Хуберт, но...
– Аха! Значи убиецът е бил вълк – побърза да каже Гирвиц. – Да се обадим на ловец на диви животни и можем да отиваме да спим!
– Но това не е всичко – тя остро пресече ентусиазма му. Гирвиц помръкна. – Както казах, космите несъмнено са на вълк... но освен това съдържат и човешка ДНК. И тя не е просто върху тях, а вътре в тях.
Хуберт и Гирвиц я погледнаха неразбиращо. Каролине сви рамене, сякаш се оправдаваше.
– И аз не мога да си го обясня.
– Значи, космите са на вълк... – опита се да изясни Хуберт – но освен вълча ДНК, в тях има и човешка, така ли? В самите косми?
– Да. Ако беше от някой, който е докосвал вълка, нямаше да е така... може да е някаква грешка, или...
– Или е върколак – ахна Гирвиц. – В града има върколак!
Хуберт и Каролине го изгледаха недоволно.
– Господин Гирвиц, хайде да се придържаме към логиката, искате ли?
– Да, и аз не бих заложила на това обяснение. В него няма нищо научно... макар че... всъщност не знам какво логично обяснение може да се намери.
– Не започвайте и вие! – измърмори Хуберт. – Открихте ли нещо друго полезно?
– На врата си момичето носеше тази огърлица, изглежда ми доста скъпа. Помислих си, че може да е открадната – докторката им подаде една красива златна верижка с няколко камъка в обков. Хуберт я извади от пликчето, за да я огледа, и чу вечното: – Господин Хуберт, отпечатъците! Още не съм я проверила!
– Какво, нали познавате моите отпечатъци? – отвърна невъзмутимо той. Бижуто наистина беше много скъпо, повече от всичко друго, което бяха открили в къщата. Можеше и да е фалшиво.
– Не може да пипате всичко, което ви попадне – Каролине извъртя стола си към него, раздразнена.
Хуберт върна погледа си на нея.
– Пипам само нещата, които заслужават внимание.
– Понякога човек трябва да внимава как и къде докосва...
Той се наведе към нея и остави бижуто на коленете ѝ.
– Аз винаги внимавам как докосвам, уверявам ви. Никой досега не се е оплаквал.
Бузите ѝ поруменяха леко. Тя не откъсваше погледа си от неговия. Как може да е толкова красива, помисли си Хуберт.
– Може би е по-добре да вземем огърлицата – намеси се Гирвиц, напомняйки им, че и той е в стаята. Хуберт и Каролине смутено се дръпнаха. – Ами ако е талисман срещу върколаци?
– В такъв случай не е помогнала много, не мислите ли? – Хуберт измъкна телефона си и направи снимка на бижуто - съвсем случайно хващайки и Каролине в кадър, или поне така щеше да твърди, ако някой попиташе. – Ще проверим дали е открадната, а вие вижте дали има други отпечатъци, освен моите.
Каролине кимна, без да каже нищо.
– И ако откриете още нещо за върколака, съобщете ни незабавно – помоли Гирвиц.
Хуберт погледна към тавана с досада.
– Гирвиц, няма никакъв върколак! Елате. Крайно време е да проверим зоологическата градина. Обзалагам се, че има избягал вълк. Лека вечер, госпожо Фукс.
– И на вас – тя го погледна топло за момент.
Когато излязоха от болницата, в далечината отново се чу вълчи вой.
– Ето, виждате ли? – попита веднага Гирвиц. – Върколак! Трябва да намерим отнякъде сребърни куршуми...
– В 21 век? Успех – Хуберт обаче се мръщеше. Цялата тази работа не му харесваше. Още повече при мисълта, че наоколо се разхожда масов убиец, а Каролине работи посред нощ в болницата, където няма почти никого... Набра Ридл и махна на Гирвиц да почака.
– Ало, Хубси?
– Разпита ли околните стопанства?
– Да, никой нищо не знае и не е видял. Само са чули вълчи вой по някое време, нищо друго.
Убиецът можеше и да е някой от онези ферми. Тази мисъл му хареса още по-малко.
– Слушай какво, трябва да дойдеш в патологията и да седиш при доктор Фукс. Тя още не е приключила, а наоколо е прекалено пусто. Убиецът може да иска да прикрие следите си.
– Мислиш, че ще я нападне?! – Ридл звучеше уплашено. Ако Кристина и Кайзер не бяха извън града на семинар, определено нямаше да възложи на Ридл тази мисия, но сега нямаше избор.
– Не, това е само превантивна мярка. По-добре е, отколкото да обикаляш някъде, нали? Хайде, идвай, вземи такси, ако искаш – Хуберт затвори и се качи в колата.
Гирвиц го последва, хъмкайки.
– Какво?
– Много се тревожите за доктор Фукс – отбеляза Гирвиц.
– Глупости. Имаме убиец на свобода, объркващи резултати и още цял куп улики, които чакат да бъдат проверени. И преди се е случвало да нападнат патологията, а сега определено нямаме време за това.
– Е, да, ако не беше точно месецът на феста, в болницата щеше да има повече хора, а сега поне половината са си взели отпуск!
– Точно това имам предвид. Ако болницата не беше така празна, нямаше да се притеснявам.
Гирвиц се подсмихна. Хуберт осъзна, че се е изпуснал.
– За уликите – натърти, но колегата му само поклати глава, сякаш не му вярваше.
Добре де, притесняваше се за Каролине. Имаше лошо предчувствие за този случай, а тя беше съвсем сама там...
– Гладен съм – обади се Гирвиц, прекъсвайки мислите му.
– Е, какво да направя, сега навсякъде е затворено.
Гирвиц погледна през прозореца и внезапно се оживи:
– Близо сме до нас! Елате първо да хапнем, и без това отдавна мина времето за вечеря...
– Сега това ли е най-важното?
– Вие не сте ли гладен?
– Незнайно защо нямам апетит – подхвърли иронично Хуберт.
Гирвиц изпуфтя.
– Добре, тогава спрете и аз ще отида да хапна набързо, а вие можете да проверите зоопарка. И без това не вярвам от там да е избягал никакъв вълк.
Хуберт рязко наби спирачките.
– По-добре се надявайте да е, иначе ще си имаме работа с върколак – каза със заплашителен тон.
– Вие никога не приемате насериозно нищо!
– Защото пък вие разсъждавате много сериозно.
Бившият му шеф слезе, взе така мърморейки. Хуберт нямаше нищо против - понякога му писваше от вечните фикс идеи на Гирвиц. Той по принцип не беше толкова лош, но наумеше ли си нещо... Понякога ставаше нетърпим. А да не говорим за лакомията му - Хуберт винаги се чудеше как човек може да яде толкова много и да продължава да мисли само за ядене.
Той също не беше ял скоро, но покрай този случай нямаше никакво желание да се занимава с храна. Вероятността да има вълк убиец в района беше твърде неприятна... А ако не беше просто вълк? Хуберт не вярваше във върколаци, но си оставаха вълчите косми с човешка ДНК. Трябваше да има някакво обяснение за тях. Дали Каролине вече не го беше намерила?
Посегна към телефона да ѝ се обади, но осъзна, че ако имаше нещо ново, тя вече щеше да му се е обадила. Просто си търсеше извинение да я чуе...
Намръщи се на себе си и увеличи скоростта. За щастие зоологическата градина не беше много далече от дома на Гирвиц.
Хуберт спря колата пред портите и понечи да натисне клаксона. Обаче ако наблизо имаше вълк, да вдига такава врява едва ли беше добра идея. И то толкова късно през нощта, когато хората спяха... Вместо това слезе от колата и почука по металните порти.
Дали изобщо имаше някого? Или щеше да се наложи да издирва отговорниците за това място, губейки още време?
Като отговор на въпроса се чуха бавни стъпки и на вратата се отвори прозорче. Показа се съненото лице на мъж.
– Какво искате?
– Полиция Волфратсхаузен. По-рано тази нощ са станали нападения, в които вероятно е намесен вълк. Вашите тук ли са?
Мъжът веднага се разсъни и очите му станаха огромни.
– Д-да... тоест така мисля...
– Отворете да вляза и ще проверим.
– Момент...
Пазачът изчезна за малко и след миг вратата започна да се плъзга бавно настрани. Хуберт влезе и кимна да я затворят.
– От колко часа сте тук?
– От шест вечерта. Тогава започва смяната ми.
– И не сте забелязал нищо необичайно? Странни шумове, вълчи вой?
Мъжът се смръщи, сякаш се опитваше да си припомни нещо.
– По едно време... май чух нещо като вой, но беше тихо и не обърнах внимание. Животните често издават звуци през нощта.
– Когато застъпихте на смяна, вълците тук ли си бяха?
– Да... е, аз не съм проверявал, защото колегата проверява дали всичко е в ред, преди да си тръгне. Щеше да забележи, ако вълците бяха избягали.
Това място не му харесваше. Имаше някаква неприятна атмосфера... или може би само му се струваше. Хуберт никога не беше харесвал зоопарковете. В затвора трябва да бъдат само престъпниците. Не можеше да си представи как той би издържал непрекъснато да живее в клетка и някакви идиоти да го гледат по цял ден. И така - цял живот...
– Ето – каза пазачът с облекчение и спря пред едно отделение. – Вълците са си тук. Спят.
Хуберт се приведе напред. Единият вълк беше голям и сив, а другият - доста по-дребен, черен като катран.
– Само двама ли са?
– Това са вълк и вълчица. Имаха вълчета, но когато започнаха да се бият, ги продадохме на други зоопаркове.
И не можеш да имаш семейство, отбеляза Хуберт наум. Да, определено не харесваше зоопарковете.
– Знаете ли дали наоколо има други вълци, гледани в плен?
Пазачът вдигна рамене.
– Сигурно е бил някой див вълк.
Хуберт не оспори, макар че никак не му се вярваше. Откакто той живееше тук, вълк не беше идвал толкова близо до града. А и в близките гори като цяло нямаше много вълци, особено след като проклетите ловци ги убиваха без причина.
Може би бъркаха, като търсеха вълк. Космите можеше да са сложени там за заблуждение и манипулирани, за да ги отведат по грешна следа. Утре трябваше да разпитат приятелите на жертвите и...
Глух вой на вълк прекъсна мисълта му.
Хуберт се напрегна. Имаше нещо различно в този вой, нещо по-зловещо от преди. И със сигурност не виеха двата вълка от зоопарка. Те продължаваха да спят, сякаш не чуваха нищо.
Пазачът потрепери.
– Сега го чувам по-ясно! Сякаш е много по-наблизо.
– Да – Хуберт тръгна към изхода. Крайно време беше да се обадят на някой, който да улови вълка или вълците, издаващи този вой, точно както беше предложил Гирвиц - а, да, и трябваше да вземе Гирвиц, разбира се. Почти беше забравил.
Отне му само няколко минути да се върне обратно до къщата. Вълчият вой отдавна беше престанал, но нервите му бяха все така изопнати. Хуберт се обади на бившия си шеф, но никой не отговори. На второто и третото позвъняване - също.
– Сигурно е заспал – измърмори Хуберт на себе си. Слезе от колата и тръгна към дома на Гирвиц, решен да напомни на колегата си, че разследват три убийства и сега не му е времето за вечеря и дрямка.
Вратата на къщата беше широко отворена. Хуберт спря на прага и извика Гирвиц. Отговори му само тишина.
По дяволите, това никак не му харесваше.
Внимавайки да не настъпи нещо, той влезе в малката къща и огледа трите стаи. Гирвиц го нямаше никъде. В кухнята на масата откри полупълна чиния с огретен. Това никак не беше окуражаващо - Гирвиц никога не би оставил толкова много ядене и отворена врата, освен ако не се е случило нещо много сериозно.
За подкрепа на тази теория имаше и още нещо.
Кръв по пода.
Хуберт си пое дълбоко дъх, впил очи в малката локва. Със сигурност не беше чак толкова много, че да се подозира сериозно нараняване. Но и малкото кръв можеше да означава, че човекът е умрял.
Можеше кръвта да не е на Гирвиц. Може да беше на някой, който е влязъл тук да краде или да нападне полицая, Гирвиц го е ранил и после е тръгнал да го преследва... Това не беше твърде вероятно, но му харесваше повече от другите възможности, които далеч не бяха така приятни.
Трябваше му доктор Фукс. И повече нямаше да я изпуска от очи. Както и Ридл.
Само те четиримата разследваха, а един от тях вече беше изчезнал. Разбира се, Гирвиц можеше да се появи всеки миг и да започне да обяснява някаква странна история, но можеше и да не се появи... Хуберт предпочиташе да не мисли за това.
Набра Ридл, надявайки се да не е заспал и Каролине да не е отвлечена под носа му. В такъв случай първо щеше да я намери, а после да го убие.
– Хубси?
– Ридл, всичко наред ли е при вас?
– Да, защо?
– Гирвиц изчезна. Сега съм в къщата му и нещата не изглеждат добре. Елате тук, има кръв и трябва да разберем дали е негова.
Ридл хлъцна от ужас.
– В-веднага! А ти внимавай! Ако наистина е върколак...
– Ридл, не започвай и ти!
И все пак Хуберт трябваше да признае, че няма никаква логика - вълк не би убил хората така, нито би могъл да отвлече Гирвиц - най-малкото защото никой вълк не би успял да го завлече дори на няколко метра, какво остава за по-далече - и все пак оставаше воят, който чуваха цяла вечер. Не звучеше като имитация или запис...
Докато чакаше другите да пристигнат, той обиколи къщата и съседните улици с надеждата да открие Гирвиц някъде наблизо. Нищо. Разбра поне защо Гирвиц не отговаря на телефона си - намери го паднал близо до оградата. Значи нямаше смисъл да се надява, че Гирвиц ще се обади по някое време, и където и да беше, той нямаше дори телефон. Ставаше все по-зле.
Ридл и Каролине не се бавиха. Дойдоха с нейната кола, на волана беше тя. Сигурно беше карала доста бързо, но Хуберт нямаше никакво намерение да ѝ се кара сега.
– Добре ли сте?
– А вие? – попита тя притеснено. – Какво е станало?
Хуберт им обясни каквото знаеше. Каролине мигновено се зае да изследва всички следи, които можеше да намери. Внезапно Хуберт я чу да ахва уплашено и се озова при нея за стотна от секундата.
– Какво има?
Тя посочи към топка косми, скрита под масата. Изглеждаше като вълча козина, същата като онази, която бяха намерили на местопрестъплението.
– Мамка му! – изруга Хуберт. Сега вече нямаше съмнение, че изчезването на Гирвиц и убийствата са свързани.
Той се наведе към един от куфарите, за да вземе торбичка за улики, и забеляза парче хартия, паднало между стената и шкафа. Издърпа го и се вгледа в него с удивление.
– Това е същата огърлица като онази на момичето – каза Ридл. – Госпожа Фукс я провери за отпечатъци. Имаше само два, освен твоите.
– На момичето и на кого още?
– Харолд Лоренц, излежавал присъда за кражба – отговори Каролине. – За същото това бижу.
Хуберт стисна снимката така, че пръстите му побеляха.
– Тогава да посетим господина.
– Значи мога да дойда с теб? – грейна Ридл.
– Не – Хуберт погледна бързо към докторката. – Ти оставаш с госпожа Фукс. Някой трябва да я пази.
– Но така вие ще бъдете сам – намеси се рязко Каролине. – Аз мога да се грижа за себе си. А и вече нападнаха полицай, не мен.
– При всички положения няма да останете сама!
Тя вирна брадичка.
– Няма да ми казвате какво да правя! Щом няма да вземете Ридл с вас, тогава ще дойда аз! Той знае как да провери кръвта за ДНК, така че може да го направи и сам, нали, Ридл?
– Да... – отговори объркано Мартин. – Но...
– Тогава се разбрахме! – Каролине свали ръкавиците си с решителни движения. По упоритото ѝ изражение Хуберт разбра, че няма да я разубеди. И, честно казано, предпочиташе тя да е с него - предвид новата ситуация вече нямаше достатъчно доверие на Ридл, за да му я повери.
– Все едно. Ридл, ти внимавай, ясно? Обади се на Кайзер и на Кристина и им кажи да идват тук веднага. Имаме нужда от подкрепления. Дотогава намери Язид и го вземи с теб в патологията. Не ми харесва да се делим и да те оставям сам, но нямаме време. Трябва да намерим Гирвиц, преди да... преди да е минало прекалено дълго. И трябва да разберем дали кръвта е негова. Ако не - и ако не е на този тип Лоренц, може да е на похитителя.
– Всичко ще бъде наред – увери го Ридл.
На Хуберт много му се искаше да повярва. За съжаление Ридл твърде често беше обърквал нещата. Поне Язид би трябвало да може да се погрижи за него, ако се случеше нещо. Ако не друго, Язид винаги успяваше да избяга навреме от всякаква опасност, но не оставяше друг в беда.
Хуберт не осъзнаваше, че се мръщи през цялото време в колата, докато Каролине не го попита дали ѝ е сърдит.
– Не исках да се натрапвам... просто не исках да отивате сам – гласът ѝ беше по-тих от обикновено, сякаш се притесняваше да го признае.
– Изобщо не ви се сърдя. Това няма нищо общо. Сърдит съм на себе си. Не трябваше да оставям Гирвиц сам.
– Но вие нямаше как да знаете, че той може да е в опасност – каза меко тя.
– Въпреки това ме е яд. Ако бях отишъл с него...
– Може би и вие щяхте да бъдете отвлечен – прошепна Каролине и тръсна глава, сякаш да се освободи от тази плашеща представа. – Възможно е да са били няколко човека... или... или нещо, което изобщо не е човек.
Хуберт я погледна за миг.
– Наистина ли вярвате, че съществуват върколаци?
– Знам само, че тук става нещо, което не мога да си обясня с обикновена логика – отвърна тя с неохота. – Поне за момента. Повярвайте ми, никой няма да се радва повече от мен, ако обяснението се окаже съвсем обикновено и прозаично.
– Аз ще се радвам повече – каза Хуберт, мислейки си за Гирвиц. Двамата невинаги се разбираха идеално, но бяха колеги и приятели, бяха си спасявали живота един на друг. Възможността да не го намери жив - или изобщо - тежеше върху раменете му като камък.
– Сигурна съм, че Гирвиц е добре – обади се Каролине, макар че звучеше неуверено. Тя си пое дълбоко дъх и продължи: – Ако е искал да го убие, щеше да остави тялото там. Ако е отвлечен, то е, защото похитителят смята, че Гирвиц може да му бъде полезен за нещо.
– Надявам се да е така.
Отне повече от четвърт час да стигнат до дома на Лоренц, прекалено дълго, въпреки че Хуберт караше с най-високата скорост. Къщата не светеше - нищо чудно, кой стои буден в два през нощта.
Хуберт извади пистолета си, още преди да слезе от колата.
– Вие стойте тук.
– Един момент! Няма да ви оставя да влезете там вътре сам! – възкликна Каролине. Отвори своята врата, преди Хуберт да успее да я заключи вътре, после извади нещо от сакото си. – И аз не дойдох невъоръжена.
Той погледна със съмнение големия скалпел в ръката ѝ.
– Не се съмнявам, че знаете как да си служите с това върху мъртви хора, но върху живи е малко по-различно...
– Хуберт – прекъсна го нетърпеливо тя. – Губим време. Освен това... ме е страх и не искам да оставам сама в колата!
Хуберт изръмжа от безсилие. Вече не знаеше кое е по-опасно - да я вземе със себе си в къщата на заподозрян или да я остави сама отвън. Накрая надделя желанието му да знае какво се случва с нея - а и не се съмняваше, че ако успее да я заключи в колата, тя ще намери начин да излезе. Не можеше просто да я принуди да остане отвън.
– Хубаво. Но стойте зад мен.
– Разбира се – Каролине кимна покорно и стисна скалпела в ръка. Хуберт я погледна за миг, после потропа на вратата.
– Отворете! Полиция!
Отвътре се чу шум. Без да изчаква повече от секунда, той ритна вратата и нахлу в малко тъмно антре. Нямаше признаци на живот, но в съседната стая се чуваше тежко дишане и светеше слаба лампа.
Веднага щом забеляза фигурата на пода, разбра, че няма нужда от пистолета. Човекът беше ранен - и то сериозно. Гърдите му бяха целите в кръв.
– Помощ... – гласът му беше слаб, и не от старост. Хуберт каза на Каролине да се обади за линейка.
– Някой нападна ли ви?
– Карен... Дитрих... – мъжът се прокашля, на устните му се появи кръв.
– Още ли са тук?
– Не... тръгнаха си... много отдавна...
Едва сега Хуберт свали пистолета и позволи на Каролине да се приближи до ранения. Тя вече се беше обадила за линейка, но когато коленичи до мъжа и го прегледа, едва забележимо поклати глава към Хуберт. Явно не вярваше да оцелее.
– Вие ли сте Харолд Лоренц?
Мъжът кимна с усилие. До ръката му имаше домашен телефон. Кабелът беше прерязан. Който и да го беше нападнал, се беше погрижил човекът да не може да потърси помощ.
– Какво стана?
– Те дойдоха... искаха да знаят къде е камъкът... иначе после щеше да е късно...
– Камъкът? Огърлицата, която сте откраднали преди 10 години?
Харолд кимна отново.
– Един от камъните не е просто украшение. Има легенда, че с него тези от нашия вид могат да стават по-силни и непобедими... затова я откраднах навремето, но преди да я използвам, ме арестуваха... после просто я продадох. Не я исках вече.
– Тези от вашия вид?
– Хората, които могат да се превръщат във вълци. Вие ги наричате върколаци... – въпреки болката човекът се подсмихна.
Хуберт и Каролине си размениха стреснати погледи.
– Върколаците не съществуват – каза тя, твърде шокирана, за за реагира.
– Едно време това място е било дом на тези като нас... тук сме се чувствали в безопасност. После е дошла огромна войска и е избила почти всички... оттогава се крием, излизаме само нощем и не убиваме, поне по-разумните от нас... прекалено сме малко, прекалено слаби, за да се разкрием пред хората – Харолд трепереше от болка. – Студено ми е...
– Къде се бави тая линейка! – Хуберт погледна през прозореца, но не видя никаква линейка. – Къде да намерим тези, които ви нападнаха?
– В гората... те се отказаха от човешкия живот и се крият там... – прошепна Харолд. – Искат да направят глутница и да завземат града. Затова им беше огърлицата... отказах да им кажа къде е.
– Но те все пак са разбрали – измърмори Хуберт. – Примамили са тримата младежи и са ги убили. Единственото, което не разбирам, е защо не са взели огърлицата.
– Тя беше под дрехите ѝ – каза тъжно Каролине. – А онзи мъж е чул виковете и е спрял, нали? Той имаше пушка. Сигурно са решили, че е прекалено рисковано и са избягали...
– А после отвлякоха Гирвиц, за да разберат дали ние сме намерили огърлицата. По дяволите! Ридл!
Едва не изпусна телефона в бързината да му се обади. За негово огромно облекчение Ридл отговори почти веднага.
– Какво има, Хубси?
– Ридл, взе ли Язид? Къде си?
– В патологията сме. Кръвта не е на Гирвиц, а на някаква жена на име Карен Волмер. Има богато досие - кражби, сбивания...
Хуберт и Каролине въздъхнаха едновременно. Това все пак даваше някаква надежда... А и се връзваше с казаното от Лоренц. Значи Гирвиц беше успял да я рани. Браво на него.
– Виж дали има някакъв Дитрих, свързан с нея. Изглежда, че са били у Лоренц и са го ранили лошо. Чакаме линейката. Вие стойте в патологията и не отваряйте вратата, ясно? Заключете и ни чакайте. Ще ви се обадим или ще дойдем скоро.
– Ясно. Ние тук сме на сигурно място, вие внимавайте – предупреди Ридл.
– Едва ли ще се върнат тук – отбеляза Хуберт. – Лоренц, трябва да ни кажете повече за този ваш вид...
– Той припадна – оповести Каролине. – Не знам дали изобщо ще оцелее. Загубил е много кръв. Трябва да е бил ранен преди поне три или четири часа.
– Да се надяваме, че ще оцелее. Той е единственият свидетел, който имаме. Трябва да ни помогне да намерим Гирвиц.
Линейката пристигна минута по-късно. Докторите качиха Харолд на носилка и веднага тръгнаха към болницата. И те не проявиха повече ентусиазъм от доктор Фукс относно състоянието му. Хуберт предложи Каролине да иде с тях обратно до болницата, на което тя се противопостави твърдо. Накрая нямаше друг избор, освен да я остави със себе си. И без това искаше да претърси къщата и още един наблюдателен човек щеше да бъде от полза.
Освен това все още не искаше да я изпуска от поглед - поне докато тази ужасна ситуация не приключеше.
Не му се искаше да вярва на думите на Лоренц - би предпочел те да са бълнувания на луд или много зле ранен човек, ала нямаше как да си затвори очите пред очевидното. Дори и тези хора да не бяха истински върколаци, те със сигурност мислеха обратното и бяха опасни. Вече бяха убили трима души, ранили тежко един и отвлекли друг. Независимо дали се заблуждаваха или не, трябваше да бъдат спрени.
– Да претърсим набързо, после ще отидем при другите. Трябва да съберем хора и да потърсим Гирвиц в гората. Надявам се тук да намерим нещо, което може да ни насочи – каза той на Каролине.
– Трябва да помислим за възможността Харолд Лоренц да каза истината и онези двамата наистина да са... – Каролине потръпна. – В такъв случай не знам как да се въоръжим, как да се пазим от тях.
– Вие няма да идвате в гората.
– Хуберт, не започвайте пак!
– Сама казахте преди малко, че ви е страх – напомни ѝ той.
– За Бога! – тя завъртя очи. – Казах го само, за да ме вземете с вас! Страхувах се да не ви се случи нещо!
Хуберт забрави за миг какво изобщо правеше. Вдигна очи към нея и забеляза лека руменина по бузите ѝ. За втори път тази вечер тя се смущаваше от него. И наистина ли се тревожеше толкова много за него, че би рискувала да пострада, след като нямаше нужда да се излага на риск?
– Така че ще дойда и в гората – тя се възползва от мълчанието му, явно решила, че то е знак за промяна на мнението му. – И не можете да ми попречите.
– Точно там грешите – прекъсна я Хуберт с твърд глас. – Няма да се приближавате и на сто километра от гората. Щом се страхувате за мен, значи знаете точно как се чувствам аз. И трябва да ви е ясно, че няма да допусна да припарите до гора, в която има поне двама убийци.
– Виждала съм убийци и преди – каза задъхано Каролине.
– Да, и се справихте прекрасно. Доколкото си спомням, последния път, когато ви нападна убиец, ви намерих вързана за стол и със запушена уста. Дори не можете да стреляте. Няма да стане. Точка.
Кафявите ѝ очи блестяха, вперени в неговите. Дяволски му се искаше да я целуне, но точно сега изобщо нямаше време за това. Той с неохота откъсна поглед от нея и се върна към претърсването на бюрото.
Каролине не възрази повече, нито каза нещо друго за признанието му, че и той се тревожи за нея. Може би така и не бе разбрала какво е имал предвид и си мислеше, че се притеснява за нея така, както за Ридл и Гирвиц...
Някаква карта се показа на дъното на едно чекмедже. Хуберт познаваше мястото - не беше далеч от езерото, където понякога ходеше за риба. В този район имаше две пещери. Беше добро скривалище.
– Най-вероятно са тук, но все пак да огледаме докрай. После няма да има време да се връщаме дотук.
За щастие в къщата нямаше много неща. След като Харолд беше излязъл преди година от затвора, това не беше учудващо. Откриха още някои интересни документи, но нищо друго не подсказваше къде в гората биха могли да се крият убийците.
Хуберт можеше само да се надява Гирвиц да е там.
Телефонът му звънна. Беше Мартин.
– Ридл, какво става? Кайзер и Кристина ли пристигнаха?
– Не още, но скоро ще са тук. Обаждам ти се за Харолд Лоренц. Той е починал.
– По дяволите! – изръмжа Хуберт. – А ти откъде знаеш? Нали ти казах да не излизаш от патологията?
– Излязохме само за малко, за да си вземем нещо за ядене. Вече пак сме вътре, спокойно. Какво ще правим сега?
Хуберт хвана Каролине за ръка и я поведе към колата.
– Идваме при вас. Ще оставя госпожа Фукс там, а ние с теб ще отидем да потърсим Гирвиц. Да се надяваме Кайзер и Кристина да дойдат дотогава. Намерих карта с вероятно място. Ако не е там... Вече не знам как ще го намерим, не и след като Лоренц е мъртъв. Ти намери ли адреси на Карен и тоя Дитрих?
– Сигурно е Дитрих Волф, веднъж е бил арестуван заедно с нея. От половин година нямат постоянен адрес, след последния път, когато са ги изгонили от жилището заради неплатен наем.
Страхотно. Хуберт изруга отново. Ако онези живееха в гората от половин година, сигурно я познаваха идеално. Умът му не побираше как ще успеят да измъкнат Гирвиц от там.
– Волф, а? Колко подходящо. Намери ли нещо друго полезно?
– За съжаление, не.
– Добре, не мърдайте от там, докато не дойдем.
Каролине го гледаше притеснено.
– Няма ли да повикате по-голямо подкрепление?
– Какво? Докато дойдат колеги от съседните градове, ще мине още кой знае колко време, ако изобщо има кого да ни изпратят.
– Но може да повикате ловците от околността. Сигурно познавате някои – не се предаде тя.
Хуберт я погледна замислено.
– Права сте. Веднага се сещам за един.
Идеята на доктор Фукс го подсети за Алоис Зайлер, който вечно си имаше проблеми със закона заради бракониерство. Познаваше гората добре и можеше да им бъде от полза, а и би могъл да доведе още ловци.
Естествено, не изгаряше от желание да помогне.
– Ти луд ли си, откачен ли си, да ми звъниш в три часа през нощта?! Не съм стрелял по нищо поне от месец, така че ме остави на мира, ненормален...
– Млъкни най-после, Алоис. Тази нощ станаха четири убийства, а Гирвиц е отвлечен. Предполагаме, че го държат в гората. И ако не искаш да дойда да претърся от горе до долу онова мизерно място, което наричаш твой дом, ще си довлечеш задника и ще помогнеш, ясно?
Забеляза как Каролине вдигна вежди, но сега нямаше време да се тревожи за спазване на добрия тон пред нея.
– Добре, добре, ясно – замърмори Алоис. – Къде да дойда?
– За начало в болницата. Там ще се срещнем с колегите. И ще е хубаво да доведеш няколко от твоите приятели.
– Но след това вие няма да ги погнете, нали?
– Ако помогнат, никой няма да се занимава с тях, обещавам ти.
– Хм – отбеляза Каролине, след като той затвори.
– Какво?
– Чудя се как е възможно да бъдете толкова мил и нежен понякога и толкова... суров и груб друг път.
Нежен и мил? Той? Тя сигурно се шегуваше.
– Че кога съм бил мил?
Тя го погледна изненадано.
– Та с мен винаги сте мил...
– Но вие не сте престъпница.
– Аха – Каролине се прокашля. После попита, сякаш не можеше да се сдържи: – Само затова ли?
Естествено, че не беше само затова. Хуберт стисна по-силно волана.
– Не.
– Е, да, нали все пак сме приятели – промърмори тя и го стрелна с плах поглед.
– Приятели. Супер.
Тя тъкмо щеше да каже нещо, когато една голяма черна кола ги изпревари. Вече бяха почти пред болницата. Каролине ахна стреснато, но колата не се опита да ги спре. След малко, когато паркира отпред, от нея слязоха две жени и ги изчакаха.
– Кристина и Кайзер – Хуберт беше облекчен, че вече са се върнали. Технически той заместваше Кайзер, но определено предпочиташе и тя да е тук. – Най-после.
– Господин Хуберт! – Кайзер изглеждаше притеснена. – Какво става?
Хуберт и Каролине се спогледаха.
– Вие ли ще ѝ обясните за върколаците, или аз?
– Върколаци?!
– Не знам какво точно ви е казал Ридл...
– Че има три жертви, Гирвиц е отвлечен, а мъж на име Харолд Лоренц е бил нападнат и е починал в болницата.
– Е, малко по-сложно е от това. Според Лоренц те са стар род от върколаци и огърлицата е нещо като зарядно за тях, той я е откраднал, а после я е продал на една от жертвите. Мъж и жена, които също били върколаци, я искали и затова убили тримата младежи и Лоренц, а вероятно затова са отвлекли и Гирвиц. Огърлицата обаче е при нас.
Сабине смаяно погледна докторката.
– И според вас тази история е реална?
Каролине вдигна рамене.
– Това е, което научихме. Има и още нещо... на две места намерихме косми от вълк, които имат наполовина човешко ДНК. И поне на няколко пъти се чуваше вълчи вой.
– Но отдавна не сме го чували – Хуберт се огледа нервно. Дано това не означаваше, че убийците са избягали и че Гирвиц вече не може да бъде спасен.
– Върколаци или не, луди или не, трябва да намерим Гирвиц – каза решително Кайзер.
– Знаем защо не са взели огърлицата – обади се Ридл, появявайки се с Язид от болницата. – Сверихме тази, която намерихме, със снимките на откраднатата. Язид е сигурен, че е имитация - много добра, но не е истинската.
– Браво, Ридл – кимна Хуберт. – А къде е истинската?
– Е, това не знаем... Сигурно се е загубила, докато Лоренц е бил в затвора, или той самият я е сменил, а на нас не ни каза. Може и да е забравил след толкова време.
– Огърлицата няма значение...
– За убийците само това има значение. Те няма да спрат, докато не я намерят.
Още три коли се появиха пред болницата. Алоис пристигна с още двама ловци.
– Е, какво става?
Докато Кайзер им обясняваше, Хуберт се замисли за нещо. Какъв смисъл имаше онези двамата да отвличат Гирвиц, ако са знаели, че огърлицата е имитация? Дали не са смятали да претърсят дома на жертвите... а двамата полицаи ги бяха изпреварили. Нищо чудно да са търсили после и като не са я намерили, са решили, че полицаите трябва да са я открили. Но Гирвиц не можеше да им каже къде е, защото не я бяха намирали.
Познавайки Гирвиц, той щеше да съумее да измисли някаква история, която да осигури време на колегите му да го открият - но досега похитителите му вероятно вече бяха разбрали, че той не може да им помогне. А ако още не бяха, щяха да го разберат скоро.
– Хайде, трябва да тръгваме! Кристина, най-добре ти остани тук с госпожа Фукс. Вероятно тя вече не е в опасност, но не бива да рискуваме – той погледна Кайзер, която кимна, за негово облекчение.
– Прав сте, господин Хуберт, но аз бих предпочела Кристина да дойде с нас, а Ридл да остане тук. Съжалявам, господин Ридл, но според резултатите на стрелбището...
– Да, Кристина е по-добра от мен – измърмори недоволно Ридл. – Е, и без това не ми се ходи пак в гората.
Хуберт стисна недоволно устни. Именно затова предпочиташе Кристина да остане с Каролине, но вече не зависеше от него. Сам би останал с нея, ако не ставаше въпрос за Гирвиц.
Ловците бяха донесли пушки, които щяха да им свършат по-добра работа от пистолетите. Всички взеха по една и полицаите натовариха своите на колата, която Сабине беше наела от гарата. Останалите щяха да пътуват в колата на Алоис.
– Господин Хуберт! – Каролине го спря, преди да се качи на шофьорското място. Беше прехапала нервно устна, очите ѝ го гледаха притеснено. – Внимавайте!
– Вие също.
Тя кимна, после внезапно го целуна бързо по устните. Той едва имаше време да осъзнае какво се случва, преди Каролине да се дръпне.
Изведнъж си даде сметка, че може повече да не я види. Онези хора вече бяха убили четири пъти. Никой не можеше да му гарантира, че ще излезе жив от гората.
Хуберт хвана Каролине за лакътя, точно когато тя бе понечила да се отдалечи, и я привлече обратно към себе си. Уви ръце около кръста ѝ и я целуна истински, толкова дълго и сладостно, че почти забрави къде се намира. Усещаше само нея, чуваше само нея, мислеше само за нея. Тялото ѝ, притискащо се към неговото, накъсаните ѝ въздишки, които поемаше с устните си. И несъмненият факт, че никой от тях не иска да бъдат "приятели".
Нямаше представа колко време е минало, когато най-после с безкрайно нежелание се дръпна от нея.
– Трябва да тръгвам. Пази се.
– Ти също – прошепна тя. Усмихна му се за миг и влезе бързо в болницата заедно с Ридл.
Когато Хуберт се качи в колата, Кайзер и Кристина бързо погледнаха встрани и се постараха да скрият усмивките си, но му беше ясно, че не са пропуснали да забележат сцената отвън.
– Млъквайте.
– Но ние нищо не сме казали – Кайзер невинно сви рамене. – Макар че не знаех, че отношенията ви с госпожа Фукс са стигнали до такъв етап...
– Защото не ви влиза в работата.
– Стори ми се, че гледам един от онези вечни романтични филми по телевизията – каза Кристина, само за да го подразни. – Надявам се, че имате сериозни намерения, защото там накрая винаги се женят...
– Сериозно? Ти да не си майка ѝ? Аз питам ли те дали смяташ да се жениш за всеки тъпанар, с който излизаш?
– Не, вие сте много съобразителен в това отношение, но ние просто така се радваме да видим, че си имате приятелка!
– Да, госпожа Фукс ще отговаря пред нас, ако ви нарани! – добави Кайзер уж сериозно и Кристина се изкиска.
Хуберт само поклати глава.
След малко наближиха гората. Моментът на веселост отмина, докато се приближаваха все повече към вероятното скривалище на убийците и - или поне се надяваха - към спасението на Гирвиц. Хуберт не би предположил, че ще бъде така, но старият мърморко вече му липсваше. Не биваше да го оставя сам. Ако нещо се случеше на Гирвиц, никога нямаше да си го прости.
Най-после стана непроходимо за коли. Паркираха на закътано и слязоха, опитвайки се да доловят всеки малък шум. Хуберт показа картата на останалите, за да знаят какво разстояние трябва да претърсят.
– Най-добре да проверим пещерите – каза Сабине. – Вече е студено, а наоколо не виждам дим от огън. Сигурно са там.
– Да се надяваме – Кристина изказа гласно мислите на всички с тези думи. Хуберт забеляза, че Язид стои близо до нея и се старае да не я изпуска от поглед, но това не му влизаше в работата.
Без да се разделят на повече от няколко стъпки, групата тръгна внимателно към пещерите. Хуберт се надяваше върколаците да са уморени след толкова безчинства и да спят, но като вдигна поглед към пълната луна в небето, изпита лошо предчувствие. Според нещата в къщата на Лоренц беше вярно, че върколаците се преобразяват само по време на пълнолуние. Едва ли искаха да губят от това време за сън.
След час щеше да се съмне. Може би трябваше да изчакат луната да се скрие, но Гирвиц можеше да не е в състояние да чака... ако изобщо още беше жив.
– Помощ! – чу се внезапно тих глас. Обаче не беше на Гирвиц. Беше женски. – Помощ, има ли някого?
Едно ниско момиче на около 25 излезе иззад дърветата пред тях. Косата ѝ, дълга до кръста, беше рошава и мръсна, както и роклята ѝ, по раменете ѝ имаше драскотини.
– Помогнете ми... загубих се преди дни... божичко, ще припадна...
– Това е тя, Карен Волмер! – извика Язид и стреля.
Волмер обаче скорострелно отстъпи встрани и успя да избегне куршума... А после вече я нямаше.
Хуберт изобщо не видя как се случи. В един миг пред тях стоеше момичето, а в следващия на мястото му се зъбеше малка вълчица с мръсно сива козина. Тя скочи върху Язид, ала колкото и да беше бърза, няколко пушки изгърмяха преди нея и я спряха. Хуберт беше стрелял едновременно с тримата ловци.
Вълчицата се строполи на земята, изскимтя и с усилие се изправи отново, хуквайки в несигурен тръс през гората.
– След нея! – извика Алоис.
Хуберт понечи да го последва, но спря, когато осъзна, че Кайзер замръзнала се взира напред, сякаш беше видяла призрак. Другите, изпълнени с ловна страст, бързо бяха преодолели шока или по-скоро реагираха инстинктивно, докато тя все още не можеше да се съвземе.
– Госпожо Кайзер! Госпожо Кайзер, трябва да намерим Гирвиц! Ако не можете да дойдете, върнете се до колите и...
– Разбира се, че мога да дойда! – шефката му тръсна глава и го изгледа сърдито. – Нищо ми няма!
Кристина също беше изостанала, но тримата бързо догониха останалите. Нов куршум бе достигнал вълчицата и тя вече съвсем не можеше да тича бързо. В същия миг вълчи вой раздра тишината, буквално на няколко крачки от тях.
Вълчицата седна на земята и отговори на воя така, сякаш нищо друго вече нямаше значение за нея. Изведнъж се превърна отново в момиче, което заплака отчаяно.
– Моля ви, не ме наранявайте! Не исках да правя нищо лошо, той ме накара! Аз също съм негова жертва... Моля ви...
– Къде е Гирвиц? – попита Хуберт, без да се трогне.
– Не зная... аз опитах да избягам и после... после... моля ви, помогнете ми, боли...
– Внимавайте! – извика Кристина и стреля. Хуберт и останалите видяха само как едно тяло тежко падна наблизо.
Беше друг вълк, по-голям от вълчицата и с тъмна, почти черна козина. Той се опита да се изправи, но не успя.
– Искаше да се хвърли върху нас от засада, докато тя ни разсейваше – обясни Кристина и кимна към Карен Волмер, която ги изгледа с омраза и стиснати юмруци.
Другият вълк също вече се бе превърнал в човек. Изглеждаше малко по-чист от Карен, но не беше така красив като нея. И двамата излъчваха жестокост.
– Къде е Гирвиц? – Хуберт насочи пушката си към Дитрих.
– Помогнете ми да стана – изсумтя той.
Един от ловците го хвана за ръката и му помогна да се изправи. Дитрих обаче се опита да вземе пушката от ръката му. Преди да успее, последва нов гърмеж и Дитрих Волф се строполи на земята, без да мръдне повече.
Този път беше стреляла Кайзер. Гласът ѝ трепереше, но не и ръцете ѝ.
– Хванете малката и да намерим Гирвиц.
– Заради полицая ли сте дошли? – попита Карен с неприятно пламъче в очите. – Той е мъртъв! Убихме го още много отдавна! И вие никога няма да ни спрете! Ние ще си върнем този град, дори и да трябва да чакаме още хиляда години! Какво си мислите? Че бяхме само аз и Дитрих, и онзи предател Харолд? Пълно е с такива като нас, но вие не ги познавате! Особено тук във Волфратсхаузен... те ще отмъстят за нас!
Преди някой да може да реагира, тя извади нож отнякъде и го хвърли към Кристина, после се превърна отново във вълчица и скочи към гърлото на Кайзер. Хуберт успя да я застреля, точно преди тя да достигне целта си. Раната не беше смъртоносна, но вълчицата вече имаше толкова много, че загуби напълно силите си. Падна и след секунда вече не дишаше.
Хуберт се увери, че тя не мърда, и се обърна към Кристина, очаквайки да я види окървавена. Но не по нея имаше кръв, а по Язид.
– Язид!
– Нищо, само повърхностна рана – каза приятелят му.
После припадна.
Другите веднага се струпаха край него. Беше ранен в рамото - ако не бе пристъпил пред Кристина миг преди Волмер да метне ножа, Кристина щеше вероятно да бъде мъртва, защото острието навярно би попаднало в сърцето ѝ.
– Той ще се оправи – каза Кайзер. – Но все пак къде е Гирвиц?
– Не вярвам да е мъртъв – каза Хуберт твърдо, макар че вътрешно съвсем не беше толкова уверен. Но имаше нужда да продължи да се надява, поне докато още може. – Тя искаше да ни отмъсти. Най-вероятно излъга.
– Тогава да го потърсим.
– Аз ще остана с Язид – каза тихо Кристина и приклекна до него. – Ще се обадя за линейка.
– Само внимавай – предупреди я Кайзер. – Доколкото знаем, други не са замесени в тази... лудница, но може и да имат още съучастници. Най-добре останете и вие, господин Хофман – помоли тя един от ловците, който кимна.
Останалите тръгнаха из гората и на всеки няколко крачки викаха Гирвиц. Отговаряше им само тишината на нощта, преваляща в утрин.
Не, не можеше да е мъртъв, не можеше... Нали?
Внезапно Хуберт чу странни звуци. Идваха изпод огромна купчина трева. Той я разрови и откри отдолу сандък. Звуците станаха по-силни.
С пушката Хуберт строши ключалката и отвори сандъка. Олюля се от облекчение, когато видя вътре своя колега, вързан като салам и със запушена уста.
Веднага свали превръзката на устата му и се зае да го развързва.
– Хуберт... Хуберт... най-после... – забърбори Гирвиц, нетърпелив да се изправи. – От часове съм тук... Разпитваха ме за онази грозна огърлица и твърдяха, че била фалшификат, и са истински върколаци, представяте ли си, но знаете ли кое е най-лошото? През цялото време не ми дадоха да ям нищо! Дори една трошичка! А ме нападнаха, преди да съм изял и две лъжици от огретена! Що за начин да се отнасяш с един бивш полицейски съветник?
Хуберт му помогна да се изправи и се разсмя така, че подплаши някаква птица, кацнала на близкото дърво.

На следващата сутрин, благодарение на дълъг отморяващ сън и на спокойствието, че всичко е наред, Хуберт отново се чувстваше способен да се заеме със задълженията си. Нямаше търпение отново да залавя обикновени бандити, които не се превръщаха в нищо друго, освен в идиоти.
Други върколаци едва ли щяха да се появят поне за момента. Волмер ги беше излъгала и за още нещо - според нещата, които откриха в пещерите, тя и Дитрих бяха открили само прекъснати родословни дървета и никакви живи върколаци. Ако имаше още, то те поне засега не представляваха проблем.
Хуберт определено предпочиташе да мисли за други неща. Именно заради това и днес си беше взел почивен ден. Снощи Каролине му се беше обадила. Той едва имаше търпение да я изчака да пристигне - можеше да я вземе, но тя настоя да "си направят пикник". Оказа се, че беше имала предвид на полянката пред къщата му и честно казано, той също не можеше да се сети за по-подходящо място.
Разказа ѝ новините и тя му благодари, после започна нервно да си играе с краичеца на одеялото.
– Всъщност аз... аз ти се обадих за друго. Исках да... исках да ти кажа, че... предвид колко беше напрегнато и странно всичко онзи ден, и аз изведнъж ти се хвърлих на врата ей така... Исках просто да знаеш, че няма нужда да се чувстваш притиснат да имаш романтични отношения с мен, ако не искаш.
Хуберт нежно хвана брадичката ѝ и я накара да вдигне глава.
– Как бих могъл да не искам? Обичам те от години. Може би още откакто се запознахме.
Каролине ахна тихо и очите ѝ заблестяха. Тя грейна, метна ръце около врата му и го целуна.
– И аз те обичам! Защо не си го казахме по-рано? Толкова време чакахме...
– Трябваше да се случи нещо такова, за да спрем да се държим като идиоти.
Тя се засмя, отмятайки глава назад. Хуберт се наведе към нея и притисна устни в шията ѝ. Усети как пулсът ѝ се ускорява и се подсмихна, устните му продължиха надолу към деколтето на блузата ѝ, ръцете му погалиха гърба ѝ. Каролине рязко си пое въздух и притисна гърдите си към него, после внезапно се дръпна леко.
– Момент...
Хуберт изпъшка и с неохота се отдалечи от нея.
– Мислиш, че прибързваме?
За негова изненада тя се усмихна.
– Луд ли си? – това беше неговата реплика и накара и двамата да се засмеят. – Чакаме това от години. Просто исках да предложа да влезем вътре... Макар че... – Каролине се огледа и добави съзаклятнически: – Всъщност оттук май рядко минават коли, така че ако настояваш...
– Няма да стане – Хуберт се изправи и я дръпна със себе си. – От днес нататък си моя, така че никой друг няма да те вижда гола.
Целуна я силно, подчертавайки думите си.
– Ясно... – отвърна тя задъхано. – Но същото важи и за теб!

Chapter Text

Хуберт нямаше намерение да шпионира никого. В мъжката тоалетна мивката не работеше, а той искаше да си измие лицето. За това изобщо не беше нужно да влиза в кабинките в женската.
Но Лена не беше в кабинката.
Тя видя отражението му в огледалото в същия миг, в който Хуберт видя ръката ѝ, пъхната в панталоните и движеща се между краката ѝ.
За секунда и двамата замръзнаха. Но Лена не понечи да се скрие или да го изгони, или дори да протестира, че е влязъл тук. Вместо това...
Взираше се в очите му в огледалото и дишаше тежко, сякаш ѝ харесваше, че той е тук.
Хуберт се подсмихна и пристъпи бавно към нея, слагайки ръце в джобовете си.
– Не ми позволявай да те прекъсвам.
Сякаш беше чакала само тези думи, Лена изстена тихичко и ръката ѝ отново започна да се движи в трескав ритъм, сините ѝ очи не се отместваха от неговите нито за миг.
– Колко често правиш това тук? – попита той.
Лена потрепери.
– Често... почти... почти всеки ден... – прошепна накрая.
Почти всеки ден тя е била тук и се е самозадоволявала... ако имаше представа, щеше да е надървен през цялото време. Застана зад нея и плъзна очи по шията ѝ, после по образа ѝ в огледалото.
– Харесва ти да се гледаш, нали? Да виждаш всеки малък белег за удоволствие по лицето ти... и да си представяш, че и някой друг те гледа в момента. Признавам, че гледката си заслужава... За кого си мислиш, докато го правиш?
– За вас – изскимтя Лена.
– За мен? Поласкан съм, госпожице Винтер... – Ароматът ѝ се вливаше в него; череши и слънце, и възбуда. Хуберт наведе глава и вдиша дълбоко, носът му се отърка във врата ѝ.
– Моля ви, докоснете ме! – промълви тя.
– Искаш да те докосна? – Много добре я беше разбрал, но му харесваше да я дразни. Усещането за влиянието, което имаше в момента над нея, беше очароващо.
– Моля ви – повтори Лена отчаяно.
– Толкова много ли го искаш? – устните му се извиха в хищническа усмивка.
– Хер Хуберт, моля ви!
Когато изрече това, Лена видя мигновена реакция в погледа му и разбра, че беше казала нещо, което много му е харесало. Хуберт мъчително бавно сложи ръце на раменете ѝ и ги остави да пътуват надолу към китките ѝ, топлината му изгаряше кожата ѝ дори през ръкавите на ризата.
Лена изпъшка и се притисна към него толкова плътно, колкото можеше, жадувайки да го усети. Вярно бе, че всеки път си мислеше за него, но никога не беше изпитвала такова голямо удоволствие от собствените си пръсти - и никога не беше стигала толкова близо до оргазъм само за минута. Пръстите ѝ се тласкаха неспирно в путето ѝ, все по-бързо и по-бързо, непохватни от силното желание да свърши.
– Предполагам, че заслужаваш награда... – шепнеше гласът му в ухото ѝ, галейки нещо дълбоко вътре в нея. – Ти си такова добро момиче, Лена. Винаги правиш точно каквото ти кажа...
Когато я целуваше бегло по ухото или по врата, Лена простенваше, подлудена от нужда.
Дори не осъзна, че очите ѝ са се затворили, преди той да ѝ нареди да ги отвори.
– Не, не, не спирай да се гледаш в огледалото... Виж каква красива малка курва си, Лена.
– О, господи!
Хуберт стисна бедрата ѝ с пръсти. Лена едва дишаше, имаше чувството, че ще припадне. Толкова пъти си беше представяла как той я докосва. Как ѝ говори такива неща. И все пак жалките ѝ фантазии изобщо не можеха да се сравнят с реалността. Силното му тяло, притиснато в нейното, ръцете му, галещи я алчно, очите му, впити в нейните, докато тя продължава да мастурбира...
– Свърши за мен, Лена – Хуберт отново я целуна по ухото и го ухапа леко, побърквайки я напълно. – Покажи ми как свършваш тук всеки ден, докато си представяш как те чукам...
Не ѝ трябваше нищо повече.
Твърде хубаво, твърде хубаво! Лена искаше да извика от огромното удоволствие, но дори за това нямаше сили, цялата трепереща и извиваща се в прекрасен оргазъм. Не откъсна очи от огледалото, от образа на Хуберт, който я гледаше с животински глад.
Никак нямаше да се изненада, ако Хуберт я проснеше по корем върху мивката и я вземеше така властно и грубо, както си беше представяла в мечтите си.
И той може би щеше да го направи, ако Щалер не беше се провикнал отвън точно в този момент.
– Хууубсиии!
– По дяволите! – Хуберт се дръпна от нея и оправи панталоните си, изръмжавайки недоволно. – Приведи се в приличен вид и се върни на бюрото. После ще си поговоря с теб за това непристойно поведение.
Грубите му заповеди му само събудиха наново възбудата ѝ. Лена кимна покорно и притисна бедра едно към друго.
Хуберт не пропусна да забележи това. Сграбчи лицето ѝ с ръка и го дръпна към своето.
– Да не си посмяла да свършиш отново. Ако разбера, че си го направила...
– Ще ме накажете ли? – прошепна игриво Лена.
Той поклати глава и я пусна.
– Няма да те докосна повече. Не мисля, че искаш такова наказание.
Прав беше. Мисълта я стресна. Точно сега, когато можеше да има самия него вместо фантазии, нямаше да рискува да загуби тази привилегия в никакъв случай!
– Н-не, хер Хуберт. Ще бъда добро момиче... обещавам...
– Довечера ще видим точно колко си добра.
Обещанието я изпълни с огнено нетърпение. Лена проследи тъжно с очи как Хуберт излиза, после се облегна на мивката и се усмихна блажено, потъвайки в спомени за случилото се.

Chapter Text

– Така че няма начин да е било инцидент. Със сигурност не е паднал сам по онази пътека – завърши Каролине и погледна Хуберт и Гирвиц - никой от двамата не изглеждаше изненадан.
– Разбира се, че е убийство – въздъхна Гирвиц. – Точно преди почивните дни.
– Не драматизирайте, и без това нямате никакви планове – пресече го Хуберт с обичайната си безцеремонност.
Каролине завъртя очи на заяжданията им. Телефонът ѝ сигнализира за получен есемес и тя го провери, след като никой от господата явно нямаше повече въпроси. Сега и нейното настроение се развали.
– О, не!
– Какво има? – попита Хуберт.
– Благотворителното събитие, което ще се проведе тази вечер... пак имаме проблеми!
– Вие организирате благотворително събитие? – изненада се Гирвиц.
Каролине тръсна глава и се усмихна бегло.
– Само помагам на една приятелка. Но всичко се обърква. Първо имаше някакво забавяне с доставките, а сега онзи, който щеше да свири на цигулка, се е разболял!
– Цигулка? – Каролине не разбра защо Гирвиц грейна така, докато той не се обърна към колегата си. – Хуберт, чухте ли? Вие можете да го заместите!
Каро така се изненада, че едва не изпусна телефона.
– Вие свирите на цигулка?
– Не – Хуберт изгледа ядосано Гирвиц. – Вече не свиря. И определено не на някакви събития. По-добре, че това отпада, госпожо Фукс - хората вече изобщо не харесват класическа музика.
– Но...
Тя още не можеше да си го представи - мъжественият и често невъзпитан Франц Хуберт да свири на цигулка? Явно не е било любимото му нещо, ако съдеше по реакцията му, но щом Гирвиц знаеше, значи му се случваше да свири все още. Сигурно все пак имаше усет и за нежната класическа музика... тя погледна ръцете му с дълги, силни пръсти и внезапно установи, че може много добре да си ги представи и нежни, внимателни, чувствени...
– Не се обиждайте, но нямам желание да се занимавам с това – гласът му я изтръгна от фантазиите и тя го погледна малко объркана, почти забравила за какво говорят.
– Има ли нещо друго за случая?
– Ами, не...
– Тогава довиждане – той ѝ кимна любезно и излезе. Гирвиц гледаше ту към него, ту към нея, сякаш се мъчеше да измисли как да го разубеди, но явно нищо не му хрумваше. Накрая ѝ махна и тръгна да догони Хуберт. Може би щеше да се опита да го убеди да свири довечера... Каролине се надяваше, че Хуберт все пак ще се съгласи. Не само защото им липсваше цигулар, но и защото ѝ беше много любопитно да го види да свири...

Хуберт паркира патрулката пред къщи и с изненада забеляза една фигура да го чака пред вратата. Не беше трудно да я познае дори в полумрака - доктор Фукс, вече не в работните дрехи или защитното бяло облекло, а с ефирен лилав шал, под който отчасти се различаваше по-тъмно лилава рокля. На дължина не беше дори до коленете. Хуберт вдиша дълбоко през носа си, преди да се приближи към неочакваната си гостенка. Можеше да се обзаложи за какво е това посещение.
– Госпожо Фукс, да не сте работила в този вид?
– Не, господин Хуберт, тук съм заради вас – тя му се усмихна малко плахо. С пусната коса изглеждаше още по-хубава и мила, но той нямаше да се хване. – Да ви помоля още веднъж да дойдете на благотворителното събитие. Моля ви, събираме пари за добра кауза...
– Разбира се, то винаги е за добра кауза. Сигурен съм, че ще съберете достатъчно и без мен.
– Но не искате ли да помогнете? Човек се чувства добре, ако...
– Не.
Тя се намръщи.
– Такъв сте невъзпитан егоист!
– Да, знам това – Хуберт се ухили. – И съм доволен от себе си. Понякога е полезно човек да бъде егоист. Обзалагам се, че и вие не сте искала да помагате за това събитие, но от учтивост не сте посмяла да откажете.
– Исках да помогна... е, може би не толкова много... но понякога не е лошо човек да бъде учтив, Хуберт, трябва да опитате и вие! – продължи да настоява Каролине. – Хайде, ще бъде забавно! Ще има други интересни представяния, танци, хубава храна...
– Никога не се отказвате, а? – измърмори Хуберт.
– Наистина ни трябва някой да свири на цигулка. Помислете още веднъж...
– Ако го направя – прекъсна я той с провлачен глас – и вие ще трябва да направите нещо за мен.
Каролине очевидно се изненада от думите му, и едва ли беше пропуснала намека в тях. Хуберт нямаше намерение да я изнудва, а да я накара да спре да му досажда за това досадно събитие. Но вместо да се обиди, тя попита:
– Какво?
– Да излезете на вечеря с мен.
– Вечеря... – тя се замисли за не повече от секунда и кимна. – Добре. Дадено. Имате ли цигулка, или трябва да минем първо през Майер, за да вземем неговата?
Хуберт все още не можеше да повярва, че тя се съгласи. Беше възнамерявал само да я изплаши, макар че определено искаше да вечеря с нея. След като не беше отказала, това вероятно означаваше, че няма да ѝ бъде неприятно... едва ли щеше да се жертва заради някакво си благотворително събитие, което дори не беше нейно.
– Имам. Отивам да я взема...
– Господин Хуберт? – извика го тя, преди да е влязъл. – Дали може да облечете нещо малко по-... официално?
– Това е официално. Официалната полицейска униформа.
Доктор Фукс поклати глава, но не можа да скрие усмивката си.
– Знаете какво имам предвид. Сигурна съм, че имате нещо подходящо.
Той изпуфтя раздразнено. Не само да свири, а и да се облича като пингвин - ако не беше обещанието ѝ, което я изнуди да му даде, със сигурност нямаше да се занимава с тази история.
– Вие сте невероятна.
Остави вратата отворена и докато се качваше по стълбите, чу от долния етаж:
– Поканена ли да се чувствам?
– Чувствайте се както искате.
Не искаше да се разсейва от мисълта за нея в дома му, как докосва вещите му, как сяда на дивана, където той сядаше всяка вечер... Дали къщата щеше да ѝ хареса, или да ѝ се стори прекалено голяма и обикновена? Не че го интересуваше.
Не беше трудно да намери цигулката, но не беше сигурен какво всъщност разбира Фукс под "официално" облекло. Ако тя си въобразяваше, че може да се изтупа с фрак и папийонка, трябваше отсега да ѝ изясни, че няма как да стане.
Всъщност... защо не я извика да даде мнение за дрехите, които можеше да облече? Хуберт се ухили. В крайна сметка тя настояваше той да се преоблече и да бъде поканена вътре, нали така?
Той отвори вратата и извика:
– Госпожо Фукс! Елате за малко.
Каролине се появи почти веднага.
– Какво има? Не можете да намерите цигулката ли?
– Не. Чинно питам какво да облека, за да не разочаровам ваша милост.
Тя се засмя и огледа дрехите, проснати на леглото - черен панталон и сако, дънки и две бели ризи.
– Да, всичко е подходящо. Сигурна съм, че ще изглеждате... – нещо я накара да спре и да добави по-силно: – Добре. Облечете каквото ви е удобно и слизайте, след малко трябва да тръгваме... – насочи се към вратата и внезапно спря, когато зърна цигулката, оставена на малката пейка. – О, Хуберт! Много е красива!
– Да – той се приближи до Каролине, забавлявайки се с възторга в очите ѝ. – Инструментът може да е малко стар, но свири много добре.
Тя се изчерви.
– Да, сигурна съм... – обърна глава и внезапно очите ѝ срещнаха неговите. Хуберт не си спомняше някога да е бил толкова близо до нея преди - освен когато тя го целуна по бузата, но това бе траяло само половин секунда, докато сега...
Не издържа на изкушението да се наведе към нея още малко, но не я целуна. Ако тя всъщност наистина искаше да са просто колеги, това щеше да им развали цялата вечер.
– Ще ме оставите ли да се преоблека... или искате да ми помогнете?
– Не! Не. Ще отида... до тоалетната – тя сепнато отстъпи към вратата, изчервявайки се още по-силно.
– Втората врата в ляво – упъти я Хуберт и се усмихна на себе си, когато тя излезе.
Опита се да не мисли за нея в неговата тоалетна, докато се преобличаше. Не се оказа лесно, когато знаеше, че тя е през една стая без бикини.
Когато слезе долу, облечен с тъмносини дънки и риза, с преметнато върху ръката сако, Каролине седеше на дивана, точно където си я беше представял. Бе опънала краката си напред и разсеяно разглеждаше вестник от миналата седмица. Хуберт си помисли, че старият диван никога не беше изглеждал по-добре.
– Готов ли сте? – тя вдигна поглед и замръзна за миг, после припряно остави вестника и се изправи. – Изглеждате... ами, добре.
– Вие също – той осъзна, че не го е казал по-рано, а бе първото нещо, което си помисли, щом я видя.
– Благодаря – Каролине се усмихна, после каза предпазливо: – Имате ли нещо против да отидем с моята кола? Не че патрулката не е отличен превоз, но няма нужда да плашим гостите, нали?
– Тогава аз ще карам – той заключи вратата на къщата и протегна ръка за ключовете на колата. – Обувките ми са по-подходящи от вашите.
– Вие просто си търсите извинение да карате колата ми – отбеляза тя, но благородно му позволи. Хуберт ѝ отвори пасажерската врата и я изчака да се качи - не само за да бъде любезен, но и за да види как се набира полата на роклята ѝ при тази операция.
– Колата не е лоша. Макар че е малко тясна.
– На мен си ми харесва.
– На вас - да, но за двама души... – той обърна глава назад, докато изкарваше колата на пътя, и устните му за миг докоснаха косата ѝ. Ето на това му се вика нагледно доказателство, помисли си той. Нямаше нищо против малкото пространство, честно казано.
Пресегна се до задната седалка и сложи цигулката в скута на Каролине.
– По-добре я дръжте, може да падне. Колата спира малко рязко.
– Педалите са по-чувствителни – отвърна тя с вирната брадичка.
– Искате да кажете - прекалено. С такива педали може да направите някоя катастрофа. Най-добре я закарайте в сервиз.
– Защо мъжете винаги дават непоискани съвети? – Каролине като че ли се беше ядосала. Това раздразни и него. Толкова ли не разбираше тази жена, че той не иска да ѝ се случи нещо?
– Може би защото се тревожат за някои инати жени – измърмори троснато.
– Така ли – тя се прокашля. – Е, да, може би все пак трябва да я видят в сервиза... напоследък наистина спира доста рязко.
– Та къде отиваме?
– В кметството.
Хуберт издаде недоволен звук.
– Предупреждавам ви, че там няма да се радват да ме видят.
– Че защо? Вие сте страхотен полицай, почти нямате неразкрити случаи!
– Защо ли? За мен законът е над всички, а те предпочитат да си мислят, че са над закона. Очевидно не можем да се разберем.
– Е, едва ли ще има много хора от кметството на тържеството – опита се да го успокои тя. – Ние само наехме зала там. Впрочем, какво стана със случая?
През останалото време Хуберт ѝ обясняваше как са намерили убиеца. По принцип можеше да се каже и с две изречения, но предвид интересните допълнителни моменти в историята - Гирвиц, маскиран като клоун, падането на Кайзер и преследването в кръг около телефонната будка, се възползва от шанса да разтегли малко разказа. Това я накара да се засмее поне няколко пъти, а той обичаше да я кара да се смее.
Пред кметството имаше поне няколко дузини коли и нежеланието да се занимава с тази работа отново го обзе, още повече като чу музиката отвътре. Вместо да се разхожда сред куп богати сноби, можеше да си пие бира вкъщи и да гледа някой мач.
От друга страна... струваше си и да ходи по въже, ако наградата беше няколко допълнителни часа с Каролине Фукс - и то без Гирвиц или някой друг вечно застанал до него.
Отвори ѝ вратата и взе кутията с цигулката. Междувременно Каролине оправи шала си и Хуберт едва успя да откъсне очи от нея. Освен с дълбоко деколте, роклята се оказа и с тънки странични презрамки. Досега не беше осъзнал колко е разголена.
– Ако ви е студено, можете да вземете сакото ми – гласът му беше груб.
Каролине го погледна леко намръщено, сякаш се опитваше да разбере защо внезапно се е ядосал.
– Не, благодаря. Шалът ми е достатъчен.
Сега и той се смръщи. Всъщност му се искаше да я прикрие поне малко. Не му харесваше, че всички ще я гледат, докато е облечена така. Не че роклята беше неприлична. Но той би предпочел да е с дълги ръкави и тип поло, с пола до земята - въпреки че му харесваше да вижда толкова много от тялото на доктор Фукс, нямаше съмнение, че му харесва - определено не му харесваше, че всички други мъже в залата ще видят същото.
Трябваше да обуздае тази идиотска ревност. Каролине не му принадлежеше... поне не още.
– Ето ни и нас! – когато влизаха, Каролине помаха на някаква руса жена в дълга бяла рокля. – Теа, доведох го!
Теа се приближи - изглеждаше стресирана, помисли си Хуберт, и май изобщо не се забавляваше. Едва се спря да благодари на Каролине, хвана го под лакътя и го помъкна на някъде, обяснявайки, че почти бил дошъл неговия ред, и ако наистина можел да свири нещо, най-добре да бъде...
– И аз се радвам да се запозная с вас – прекъсна я той иронично.
Теа поне имаше благоприличето да се смути.
– Извинете, но съм малко напрегната, не всичко върви по план. Наистина много ви благодаря, че дойдохте! Каролине е истински ангел, задето успя да ви доведе!
– Но далеч не е облечена като такъв – измърмори Хуберт.
– Какво? – не разбра Теа. Чу се някакъв глас от микрофон и тя просто подскочи. – О, майчице, вече е осем и половина! Бързо, бързо!
Повлече го нанякъде и го запозна с още двама мъже и една жена - тя беше певица, мъжът щеше да свири на китара, а някакво хлапе - на пиано. Добре че Гирвиц не беше казал на Каролине, че Хуберт може да свири и на пиано, иначе тя щеше да го набута още повече.
Но заради нея си заслужаваше да изтърпи и най-досадното събитие. Дори не заради някаква отплата или награда.
А просто, за да я зарадва.

Каролине стоеше толкова близо до сцената, колкото можа да намери място, чакайки с нетърпение изпълнението на Хуберт да започне. Теа го беше завела зад сцената преди поне няколко минути... Всъщност къде се бавеше тя? Каро се намръщи. Предишната патоложка, с която Хуберт се е развел, е била руса, а последната му приятелка, за която тя знаеше, също е била руса... Ами ако Теа беше негов тип? Дори в нервното си състояние в момента, Теа едва ли би пропуснала да обърне внимание колко е привлекателен...
В следващия миг забеляза приятелката си да се връща в залата, все така напрегната и притеснена, и се засрами заради подозренията си.
– Е, това е. Надявам се твоето откритие да е добро – каза Теа изтощено.
– Сигурна съм, че е.
– Какво?! Искаш да кажеш, че дори не си го чувала как свири?! – Теа се хвана за нея, търсейки опора, сякаш иначе щеше да падне.
– Теа, дишай. Той нямаше да дойде, ако не можеше да свири. Убедена съм, че свири чудесно. Всичко ще бъде наред – опита се да я успокои Каролине. Грабна една чаша от преминаващия сервитьор и я подаде на приятелката си. – Ето, пийни малко.
Теа изпразни чашата на една глътка.
– Дано да си права, Кари...
Прекъсна я изтупаният водещ на събитието, който обяви следващото изпълнение. Каролине нетърпеливо се извъртя към сцената и забрави всичко друго. Най-после щеше да чуе Хуберт да свири!
Той излезе на сцената с цигулката в ръка. Беше облякъл сакото си - естествено, нямаше вратовръзка и носеше дънки, но пак беше по-хубав от всички други мъже в залата, навлекли смокинги и костюми.
Хуберт внимателно сложи цигулката под брадичката си и вдигна лъка над нея. След миг на трепетно напрежение го спусна надолу, а пръстите му заиграха със струните и музиката полетя над залата.
Беше толкова красиво! Тя не познаваше мелодията, но нежните звуци сякаш галеха кожата ѝ, проникваха до душата ѝ и я караха да настръхне цялата. Почти не дишаше, за да не пропусне нито една нота от прелестната музика.
Забеляза, че пред Хуберт нямаше листове с ноти. Значи той свиреше нещо, което знаеше наизуст... понякога затваряше очи, сякаш потъваше в друг свят. Каро не можеше да повярва, че това е същият понякога невъзпитан и често груб мъж, когото си мислеше, че познава. Естествено, знаеше, че той има и по-мека страна, че не е толкова твърд и лош, на колкото се прави. Но сега изглеждаше толкова... толкова елегантен и нежен, и чувствен, както никога преди. И в същото време - също толкова самоуверен, както обикновено. Той не се срамуваше от това, че обича музиката. За него тя означаваше нещо. Каролине изпита вина, че го беше принудила да дойде тук и да свири за някакви идиоти, които изобщо не можеха да оценят всичко това. И въпреки всичко той беше дошъл...
Изпълнението свърши и Хуберт отпусна цигулката. Очите му за първи път се отправиха към публиката. Спряха на Каролине и не мръднаха повече.
Прави го заради теб, помисли си тя. Само заради теб.
Сега повече от всякога съжаляваше, задето бе поискала тя и Хуберт да останат само колеги. Тогава не беше готова за нова връзка, а не можеше да си представи как казва на човек, влюбен в нея "виж, може да правим секс, наистина бих искала, но нищо повече не мога да ти предложа...". Не беше толкова жестока. И добре, че не го бе казала, защото Хуберт всъщност никога не е бил влюбен в нея и цялото нещо се оказа една огромна грешка. А тя обмисляше с дни как да постъпи и съпоставяше желанието си да спи с него със съзнанието, че не иска истинска връзка и любов, стараеше се да постъпи правилно...
Беше постъпила правилно, ала после непрекъснато се питаше какво би било, ако Хуберт беше влюбен в нея... и ако тя беше дала шанс на онова, което изпитваше към него...
С времето привличането, без да я пита, без да ѝ иска съгласие, се бе превърнало в нещо много, много повече. Понякога Хуберт като че ли флиртуваше с нея и Каро започваше да си мисли, че и неговите чувства можеше да са се променили...
Преди те не бяха влюбени. Сега обаче...
Ала тя можеше да говори само за себе си.
– Добър е – гласът на Теа я стресна; Каро напълно се бе изгубила в погледа на Хуберт и надеждите, които той събуждаше в нея. – И е сладък.
При тези думи тя се съвзе, обърна се към приятелката си и изръмжа предупредително:
– Не си го и помисляй!
– О... извинявай, не знаех, че сте заедно!
– Всъщност не сме – въздъхна Каролине. Колкото и да ѝ се искаше да има права над Хуберт, не беше така... – Въпреки че се виждаме почти всеки ден, все още сме само колеги и приятели...
– Чакай малко – Теа отпи от нова чаша шампанско, което обясняваше по-спокойния ѝ вид. – Това ли е онзи полицай, за когото ми говориш непрекъснато? Онзи, дето даже го цитираш?
– Стига, аз не...
– Ами, ами. Трябва да се чуеш. Хуберт това, Хуберт онова... Е, сега разбирам защо си толкова впечатлена от него. Полицай, който свири на цигулка! Определено трябва да опиташ да го извлечеш от приятелската зона.
– Повярвай ми, няма да е лесно. Аз го завлякох там...
– Но той наистина свири чудесно! Благодаря ти, че го доведе. Направо спаси вечерта... Хм, може би, ако потанцувате малко, той ще...
– Теа! – прекъсна я Каролине. Виждаше Хуберт да се приближава зад нея. За щастие приятелката ѝ схвана и млъкна.
– Е, доволни ли сте? – попита Хуберт с обичайния си не твърде любезен тон.
– Много ви благодаря, господин Хуберт – усмихна му се Теа. – Бяхте прекрасен! Е, сега ви оставям, забавлявайте се, можете да останете на празненството... или пък... не... – тя се оттегли, не по най-дискретния начин, което накара Каролине да вдигне очи към тавана с отчаяние.
– Тя май си е пийнала – отбеляза Хуберт.
– Малко. Няма да се напие. О, Хуберт, това беше толкова... дори нямам думи да го опиша! Свирите наистина прекрасно.
Хуберт само кимна отсечено.
– Ще оставя цигулката в колата и можем да продължим с тази дивотия - той погледна с досада сцената, където водещият разказваше някакъв много глупав виц.
– Всъщност... вече свършихме онова, за което дойдохме – обади се Каро. – Не е нужно да оставаме повече.
Хуберт вдигна вежди.
– Наистина? Приятелката ви няма ли да се нуждае още от помощта ви?
– Не. Вече всичко върви гладко – А и да се нуждаеше, Каролине беше решила този път да бъде егоистка и да помисли за себе си. Искаше да прекара още време насаме с Хуберт, вместо да се мотаят тук безцелно и да го дели с всички тези хора.
Той се подсмихна, сякаш беше прочел мислите ѝ.
– Толкова по-добре. Да се махаме тогава.
Когато се качиха в колата, Хуберт попита:
– Къде да ви закарам? У вас?
– Всъщност си мислех... – тя неусетно се извъртя към него, така че телата им бяха по-близо, а деколтето ѝ - точно пред очите му. – Защо да не изпълним и втората част от нашата... уговорка? Ако искате да е сега, разбира се.
– Уговорка?
– Обещах... да направя нещо за вас в замяна на това, което вие направихте за мен – въздухът не ѝ достигаше. Дори не беше съвсем сигурна какво прави, но знаеше чудесно на какво се надява - вероятно точно каквото той си бе мислел, когато ѝ предложи сделката... – Да отидем на вечеря, нали това поискахте?
Колата потегли бавно.
– Няма нужда да вечеряте с мен насила – Хуберт дори не я погледна, докато го казваше.
Дали не го интересува, запита се тя, или всъщност го интересува прекалено много?
– Господин Хуберт, не мислех, че сте човек, който ще се опита да се измъкне от сделка. И... – тя изчака той да обърне глава към нея, преди да добави: – Нямаше да приема, ако не исках.
– Добре тогава...
Сините му очи не се откъсваха от нейните. Това докара нова промяна в дишането ѝ - сега пък се учести. Температурата в колата сякаш се повиши поне с 30 градуса.
Ако някой друг от познатите ѝ беше поискал нещо в замяна за услуга - вечеря или повече - щеше да получи само шамар. С Хуберт обаче...
Тя нямаше търпение той да се възползва от нея. И нямаше да е само това.
Или поне така се надяваше.
– Знам няколко хубави ресторанта – продължи той и погледна отново към пътя. – Какво ви се яде?
Каролине едва не ахна от разочарование. Какво? Значи наистина щяха да вечерят? Само това? Или просто първо това? Стомахът ѝ бе така пълен с емоции, че изобщо нищо не ѝ се ядеше.
– Каквото кажете – промърмори. – Все пак това е вашата награда.
Хуберт рязко спря колата.
– Така, достатъчно. Казах, че не е нужно да вечеряте с мен, щом не искате...
– Откъде ви хрумна, че...
– Можете да свалите това мъченическо изражение...
– Мъченическо изражение?!
– Току-що се разстроихте, нали?
– Да, защото си мислех, че ще ме заведете у вас и ще правим секс!
Веднага, щом го каза, вече не ѝ се вярваше, че наистина го е направила. Отвори уста, шокирана от самата себе си. Хуберт далеч не беше така шокиран - той като че ли се изненада за момент, после се усмихна на смущението ѝ.
Що за история сътвориха? Каролине се разсмя и подпря челото си с пръсти, удивена.
– Защо при нас все се получава така абсурдно?!
– Сигурно това е нашият стил – Хуберт се наведе към нея и сложи ръка на гърба ѝ, дръпвайки я към себе си. – Струва ми се хубав стил...
Целувката му беше мека и нежна, или поне започна така, но след няколко секунди и двамата вече дишаха тежко и трепереха от възбуда. Езикът му беше разтворил устните ѝ и лениво галеше нейния, събуждайки копнежа ѝ, дразнейки сетивата ѝ, докато тя вече не можеше да мисли за нищо друго, освен колко много го желае. Пръстите му, впити в голия ѝ гръб, непрекъснато я приближаваха към него, сякаш нищо не му беше достатъчно. Каролине искаше да го прегърне, но преди това ръката ѝ докосна коляното му и любопитството я накара да продължи нагоре, докато не усети съвсем ясно надигащата панталоните ерекция. Тя прокара ръка по члена му, безкрайно щастлива от това доказателство за желанието му.
Хуберт я целуна още по-гладно, увивайки и двете си ръце около нея, за да я дръпне към себе си. В същия момент клаксон прекъсна идилията им и някакъв недоволен мъжки глас се развика:
– Абе ей, кретен, спрял си по средата на пътя! Мърдай, цяла нощ ли ще вися тук!
Каро се засмя, но Хуберт изглеждаше в настроение да слезе и да пребие викащия. Тя в последния момент успя да го спре да не слезе от колата.
– Стига, остави го! Технически е прав...
– И си мисли, че може да обижда? Няма да стане...
– Хуберт – заговори Каролине сериозно – какво предпочиташ: да се приберем и да правим секс, или да се биеш с някакъв малоумник и вероятно да прекараме вечерта в травматологията? Защото аз определено гласувам за първото.
Той я погледна и не можа да не се разсмее.
– Аз също.
Тя потрепери и прехапа устна.
– Хайде тогава.
Хуберт подкара съвсем бавно, за да подразни онзи невъзпитан шофьор, но търпението му не стигна задълго. Само след минута натисна газта и колата се стрелна напред със скорост, която сигурно беше над разрешената.
– Ами ако ни спре полиция, господин Хуберт? – попита развеселено тя.
– Полицията в момента е заета. Има си по-важни неща за правене от пътното движение...
Тя се досещаше, но когато ръката му стисна бедрото ѝ, вече нямаше съмнение какво има предвид. Не знаеше дали отиват в нейния дом или в неговия и, честно казано, изобщо не я интересуваше. Важното беше да останат сами и да има достатъчно място, нещо, с което нейната тясна кола наистина не можеше да се похвали.
Най-сетне спряха пред къщата му - тя беше по-близо от двете, очевидно и Хуберт нямаше настроение да чака още дълго. Този път Каро не чака да ѝ отвори вратата, слезе така забързано, че за малко да падне. Едва си спомни да вземе цигулката му, за да не вземеше някой да я открадне - нямаше да си го прости.
Хуберт отключи и я хвана за ръка, повеждайки я навътре. Метна кутията с цигулката на дивана, дръпна Каролине към себе си и я целуна отново. Сега, когато телата им можеха да се опрат плътно едно в друго, беше още по-хубаво, но чувството ги направи и още по-нетърпеливи да се съблекат.
Хуберт хвана дупето ѝ с длан и я притисна към ерекцията си, в същото време навеждайки главата ѝ назад, за да я целуне по врата. Езикът му облизваше кожата ѝ отново и отново, карайки я да изскимти от възбуда.
– Хуберт!
С недоволно изръмжаване той се дръпна от нея, сякаш с усилие се сдържаше да не я просне на пода и обладае там. Хвана я за ръце и я поведе към спалнята на горния етаж. Шалът ѝ остана на стълбите, последван от сакото му, обувките им, коланът на дънките му... Не беше никак лесно да се събличат, докато вървят, но и двамата не можеха да чакат и секунда повече. Тя си помисли, че всъщност нямаше да има нещо против, ако го бяха направили на пода, но все пак беше толкова грижовно от страна на Хуберт да иска да ѝ предложи повече удобство от това...
Най-сетне стигнаха спалнята. Хуберт рязко обърна Каролине с гръб към себе си и дръпна надолу ципа на роклята ѝ.
– Исках да сваля това нещо от теб цяла вечер... Имаш ли някаква представа колко си секси?
Завъртя я обратно и устата му се впи в нейната, преди тя да успее да отговори. Роклята падна в краката ѝ, последвана от ризата му.
– Вероятно не повече от вас, господин Хуберт – промърмори Каро и одраска гърдите му с нокти.
– Сякаш това е възможно – той я бутна по гръб на леглото, но остана прав, докато свали дънките си. Тя преглътна тежко, инстинктивно се изправи на колене и подпря дланите си на матрака, главата ѝ беше на едно ниво с твърдия му член. Просто не можеше да се сдържи - притисна устни в него и го облиза, потрепервайки от доволство заради звука, който Хуберт издаде над нея.
Той зарови ръка в косата ѝ и я погали, повдигайки главата ѝ нагоре.
– Прелестна си. Но сега искам да бъда вътре в теб.
Това я накара да потрепери още по-силно. Тя послушно се дръпна назад и потъна в прегръдката му, когато Франц легна до нея. Той ѝ позволи да се качи отгоре, сякаш просто изпълняваше каприза ѝ, после рязко я събори под себе си. Целуна я отново и разтвори бедрата ѝ, плъзвайки ръка между тях.
– Готова съм – прошепна Каролине умолително. – Повече от готова, просто-
– Помниш ли какво ти казах за цигулката? – измърмори той срещу устните ѝ. – Подходящият подход е много важен... няма да се отнеса с една Страдивариус, сякаш е евтино пластмасово копие.
Пръстите му потънаха в нея и тя напълно забрави опита да си спомни какво е Страдивариус, когато Хуберт започна да ги движи в нея със същата опитност, с която свиреше на цигулката по-рано. Каролине застена и повдигна глава, за да обсипе рамото му с целувки. Не можеше дори да говори, сякаш беше забравила как се формулират думи. Можеше само да се притиска към ръката му, искаща още и още...
Изведнъж той издърпа пръстите си от нея, усмихвайки се на разочарованото ѝ стенание.
– Дай ми секунда, любима...
Не искаше да чака дори една стотна от... момент... той "любима" ли я нарече? Каролине едва си бе дала сметка за това, но в следващия момент вниманието ѝ беше отвлечено от най-прекрасното чувство на света. Хуберт проникваше в нея и колкото и да се опитваше да се сдържа, да го направи бавно и внимателно, желанието му беше прекалено силно. Тя се повдигна към него и в същия миг той се тласна изцяло в нея, стисвайки силно бедрата ѝ.
За един миг останаха така, неподвижни, погледите им се срещнаха и преживяването стана милион пъти по-интимно. Каролине се усмихна щастливо; точно това искаше, точно този мъж, и за първи път чувстваше такава пълна и прекрасна увереност в избора си.
Франц се дръпна леко назад и отново навлезе в нея, при което и от двамата се изтръгна доволен стон. Пръстите му се впиха още по-силно в бедрата ѝ и тялото му наложи бърз ритъм, който нейното прие с жадна готовност. Понякога той лягаше плътно върху нея и я целуваше, понякога се дръпваше и хващаше гърдите ѝ в ръце, палците му безмилостно търкаха твърдите ѝ зърна. Тогава тя захапваше долната си устна така силно, че нямаше да се учуди, ако усетеше вкуса на кръв, но изобщо не ѝ пукаше.
– Какво е Страдивариус? – попита задъхано, спомняйки си замаяно, че го беше споменал.
Хуберт прокара ръка по шията ѝ и погали долната ѝ устна с пръст.
– Най-скъпата цигулка на света.
Главата ѝ своеволно се отметна назад и тялото ѝ се изви от силата на оргазма. Тласъците на Хуберт станаха още по-силни, необуздани и диви, докато той се доближаваше до своя финал, но преди да го достигне, тя свърши още веднъж, невероятно възбудена да види колко първични чувства събужда в него. Притисна го силно в себе си, докато поемаше спермата му, една егоистична част от нея просто пееше, че изобщо не се бяха сетили за презерватив.
Той повдигна лицето ѝ към своето и я целуна дълбоко.
– Определено най-добрата сделка, която съм сключвал.
– Много смешно! – Каролине го бутна с юмрук и се нацупи.
Хуберт я целуна отново, докато не я накара да забрави, че се прави на сърдита.
– Веднъж ти си помисли, че съм влюбен в теб, помниш ли?
Тя кимна, не смеейки да диша.
– Тогава не беше вярно... – сините му очи се вляха в нейните. – Но сега е.
– За мен също. Още тогава те харесвах... А сега вече съм влюбена.
Хуберт се подсмихна.
– Мисля, че се досетих. Някой път трябва да ми кажеш кои точно мои велики мисли си цитирала на приятелката ти.
– Трябваше да се сетя, че си чул – въздъхна Каролине. – Имаш ужасно добър слух!
Той погали бедрата ѝ с върховете на пръстите си.
– Не се притеснявай, продължавай да ме хвалиш. Нещо друго?
– Да – тя се повдигна и леко ухапа долната му устна. – Също и невероятно талантливи пръсти.

Chapter Text

Други истории за Хуберт | Рейнджър | Диего | Мускет | Себастиан | Мич | Винфрид | Шмид (пълен списък), за да е всичко на едно място:

Хуберт и Каролине (24)
https://archiveofourown.info/works/52168741
https://archiveofourown.info/works/47838727/chapters/125563321
https://archiveofourown.info/works/58420732/chapters/148808743
https://archiveofourown.info/works/54426646/chapters/140751208
https://archiveofourown.info/works/54426646/chapters/139158028
https://archiveofourown.info/works/43979061/chapters/112222063
https://archiveofourown.info/works/62350030/chapters/160921513
https://archiveofourown.info/works/47838727/chapters/123148144
https://archiveofourown.info/works/49812553/chapters/126483532
https://archiveofourown.info/works/66898321/chapters/172666441
https://archiveofourown.info/works/66898321/chapters/173015404
https://archiveofourown.info/works/66898321/chapters/173288653
https://archiveofourown.info/works/66898321/chapters/173534734
https://archiveofourown.info/works/66898321/chapters/174430226
https://archiveofourown.info/works/66898321/chapters/175351116
https://archiveofourown.info/works/66898321/chapters/175730776
https://archiveofourown.info/works/66898321/chapters/176172936
https://archiveofourown.info/works/66898321/chapters/176688506
https://archiveofourown.info/works/68979491
https://archiveofourown.info/works/73516376/chapters/191642971
https://archiveofourown.info/works/73516376/chapters/192094931
https://archiveofourown.info/works/73516376/chapters/193027276
https://archiveofourown.info/works/73516376/chapters/193247846
https://archiveofourown.info/works/73793166/chapters/193385361

Хуберт и Лена
https://archiveofourown.info/works/54426646/chapters/139418410
https://archiveofourown.info/works/47838727/chapters/125142382
https://archiveofourown.info/works/66898321/chapters/174106233
https://archiveofourown.info/works/66898321/chapters/174604226
https://archiveofourown.info/works/66898321/chapters/175892751
https://archiveofourown.info/works/66898321/chapters/176939846
https://archiveofourown.info/works/66898321/chapters/176688506
https://archiveofourown.info/works/73793166/chapters/192438276
https://archiveofourown.info/works/73793166/chapters/192582481
https://archiveofourown.info/works/73793166/chapters/192897766
https://archiveofourown.info/works/73793166/chapters/193055276
https://archiveofourown.info/works/73793166/chapters/193108916

Хуберт и Ребека
https://archiveofourown.info/works/47838727/chapters/120667993
https://archiveofourown.info/works/66898321/chapters/173839279
https://archiveofourown.info/works/66898321/chapters/173920528
https://archiveofourown.info/works/66898321/chapters/175544121
https://archiveofourown.info/works/66898321/chapters/175586446
https://archiveofourown.info/works/70888941/chapters/185840091
https://archiveofourown.info/works/70888941/chapters/185792401
https://archiveofourown.info/works/70888941/chapters/187628401
https://archiveofourown.info/works/70888941/chapters/188698531
https://archiveofourown.info/works/70888941/chapters/189092956
https://archiveofourown.info/works/70888941/chapters/189573506
https://archiveofourown.info/works/70888941/chapters/190189381
https://archiveofourown.info/works/70888941/chapters/190431111
https://archiveofourown.info/works/70888941/chapters/190691246

Хуберт и Кристина
https://archiveofourown.info/works/47838727/chapters/122040727

Хуберт и Ана/Леони
https://archiveofourown.info/works/54426646/chapters/139670116
https://archiveofourown.info/works/57981580/chapters/151228915
https://archiveofourown.info/works/63597298
https://archiveofourown.info/works/66898321/chapters/172831171
https://archiveofourown.info/works/66898321/chapters/173360737
https://archiveofourown.info/works/73516376/chapters/191847896
https://archiveofourown.info/works/73516376/chapters/192406401
https://archiveofourown.info/works/73516376/chapters/192714146
https://archiveofourown.info/works/73516376/chapters/192714266
https://archiveofourown.info/works/73516376/chapters/193247721

Хуберт и Надин Шолц
https://archiveofourown.info/works/73793166/chapters/192604596

Хуберт и Сабине
https://archiveofourown.info/works/47838727/chapters/125189884

Хуберт и Барбара
https://archiveofourown.info/works/49812553/chapters/127272313

Хуберт и сестра Патриция
https://archiveofourown.info/works/70343696

Хуберт и Франциска
https://archiveofourown.info/works/72412816/chapters/188567721
https://archiveofourown.info/works/73398271
https://archiveofourown.info/works/73903841

Хуберт и други (не от сериала)
https://archiveofourown.info/works/62350030/chapters/163673146
https://archiveofourown.info/works/62350030/chapters/164351500

Рейнджър
https://archiveofourown.info/works/62350030/chapters/164644588
https://archiveofourown.info/works/70888941/chapters/184318506
https://archiveofourown.info/works/70888941/chapters/187024881
https://archiveofourown.info/works/70888941/chapters/188039951
https://archiveofourown.info/works/70888941/chapters/189208996
https://archiveofourown.info/works/70888941/chapters/189700656

Диего и Анабел
https://archiveofourown.info/works/47838727/chapters/125325859
https://archiveofourown.info/works/56482468/chapters/156690820
https://archiveofourown.info/works/53848729/chapters/136295938
https://archiveofourown.info/works/43979061/chapters/111725809

Мускет и Мими
https://archiveofourown.info/works/47838727/chapters/123469471

Себастиан и Ред
https://archiveofourown.info/works/43979061/chapters/110931567
https://archiveofourown.info/works/66898321/chapters/173115886
https://archiveofourown.info/works/66898321/chapters/173674075
https://archiveofourown.info/works/66898321/chapters/174761346
https://archiveofourown.info/works/66898321/chapters/175093191
https://archiveofourown.info/works/66898321/chapters/176025591

Лойд
https://archiveofourown.info/works/66898321/chapters/174955581
https://archiveofourown.info/works/66898321/chapters/176364461

Мич и Сара
https://archiveofourown.info/works/64910575/chapters/167512786
https://archiveofourown.info/works/64910575/chapters/167601193
https://archiveofourown.info/works/64910575/chapters/167964433
https://archiveofourown.info/works/64910575/chapters/168620800
https://archiveofourown.info/works/68607711/chapters/178034466
https://archiveofourown.info/works/68607711/chapters/178373676
https://archiveofourown.info/works/68607711/chapters/178892436
https://archiveofourown.info/works/68607711/chapters/180173686
https://archiveofourown.info/works/68607711/chapters/181090586
https://archiveofourown.info/works/68607711/chapters/181544626
https://archiveofourown.info/works/70888941/chapters/184741041
https://archiveofourown.info/works/70888941/chapters/186776461
https://archiveofourown.info/works/70888941/chapters/186970156
https://archiveofourown.info/works/70888941/chapters/188357181
https://archiveofourown.info/works/70888941/chapters/190389566

Винфрид
https://archiveofourown.info/works/70888941/chapters/185621691
https://archiveofourown.info/works/70888941/chapters/187561311
https://archiveofourown.info/works/70888941/chapters/188858991

Шмид и Хофман (Смит и Хопкинс)
https://archiveofourown.info/works/70888941/chapters/186301651
https://archiveofourown.info/works/70888941/chapters/187993921
https://archiveofourown.info/works/70888941/chapters/189884186

Chapter Text

Гирвиц определено не очакваше това, когато спря пред участъка и слезе от колата си, радвайки се мислено, задето вече не се налагаше да разчита на Хуберт да го кара навсякъде. Беше му звъннал, но Хуберт така и не вдигна - е, може би не беше нарочно, но все пак...
Щеше да е по-удобно той да му донесе книгата, ако още е в участъка, но вместо това Гирвиц трябваше сам да дойде да си я вземе. Разбира се, би могъл да изчака до понеделник, само че нямаше търпение да разбере дали е познал кой е убиецът.
Мислеше, че вече всички са си тръгнали, и наистина много се изненада, когато колата на Кайзер паркира до неговата.
– Госпожо Кайзер? Станало ли е нещо?
– Не, не, просто си забравих телефона и трябваше да се върна. Може да звучи глупаво, но явно не съм способна да изкарам два дни без телефон – тя му се усмихна малко смутено през сваления прозорец.
Гирвиц си помисли, че така определено изглежда по-симпатична, отколкото когато им викаше за нещо и се държеше малко като учителка в детска градина. Вярно, че и те понякога постъпваха като пакостливи хлапета, но той лично изпитваше по-голямо желание да изпълнява нарежданията ѝ, когато не му викаше, сякаш си е взел без разрешение от неделното сладко.
– Е, да, вече май всички сме така – отбеляза великодушно, макар че той лично не разбираше много манията с телефоните. Кайзер не беше особено по-млада от него, ала все пак принадлежеше към друго поколение. – Да ви го донеса ли?
– Не, благодаря. Дори не съм сигурна къде е. Ако някой трябва да рови два часа из кабинета ми, това съм си аз – Кайзер слезе от колата и тръгна с него към участъка. – А вие какво правите пак тук?
– Една много интересна книга. Щях да я взема вкъщи, но после се разсеях и... А пък точно съм на най-интересното. Е, има какво да се каже за това колко реалистично се води разследването, но...
– Значи е криминална? Ако ви хареса, може да ми я дадете да я прочета. Ще е хубаво веднъж да не трябва да се тревожа кой е убиецът.
И двамата се засмяха. Да, грижите на шефа... - помисли си Гирвиц. Навремето, когато Сабине Кайзер пристигна, той беше готов на всичко да си върне позицията на шеф, но напоследък това вече не му се виждаше чак толкова важно. Всъщност сега вече тя съвсем не му се струваше толкова лоша шефка...
– Но вътре свети – забеляза Кайзер. – Мислех, че няма никого?
– Хуберт каза, че ще остане да довърши доклада по случая – изкиска се Гирвиц. – Сигурно е заспал.
Сабине му хвърли съзаклятнически поглед и влезе тихичко в участъка, сложила пръст на устните си. Гирвиц последва примера ѝ и двамата се запромъкваха тихо към кабинета, в който беше Хуберт. Представяше си как ще се стресне, когато го събудят, и как ще се разсърди, че му се смеят, задето е заспал на бюрото си.
Но това, което завариха в кабинета, Гирвиц определено не го очакваше...
Хуберт беше там и седеше зад бюрото си, да, но дотук стигаха верните догадки на Раймунд. Защото това, че Каролине Фукс ще седи на бюрото и ще се целува страстно с Хуберт, не само не го беше предположил, но и изобщо никога нямаше да му хрумне да предположи.
Краката ѝ бяха разтворени, а едната ръка на Хуберт беше на задника ѝ. За щастие и двамата все още бяха облечени, помисли си Гирвиц с благодарност, но ако се съдеше по начина, по който се целуваха и опипваха, не планираха още дълго да останат с всичките си дрехи. Бяха толкова увлечени в заниманията си, че изобщо не забелязаха влизането на двама души в стаята.
Кайзер и Гирвиц се спогледаха, и двамата - зяпнали и с вдигнати от изумление вежди, после Сабине скръсти ръце и звучно се изкашля.
Двамата на бюрото мигновено подскочиха и се дръпнаха един от друг, Хуберт отмести стола си назад, а Каролине слезе на земята и смутено заоправя дрехите си.
– Вие... вие пък какво правите тук толкова късно? – попита Хуберт, очевидно надявайки се да отклони разговора от себе си.
– Хуберт – Гирвиц го изгледа неодобрително.
– Ние какво правим тук? – попита невярващо Кайзер.
– Здравейте, госпожо Кайзер, господин Гирвиц – поздрави Каролине, цялата изчервена. – Ние...
– Малко се отнесохме... – продължи Хуберт и я погледна бързо.
– ...И тъкмо си тръгвахме! – завърши тя, насочвайки се към вратата, а Хуберт понечи да стане от стола, но Кайзер решително поклати глава.
– А, не, не толкова бързо! От нея ще излезе добра престъпница, нали, господин Гирвиц? Ако не знаех, че това са пълни глупости, почти щях да ѝ повярвам. Мога ли да знам какво си мислехте вие двамата? – гласът ѝ беше строг както обикновено, но сега Гирвиц можеше да бъде спокоен, че поне не вика на него. – Това е полицейски участък, не бардак!
– Да, знам – Хуберт с всички сили се стараеше да изглежда отговорен и спокоен, макар да си личеше, че с много по-голямо удоволствие би се върнал към онова, което правеше с госпожа Фукс преди минута. – Разбира се...
– Вие и друг път оставате тук последен. Надявам се, че това е изолиран инцидент, а не се е случвало и преди? – попита заплашително Кайзер.
Хуберт стрелна Каролине с поглед, преди да отговори:
– Не, естествено, че...
– Знаете, че мога да проверя на камерите, нали? – напомни му отегчено Сабине.
Хуберт се огледа, сякаш търсеше някъде изписано какво да каже.
– Добре, може... и да се е случвало понякога, много, много рядко...
– Нямате ли си къщи? – ахна Гирвиц.
– Разбира се, че имаме – отвърна Каролине. – Просто е много удобно от болницата да дойда направо тук, и... – тя се усети, че това е в противоречие с казаното от Хуберт, изчерви се още повече и се сопна хем смутено, хем обвинително: – Да не бяхте местили участъка тук, толкова близо до болницата! Предишният беше толкова далече, че предпочитахме...
– Предишният?! – прекъсна я Гирвиц. Не можеше да повярва. Не, това не можеше да е истина! – Значи искате да кажете, че когато дойдохме тук... вие двамата вече сте били... – той се обърна към Хуберт. – И вие ме оставихте да си хабя думите да ви убеждавам да се съберете с нея, след като по онова време...
– Не е точно така. Тогава още не беше сериозно, по-скоро... приятели, които спят заедно? Виждахме се най-много веднъж седмично.
Гирвиц се опули.
– И това се предполага да ме успокои?!
– Хайде стига, тогава беше станало недоразумение! Ако искате да обвинявате някого, винете Ридл...
– Да не намесваме господин Ридл – обади се строго Кайзер. – Нека да изясним нещо. Така. Значи вие двамата сте се срещали тук, а също и в предишния участък, така ли?
Хуберт направи невинна физиономия, но въпреки това промърмори:
– Е, случвало се е...
Гирвиц все още не можеше да повярва. Какво? Още в стария участък?
– Хуберт, как не ви е срам!
– Я стига, това си е моето бюро! Нали не сме били на вашето?
– А! То и това оставаше!
– В предишния участък – надвика ги Сабине, пак с тона на възпитателка в детска градина – Колко време? След като започнах да работя тук? – тъй като те не отговориха, тя опита пак: – Или преди това?
– Преди... да, преди...
– Опа... – Сабине се обърна към Гирвиц. – Вие знаехте ли за това?
– Какво? Естествено, че не! Хуберт, какво... откога... от колко време...
– За бога! – възкликна Каролине. – Малко след като се преместих в града!
– Какво?! – Гирвиц си помисли, че ще припадне. Информацията беше прекалено много за горката му глава. – И... и искате да кажете, че след това... всеки път, когато сме се виждали... в болницата и на всяко местопрестъпление... вие вече сте били... сте...
– Да, Гирвиц, всеки път – каза отегчено Хуберт. – След като веднъж сме спали заедно, няма как някой път след това да не сме били вече спали заедно.
– Но... но... защо го криехте?
– Хората имат право на личен живот – обясни Каролине натъртено.
Сабине издаде странен звук до него и Гирвиц осъзна, че ѝ е станало смешно. Тя обаче не се засмя, дори не си разреши да се усмихне. Сигурно смяташе, че реакцията не е подходяща за шеф на участък, който открива, че един от подчинените му от години има тайна връзка с жена, с която понякога спи в участъка.
Много, много рядко, надяваше се Гирвиц. Сега вече не знаеше как ще погледне бюрото на Хуберт, без да си спомни за тази история. Майчице мила! В момента определено се радваше, че не е шеф на участъка - вече. Как не беше разбрал, че това се случва, докато той беше шеф?
– Не искам да се бъркам в личния ви живот, господин Хуберт – започна Кайзер, – но нека да се разберем по този въпрос: от днес нататък никакви подобни срещи с приятелката ви тук в участъка, разбрахме ли се?
– Тъй вярно – отговори Хуберт.
Каза го по начина, който Гирвиц още навремето беше започнал да разпознава като много убедително обещание, което той няма никакво намерение да спази.
Кайзер обаче явно не се беше усетила.
– Добре, махайте се от тук. И мислете му, ако ви хвана отново – подхвърли тя, докато те се изнасяха със скоростта на светлината. – Говоря сериозно!
– Не говорете така, сякаш нямаме други места, където да го правим – каза Хуберт, преди да тресне вратата зад себе си.
– Други места? – повтори Кайзер. Погледна Гирвиц с въпросително изражение. – Това не може да означава, че са го правили и в патологията, нали?
– Трябва да седна – беше всичко, което Гирвиц можа да каже в отговор.
Кайзер му подаде стола, после въздъхна дълбоко, клатейки глава.
– Хуберт е толкова невъзпитан понякога! Е, може би все пак бяхме прекалено строги с тях... сигурно на всеки се е случвало да върши такива неща някъде, където не трябва да се вършат...
– На мен - не – измърмори Гирвиц, и не беше сигурен дали е горд, или кисел заради това.
– Никога не е късно. Още сте млад, господин Гирвиц – Сабине изненадващо му се усмихна, докато излизаше от стаята.
Гирвиц можеше само да примигва след нея. Съвсем беше забравил за книгата си, а, честно казано, и за Хуберт и Каролине също.

Chapter Text

Каролине беше свикнала да слуша разногласията на Хуберт и Гирвиц и знаеше, че те почти никога не са на едно мнение за нищо, но тази сутрин разправията изглеждаше по-сериозна от друг път, когато тя слезе от колата си и тръгна към тях с куфарите за доказателства в ръце.
Беше очевидно, че този път Хуберт е ядосаният, и май беше по-ядосан от когато и да било, защото дори не предложи да ѝ помогне с единия куфар, както правеше обикновено. Двамата с Гирвиц стояха пред патрулката и спореха така разгорещено, че я видяха едва, когато тя спря пред тях.
– Казвам ви, че беше за ваше добро... – настояваше Гирвиц.
– За мое добро?! За ваше добро не се бъркайте в живота ми, Гирвиц! – думите на Хуберт звучаха почти като заплаха и това я накара да преразгледа решението си да не се бърка и просто да попита къде е тялото, заради което я бяха извикали.
– Проблем ли има?
Двамата я погледнаха с тотално различни изражения. Хуберт се опитваше да обуздае гнева си, а Гирвиц направо ѝ се зарадва.
– А! Госпожо Фукс! Кажете, моля ви се, ако някой направи нещо мило от загриженост за свой колега и приятел...
– Като напълно престъпва всички граници...
– С най-добри намерения...
– Просто защото си въобразява, че има право да се бърка в чуждата работа...
– Смятате ли, че трябва да се гледа така на нещата? – с очилата си Гирвиц посочи към Хуберт, сякаш очакваше тя да е разбрала нещо от обърканите им, прекъсващи се обяснения.
Каролине тръсна глава.
– Така, накратко и по същество - какво всъщност става?
Хуберт изгледа на кръв колегата си.
– Става това, че тук присъстващият господин Гирвиц си е позволил да направи профил в някакъв тъп сайт от мое име и да ми уреди среща за тази вечер с някаква напълно непозната жена!
Каро трябваше да положи усилия, за да подтисне смеха си. Май успя да се престори, че кашля, но очите на Хуберт се присвиха подозрително.
Сериозно? За това ли беше цялата врява? Тя очакваше най-малко средна телесна повреда или един бог знае какво - и всъщност беше облекчена, че не е нищо по-лошо. Честно казано, беше трогателно колко е ядосан господин Хуберт за подобно нещо - напълно си представяше защо такава намеса в личните му дела не му харесваше.
– Направих го за вас, защото искам да ви помогна! – занарежда бившият полицейски началник. – Имах единствено най-добри намерения!
– Нямам нужда от помощ, за да си намеря... – Хуберт стрелна Каролине с поглед и добави с по-различен тон: – Приятелка, Гирвиц!
Стори ѝ се, че щеше да каже нещо друго, и сега ѝ беше интересно какво, но щом той смяташе, че е нелюбезно за нейните уши, естествено, нямаше да ѝ го каже.
– Освен това нямате право да използвате моите лични данни!
– Не съм използвал нищо, освен името ви и няколко факта за вас, които са публично достояние! И ви намерих идеалната жена - идеалната за вас! - така че, вместо да ми крещите, сякаш съм направил нещо лошо, можете да ми благодарите, защото без мен нямаше да я откриете!
– Идеалната жена, друг път! Дори няма снимка! Може даже да е мъж, помислихте ли за това?
– Какво? Мъж?
– Господа – прекъсна ги решително Каролине. – Извинете, но не сме ли тук за нещо друго? Що се отнася до този проблем, господин Хуберт, разбирам ви напълно, имате право... но все пак съм сигурна, че Гирвиц наистина просто е искал да направи нещо хубаво за вас.
– Ето, видяхте ли! – побърза да каже Гирвиц.
Тя го погледна неодобрително.
– Това не променя факта, че не можете да правите профили на хора без тяхно разрешение, господин Гирвиц! Може и намеренията ви да са най-добрите на света, но сте злоупотребили с доверието и приятелството на господин Хуберт. Така не се правят услуги.
Гирвиц явно се почувства неудобно и взе да хъмка, а Хуберт се усмихна, докато я гледаше.
– И аз нямаше да го кажа по-добре, госпожо Фукс. Благодаря.
Каро се постара да не се изчервява, но не беше лесно да запази спокойствие под топлотата в очите му.
– Да. Е... та за какво съм тук всъщност?

До вечерта тя вече напълно беше забравила за цялата тази история и вероятно изобщо нямаше да си я спомни повече - дори и Гирвиц да навиеше Хуберт да се срещне с онази непозната "идеална жена", надали можеше да се очаква, че той наистина ще я хареса, откриването на сродна душа в интернет си беше жив абсурд - но съдбата имаше други планове за нея. Още в мига, в който се прибра, дъщеря ѝ Леа изтича от стаята си с развълнувано изражение.
– Мамо, най-после! Имам страхотна изненада за теб!
– Само не ми казвай, че пак си решила да сменяш професията – помоли Каролине на шега.
Леа обаче само цъкна нетърпеливо, едва я изчака да си закачи якето и я задърпа към кухнята. Отвори оставения на масата лаптоп и след няколко секунди погледна майка си малко предпазливо.
– Слушай... надявам се да не се ядосаш...
– Миличка, няма да ти се ядосам за нищо, обещавам – Каролине ѝ се усмихна разнежено. Обичаше Леа и винаги се радваше много на посещенията ѝ. Беше се научила да я слуша по-добре и между тях вече не възникваха неразбирателства. Предполагаше, че Леа си има ново гадже или нещо такова и иска да ги запознае, но каквото и друго да беше, бе уверена, че няма да се ядоса.
– Добре, защото аз само искам да си щастлива. Може би това не е най-подходящото нещо, което трябва да се направи, но имах най-добри намерения!
Увереността на Каролине излетя през прозореца. Обзе я някакво неясно подозрение.
– За какво говориш?
– Ами... – Леа я погледна плахо и развълнувано. – Направих ти профил в един сайт за запознанства. И ти намерих невероятен кандидат!
Не, това не можеше да е истина. Да не би да имаше епидемия или какво?!
– Леа, ти сериозно ли? Как си могла да направиш такова нещо? Не мога да повярвам!
– Но, мамо! Нали каза, че няма да се ядосваш?
– Да... казах го, но... това е... – така ясно беше обяснила сутринта на Гирвиц защо е постъпил зле, опитваше се да си спомни какви думи беше използвала, но сега, когато тя беше засегнатата страна, от изумление и възмущение не знаеше какво да каже. – Леа, аз мога сама да си намирам приятели, ако искам!
– Да, но ти не го правиш!
– Това е само защото... – Каролине се спря, нямаше смисъл да обяснява на Леа, че иска един мъж, но с него все не могат да се сближат. Още повече защото това щеше да докаже правотата ѝ. – Леа, не е редно да постъпваш така! Как щеше да се почувстваш ти, ако аз ти бях скроила такъв номер?
Леа се намръщи. Очевидно нещата не вървяха така, както се беше надявала.
– Ами, ако аз все не успявах да си намеря подходящ мъж, както е при теб...
– Леа Фукс! – възкликна Каролине. Издиша дълбоко. – Виж, разбирам, че си се опитвала да бъдеш мила, но това не е начинът. Не искам да се запознавам с някакви хора в интернет, това не е за мен – тя се опита да смекчи тона си.
Дъщеря ѝ пак не беше доволна. Погледна тъжно към лаптопа.
– Това означава, че няма да отидеш на срещата довечера, така ли?
– Среща?!
– Не ти ли споменах? – Леа грейна. – Той предложи довечера да излезете! Вечерята е в един наистина шикозен ресторант, освен това...
Каролине стисна устни.
– Ще се наложи да я отмениш.
– Не говориш сериозно! Този тип е просто мечта! Няма ли поне да погледнеш профила му? Вярно, няма снимка, но по принцип в този сайт не се слагат снимки, така че това няма значение – Леа беше така въодушевена, че изобщо не обърна внимание на недоволството на майка си. Взе лаптопа и зачете: – Слушай! Той е на около 60, знае английски, свири на пиано, на цигулка, работи в силите на реда, кара ски, язди, играе тенис и футбол и...
– Хуберт – прошепна Каролине.
Леа примига, откъсната от възторженото изреждане на таланти.
– Не. Казва се Франц.
Каро ахна. Очите ѝ станаха огромни - вече нямаше никакво съмнение! Господи, каква шега си правеше Вселената с нея!
– Да, Леа, Франц! Франц Хуберт! Който работи в полицията!
– Какво?! – Леа шокирано погледна към лаптопа си. – Той може всички тези неща?! И ти знаеш? Защо тогава, по дяволите, още не си му предложила брак?
Колкото и да беше стресирана, Каролине не можа да не се разсмее. Такава си беше дъщеря ѝ - практична и откровена до болка.
– Не знаех, че може да кара ски и да свири на пиано, но останалото определено пасва. Не мога да повярвам...
– Но това е страхотно! – сега Леа доби още по-въодушевен вид. – Сигурно и той се е сетил, че си ти, и...
– Не, Леа, той дори нямаше представа, че има профил до преди няколко часа. Не си го е направил сам. Гирвиц е отговорен за това. И се обзалагам, че Хуберт едва ли би помислил, че аз...
– Искаш да кажеш, че съм си чатила с Гирвиц?!
– Да... предполагам, че и на него няма да му хареса, че си е чатил с теб. Боже, нали не ти е писал някакви... неприлични неща? Тоест на мен?
– Естествено, че не! Мамо, този сайт не е такъв! Той е за хора над средната възраст, които... – Леа се сви под погледа на майка си. – Както и да е, това какво означава сега? Че няма да имаш среща?
Каролине само поклати глава. Тя самата нямаше представа какво ще направи Хуберт. Нито пък какво трябваше да направи тя.
Ама че каша бяха забъркали Леа и Гирвиц!

Час по-късно тя все още се питаше какво е правилното решение, дори когато слизаше от колата си пред ресторанта (който несъмнено Гирвиц беше избрал, подобно тузарско място пасваше на неговите претенции). Беше позволила на Леа да я убеди да дойде с условието, че го прави само за да обясни на Хуберт объркването, което се бе получило. Те двамата все се оплитаха в глупавите недоразумения, създадени от други хора! Как все се получаваше така?...
Сърцето ѝ биеше като камбана, докато някакъв уредник ѝ посочваше масата, резервирана от "господин Хуберт". Колкото повече се приближаваше към сепарето - уединено сепаре, няма що, само правеше нещата още по-лоши - толкова по-нервна се чувстваше. Сега ѝ се струваше ужасно глупаво, че е облякла рокля, дори и да беше достатъчно дълга и изобщо да нямаше деколте. Избра я и заради цвета - оранжево, казва "не е нужно да гледаме на това като на истинска среща, аз със сигурност не те принуждавам" (беше много по-добре от червената къса рокля без ръкави и презрамки, предложена от Леа, която буквално крещеше "да отидем в спалнята веднага!"); всъщност ѝ се струваше глупаво, че изобщо е дошла, какво си беше мислила?!...
Всичко изчезна от главата ѝ, когато зърна Хуберт. Той вдигна глава, видя я и замръзна, а тя едва намери сили да измине последните няколко крачки до масата.
Не ѝ беше минало през ум, че и той ще е облечен официално - сигурно Гирвиц го беше накарал да си сложи някакъв черен костюм, но едва ли и той е имал представа колко страхотно ще му стои. Сякаш изведнъж се беше озовала пред Джеймс Бонд, само че този беше наистина секси, за разлика от актьора в последните няколко филма.
– Госпожо Фукс? – Хуберт се изправи, когато тя спря до масата. Наложи му се да преглътне, преди да успее да заговори. – Какво правите тук?
– Обяснявам – отвърна тя. – Аз... всъщност се оказва, че... аз съм жената, с която имате среща.
– Какво? – той се взираше в нея, после внезапно се раздвижи. Заобиколи масата и дръпна стола откъм нейната страна. – Няма нужда да стоим прави.
– Благодаря – промълви Каро и седна, сърцето ѝ прескочи, когато Хуберт ѝ помогна да се настани. Изпита облекчение, когато той отново седна срещу нея - не би могла да мисли рационално, докато е толкова близо, макар че и така ѝ беше трудно, като го гледаше в този костюм. Изобщо не беше свикнала да го вижда в друго, освен в зелената униформа, и нервите ѝ се озоваха в още по-развълнувано състояние.
– Искате да кажете, че Гирвиц си е писал с вас, така ли?
– Не точно. Всъщност... дъщеря ми ме е записала в същия сайт, в който Гирвиц е записал вас. Аз нямах представа за това допреди два часа, когато тя реши да ми сервира, че имам среща.
– Вие не изглеждате изненадана – намръщи се той, сякаш беше открил улика, която не се връзва.
Тя несъзнателно се усмихна.
– Аз имах предимството да знам, че вие също сте се озовали в такъв сайт и имате среща тази вечер. Когато Леа ми прочете информацията, беше очевидно, че сте вие.
– Изобщо не ми беше хрумнало, че... – Хуберт спря и поклати глава, после внезапно се ухили. – Значи Гирвиц и дъщеря ви са си говорили от мое и ваше име, въобразявайки си, че ни намират гаджета!
– Това наистина е забавно – призна тя. Беше облекчена, че той не ѝ се ядоса и не я обвини, че лъже, и в същото време почувства разочарование, че за него ситуацията е просто забавна. По дяволите, а тя беше станала кълбо от нерви, само докато реши да дойде тук!
Може би наистина трябваше да облече червената рокля...
– В моя защита, не знаех, че говорите френски – продължи Хуберт. Облегна се на масата, очите му проблясваха. – Или Леа го написа, само защото звучи секси?
– Секси ли звучи? – попита изненадано Каролине.
Той сви рамене, без да откъсва поглед от нея.
– Е, говорите ли или не?
– Oui, un peu, Monsieur – тя също сви рамене.
Шеговитостта изчезна от изражението му. Настоятелният му поглед я накара напълно да забрави за какво говореха.
– Какво означава това?
– Да, малко, господине – Каро се усмихна.
– Кажете още нещо – подкани я Хуберт веднага.
– Vous voulez dîner ensemble?
Тя произнесе думите бавно, не защото не беше сигурна в тях, а за да наблюдава ефекта, който произвеждаха върху него. Не че преди не го беше виждала да я гледа така - но той обикновено се правеше, че нищо не е станало. Не и тази вечер.
– Какво значи това? – гласът му прозвуча малко задъхано.
– Искате ли да вечеряме заедно? – беше ѝ по-трудно да го каже сега, когато знаеше, че той я разбира, защото се страхуваше какво ще ѝ отговори. – Така и така сме тук, а и е време за вечеря, и...
– Да – прекъсна я Хуберт категорично. – Да поръчаме.
Махна на сервитьора през една пролука в стените на сепарето и му направи знак да дойде. Каролине осъзна, че едва ли ще успее да изяде много, но все пак трябваше да си поръча нещо. Прокара пръст по страницата и избра онова, което се оказа под пръста ѝ. Хуберт стана готов дори преди нея - просто си поръча печено пиле.
– Кажете нещо друго на френски – нареди ѝ, веднага щом сервитьорът изчезна.
– Какво искате да кажа?
– Каквото и да е.
Тя се усмихна още по-широко.
– Vous êtes très dominateur.
– Това какво значи?
– Че сте много властен – сега тя наистина съжаляваше, че не бе облякла червената рокля. Щеше да бъде прекрасно този потъмнял поглед да се плъзне по гърдите ѝ... всъщност Хуберт и сега я гледаше, сякаш иска да я разсъблече. Кожата ѝ настръхна от вълнение. – Вие нищо ли не знаете на френски?
– Само едно... но няма да ви хареса – той се подсмихна.
Каролине облегна глава на ръката си и се приведе към него.
– Опитайте.
Хуберт не помръдна, но внезапно ѝ се стори, че между тях няма абсолютно никакво разстояние, сякаш просто се беше стопило.
– Voulez-vous coucher avec moi?
– Oui – прошепна тя, преди да си спомни, че това е само израз, който той знае на френски. Отговорът ѝ беше толкова добре известен, дори болезнено, че просто напусна устата ѝ, без да пита.
– Това значи "да", нали? – попита Хуберт.
Тя потрепери при дрезгавината в гласа му.
– Значи "да" – въздухът не ѝ стигаше, думите едва се разбраха.
Погледите им не се откъснаха още дълго един от друг. После внезапно в един и същ момент, сякаш се бяха наговаряли, и Хуберт, и Каролине се обърнаха към пролуката в стената и махнаха настоятелно на сервитьора.
– Сметката!
– Не си правете труда да носите храната!

Chapter Text

Вдъхновено отчасти от тези снимки:

Беше свикнала да се събужда сама. Обикновено Диего ставаше по-рано от нея, за да се заеме с всички нужни царски задължения и я оставяше да поспи, а ако имаше нещо спешно и го повикаха, той се стараеше да не я буди и да не я тревожи, освен ако не смяташе, че тя би могла да помогне. Анабел му беше казвала сто пъти да я вика винаги, за всичко, но все едно говореше на стена. Диего отказваше да я притеснява за всичко, което беше по-дребно от пожар или углавно престъпление.
Но нощем, ако нямаше нищо спешно, той оставаше при нея поне до изгрев. И макар че Анабел рядко се будеше през нощта, дори когато го бяха повикали, сега беше сигурна, че именно празнотата на леглото я накара да отвори очи посред нощ и да се запита къде е съпругът ѝ.
Той винаги ѝ оставяше бележка, когато му се наложеше да отиде някъде през нощта, но сега нямаше никаква бележка. Може би просто бе отишъл до тоалетната или бе огладнял? Тя почака четвърт час, но Диего не се върна.
Най-сетне Анабел стана от леглото, грабна един кафяв халат и още докато го обличаше върху черната си нощница, излезе от царските покои. Къде можеше да бъде той? В кухнята? Не, едва ли. В стаята на някоя друга жена, тогава? Преди месец тази теория би ѝ се видяла разумна, но сега тя познаваше съпруга си по-добре и я отхвърли. Той не би ѝ изменил. Когато поемеше някакво задължение, оставаше верен на думата си. Освен това...
Освен това беше започнала да вярва, че Диего наистина я обича.
Откри съпруга си в тронната зала.
Тронът на чичо ѝ, естествено, беше прекалено широк, но Диего бе отказал да пръска пари, за да направят нов трон специално за него. Имаше много по-наложителни разходи от това и Анабел тайно бе одобрила това негово първо царско решение - а после одобряваше почти всичките му решения, и вече не се налагаше да пази това в тайна.
Но сега ѝ се стори, че той е някак много нещастен, седнал в твърде големия трон, втренчил невиждащ поглед пред себе си. Сините му очи примигнаха едва, когато я забеляза да влиза.
– Диего? – попита Анабел. – Какво не е наред?
За момент той изглеждаше така, сякаш не си спомня коя е тя и какво трябва да ѝ каже. После стисна устни.
– Какво правиш по коридорите, облечена така?
– Търся съпруга си – отвърна Анабел. Застана пред трона и леко хвана лицето му с пръсти, повдигайки го нагоре. Порцелановата ѝ белота рязко изпъкваше на фона на тъмната му кожа. – Какво е станало?
Той сякаш искаше да продължи да ѝ се ядосва, но после просто въздъхна тихо.
– Нищо. Просто поредните лоши новини. Още едно съседно царство отказа съюз с нас. Освен Пуритания, никой не иска да подкрепи място, където хората измират от глад.
Анабел притвори за миг очи. Това наистина бяха лоши новини, но тя не си позволи да се отчае.
– Чичо ми остави ужасно наследство. Но ние ще се справим, Диего. Ти ще се справиш.
– Не знам, Анабел – гласът му беше необичайно тих. – Не знам дали изобщо ме бива за цар.
– Глупости – възрази рязко Анабел. – И аз си мислех същото, когато ме принуди да се оженим - не, не говоря за това, просто го споменах. Обаче много скоро трябваше да променя мнението си. Виждах те как работиш ден и нощ, за да възстановиш Грюнланд. Виждах те как правиш всичко възможно, за да намериш пари. Виждах те как се отказваш от привилегия след привилегия, за да нахраниш хората, вместо да хабиш пари като чичо ми. И това е една от причините още да съм тук. Можех да избягам от теб, но отдавна вече не искам това. Ти си добър цар. Възхищавам ти се, Диего. Гордея се с теб.
Диего хвана ръката ѝ и я целуна, но тя виждаше тъгата в очите му.
– А аз се надявах, че си започнала да ме обичаш.
Анабел поклати глава. Седна в скута му, внимавайки да не събори и двама им на земята заради несъразмерния трон.
– Не съм започнала. Аз те обичам, Диего.
Ръцете му се увиха около нея и я прегърнаха по-бързо, отколкото бе мислела за възможно. Той я притисна в себе си, дъхът му галеше врата ѝ, изпращайки приятни тръпки по кожата ѝ.
– Анабел – промълви Диего. Само това, но казваше всичко. – Анабел.
Стояха така много дълго, прегърнати в широкия трон. Единственият звук в стаята беше биенето на сърцата им, сливащо се в една нота. Тя не знаеше колко време е минало, когато Диего свали едната си ръка от гърба ѝ, за да я прокара по бедрото ѝ.
Устните ѝ се извиха в усмивка. Тя проследи с пръсти линията на челюстта му, после ги спусна надолу по гърдите му, доволна, че той носи само риза и е без обичайния кожен жакет, който ѝ пречеше да го докосва.
Диего рязко я дръпна по-нагоре върху коленете си. Тронът изскърца заплашително, напомняйки, че не е сменян поне от 10 години.
Анабел се засмя, а Диего въздъхна примирено.
– Май все пак трябваше да сменя проклетото нещо.
– Не е нужно да стоим тук. Да ви напомня ли, скъпи съпруже, че леглото ни само чака да се върнем в него? – тя се изправи, макар и с нежелание - би предпочела да не се налага да чакат още поне няколко минути, докато стигнат спалнята, преди отново да се озове в обятията му - и протегна очаквателно ръка.
Диего я погледна за секунда, после се изправи с бързо движение и я грабна на ръце.
– Ако ставам за цар, то е само защото имам съвършена царица – прошепна ѝ, докато я носеше към спалнята.
– Изобщо не съм съвършена...
– Не оспорвай думата на владетеля, Анабел.

Chapter Text

Първият му ден в болницата можеше да се опише само като мъчение. Въпреки че всички колеги дойдоха да го посетят, скуката беше най-големият проблем. Увещанията на Гирвиц, че сега има време да прочете всички книги, които отдавна чакаха ред, не му помогнаха особено. Хуберт мразеше да бездейства и мразеше да не се чувства добре, а докторите мразеше повече от всичко. Нямаше нищо против тях, стига да стоят далеч от него, но в болницата нямаше начин да избяга.
Очакваше се и всички останали дни да бъдат също толкова непоносими, затова той наистина се изненада, когато на третия от престоя си отвори очи и видя нещо, което го накара да забрави колко е ядосан на ситуацията.
– Какво правиш тук?
Траудл му се усмихна. Откакто не я беше виждал, изобщо не се беше променила - изглеждаше дори по-красива от преди, може би именно защото отдавна не я бе виждал. Дългата ѝ руса коса се спускаше по раменете над роклята без деколте, пълните ѝ червени устни бяха извити по обичайния пакостлив начин. Очите ѝ - той винаги се опитваше да определи дали са тъмнокафяви или черни, и винаги се спираше на различно мнение - го гледаха топло.
– Чух, че по време на зрелищна акция са простреляли един от най-добрите ми приятели! Нима мога да не дойда?
Хуберт се намръщи при спомена.
– Акция, да бе. По-скоро пълен провал.
– Но не и в някои отношения, нали? – Траудл наклони глава, сякаш някаква мисъл я забавляваше. Хуберт се извърна отново към нея
– За какво говориш?
– Руса бе тя, и красива, силна. Сузане бе нейното име... – зарецитира тя с комично-трагичен патос. Той изсумтя. Божичко, откъде изобщо беше разбрала? Гирвиц... или Кристина... или Кайзер... или Язид... добре де. Тя познаваше само Язид обаче, така че най-вероятно той бе виновникът. Само да му падне този престъпен индивид.
– Кой ти каза за това?
Траудл обаче отказа да издаде източника си - не че не очакваше той да се досети, но от нейна страна нямаше да чуе нищо повече.
– Хората говорят. Не се безпокой, не ревнувам. Така или иначе тя сигурно не може да се мери с мен – Траудл сви рамене с типичната си веселост.
Хуберт нямаше как да не се усмихне.
– Е, затова си права – наистина Сузане беше хубава, и симпатична, но също така и не бе точно негов тип. Сигурно беше старомоден, но предпочиташе жените да са по...-женствени? Малко по-нежни. Малко по-изящни.
Като тази, която стоеше пред него в момента. Макар че тя не беше и всъщност никога не е била негова, и не беше забравил.
– Благодаря ти, че дойде – добави тихо. – Наистина. Сигурно си заета...
Траудл кимна с уж сериозно изражение.
– Аха, тази сутрин бях много заета. Уреждах доста неща. А следобед ти – тя го посочи, после сгъна показалец и го раздвижи в примамващо движение – ще се прибереш с мен у нас.
За миг му се прииска да е вярно. Но Хуберт не си правеше илюзии. Кракът му далеч не беше излекуван и колкото и да копнееше да се махне от проклетата болница, все още не можеше. Но въпреки всичко думите ѝ събудиха надежда в него.
– Шегуваш ли се? Няма да ме пуснат.
– Технически... – поправи го тя – не искаха да те пуснат, ако няма кой да се грижи за теб, но аз случайно познавам едно медицинско лице, така че...
Това го накара да се намръщи отново. По дяволите. Пак започваха старата песен на нов глас.
– Наела си ми медицинска сестра?
– Медицински брат – уточни Траудл жизнерадостно. – Нямам нищо против жените, но не обичам да се въртят около мен, знаеш, особено когато съм с теб. А и така аз мога да поема функцията на сестрата. Винаги съм искала да бъда секси сестричка...
Нежният ѝ глас го накара моментално да си я представи с бяла престилка и къса бяла рокличка... Хуберт тръсна глава. Последното, което му трябваше в момента, бяха такива глупави фантазии.
– Ти... не мога да ти позволя да пръснеш толкова пари за мен.
– Точно затова не те и питам, скъпи. Вече съм уредила всичко.
Той се взря в нея и разбра, че, също както навремето, няма да я разубеди. Ако Траудл е решила да пръсне пари за нещо, тя ще пръсне пари за каквото си иска. Опитай се да я възпреш - и ще получиш само това, че тя ще похарчи още повече пари само напук.
– Няма нужда да го правиш. Добре съм.
– Знам, че няма. Не го правя заради теб – увери го тя. – Просто напоследък съм изпаднала в ужасна, неописуема скука, и само ти можеш да ме спасиш...
Хуберт поклати глава. Траудл нямаше да прави това само от чисто съжаление - но той в момента не можеше да ѝ бъде полезен както преди.
– Сега не съм много в състояние да спасявам никого, прелест моя.
– О, ще измислим нещо по въпроса – тя му намигна и внезапно му стана горещо. Беше сигурен, че тя може да измисли дори доста неща...
Спри се, това е лоша идея.
– Защо го правиш? Напоследък дори не сме се виждали...
– Именно – подчерта Траудл и кимна с широко отворени очи. После, за негов ужас, пак започна да декламира: – Сузане бе името ѝ и тя...
– Престани – изпуфтя той.
– Нали ще дойдеш у нас? – сега изражението ѝ стана умолително. – Хайде де, мога да те отвлека от тук и да те закарам насила у нас, но не мога да те държа там. Никога не съм обичала връзването, а и не знам как да те заключа с белезниците – усмихна му се по нейния си обезоръжаващ начин. Хуберт обаче скръсти ръце. Този път беше принуден да стои мирно и не можеше да направи нищо, докато тя му се усмихва така, което всъщност се оказваше полезно - веднъж поне можеха да си довършат разговора.
– Няма да дойда, докато не ми кажеш защо го правиш.
– Защото ме е грижа за теб и ми харесва да сме заедно – каза тя просто. – Беше глупаво, че изобщо спряхме да се виждаме. Обичам те, глупчо, но не съм лудо влюбена в теб. Е, поне не особено – тя чаровно наклони глава. – Да не мислиш, че за няколко месеца съм се променила и внезапно съм се превърнала в досадна лепка?
– Не, но въпросът не е там, Траудл – каза той твърдо.
– Да, зная, зная - не искаш да харча пари за теб. Но те са си мои и мога да правя с тях каквото си искам. Освен това ти си ми нужен! Имам нужда от съвета ти относно една инвестиция, която направих наскоро – тя се изправи и облегна ръце върху долната табла на леглото. При това гърдите ѝ се люшнаха напред - едно добре обмислено движение, имащо за цел да го извади от равновесие, както и направи.
Хуберт преглътна.
– Каква инвестиция?
– Е, розова е, и свети, и се слага на място, където много ще ти хареса как седи... – тя изчака един миг, достатъчен, за да изпълни ума му с фантазии, обагрени в червено, и продължи с друг тон: – Ще дойдеш, нали? Ще те взема след два часа.
Какво? Франц с усилие се откъсна от представата за нея и новата ѝ играчка.
– Чакай... няма да си тръгнеш сега, нали?
– Всъщност ще си тръгна. Мразя болниците, а и... – тя хвърли поглед през прозорчето – Да, в коридора един вече ни шпионира. Освен ако не искаме да ни видят? – попита и се ухили.
Тази жена беше по-опасна за здравето му от всяка огнестрелна рана.
– Не, определено не – изръмжа той.
– Така си и помислих. Няма да се бавя.
– Траудл? Инвестицията... ще я погледна довечера.
Усмивката ѝ блесна като шепа диаманти.
– Знаех си, че мога да разчитам на теб. Чао, скъпи!
Още докато Хуберт се мъчеше да дойде на себе си след всичко това, вратата се отвори отново и този път влезе доста по-очакван посетител - Гирвиц, с поредния букет цветя, макар че Хуберт вече поне два пъти му беше забранил да носи цветя.
– Хуберт! Тази прекрасна дама при вас ли беше наистина?
– Каква дама? – попита Хуберт, надявайки се, че Гирвиц ще схване намека.
Но, естествено, Гирвиц нямаше да е Гирвиц, ако го беше схванал.
– Тази! Хубавата блондинка, която... дето току-що излезе от тук! Коя е?
– Не виждам какво ви засяга.
– Хайде стига, Хуберт! През последните дни станахме по-близки и от братя! А и нямахте нищо против да говорите с мен за госпожа Габлер...
Но това беше различно, помисли си Хуберт. Сузане и Траудл... нямаха нищо общо освен пола си.
– Добре де – изпуфтя. Знаеше, че няма да се отърве от Гирвиц, докато не му каже поне нещо. – Казва се Траудл. Направо е непоносима, но вие и сам я видяхте.
– Не така бих я описал – промърмори Гирвиц, докато сядаше на същия стол, на който бе седяла тя. – И какво? Стара приятелка?
– Да, нещо такова. Бяхме заедно преди време... няма значение.
– И сега тя идва пак да ви търси, а? Ами госпожа Габлер?
Хуберт сви рамене.
– Тя е чудесна, но... не е точно мой тип. А и връзка от такова разстояние трудно може да се получи – не че беше имал някакво намерение да започва връзка. Поне не със Сузане. Не можеше да си се представи да живее с нея например. Сексът беше хубав, но в една връзка сексът не е всичко. Макар че с Траудл бяха правили главно това, всъщност не това беше главното в тяхната връзка. Беше се чувствал добре с нея. Харесваше им да бъдат заедно, да говорят, да споделят хобитата си. Да, наистина им беше добре заедно... Ако не бяха така твърдо решени да настояват, че вече са твърде стари за истински отношения, сигурно щяха да си признаят, че единственото разумно нещо е да бъдат официално заедно. Когато навремето тя трябваше да замине по работа, той си помисли, че това е знак - нищо толкова хубаво не може да продължава дълго.
Но Траудл се бе върнала в града... и... и при него.
Може би все пак беше сгрешил тогава, когато се раздели с нея...
– Не е ли... малко младичка за вас? – обади се Гирвиц.
– Какво? – Хуберт примигна. – Тя е на 56.
Гирвиц така рязко се обърна към вратата - все едно Траудл беше още там, помисли си с досада Франц - че изпусна цветята и те паднаха на пода. И без това там им беше мястото.
– Какво?! Тази... тази жена да е на 56?! Няма начин! Не ѝ давам повече от 45!
Хуберт се подсмихна.
– Тя ще се зарадва на комплимента. Ако не ми вярвате, проверете.
Гирвиц все пак вдигна цветята и му ги връчи. Размаха пръст укорително:
– Не ме гледайте така! Дайте ги на дамата, ако дойде отново, и най-добре ѝ предложете брак!

Chapter Text

– Господин Хуберт?
Пак ли Гирвиц, помисли си с досада Хуберт, докато отваряше очи. Но този глас беше прекалено нежен и приятен, за да принадлежи на досадния му колега...
Той си помисли, че още сънува, защото пред него стоеше госпожа Фукс. А мястото ѝ не беше тук...
– Вие пък откъде се взехте?
– Дойдох да ви кажа, че все пак жертвата е била отровена – усмихна се тя. Изглеждаше много развеселена от това, че го е хванала да спи на работа. На всеки друг той би се ядосал, но беше толкова хубаво да види веселите искрици в очите ѝ, че ѝ го прости.
– Нима? Супер, най-сетне Гирвиц ще ме остави на мира. Снощи настоя дори да спи у нас.
– И затова ли не можахте да се наспите? – попита тя съчувствено.
– Добро предположение.
Хуберт се премести по-напред на стола и се намръщи недоволно, когато болката в гърба пак го прободе. Мамка му!
– Добре ли сте?
– Да, да, нищо ми няма. Спах на пода, за да съм на разположение, в случай че Гирвиц започне да умира – обясни той сухо.
Каролине подтисна кикота си и се приближи към бюрото му, оглеждайки го замислено.
– Гърбът ли ви боли?
– Ще се оправя – побърза да каже той, да не би тя да му препоръча да отиде на лекар.
– Сигурен ли сте? Един масаж сигурно ще помогне. Аз не съм специалист, но имам известни познания... ако искате?
Изведнъж смисълът на разговора започна да му се изплъзва.
– Какво ако искам?
– Да ви направя масаж – разпери ръце тя. – Хайде, ще ви се отрази добре. Спането на пода никога не е полезно – и преди да е казал нещо, тя мина зад стола му и пръстите ѝ вече докосваха раменете му. Неочакваното усещане го накара да се трепне леко.
– Ако няма да ви пречи... – измърмори, внезапно боейки се тя да не го помисли за неблагодарен.
– Няма да ми пречи – гласът ѝ прозвуча нежно. – Но е по-добре да свалите кобура, само за малко.
– Добре – съгласи се той, но когато се опита, болката отново го накара да се намръщи и да стисне зъби.
– Нека аз – измърмори Каролине. Внимателно свали кобура от раменете му и го остави на бюрото. – Така...
Хуберт мислеше, че е подготвен за момента, когато ръцете ѝ ще го докоснат, но въпреки това нещо в тялото му трепна. Вдиша бавно, постепенно, като се опитваше да прецени дали така го боли повече. В началото наистина боля, но с всяко следващо движение на ръцете ѝ болката започваше да се отдръпва все повече.
Беше приятно... всъщност много приятно...
– Наистина сте много напрегнат – каза тя тихо. – Не се учудвам, че ви боли. С вашата работа трябва да си позволявате повече време за почивка, да се грижите добре за тялото си... да се отпускате повече.
Да се отпуска? Това би било хубаво, ако в момента не усещаше, че започва да се стяга на едно определено място. Нямаше представа какво прави тя, но определено не го отпускаше.
Каролине прокара пръсти по врата му. Ризата не го закриваше напълно и усещането за хладната ѝ кожа срещу неговата го накара да се стегне още повече.
Хуберт скръсти ръце пред гърдите си, надявайки се да прикрие ерекцията, която започваше да става все по-видима.
– Не е толкова лошо, нали? – попита тя, както му се стори, с надежда.
В едно отношение дори беше твърде добре... Той прочисти гърлото си, преди да отговори.
– Да, никак не е лошо.
– Можете да го правите редовно. Един масаж не е толкова скъп, а прави чудеса за тялото.
Ако тя е тази, която го масажира, несъмнено. Хуберт кимна неопределено.
– Това ми напомня за онзи път, когато ви показах „фрактурата на обесения“, помните ли? Не ви нараних тогава, нали?
Топлият ѝ дъх погали ухото му, когато тя се приведе малко напред. Панталоните му отесняха още повече. Хуберт вдиша дълбоко през носа.
– Не – отговорът му прозвуча грубо.
– Радвам се – пак този нежен глас, толкова близо... Тя едва ли си даваше сметка колко силно го изкушава да я дръпне в скута си и да ѝ покаже едно друго място, което има нужда от масаж и отпускане.
Трябваше да ѝ каже да спре. Само че всъщност никак не му се искаше да спира. А и тя не го и питаше... ако го попиташе дали продължава да боли, естествено, щеше да ѝ признае, че вече отдавна не го боли... но госпожа Фукс просто не питаше.
Телефонът му, оставен на бюрото, звънна. Хуберт посегна да го вдигне, преди да си спомни, че трябваше да държи ръцете си сгънати над скута. Бързо ги кръстоса отново, но вече беше късно.
– Господин Хуберт – започна Каролине тихо и весело – това пистолет ли е в джоба ви или просто се радвате да ме видите?
– Знаете къде е пистолетът ми – отвърна той дрезгаво.
– Да, действително не е там – Каролине обърна главата му към себе си, нежните ѝ пръсти не спираха да масажират раменете му. – Да продължа ли с масажа и на някое друго място?
Това ако не е очевиден намек, здраве му кажи. Сигурно трябваше да се увери, че тя наистина има предвид онова, което изглеждаше, че има предвид, но вече беше прекалено възбуден, за да мисли. Затова просто сложи ръка на врата ѝ и наведе лицето ѝ към своето, за да впие устни в нейните.
Каролине откликна така бурно, че едва не падна, докато се опитваше да заобиколи стола и да седне в скута на Хуберт. Той я хвана стабилно и я настани там, прокарвайки ръка по нейния гръб, без да отделя устни от нейните и за миг. Наметката ѝ уж беше дебела, отдолу носеше и пуловер, а сякаш нямаше почти никаква бариера между неговата и нейната кожа. Тя се притисна в него и Хуберт усети настръхналите ѝ зърна, прозиращи през пуловера...
– Хуберт! Нося кафее!
Гирвиц! Да го вземат дяволите!
Каролине мигновено скочи от скута му и в бързината събори една купчина документи на пода. Хуберт стисна юмруци и си наложи да се успокои, въпреки че с удоволствие би удушил Гирвиц. И това ли му беше отплатата за всичко, което направи за него?! Толкова не можа да се забави още двадесет минутки с това проклето кафе!
Е, добре де, може би щяха да са нужни повече от двадесет минутки...
Кайзер също се появи заедно с все така малоумно екипирания Гирвиц. И двамата се изненадаха да видят Каролине, но сигурно отдадоха зачервеното ѝ лице и раздразнението на Хуберт на факта, че е съборила документите, които тя се наведе да събира.
– Госпожо Фукс, какво ви води насам? – попита Гирвиц, все така ужасно бодър, и остави едната чаша кафе пред Хуберт, който побърза да се премести така, че бюрото да скрива скута му.
– Много сте весел за някой, който мислеше, че е дошъл последният му час.
Гирвиц го изгледа накриво. Хуберт му отвърна със същото, макар че сега му се сърдеше за нещо съвсем друго, а не за врявата, която беше вдигнал вчера.
– В това отношение можете да сте спокоен, господин Гирвиц – каза бързо Каролине, опитвайки се да успокои напрежението. – Хофман не е бил болен.
Тя обясни, че жертвата вероятно била отровена с рицин, но това било невъзможно за доказване.
– Кога е бил отровен? – попита Хуберт, полагайки кански усилия да се съсредоточи.
Каролине срещна погледа му и се изчерви отново, а на устните ѝ се появи лека усмивка, докато му отговаряше.
Мамка му, беше толкова красива, че само като се сетеше какво правеха допреди миг, му идеше да я метне на рамо и да я отнесе до най-близкото легло.
За съжаление наблизо никъде нямаше легло...
Тя побърза да си тръгне, веднага щом можа. Хуберт обаче беше принуден да остане и да търпи Гирвиц, който с помощта на Кайзер се мъчеше да се отърве от идиотския си костюм. Но поне докато двамата бяха заети, той можа спокойно да пише на Каролине.
„Ще ми направиш ли още един масаж довечера?“
Ако беше изчакал малко, за да... хм... се поотпусне, вероятно щеше да напише нещо малко по-сдържано, но тази мисъл едва му беше хрумнала, когато получи отговор от нея.
„Ела да ме вземеш веднага щом свършиш работа.“
Хуберт се подсмихна. Е, нещата вървяха добре... Хрумна му налудничавата мисъл, че може би трябваше да благодари на Гирвиц за това. Ако заради него не беше спал на пода, Каролине нямаше да предложи да го масажира и сега нямаше да си урежда среща с нея...
– Хуберт! – извика Гирвиц от пода, където се беше озовал по време на борбата с костюма. – Елате ми помогнете да махна това нещо!
...Но да не прекаляваме, помисли си Хуберт и стана с въздишка.

Chapter Text

Кайзер си взе чантата и погледна отново Хуберт и Ребека.
– Така, вие двамата - не се преуморявайте. Ако не довършите докладите до два-три часа, голяма работа, ще го оставите за утре.
Те кимнаха. Ребека ѝ пожела приятна вечер и Кайзер напусна караваната, при което тя се разлюля леко.
– Хайде, можеш да си ходиш – каза Хуберт, без да вдига глава от доклада за арест, който бе трябвало да попълни преди седмица.
– Казах, че ще остана да ви помогна...
– Да, на Кайзер. Нея вече я няма.
Ребека го изгледа намръщено.
– Да не мислите, че съм предложила да остана, само за да се харесам на шефката?
Хуберт не мислеше, че има нещо лошо в това, но явно на нея не ѝ харесваше, че предполага такива неща. Не искаше да я обиди.
– Това не е твоя работа. Гирвиц трябваше да ми помогне...
– Но той си взе отпуска и изобщо не помисли за това – изсумтя Ребека. Придърпа един доклад към себе си, опитвайки се да разчете почерка от бележките на Гирвиц.
– Прекарва време с дъщеря си. Не му се сърдя – каза Хуберт - господ беше свидетел, че Гирвиц имаше нужда от положителни неща в живота си. След развода и понижението той още не беше дошъл на себе си, а наскоро и последният му опит да си върне позицията пропадна. Колкото и да беше непоносим понякога, човек не можеше да не го съжали.
– Всъщност... – започна колебливо Ребека. – Исках също така и да говоря с вас за нещо.
Франц изви вежди - "нали си знаех" - но не я прекъсна.
– Ами... вие... искало ли ви се е да имате деца? – попита тя на един дъх.
Това пък откъде беше дошло? Хуберт се втренчи в нея за миг, но Ребека отказваше да срещне погледа му, съсредоточила цялото си внимание върху документите. Или поне така се опитваше да изглежда.
– Струва ми се, че да. Навремето, когато бях женен... но така и не се получи.
– Някакъв... проблем ли имаше? – попита тактично Ребека.
– Не. И двамата бяхме здрави. Просто при някои двойки не се получава – и по-добре, както се оказа в крайна сметка. По-хубаво, че нямаше и дете, което да му напомня за този неудачен брак.
– А... искате ли да имате деца?
Какви бяха тези въпроси? Да не би тя да беше бременна? И да се опитваше да реши дали да задържи детето? Той едва ли беше подходящият човек, когото да попита за съвет, но Хуберт искаше да ѝ помогне.
– Понякога ми се иска, да – замисли се и въздъхна, без да го осъзнава. Когато за кратко си мислеше, че е баща на Леони... в крайна сметка тя продължаваше да се обажда, можеше да се каже, че са приятели, но не беше същото като наистина да има дъщеря. В началото цялото това нещо с бащинството му изглеждаше пълен провал. После му мина през ум, че може и да е хубаво.
Да има дете, свое дете, което да го обича и да се интересува от него... Гирвиц също се беше развел, но дъщеря му продължаваше да се вижда с него и явно го обичаше, колкото и да беше опака понякога. Щеше да е хубаво и той да си има дете...
Но нямаше.
– Тогава... защо не си направите? – попита Ребека, поглеждайки го.
Въпреки малко меланхоличните си мисли Франц се ухили.
– Толкова просто, а? Забравяш, че за тази работа ми е нужна и жена, и то такава, с която да искам да имам семейство. А тя трябва да бъде поне 20-30 години по-млада от мен, за да може да зачене. Това само по себе си е невероятно да се случи, но осиновяването пък е просто невъзможно. Никой няма да даде дете на полицай самотен родител.
– Ами ако... – стори му се, че Ребека се изчервява, макар че в караваната не беше достатъчно светло, за да е сигурен. – Ако все пак намерите жена, която иска да има бебе... от вас?
– Покажи ми я и ще вдигна банкет – отвърна иронично Хуберт.
Вече се беше върнал към доклада за ареста, когато чу:
– Аз искам да имам бебе от вас.
Какво?
Той погледна Ребека удивено.
– Ти преди малко мляко ли пи, или грог?
Тя се подсмихна нервно.
– Не съм пияна, Хуберт. Говоря напълно сериозно. Обмислям го от известно време. Искам да имам бебе, много го искам! А вие можете да сте прекрасен баща...
– По дяволите – изпуфтя той. – Това пак ли е заради проклетата количка, която подарих на онова бебе?...
– Не, не само заради това. Виждала съм ви и с други деца. Вие сте чудесен с тях! Помните ли онова момченце, което си играеше наблизо, докато разследвахме взлома онзи ден?
Ребека се усмихна разнежено, точно както се беше усмихнала тогава, докато Хуберт помогна на детето да си намери загубения светлинен меч. Сега вече той съжаляваше, че така охотно бе приел да се прави на Дарт Вейдър. Човек вече не може и да си поиграе с някое дете, защото на някоя жена ѝ хрумват разни малоумни идеи!
– Има разлика между играта с непознато дете за пет минути и бащинството, Ребека.
– Да, напълно го съзнавам – изражението ѝ се помрачи за миг. – Хуберт, аз наистина мисля, че вие бихте били чудесен баща...
– Да, на теб – прекъсна я иронично той. – Ти си на възраст да си ми дъщеря. Осъзнаваш ли изобщо какви ги говориш?
– Хуберт, аз не ви предлагам да сме двойка! Но аз искам да имам дете, и вие също, и заедно бихме могли да имаме! Толкова е ясно и просто!
Хуберт осъзна, че тя наистина говори сериозно. Досега още не беше сигурен дали не се шегува, но Ребека беше наистина убедена в думите си. Сякаш наистина го беше обмисляла от известно време.
– Не знам какво ти е влязло в главата, но само защото сега няма с кого да имаш дете, това не означава, че утре няма да откриеш! Още си млада и ще срещаш стотици мъже...
Тя го погледна сурово.
– Хуберт, вие май изобщо не ме слушате. Отдавна реших да имам бебе, вече почти цяла година. От тогава съм се срещала с поне дузина мъже и никой не ставаше дори да обмисля да имам бебе с него! А не искам детето ми да расте без баща – Ребека въздъхна. – Аз самата израснах така и знам точно какво е. Затова искам моето бебе да има баща. Някой, на когото може да се разчита. Някой сериозен, и умен, и мил, и отговорен, и добросърдечен, и грижовен, и добре изглеждащ. Колкото и да търсих тези черти в мъжете, с които излизах, не ги намерих. А знаех точно какво търся, защото всички тези черти ги притежавате вие.
Хуберт вече не знаеше какво да ѝ каже. Помисли си, че не е получавал по-странен комплимент. Тя наистина ли мислеше така за него? Как беше възможно да се е заблудила, че той притежава толкова много положителни качества? А дори и наистина да притежаваше някои от тях... Това беше лудост.
– Говориш глупости.
– Не, не говоря глупости. Всяко дете ще бъде щастливо с баща като вас. Защо изобщо отказвате дори да допуснете идеята? – упоритата нотка в гласа ѝ се измени с умолителна. – И двамата искаме да имаме дете. Заедно можем да сбъднем тази мечта. Ако мислите, че аз няма да бъда добра майка...
– Изобщо не става въпрос за това – всъщност Хуберт въобще не се беше замислял по този въпрос. Но нямаше смисъл да се надява, че така може да я разубеди. Ребека притежаваше същите черти, които беше изброила - които твърдеше, че притежавал той. Тя щеше да бъде великолепна майка. Вече можеше да си я представи с бебе на ръце, как му гука и целува малките му ръчички...
Неговото бебе.
Идеята се появи внезапно, отникъде, и го накара да преглътне с неудобство. Не. Беше лудост изобщо да обмисля тези глупости, които тя си беше втълпила.
– А за какво става въпрос? – прошепна Ребека.
Като го гледаше така с тези широко отворени сини очи, той изобщо не можеше да мисли.
– Това не е нормално.
– Съзнавам, че няма да бъде нормално семейство. Но бихме могли да обсъдим дали да живеем заедно, след като бебето се роди, ако искате. Толкова много бракове приключват с развод – сякаш имаше нужда да му напомня, помисли си Хуберт. Само в участъка работеха трима разведени. – И родителите започват война, от която страда детето. Ние няма да го направим, при нас изобщо няма такъв риск и това е само още една причина да обмислите идеята.
По дяволите, тя наистина е мислила за това. Как въобще ѝ е хрумнало? Да има дете от него?
Пълна лудост.
– Ребека, да не го правиш напук на някого? Еди-кой си те е зарязал, не е искал бебе и сега ти просто молиш най-близкостоящия да ти направи едно, за да натриеш носа на бившия?
Още докато го казваше, съжали за думите си. Просто се опитваше да я разубеди, но това беше адски грубо дори за него. Защото изобщо не мислеше, че е вярно.
Ребека го погледна така ядосано, че Франц нямаше да се изненада, ако от ноздрите ѝ излезеше дим.
– Наистина ли вярваш в тази идиотщина, или просто искаш да те оставя на мира? Ти всъщност изобщо не искаш да имаш бебе, нали? Каза го просто ей така, а сега не правиш нищо друго, освен да ми обясняваш защо идеята е тъпа! Ако наистина искаше бебе, щеше да се съгласиш, защото сам каза, че нямаш никакъв друг вариант! Хубаво, щом не искаш, няма да те принуждавам да ми правиш бебе!
Тя скочи, грабна документите, над които работеше, и излезе от караваната още преди Хуберт да е успял да каже нещо повече от "Ребека...".
Трябваше да го очаква. Нямаше да я вини, ако го беше ударила. Щеше да си го е заслужил.
Чу я как се настанява на сгъваемия стол навън и изпита странно облекчение, че тя не си е тръгнала. Сигурно щеше да остане само докато допише протокола.
Хуберт се опита да се върне към попълването на своите документи, но думите ѝ не излизаха от главата му.
Ако наистина искаше бебе, щеше да се съгласиш!
Тя нищо не разбираше. Естествено, че той искаше да има дете. Но вече беше стар за това, а и надали щеше да бъде добър баща, противно на вярванията ѝ. Освен това с полицейски заплати нямаше да могат да осигурят много на бебето. Пък и как щяха да си разпределят времето, след като и двамата бяха на работа по едно и също време? И как само биха реагирали всички на подобно нещо! Да живеят заедно? Глупости!
Хуберт изруга и смачка на топка листа, който от пет минути се опитваше да попълни. Само си търсеше причини да се убеди, че идеята на Ребека е пълна лудост.
А тя всъщност не беше чак толкова неразумна.
Сам каза, че нямаш никакъв друг вариант!
Тя беше права за едно - той наистина нямаше друг вариант. Не че това беше вариант. Дори нямаше да го обмисля.
Десет минути по-късно все още беше написал само няколко думи на следващия празен протокол, а всеки път, когато чуеше Ребека да издава някакъв шум навън, се разсейваше още повече.
Тя не биваше да стои навън в този студ. Особено ако искаше да има бебе.
Мамка му!
Накрая реши, че ще отиде при нея. Само за да я върне вътре. И да ѝ се извини. Нямаше дори да обсъжда смахнатото ѝ предложение.
Когато отвори вратата, Ребека седеше на стола, сгушена в едно старо одеяло, загледана пред себе си с тъжно изражение. Русата ѝ коса беше пусната, за да топли лицето ѝ, и го ограждаше като ореол. Пръстите ѝ бяха стиснати, зачервени от студа. Гледката просто сви сърцето му.
Не можеше да я гледа така.
Слезе и застана до нея, прокарвайки ръце по раменете ѝ, за да я стопли.
– Ребека?
Тя го погледна за миг, после подсмръкна и отново се извърна напред.
– Какво има?
Никога не го е бивало в извиненията. Но тя го заслужаваше.
– Съжалявам. Това, което ти казах, беше... много тъпо. Не го мислех.
Ребека въздъхна дълбоко, затвори за миг очи, после отново го погледна.
– Аз също съжалявам. Не биваше да ви се натрапвам с тази идея. Просто си мислех, че... мислех си, че може да ви хареса. Нямам право да настоявам така.
– Въпросът не е там – каза тихо Хуберт. – Идеята ти не е лоша. Ти спомена някакви неща, които смяташ, че съм, но истината е, че съм мързеливец и страхливец. Иначе щях да осъзная, че ми предлагаш шанса на живота ми – той наведе глава към нея и срещна погледа ѝ. – Шанс, който може би никога повече няма да имам.
Тя светна развълнувано.
– Това значи ли, че приемате?
– Не знам – Хуберт се прокле; нали си забрани дори да мисли по въпроса, а сега и говореше с нея за това! – Все още мисля, че е лудост.
– Не е лудост – възрази Ребека меко. – Децата са нещо прекрасно, Хуберт. Те зависят от нас, а ние от тях. Те са обич, ако ние имаме обич за тях. Семейството е единственото нещо, на което човек може да разчита на този свят... стига да го има.
Хуберт си спомни думите ѝ за баща ѝ. Дали беше починал, или не я е искал? Не разбираше как някой може да направи дете и да не го иска. Особено дете като Ребека. Та тя беше прекрасна.
И вероятно нейното дете щеше да бъде също толкова прекрасно...
Особено ако неговите гени не се месят.
– Права си, но аз все още съм сигурен, че един ден ти ще намериш мъж, който е идеален за теб. С когото искаш да имаш семейство. По дяволите, ти си само на 23!
– Един ден – повтори Ребека недоволно. – Хуберт, аз нямам представа какво ще се случи с мен един ден. Когато намеря този мъж, може вече да не искам деца. Или, още по-лошо, може вече да не мога да имам деца. И нямам предвид само физически. Сега знам, че съм в състояние да отгледам едно дете и да му бъда добра майка. Но дали след пет, десет години ще бъда способна на същото, ако тепърва трябва да раждам? Няма как да знам.
– Човек никога нищо не може да знае, Ребека.
Тя облегна глава на ръката му, която още лежеше на рамото ѝ.
– Аз искам бебе. Сега. Няма да съжалявам за това. А ако някой ден срещна някой, който да ме обича и да е идеален за мен, то той ще ме обича дори и ако вече имам дете.
Той се подсмихна. Тя използваше собствените му думи срещу него самия. Нищо чудно, че винаги успяваше да изтръгне признания от заподозрените.
Ребека, естествено, щеше да срещне някой... но дори тогава нейното дете ще бъде негово. Той ще е бащата. Ако има дете от нея...
Внезапно идеята му се видя великолепна.
Обаче ако изпуснеше тази възможност, никога нямаше да има дете от Ребека - нито от някоя друга, почти със сигурност.
– Добре – прошепна и стисна раменете ѝ. – Хайде да влизаме вътре на топло.
– Добре? – тя го погледна удивена, изправи се и дори не обърна внимание, че одеялото падна на земята. – Това означава ли, че сте съгласен?
Очите ѝ блестяха, така изпълнени с надежда, че и последните му колебания изчезнаха.
По дяволите всичко, това може би все пак беше добро решение.
– Да. Означава.
– Хуберт! – Ребека подскочи и уви ръце около него с такъв устрем, че той залитна назад.
Хуберт отвърна плахо на пламенната ѝ прегръдка. Тази жена щеше да бъде майката на детето му. Тази красива, жизнена, нежна жена ще му роди дете. Когато тя се дръпна от него, той установи, че се усмихва.
– Хайде, да влизаме и да приключим с тези протоколи.
Ребека го последва в караваната, все така грейнала от щастие.

Час и половина по-късно Хуберт спря патрулката пред апартамента на Ребека. Една от гумите май се озова на тротоара, но при снежната виелица, с която чистачките усилено се бореха, това не беше чудно.
– Пристигнахме – каза ѝ, защото Ребека не понечи да слезе.
Тя внезапно го погледна и нещо в очите ѝ го накара да застане нащрек.
– Искаш ли да се качиш?
– Времето не е толкова лошо. Ще се прибера бързо, ако тръгна сега, преди да е заваляло по-силно...
– Нямах предвид заради времето – каза тя нетърпеливо. – Имах предвид искаш ли да се качиш... с мен... и да прекараш нощта с мен.
Хуберт нямаше да е по-изненадан, ако внезапно бяха долетели извънземни и ги бяха отвлекли.
– Какво? – тъп въпрос. Той несъзнателно стисна волана. – Мислех, че... че говореше за изкуствено оплождане по-рано.
Нито за миг не му беше хрумнало, че тя...
Не ви предлагам да сме двойка!
А какво означаваше това сега?
Ребека поруменя. Този път нямаше съмнение.
– Това е вариант, разбира се. Просто си мислех, че може да искаш... – тя се изчерви още повече.
Тя си мислеше, че той не я иска?
– Естествено, че искам... – какви изобщо ги говореше? Хуберт преглътна. – Но не мислех, че ти искаш. Сама каза, че няма да сме двойка.
– Защото ние не сме влюбени. Няма нужда да минаваме през това, за да имаме бебе. Само че не виждам защо да не... опитаме да си направим бебе по обичайния начин – продължи Ребека, опитвайки се да изглежда, сякаш не е смутена. – Струва ми се много по-естествено. Пък и по-евтино – усмихна се на шегата си.
– Вярно. Нали трябва да пестим пари. За бебето – Хуберт изобщо не мислеше какво казва. Самата идея да легне с нея го беше хвърлила напълно извън релси.
Да прави секс с Ребека. Не само да има дете от нея, а да ѝ направи дете.
Пълна лудост.
– Точно така – кимна тя. Усмивката ѝ беше станала невероятно нежна, неописуемо съблазнителна. Внезапно му беше трудно да държи ръцете си на волана, далеч от нея.
Лудост.
– Сигурна ли си, че го искаш?
– Да, Хуберт.
– Не съм на 20. По дяволите, вече не съм и на 50.
– Знам, Хуберт.
– Малките момиченца като теб не бива да спят с толкова по-стари мъже. Би трябвало да си намериш някой млад.
– Да, Хуберт. Но аз искам да спя с теб.
Ако не спреше да казва името му така, щеше да я обладае направо тук.
По дяволите, вече я беше предупредил достатъчно.
– Тогава да се качваме.
Преди да слезе, успя да види доволното ѝ изражение и се запита дали тя щеше да бъде толкова доволна и после, от това, което щеше да получи. Какво иска една съвременна 20-годишна жена в леглото? Може би не това, което той можеше да ѝ даде.
Но, мамка му, тя искаше да свърши в нея и да ѝ направи бебе. Това със сигурност щеше да го получи.
Не му харесваше идеята, че може да не ѝ достави удоволствие. Че може да е прекалено стар за нея. Тя беше казала, че иска да спи с него. Освен ако не е излъгала, би трябвало поне донякъде да ѝ хареса.
Ребека го поведе нагоре по стълбите. Хуберт изостана малко, разсеян от формите на сочното ѝ дупе. Сега можеше да я докосне там. Където си иска. Мисълта накара кръвта му да се сгорещи въпреки студа.
Апартаментът ѝ беше малък, но красиво подреден, с ярки цветове и хубави мебели. Франц се запита дали бяха нейни или са под наем. Толкова неща не знаеше за нея.
А сега щеше да ѝ направи бебе.
– Дрогирала ли си се някога?
Ребека го погледна удивено и избухна в смях.
– Не. Не съм пушила дори марихуана – каза гордо. – А ти?
– Няколко пъти. Много отдавна.
– Имаш ли други въпроси?
– Не знам. А ти?
– Не – Ребека поклати глава с усмивка. – Искам само да си хвърля един душ, няма да се бавя. Свикнала съм да се стоплям така. Дай ми 10 минути... и после съм твоя.
Буквално. Думите направо спряха мисловните му процеси.
– Не бързай. Няма да избягам.
– Надявам се – тя се ухили и изчезна в малката баня до коридора.
По дяволите, беше забравил да я пита най-важното. Има ли нещо, което не искаш да правя с теб? Всяка жена имаше такива неща. Е, щеше да я пита после. Още дори не бяха започнали. Хуберт се срути на дивана - лилав, тесен и много удобен - с чувството, че внезапно живее животът на някой друг.
За последните няколко часа се беше съгласил да направи дете на колежката си, да го отгледа с нея и да спи с нея. Ако Гирвиц научеше всичко това, нямаше да може да каже нищо смислено поне пет минути. А Кайзер може би щеше да го погне с вилица за грил, ако разбереше. Тя беше много загрижена за Ребека, почти като майка...
Ребека не спомена майка си. Дали беше жива? Какво ли мислеше за странната идея на дъщеря си, ако изобщо знаеше за нея?
Надали някой щеше да остане във възторг. Вярно, че на него рядко му пукаше за чуждото мнение. Искаше да има дете. Беше го обмислял още откакто Леони го излъга. И му се струваше, че е невъзможно.
А сега Ребека му предлагаше невероятна, немислима възможност. И все пак - реална.
Хиляди неща можеха да се объркат. Но той изпитваше странно облекчение при мисълта, че е взел решението. Щеше да опита. Пък нека става каквото ще.
Водата в банята спря. След още минута-две вратата се отвори.
– Хуберт? – повика го Ребека. Може би не го виждаше и си мислеше, че си е тръгнал. Той се изправи и се обърна към нея...
Всичко изчезна от главата му.
Ребека стоеше на прага. Косата ѝ беше влажна и се спускаше на меки вълни по голите ѝ рамене, покрити със ситни капчици вода. Тялото ѝ беше скрито само от една бяла кърпа, чиито край тя стискаше нервно. Очите ѝ го гледаха несигурно.
Беше толкова красива.
И беше негова.
Мисълта го изненада, защото беше толкова категорична. Не, поправи се Хуберт, Ребека не беше негова. Не и в истинския смисъл на думата. Можеше да бъде с нея физически, докато тя зачене, но това беше всичко.
Въпреки това думата оставаше. Не можеше да я прогони.
Негова.
Под тази кърпа тя беше гола. Възбудата накара члена му да се втвърди за секунди.
Ребека преглътна.
– Нещо не е наред ли?
Как можеше изобщо да си мисли това? Той накара замръзналите си крака да се раздвижат и веднъж щом тръгна към нея, вече не можеше да се спре.
– Напротив. Всичко е наред.
Погали с ръка косата ѝ и повдигна лицето ѝ към своето. Устните им се докоснаха, запалвайки истински пожар в тялото му. Той се опитваше да не ѝ се нахвърля така, както желаеше, но с всяка секунда способността му да се въздържа изчезваше все повече. Искаше да я вкуси. Дълбоко. Цялата. Искаше да целува тези сладки устни цяла нощ, а най-вече искаше да свали кърпата и да попие с уста всяка капка вода по тялото ѝ.
Тя беше толкова неподвижна, че той започна да се пита дали не я е изплашил. Но внезапно ръцете ѝ се вдигнаха към якето му и настоятелно го задърпаха. Хуберт с неудоволствие я пусна за миг, докато тя успя да свали якето му. Когато я хвана отново, беше през кръста. Придърпа я към себе си, докато не усети горещото ѝ тяло да се притиска плътно към неговото.
– Ще те намокря – прошепна Ребека.
– Не ми пука.
Целуна я отново, този път прониквайки навътре в устата ѝ, сякаш вече му принадлежеше. Ребека, която се опитваше да махне вратовръзката му, простена и опитите ѝ станаха още по-трескави. Изведнъж отстъпи назад, но без да пуска вратовръзката, използваше я, за да го накара да я последва.
Спалнята ѝ беше само на няколко крачки. Удобството да живееш в малък апартамент. Определено спестяваше известно време.
Той остави нетърпеливите ѝ ръце да продължат да го събличат, като ѝ помагаше, за да стане по-бързо. За миг през ума му мина една мисъл и Хуберт почти каза на Ребека да спре; после поклати глава сам на себе си.
– Какво? – тя беше забелязала и го погледна въпросително.
– Щях да ти кажа да почакаш да взема презерватив.
– Не ни трябва презерватив – Ребека се усмихна нежно и го придърпа към леглото.
– Да, сетих се – той най-сетне свали хавлията от тялото ѝ.
Тя беше божествена. Почувства се пиян от красотата ѝ, опиянен от мисълта, че всичко това е негово. Че Ребека му се отдава...
Не сме влюбени.
Не. Просто имаше възможност да я чука няколко пъти. Нищо повече от това.
Ръцете ѝ го обгърнаха, устните ѝ потърсиха неговите. В следващия момент двамата се озоваха на леглото, студените завивки безуспешно се опитваха да охладят страстта им. Поне неговата със сигурност не можеха. А ако Ребека не го желаеше...
То много добре се преструваше в обратното.
Той разтвори краката ѝ с ръка и внимателно я погали. Мамка му. Беше влажна. Докосването накара тялото ѝ да се повдигне нагоре, към него, и Ребека изстена. Членът му пулсираше от желание, но първо искаше да ѝ достави удоволствие така, искаше да е сигурен, че няма да я боли. Устата му се плъзна към гърдите ѝ, докато пръстът му не спираше да се движи в нея.
– Какво правиш с мен?... – промълви Ребека.
– Каквото заслужаваш – той ухапа леко нежната плът и беше награден с още едно стенание от нея. Езикът му се завъртя около зърното ѝ, после той го пое в уста и засмука силно.
– Хуберт! – Ребека стисна одеялото с ръце. Името му прозвуча едновременно укорително и умолително.
– Искаш ли ме?
– Да!
Отговорът ѝ прозвуча така естествено, напълно искрено. Предвид реакцията на тялото ѝ можеше да е сигурен, че е вярно. Когато тя простена отново, собствената му възбуда нарасна нетърпимо. Ребека разтвори бедрата си по-широко, канейки го, молейки го да я обладае.
Все още не можеше да повярва, че това се случва. Че сладката, красива Ребека ще бъде негова... поне за малко.
Измъкна пръста си от нея и постепенно започна да прониква в нея, пъшкайки от удоволствие, когато горещината ѝ го обгърна. Толкова... мека... влажна... тясна... Тя... беше... Рай.
Ребека изохка тихо. Беше прекалено много за нея. Но нямаше как да ѝ го спести.
– Искаш ли да спра? – попита той с усилие. Това определено бе последното, което на него му се искаше.
За щастие тя поклати глава.
– Не.
Хуберт погали лицето ѝ и я целуна, опитвайки се да не мърда, докато чакаше тялото ѝ да свикне с усещането.
– Спокойно, красавице... Дай ми секунда...
Устата му се върна на чувствителните ѝ зърна, за секунди карайки я да забрави всичко друго. Ребека притисна главата му към гърдите си, стенейки така сладко, че можеше да го подлуди. Когато усети, че се е разсеяла, Хуберт започна бавно да се движи в нея и тя не му каза да престане.
Слава богу, защото не беше сигурен, че би могъл.
Бедрата ѝ се сключиха около него, задържайки го там, молейки го да продължи. Хуберт не отмести устни от гърдите ѝ. Не можеше да спре да ги целува. Искаше да проникне докрай в нея, да я повдигне към себе си, но не го направи. Можеше да я заболи, а тъкмо беше свикнала с усещането. Той внимателно се тласкаше в нея, наслаждавайки се на всяка секунда.
Ребека повдигна главата му нагоре и го целуна; движението неволно го придърпа по-навътре в нея, но тя само издаде тих звук на задоволство, докато езикът му навлизаше в устата ѝ.
– Добре ли си? – измърмори Франц.
– Отлично – прошепна Ребека. Пръстите му погалиха гърдите ѝ и тя стисна очи, прехапвайки устна. – О, божичко...
Мамка му, толкова беше красива.
Нямаше да издържи още дълго. Започваше да му се вие свят от удоволствието - кога за последно му е било толкова, толкова хубаво по време на секс? Не можеше да си спомни - а тя още не беше свършила. Разбира се, можеше да се погрижи за нея и по други начини...
Но искаше да я усети как свършва около него. По съвсем егоистични причини.
Докато галеше едно от зърната ѝ с пръсти, устните му се затвориха около другото. Ухапа я отново, съвсем леко, и тя беше готова.
– Хуберт!
Ребека извика името му като молитва, стягайки се около него, докато главата ѝ се изви назад, откривайки нежната ѝ шия. Той засмука кожата ѝ точно над точката, където пулсът ѝ препускаше бясно. В този момент Ребека беше негова, напълно и изцяло негова.
Мисълта го накара да потъне още по-дълбоко в нея, изръмжавайки, когато семето му започна да се излива в тялото ѝ.
Това Райско момиче... негово.
Трябваха му няколко секунди, за да слезе от нея, когато всичко свърши. Всъщност нямаше желание да го прави, но сигурно ѝ тежеше. Чу доволния ѝ смях и това извика усмивка и на неговата уста.
– Кое е толкова забавно?
Ребека го погледна с блеснали очи.
– Нищо. Просто съм щастлива – тя прехапа устна, внезапно се премести и отпусна глава на гърдите му, прегръщайки го с една ръка.
Хуберт дори не усети как я прегърна в отговор.
Толкова хубаво. Толкова естествено.
Не помнеше и откога не се е прегръщал с жена след секс.
Обикновено тогава бързаше да си тръгне. Или си тръгваше тя, ако я беше завел у дома.
– Радвам се, че имаш толкова много сперма – отбеляза Ребека. – Сега съм в овулация, така че е много възможно да забременея.
Думите ѝ го накараха да се намръщи. За известно време беше забравил защо всъщност са заедно в леглото. Бебе. Оплождане. Използван като бик за разплод.
Това ли беше всичко за нея? Не и докато свършваше преди малко, не и докато стенеше името му, помисли си отмъстително.
– Супер. Винаги съм си знаел, че ще послужа за нещо.
– Какво означава това? – попита Ребека, без да разбира защо е кисел.
Нямаше причина да ѝ се сърди. Всъщност цялото това нещо беше толкова глупаво.
Погали я по косата.
– Нищо, красавице. Уморен съм и говоря на автопилот. Денят беше дълъг... и пълен с изненади.
Ребека се засмя тихо, вдигна глава и срещна очите му.
– Не неприятни, надявам се.
Франц отмести едно златисто кичурче от лицето ѝ.
– Не, не бяха неприятни.
– Не съжаляваш, че прие, нали? – прошепна тя.
Да съжалява, че ще има дете? Не.
Дали съжалява, че се държи като глупак, понеже се е почуствал използван? Определено.
– Не, Ребека, не съжалявам. Няма да се отметна от сделката. Впрочем искам детето да носи моята фамилия. Трябва да изясним това.
– Естествено, ти ще му бъдеш баща – каза тя за негово облекчение. Мислеше, че може да вземе да спори. – Има ли друго, което искаш да изясним?
Хуберт се замисли. Наистина беше уморен и не можеше да се концентрира. Или беше заради топлото ѝ тяло в ръцете му.
– Сега не се сещам. Имаме време да поговорим за всичко. Ако изобщо се получи.
– Ако? – Ребека се намръщи.
– Казах ти, че с жена ми опитвахме доста време и би трябвало да може да забременее. Но просто не се получи.
– При нас ще се получи – заяви тя уверено. – Ще видиш. И няма да отнеме много време.
Хуберт се подсмихна.
– Само защото ти го искаш толкова силно?
– А ти не го ли искаш?
– Разбира се, че искам. Иначе нямаше да се съглася, нали?
– Ето, виждаш ли? – усмихна му се тя, после стана и грабна някакъв халат. – Отивам до тоалетната.
Той кимна и се надигна от леглото. Ребека го погледна неразбиращо, когато започна да събира дрехите си от пода.
– Какво правиш?
– Обличам се, не виждаш ли.
– Да не си откачил? Късно е и навън има снежна буря! Никъде няма да ходиш. Освен това ти предложих да останеш цялата нощ, не да дойдеш за едно бързо чукане!
Хуберт я изгледа. Не разбираше защо е толкова ядосана, но беше на ръба и той да се ядоса. Сякаш настроението му винаги искаше да е в тон с нейното. Страхотно. Тази пък простотия откъде дойде?
– Не знам какво си мислиш, но аз не съм играчка на батерии. Не мога цяла нощ да те оплождам – подхвърли жлъчно.
Ребека бавно вдиша през носа си. Сигурно броеше наум до десет, защото ѝ отне известно време да отговори. Когато го направи, гласът ѝ трепереше от ярост.
– Никога не съм казвала подобно нещо. Поканих те да останеш за през нощта, защото ми се струва идиотско да те поканя за час и после да се прибираш, и то в това време. Но ако държиш да е така, моля, заминавай!
За втори път тази вечер се караха. Изобщо не му харесваше. Досега никога не се беше карал с нея.
Най-добре беше да свиква. Ако щяха да имат бебе, им предстоеше още доста пъти да спорят.
– Вярно е, не си казвала подобно нещо – призна, опитвайки се някак да оправи работата. Дори не беше сигурен защо се карат сега. – Ако... ако наистина нямаш нищо против, ще остана.
Ребека се усмихна против волята си.
– Нямам. Много ще се радвам да останеш.
– Ще ми кажеш ли защо се ядоса така?
Тя сведе очи към пода.
– Хуберт, искам това бебе да е нещо специално и за двама ни. Нашата сбъдната мечта. Искам всичко да бъде както трябва. А ти го свеждаш до... до нещо плътско и случайно, и обикновено.
Той? Не беше ли тя тази, която заговори за сперма и овулация, след като правиха секс и беше страхотно?
– Имаш двойни стандарти.
– Какво?
Той се приближи до нея и хвана с пръсти брадичката ѝ, повдигайки я нагоре.
– Ние нито сме влюбени, нито сме двойка, Ребека. Ти сама го каза. А сега очакваш всичко да е цветя и рози. Ако това ще те успокои, положението ни определено е специално и няма нищо обикновено в него. Аз не съм романтик и не съм нежен тип. Вече трябва да си го разбрала. Но каквито и глупости да говоря понякога, за мен това бебе наистина би било сбъдната мечта... и се радвам, че имам възможността да споделя всичко това именно с теб. Не го забравяй.
Тя бавно се усмихна.
– Ти твърдиш, че не си романтик, но аз знам, че си. И си нежен. С децата... и с мен. Никой не е бил по-нежен с мен.
Хуберт се прокашля. Тя за преди малко ли говореше?
– Не исках да те нараня.
– Вината е моя, нали? – Ребека наклони глава. – Толкова се постара да ми е хубаво, а после аз казах онези глупости за спермата ти, сякаш те оценявам като... като кон, нали? Господи, не исках да те обидя. Бях толкова замаяна, че не знаех какво говоря.
За младо момиче беше доста умна.
– Зарежи. И двамата казахме неща, които другият прие грешно. Може би е по-добре след секс да не си говорим.
Ребека се засмя. После изненадващо се надигна на пръсти и го целуна.
– Ще се научим да общуваме, Хуберт. По време на секс се справяме чудесно. Сега ме извини, но наистина трябва да отида до тоалетната.
Той гледаше след нея, все още питайки се дали наистина го беше целунала. Усещаше нежните ѝ розови устни, аромата ѝ на череши, обгърнал го, откакто я беше доближил в коридора. Защо тя го целуна сега?
Може би просто, за да му затвори устата.
Наистина беше уморен. Дори не можеше да осмисли всичко, което се беше случило. Метна дрехите си на някаква табуретка и се върна в леглото на Ребека. Всъщност може би тя очакваше от него да легне на дивана... е, ако това беше идеята ѝ, Хуберт предпочиташе да се върне вкъщи. Можеше да вземе такси, но нямаше начин да прекара нощта на тесния ѝ диван.
Тя се върна след няколко минути. Косата ѝ беше сресана и се носеше около нея като облак.
– Да ти дам ли нещо за сън? – попита го. – Имам една пижама, която трябва да ти стане, даже май е мъжка...
– Зарежи, не ми е студено.
Ребека отиде до гардероба и извади нещо червено от там. Не беше казала нито дума за дивана. Хуберт наистина се радваше, защото не мислеше, че има сили тепърва да се прибира.
Тя свали халата, навлече червеното нещо и отметна одеялото, за да легне. Хуберт не можеше да откъсне очи от тялото ѝ, очертано от копринената нощница. По дяволите, изглеждаше невероятно секси. И преди я беше виждал в разголени дрехи, но сега беше различно.
Тя легна, намествайки се навътре. Дупето ѝ се отърка в него, но Ребека не се дръпна, само се зави с одеялото. Едната ѝ ръка остана отвън, напълно гола, червената презрамка хлабаво седеше върху рамото ѝ, готова да падне при най-слабото дръпване.
Ребека протегна крак назад и докосна неговите.
– Наистина си по-топъл от мен... – измърмори. – Ще ме прегърнеш ли?
– Може би ти трябваше да облечеш пижамата – отвърна Хуберт, но въпреки това я обгърна с ръка и притисна гърдите си към гърба ѝ. Сега презрамката беше точно до устните му, брадичката му се облегна между рамото и шията ѝ...
Внезапно усети, че започва да се възбужда отново.
Какво, по дяволите, му ставаше?
– Мислех, че приключихме за тази нощ – Ребека звучеше весело.
Той се дръпна от нея.
– Да. Пардон. Ако не искаш такива последствия, не върти това дупе върху члена ми.
Ребека обаче се обърна към него и го погали по гърдите.
– Кой е казал, че не искам такива последствия?

Събуди го ароматът на кафе. На работа ли беше заспал? Иначе как би могъл някой друг да направи кафе, докато той спи?
– Хуберт?
Пред него стоеше Ребека. Значи наистина беше заспал на работа. Но тогава защо тя носеше само нощница и халат?
Уговорката. Бебе. Оплождане. Вярно.
Той се надигна и погледна към часовника. След половин час трябваше да са на работа. Мамка му!
– Не исках да те будя, но иначе ще закъснееш – Ребека седна на леглото и му подаде чаша кафе. – Заповядай, направих го както го харесваш.
– Благодаря – Хуберт отпи предпазливо. Никога не я беше карал да му прави кафе в участъка. За щастие беше съвсем прилично.
– Съжалявам, че заради мен няма време да се наспиш – продължи разкаяно Ребека. – Може би трябваше да отложим това за петък, но не помислих...
– Не се коси, оправям се и с малко сън.
– Сигурна съм, че Кайзер ще ти позволи да си вземеш почивен ден, ти почти никога не почиваш.
– Да, особено ако ѝ кажа, че съм се успал, защото съм бил зает да правя бебе на асистентката ѝ – Хуберт повдигна вежди. Ребека се засмя леко. Стори му се нервна.
– Искаш ли закуска?
– Няма време, а и сега не съм гладен. Благодаря.
– Да, добре – определено беше нервна.
Докато се приготвяха за излизане, Хуберт се питаше дали тя не съжалява за всичко това. Беше ѝ обещал, че няма да се отметне, а след като Ребека толкова настояваше, човек не би очаквал да размисли... но тя беше млада и още неопитна, може да не е осъзнавала какво ще стане.
Снощи му изглеждаше доволна. Особено докато се любиха втория път. Беше по-бавно, не толкова напрегнато и изпълнено с очаквания... И съвсем прилично според него. По дяволите, беше страхотно. Не можеше да е недоволна заради това. Може би просто не беше свикнала да се буди с мъж в апартамента си. Макар че в последно време е имала доста приятели. Тогава?
Едва в колата Ребека заговори отново.
– Хуберт... нали осъзнаваш, че все някога ще трябва да им кажем?
Той извъртя рязко волана. Определено не чакаше този миг с нетърпение.
– Сигурен съм, че ще бъдат на седмото небе.
– Не виждам защо си мислиш, че ще реагират зле...
– Кайзер сигурно ще ми откъсне топките, Ребека. Тя се притеснява за теб. Да бъдем реалисти - никой няма да одобри това, което сме решили да правим, особено след като спахме заедно.
Ребека нервно погледна свитите си пръсти.
– Не е нужно да им казваме за това. Можем да кажем, че сме избрали изкуствено осеменяване. Но няма как да крием вечно. Най-късно когато започне да ми личи, всички ще разберат. И тъй като ще имам нужда от теб, ще им стане ясно, че бебето е твое.
– Нека изчакаме дотогава – предложи Хуберт. – Още не си бременна.
И можеше и да не забременее. Изобщо. Мисълта никак не му харесваше.
– Добре – примири се Ребека. – Сигурно си прав. Но госпожа Кайзер няма да ти направи нищо. Всичко ще бъде наред.
Не беше толкова сигурен. Можеше ли Кайзер да го уволни, задето е забременил любимата ѝ служителка? Е, здраве да е. Има и други полицейски управления. Той не мразеше работата си, но искаше да има дете. Струваше си да рискува заради това.
Закъсняха доста, но предвид метеорологичните условия никой не им направи забележка. Трябваше да минат първо да вземат и Гирвиц - Хуберт се напрегна в мига, когато Гирвиц се качи в колата. Наложи му се да седне на задната седалка, понеже Ребека беше отпред.
– А! Госпожице Юнгблут!
– Хуберт беше така добър да ме вземе тази сутрин – обясни тя.
И направи първа грешка. Обикновено го наричаше "господин Хуберт", не само Хуберт. Той въздъхна. Тази работа щеше да е по-сложна, отколкото си беше мислил.
Гирвиц като че ли не забеляза. Четеше някакво списание, в което обясняваха колко е важна грижата за кожата през зимата, и говори за това по целия път. Когато Хуберт спря патрулната кола пред караваната, Кайзер и Ридл бяха вече там и ринеха сняг.
– Господин Хуберт, господин Гирвиц, тъкмо навреме! – възкликна Кайзер. – Помогнете на Ридл, а ние с Ребека ще направим топло какао за всички!
– Нека и аз да помогна – каза Ребека.
– Влизай вътре – изръмжа Хуберт. – Студът не е полезен...
Ако си бременна. Тя схвана и се стресна, кимвайки послушно, а той осъзна, че втората грешка беше негова.
Обикновено не беше толкова грижовно настроен към нея.
Кайзер го изгледа изненадано за миг, но не каза нищо и влезе с Ребека вътре. Хуберт изкара раздразнението си на преспите. Трябваше да внимават повече. Последното нещо, което му трябваше, беше всички да научат за налудничавата им уговорка още отсега.
– Тази сутрин сте в странно настроение – отбеляза Гирвиц.
– Спах малко.
– А, ясно. Лягайте си навреме. Знаете ли, че осем часа сън...
Хуберт заглуши гласа му със силен удар на лопатата по някакъв камънак.
Изобщо не съжаляваше, че не спа осем часа. С удоволствие би прекарвал така всяка нощ, ако можеше.
Поне беше спряло да вали. Тримата поизчистиха и влязоха в караваната, преди да са станали на ледени висулки. Ребека веднага се втурна към тях с две чаши какао и подаде едната на Ридл, а другата - на Хуберт. Когато пръстите им се докоснаха, тя ахна:
– Та ти си измръзнал! Изпий го бързо!
Трета грешка. Нямаше никаква причина да е толкова притеснена за него. Хуберт искаше да ѝ каже, че малко студ не убива сперматозоидите, но нямаше как. Сега всички ги гледаха. Дори Гирвиц.
Ребека го осъзна и се изчерви.
– Откога сте на "ти" вие двамата? – попита Гирвиц.
– Винаги съм ѝ говорел така – каза Хуберт.
– Но не и тя на вас, Хуберт. Дори аз не ви говоря на "ти". Само Ридл го прави.
Ребека се усмихна.
– Снощи попълвахме стара документация до пълно умопомрачение. Такива неща правят и най-върлите врагове приятели – обясни тя невинно. – Впрочем вие щяхте да помогнете за това, ако не бяхте отпуска, нали, господин Гирвиц?
Той само измърмори нещо. Хуберт хвърли поглед към Кайзер. Тя леко беше смръщила вежди, но поне не изглеждаше наистина да е заподозряла нещо.
Добро измъкване, госпожице Юнгблут. Но това беше за малко.
Трябваше да внимават повече, по дяволите. Много повече.

– Ще закарате ли и мен? – Ребека се наведе към прозореца на Хуберт, докато той си слагаше колана. Гирвиц вече беше седнал на предната седалка и потвърди, преди Франц да е успял да каже нещо. Не му харесваше, че Ребека ще седи отзад, но това беше положението.
– Дано скоро ремонтират участъка. Не мога да си представя как ще работим така цяла зима. Това е невероятно! Едва се събираме в тясната каравана. Добре поне, че има парно. Но така просто не става, нали, госпожице Юнгблут?
– Да – каза Ребека. Хуберт срещна очите ѝ в огледалото.
Тя не мислеше за караваната. Изобщо не слушаше Гирвиц. В погледа ѝ можеше да види точно за какво си мисли.
За същото, за което си мислеше и той.
– И вината не е наша, ние какво сме виновни, че точно тогава извършвахме арест? Кайзер трябва да престане да ни се цупи...
Гирвиц продължи в същия дух през целия път. За щастие не се налагаше да му отговарят с нещо повече от "да", защото и двамата не обръщаха внимание на приказките му. Въпреки това беше дразнещо. Хуберт изпита истинско доволство, когато спря пред дома му.
– Господин Гирвиц, пристигнахме.
– Какво? А! Да! Лека нощ... и тази вечер се наспете добре, Хуберт!
Хуберт отново срещна погледа на Ребека.
– Не мога да обещая.
Тя се усмихна. Щом Гирвиц влезе, тя се премести отпред. Косата ѝ беше сплетена на рехава плитка. Хуберт изпита внезапно желание да я разплете и да прокара пръсти през златистите кичури.
– Ще отложим ли... за петък? – попита Ребека.
– Казах ти, че не ми пречи да си лягам късно. Обикновено така правя.
– Добре, Хуберт – прошепна тя.
– Но ще отидем у нас. Тая униформа трябва да се пере от време на време.
– Добре, Хуберт – повтори Ребека.
Той изпъшка. Пак този покорен тон, също като снощи!
– И спри с това, иначе ще отбия встрани и ще те чукам веднага.
Тя прехапа устна.
– С кое, Хуберт?
Край. Това беше. Той рязко зави, спря до някаква горичка и се обърна към Ребека. Сложи ръка на шията ѝ и я дръпна към себе си.
– Предупредих те.
Тя се усмихна развълнувано.
– И сега трябва да си изпълниш заканата. Както казах, ти си много отговорен мъж.
Той запуши устата ѝ с целувка.

Тази нощ тя спа в неговата къща.
Сигурно бяха минали поне две години, откакто това се беше случвало за последно - жена да прекара нощта в дома му. Като не броим Леони, разбира се - дори и когато беше имал нещо като връзки, беше избягвал подобно нещо. Къщата му беше неговата крепост, не я делеше с никого, не допускаше никого.
Затова беше просто необяснимо колко естествено му се видя да допусне Ребека да прекара цялата нощ там. И не просто това. Остави я да спи в леглото му, с него, също както и тя беше позволила на него да спи в нейното легло снощи.
И изобщо не му се струваше нередно.
Сякаш точно така трябваше да бъде.
След като вечеряха и се любиха за втори път, Ребека заспа, легнала до него, също както снощи, леко усмихната. Искаше му се да знае за какво си мисли.
Той също беше уморен, но чувството да я усеща толкова близо го държеше буден, на ръба на съня. Тя беше казала, че може да живеят заедно за известно време заради бебето. Хуберт не беше изпитвал желание да живее с никого поне от десет години, затова му се струваше странно колко спокойно приемаше идеята.
Странно и плашещо.
На сутринта се събуди преди Ребека. Още беше рано и реши да я остави да спи, а той да направи кафе - нали вчера тя беше направила. После осъзна, че няма представа как тя пие кафето си. Но пък вече знаеше, че закусва сутрин. В хладилника му нямаше кой знае какво за ядене. Трябваше да купува повече неща. Особено ако Ребека забременееше.
Бебе. Някъде в тази къща ще трябва да сложи бебешко креватче.
Ако Ребека изобщо забременее.
– Добро утро – тя се появи на вратата и се облегна на рамката. Изглеждаше сънена, с рошава коса, все още облечена в неговата тениска, която ѝ беше дал снощи. Беше ѝ широка, правеше я още по-мъничка, отколкото Ребека си беше, но гърдите ѝ повдигаха примамливо плата.
Внезапно му се прииска да я заведе обратно в леглото и да я люби до обяд.
Хуберт се намръщи на себе си. Отдавна не беше на 20, че да мисли непрекъснато само за секс.
– Добро утро – гласът му прозвуча дрезгаво. – Искаш ли кафе?
– Да, благодаря – Ребека се приближи към масата и взе чашата, която той ѝ подаде. Сипа си мляко и три лъжички захар. Сладко като нея.
– Гладна ли си?
– Да – тя го погледна с надежда. – Имаш ли нещо за закуска?
– Само яйца, но пък мога да ги изпържа.
– Наистина?!
Хуберт извади единствения си тиган. За щастие вече беше пуснал котлона.
– Не се захласвай - пържените яйца са горе-долу върхът на кулинарните ми постижения.
Ребека се засмя. Смехът ѝ го възбуди още повече. Той се опита да мисли за нещо друго, докато чакаше яйцата да станат готови.
– Междувременно може да отидеш да се облечеш – добави. Очите му непрекъснато се спускаха към гърдите ѝ, към белите ѝ бедра, подаващи се под тениската.
– Преча ли ти? – попита тя, лицето ѝ внезапно се озари от усмивка.
– Не, просто си мислех, че ти е студено – Хуберт кимна към зърната на гърдите ѝ. Бяха започнали да настръхват.
– Не ми е студено – възрази Ребека. Заобиколи масата и застана до него, повдигайки се, за да го целуне по врата. – Всъщност ми е горещо...
– Ще закъснеем за работа.
– Няма – каза увещаващо Ребека. Ръката ѝ се спусна по корема му и обхвана ерекцията му. – Всъщност е полезно да правим секс сутрин. Тогава либидото е най-високо...
Хуберт махна тигана от печката. Майната им на яйцата. Ако не са станали готови, проблемът си е техен.
Сграбчи Ребека и я сложи да седне на масата.
– С теб либидото ми винаги си е високо.
– Забелязва се – прошепна тя и разтвори крака. Дори нямаше бикини под тениската. Мамка му!
Той проникна с пръсти в нея, търкайки клитора ѝ, докато не я доведе на крачка от оргазма. Когато я изпълни с члена си, Ребека свърши след секунди. Чиниите и чашите по масата тракаха в такт с тласъците му. Стенанията ѝ почти заглушаваха звука. Този път не беше нежно и бавно - беше бързо, и грубо, и силно. Когато свърши в нея, го обзе дълбоко удовлетворение.
– Сега вече утрото е добро – измърмори срещу устните ѝ.
– Мм – Ребека се засмя задъхано.
Може би точно от това имаше нужда той всяка сутрин. Не просто от секс. От секс с нея.
Глупости. Правеше това, само за да има дете. То беше само прелюдия към главната цел. Ако тя изобщо беше възможна.
Но дори и да се получеше така, че целта да не бъде постигната...
Уговорката и сега му даваше страшно много. Нямаше да съжалява, че се беше съгласил.

Продължаваха да се срещат почти всяка вечер след работа. Почивните дни също прекарваха заедно. Много редки бяха случаите, в които един от тях или и двамата имаха друг ангажимент или бяха уморени. Случваше се главно по вина на Кайзер, която настояваше да ходи с Ребека насам-натам, или пък ако Язид или Гирвиц завлечаха Хуберт някъде. Той приемаше, защото не искаше да се усъмнят, ако внезапно спре да се вижда с тях напълно извън работата. А когато се върнеше, обикновено намираше Ребека да го чака в леглото, зачела поредния от колекция "еротични" (разбирай: порно, ама не съвсем) романи.
Беше му признала, че ги е купила един ден, докато го чакала да се върне от риболов с Язид.
– Не ми се смей, но като видях, че главният герой се казва Хуберт...
Франц не можа да подтисне хиленето си.
– И това ти напомни за мен?
– Определено ми напомни за теб - макар че някои от сцените са откровено досадни, има и доста... интересни.
– Така ли? Нещо, което си заслужава да се... прочете?
Тя бе цитирала пасажа, шепнейки на ухото му с дрезгав глас. Опитаха теорията веднага.
Да, книгите наистина не бяха чак толкова лоши.
Понякога той трябваше да я чака да дойде с такси или да му се обади след излизанията ѝ с Кайзер и това беше по-трудно от пиенето на бира с Язид. Хуберт не беше толкова отчаян, че да зачете еротичните ѝ романи, но винаги, когато не можеше да бъде с нея, часовете сякаш траеха с години.
След като винаги прекарваха нощта заедно, скоро Ребека си донесе някои неща в къщата му - резервна униформа, дрехи, женски дивотии. Хуберт не коментира нищо.
Тя също не коментира, когато на следващия ден той занесе малко дрехи и самобръсначка в апартамента ѝ. Вече всеки от тях държеше две четки за зъби и две кърпи в банята.
Наистина прекарваха много време в опити да си направят бебе, нямаше съмнение.
Дните се превърнаха в седмици, и в един доста по-топъл ден в началото на март Ребека излезе от тоалетната с блуждаещ поглед и пакет превръзки в ръце.
– Дойде ми – каза само, съвсем тихо.
– Стига, красавице – Хуберт я прегърна и притисна лицето ѝ в рамото си. Погали я утешително по главата. – Няма как да стане толкова бързо, знаеше го, нали? Това не означава, че няма да имаме бебе.
– Знам – Ребека въздъхна дълбоко. – Няма да спрем да опитваме.
– Не, няма.
Той я залюля в ръцете си, доволен, че тя не вижда изражението му. Не беше толкова разочарован, колкото би трябвало.
Естествено, че искаше да има дете. Нали затова се беше съгласил на шантавата ѝ идея. Искаше да бъде баща.
Но когато Ребека забременееше, това щеше да бъде краят на дните и нощите ѝ в леглото му. Вече нямаше да има нужда да правят секс. Нямаше да има реална причина да го правят, дори може би щеше да бъде опасно да го правят.
А той не беше готов да се откаже от възможността да се люби с нея. Поне още не.

Седмица по-късно отново бяха заедно през почивните дни и той беше отишъл да вземе пицата, която поръчаха, но когато се върна в спалнята на Ребека, мигновено забрави за яденето.
Тя беше свита на кълбо в леглото, обхванала коленете си с ръце, в очите ѝ блестяха сълзи. Хуберт никога не я беше виждал толкова нещастна.
– Ребека? Какво става? Какво се е случило?
– Нищо – тя преглътна и се опита да му се усмихне. – Добре съм.
– Не на мен тия – каза твърдо Хуберт. Седна срещу нея и внимателно избърса потеклата по бузата ѝ вадичка. – Какво е станало?
– Нищо, наистина. Просто... майка ми. Обади ми се и знам, че не биваше да говоря с нея, но... Можеше да е нещо важно. Отдавна не я бях чувала. Казах ѝ, че искам да имам бебе...
– И? – Хуберт досега не я беше чувал да споменава майка си. Очевидно си имаше добра причина за това.
– Тя ми каза, че от мен няма да стане майка – прошепна Ребека. – Че съм прекалено глупава и самовлюбена, и че не ме бива за нищо...
По дяволите! Само да срещнеше тази жена, щеше да я убие!
– Ребека! Това не е вярно! Чуваш ли ме? Ти си прекрасна, и ще бъдеш прекрасна майка, а твоята майка е проклета кучка!
Ребека се засмя през сълзи.
– Знам, че не е вярно, но тя винаги... винаги се опитва да ме накара да се чувствам така. Цял живот се надявах да ме подкрепи... да ме обича... но тя не ме обича. Приела съм го. Просто ми се искаше... да беше различно.
Хуберт не знаеше какво да каже. Що за човек можеше да не обича Ребека?!
Той мина зад нея и я придърпа в обятията си. Ребека веднага се сгуши в него, търсейки закрила от света.
– Всичко е наред, миличка.
– Не, не е. Но е толкова хубаво някой да ме утешава – Ребека се усмихна тъжно. – Ако имах баща, сигурно майка ми нямаше да бъде такава...
– Какво общо има баща ти?
– Напуснал ни е – гласът ѝ се пречупи. – Когато тя му е казала, че е бременна, просто я е зарязал. Не е искал да има деца. Никога не ме потърси. Заради това майка ми ме мрази.
Значи затова е отраснала без баща. Що за родители бяха тези?! Пълни изроди!
– Ти не си виновна, че баща ти е бил задник! Тя няма никакво право да те обвинява за това!
– Не е само заради това. Не мисля, че тя изобщо може да обича... – Ребека въздъхна. – Навремето чичо ми се грижеше за мен доста повече от нея. Прекарвах страшно много време при него. Но той почина преди няколко години. За щастие тогава вече можех да си намеря работа и се махнах от майка ми... А после Кайзер ме доведе тук. Не трябва изобщо да вдигам, когато майка ми се обажда. Наистина не трябва...
Сърцето го болеше за нея. Тя бе преживяла толкова трудно детство, липсата на баща, отвратителна майка, и въпреки това се бе превърнала в такава невероятна жена! Той я накара да го погледне.
– Възхищавам ти се, знаеш ли?
– На мен? – промълви Ребека неразбиращо.
– Да, на теб. Въпреки всичко, което ти се е случило, ти си станала прекрасен човек, Ребека. Винаги, когато те погледна - толкова смела, лъчезарна, добра, красива... винаги ти се възхищавам. А след като знам през какво е трябвало да преминеш, не мога дори да ти опиша колко много.
Тя се усмихна - и това бе първата ѝ истинска усмивка от онова проклето телефонно обаждане.
– Сериозно ли говориш?
Франц вдигна вежди.
– Мислиш ли, че ще седна да дрънкам такива неща, ако не ги мисля?
– Не – тя се засмя, притискайки се в него. – Благодаря ти. Извинявай. Не исках да развалям настроението...
– Не се извинявай. Вината не е твоя. А и настроението може да се оправи.
– Сигурен ли си? След всичко, което ти казах, още ли искаш да...
– Искам – той я целуна нежно. – Само ако ти искаш.
– Разбира се, че искам – прошепна Ребека.
– Тогава се обърни по гръб – нареди ѝ той тихо.
В очите ѝ светна вълнение. Тя го послуша веднага и простена, когато ръцете му обхванаха гърдите ѝ. Галеше я съвсем бавно, чувствено, влагайки обожанието си към нея във всяко докосване. Искаше тя да усети колко е специална, колко е важна за него.
Колко е прекрасна. Неустоима. Съвършена.
Без да събува клина ѝ, пъхна ръка в него и отмести бикините ѝ настрана. Ласките на пръстите му бяха същите - бавни, но въздействащи, изтъкани единствено от желание да ѝ достави удоволствие. Ребека трепереше върху гърдите му, притискайки бедра, за да задържи ръката му в себе си. Стенеше все повече, сълзите отдавна бяха забравени. Той я повдигна към себе си и я зацелува по врата, после внимателно я сложи да легне на леглото и се измъкна под нея.
Бързо издърпа клина и бельото ѝ и разтвори млечно белите ѝ бедра. Тя беше толкова нежна, толкова сладка... Той наведе глава и прокара език по нея, карайки я да изскимти от изненада и удоволствие.
– Какво правиш?
– Каквото заслужаваш, красавице – беше ѝ казал това още по време на първото им любене и сега го мислеше дори още повече. Тя заслужаваше да направи толкова много за нея - всичко за нея...
Продължи да я целува, галеше я с пръсти, нежно смучеше клитора ѝ, дразнеше я с език, изтръгвайки нови и нови стенания, молитви, дори проклятия от иначе така възпитаната Ребека.
– Хуберт! – възкликна тя внезапно. – Трябва... аз не мога повече да...
– Не искам да се сдържаш – Хуберт стисна бедрата ѝ, притискайки устни към венериния ѝ хълм. Усети как я разтърси силна тръпка и продължи със сладкото си мъчение над нея. – Позволи си да свършиш, Ребека. Искам да свършиш за мен.
– Но това не е... ние не трябва... О, господи!!!
Тя не можеше повече да се бори с оргазма. Тялото ѝ се изви в плен на удоволствието, силно, неописуемо. Хуберт изръмжа доволно. Членът му пулсираше като луд, но не го интересуваше. Това беше за нея, само за нея. Искаше да го направи за нея.
– Точно така, миличка. Не се спирай.
Ребека изкрещя. Този първичен, лъстив звук едва не го накара да свърши, без дори да е извадил члена си от панталоните. Мамка му, колко я желаеше. Никога не беше желал друга така. Никоя.
Какво правеше това момиче с него?
Ребека го погледна с обожание. Погали лицето му и се усмихна.
– Защо не продължи по програмата?
– Имаше промяна в програмата. Не ти ли хареса?
– Да. Много – тя се усмихна и внезапно се изправи на колене в леглото, сръчните ѝ пръсти разкопчаваха колана му. – Можем да направим и още една.
Преди дори да е осъзнал какво става, той се озова облегнат на стената, а Ребека бавно облизваше главичката на члена му. Исусе. Беше толкова твърд, че изобщо нямаше да му трябва много.
Хуберт зарови ръка в косата ѝ и я дръпна леко назад.
– Не е нужно да го правиш. Хайде, ела.
– Каза да не се сдържам – напомни му Ребека с очарователна усмивка. – Нима ще ми отнемеш забавлението?
Дори да имаше някакъв разумен отговор, той го забрави в момента, в който устните ѝ се обвиха около члена му. Ръката му остана в косата ѝ, но този път я придърпа по-близо, тялото му автоматично се тласна към нея и вместо да се дръпне, Ребека го пое още по-дълбоко в устата си. Хуберт изпъшка, неспособен дори да мисли. Внезапно вече не искаше да свършва, това беше прекалено хубаво, искаше да продължи още и още - но след малко тя го засмука силно и той беше загубен. Семето му се изля в устата ѝ, там, където със сигурност не можеше да я забремени.
Това беше първият път, в който подобно нещо се случи.
Първият, но не и последният.

– Не мога да продължавам така – промълви Ребека.
Тази вечер нищо не вървеше както трябва. Навън валеше, той се забави с Язид заради проклетия дъжд, успя да купи само някакво изгоряло пиле за ядене, а след като ядоха малко от него и Хуберт се опита да заведе Ребека в леглото, тя внезапно се дръпна и го погледна така, сякаш щеше да му каже нещо ужасно.
Това е. Размислила е. Вече не иска бебе. Поне не с него.
А може и да е нещо друго. Може и да е била на преглед и е установила, че поради някаква причина няма как да забременее. Или пък иска да престанат да спят заедно и настоява за инсеминация.
Във всеки случай прелестните дни с нея свършиха, нали?
Хуберт я гледаше със смесица от тъга и гняв. Не беше ядосан на нея, а на себе си, задето не е предвидил това. По-точно, задето е спрял да го очаква. Ако тя се откажеше от сделката им, той нямаше да загуби само бебето, което можеха да имат - щеше да загуби и Ребека.
А това му се струваше много по-ужасно.
– Виж, нека да поговорим утре. Изморени сме, денят не мина добре...
– Не! – прекъсна го Ребека. Умолително... отчаяно. – Трябва да го кажа сега. Иначе не е честно. Не мога повече.
Той се стегна, готов да приеме каквато и ужасна новина да му предстоеше. Щеше да се справи.
Винаги се справяше.
Просто този път щеше да е малко по-трудно.
Нямаше да я докосва повече. Нямаше да я целува повече. Нямаше да я люби, нямаше да я кара да се смее, нямаше да я прегръща, нямаше вече да заспива с нея в ръцете си.
Много. Много по-трудно.
Ребека се взираше в него с прелестните си сини очи.
– Обичам те, Хуберт.
Какво... Какво каза тя?!
– Влюбена съм в теб. Господи, обичам те! Не зная как и не зная защо... не биваше, това не беше част от уговорката ни, съзнавам го, но... се случи и аз... просто не мога да продължавам така. Самата мисъл, че когато забременея, ние никога повече няма да се любим... ме съсипва. Ако... ако поне мъничко чувстваш нещо към мен и ти... моля те, кажи ми го.
Мъничко?
– Мъничко?! – повтори Хуберт разгневено. Сграбчи я за раменете и я разтърси. Ребека го гледаше изненадано. – Нима не разбираш, че и аз те обичам? Как можеш изобщо да си мислиш, че бих могъл да не изпитвам нищо след всичко, което се случи между нас?
Ноктите ѝ се впиха в ръцете му. Очите ѝ светнаха с надежда.
– Искаш да кажеш, че...
Той я привлече към себе си. Все още му се виеше свят от облекчение.
– Обичам те, Ребека. Дори не разбрах как стана, защо, след като бях решил повече да не се влюбвам. Особено в теб, след като знаех, че това е само временно...
– Няма нужда да бъде – прошепна тя. – Зависи само от нас. Ако ние искаме да бъдем заедно, истински заедно... нищо не ни пречи!
Хуберт взе лицето ѝ в ръце, очите му не можеха да ѝ се нагледат, също както никоя част от него не можеше да ѝ се насити. Тази прекрасна жена да го обича... Това просто не беше възможно.
Но се случваше. Тя го обичаше. Ребека го обичаше.
Целуна я по-жадно от всякога преди. Тя беше негова. Изцяло, наистина.
И завинаги, ако зависеше от него.

Две седмици по-късно тя му каза, че е бременна.
Хуберт не си спомняше момент в живота си, в който да е бил по-щастлив. Не само Ребека го обичаше и искаше да е с него, но сега носеше и тяхното дете! Това беше като сбъднат сън, осъществена мечта, чудо.
Напоследък дори не бяха мислили за бебето. Мислеха само за любовта си, наслаждаваха се на всеки миг заедно. Ребека се пренесе да живее при него и донесе много от мебелите си, включително лилавия си диван. Вече се бяха любили на всяка мебел в къщата, на всяка повърхност, във всяка стая.
Естествено, това нямаше как да остане скрито от колегите. Те вече започваха сериозно да ги подозират, особено откакто двамата бяха официално заедно. Когато Ребека разбра, че е бременна, вече нямаше как да крият повече. А нямаше и смисъл. Не искаха.
Искаха да споделят щастието си с целия свят.
В деня след първия ѝ преглед при гинеколог, когато се увериха, че бебето е здраво и се развива добре, Хуберт и Ребека помолиха колегите да се съберат в конферентната зала на реновирания участък.
Кайзер ги гледаше с присвити очи. Франц все още си мислеше, че реакцията ѝ никак няма да е добра, и се надяваше това да не я скара с Ребека. Ако истинската майка на любимата му беше гадна кучка, то Кайзер беше за нея майката, която би трябвало да има - грижовна, любяща, подкрепяща. Знаеше, че на Ребека ѝ е много трудно да крие тайната от нея и е облекчена, че най-после може да ѝ каже. Дано това да не развалеше отношенията им.
– С Ребека имаме да ви кажем нещо – започна той, когато всички се събраха. Притесняваше се не от мнението им, а от реакцията им, която можеше да разстрои Ребека. Ако зависеше от него, с удоволствие би подминал всичко това.
– Какво става, Хуберт? Тъкмо закусвах! – оплака се Гирвиц.
– След малко ще се върнете към закуската си – отвърна Хуберт раздразнено.
Ребека го погали по гърба. Жестът не остана незабелязан от никого. Дори Ридл се опули. Естествено, че Ридл нищо нямаше да е усетил през последните месеци. Даже Гирвиц беше по-наблюдателен.
– Нека аз да говоря – усмихна се Ребека, после се обърна към колегите им. – Искаме да споделим с вас две прекрасни новини. Ние с Хуберт сме заедно... и ще си имаме бебе!
Ако на друго място тук щяха да последват бурни поздравления, в техния екип не се случи. Кайзер вдигна вежди толкова високо, че се скриха в косата ѝ, Гирвиц изпусна сандвича, който развиваше, а Ридл зяпна.
– Ше... шегувате ли се? – успя да попита той.
Хуберт завъртя очи.
– Не, не се шегуваме.
– Бебе! – каза удивено Гирвиц. – Това не го очаквах! Подозирах, че има нещо между вас, но бебе... Честито, Хуберт, честито! И на вас, госпожице Юнгблут...
Хуберт трепна изненадано, когато Гирвиц го потупа по рамото и кимна на Ребека, усмихнат искрено. Е, разбира се, те не му бяха казали, че бебето в началото беше всичко, което имаше между тях - сега му изглеждаше много по-естествено.
– Да... честито – изломоти Ридл.
Кайзер пристъпи бавно към тях, сякаш не знаеше как да реагира.
– Това е... доста изненадващо.
– Исках да ви кажа по-рано – призна Ребека. – Страхувах се, че ще се опитате да ме разубедите.
– Да, може би трябваше да го направя – кимна шефката им. Погледна Хуберт и си пое дъх, но го изпусна, без да каже нищо.
Нямаше нужда. Той знаеше какво си мисли.
Прекалено стар си за нея. Тя е още дете. Може да ти бъде дъщеря, за бога. Дали ще бъдеш добър баща?
Същите неща, които беше използвал, за да възрази на Ребека в началото. Но после въпреки всичко се съгласи... въпреки всичко се влюби в нея... и тя също се влюби в него.
Обичаха се. Бяха щастливи. Защо това не можеше да бъде достатъчно за другите?
– Наистина съм щастлива – добави Ребека, сякаш беше прочела мислите му. – За мен ще означава много, ако ме подкрепите.
– Ребека... – започна Кайзер и спря. Усмихна ѝ се. – Разбира се, че ще те подкрепя. Искам да си щастлива, да си добре. Това е най-важното. Каквото и да става, каквото и да правиш, винаги можеш да разчиташ на мен. Ако наистина това е, което искаш, тогава се радвам, че си щастлива.
Ребека грейна и я прегърна. Кайзер отвърна на прегръдката, но над рамото ѝ погледна Хуберт предупредително. Посланието беше ясно.
Ако я нараниш, ще се разправяш с мен.
Той кимна. Кайзер можеше да не се тревожи по този въпрос.
По-скоро би се гръмнал, отколкото да нарани момичето, което обичаше.
– Ама вие наистина ли ще си имате бебе? – попита пак Ридл, сякаш още си мислеше, че това може да е някаква шега.
Всички се засмяха, дори и Хуберт не можа да подтисне усмивката си.
– Да, Ридл. Може да те поканим за кръстник.
– Наистина?! – сега и Ридл грейна. – Ей, супер! Може ли аз да му избера име?
– Не – отвърнаха Франц и Ребека в един глас.
Кайзер отвлече Ребека да я разпитва за бебето и когато по-късно мина край бюрото на любимата си, Хуберт ги завари да разглеждат бебешки дрешки с очаровани изражения. Ребека му намигна. Той ѝ се усмихна. Всичко беше минало много по-добре, отколкото очакваше - главно защото не бяха разказали цялата история. Предполагаше, че Кайзер може и да я изкопчи от Ребека все някога. Тогава щеше да му се наложи да провери дали още е в състояние да бяга бързо. Но междувременно...
Той подпря ръце на бюрото на Ребека и я целуна бързо по устните. Кайзер го изгледа малко укорително, само че Хуберт нямаше намерение да се чувства виновен. Докато Ребека го искаше, щеше да се радва на всеки миг с нея.
Предстоеше им още много работа около подготовката за бебето, така че всъщност беше хубаво, че Кайзер помагаше. Ребека си накупи книги за бременни, избраха детска стая, а един почивен ден в края на пролетта всички от участъка дойдоха и помогнаха за боядисването и преместването на мебелите. Макар че Ридл и Гирвиц повече пречеха, отколкото помагаха, и Хуберт непрекъснато трябваше да ги следи какво правят, помощта им беше добре дошла. Накрая стаята стана съвършена. Още не знаеха пола на бебето, затова избраха жълто за стените, а дъските на пода минаха с пясъчна на цвят боя. Ребека настоя за завеси на патенца, а Хуберт с помощта на Ридл пренесе в стаята гардероба от стаята за гости.
Сега оставаше само да разберат какъв ще бъде полът на бебето, за да купят подходящи дрехи и да изберат име. Ребека мислеше, че ще е момче. Хуберт си мислеше за момиче - едно момиче със златисти коси, прекрасно като нея... Още преди да се появи Леони, беше искал да има дъщеря. Но каквото и да се окажеше, и двамата щяха да го обичат безрезервно.
Толкова силно, колкото се обичаха един друг.

Ребека беше в края на третия месец, но все още често ѝ се гадеше. Въпреки това беше упорита да идва на работа и Хуберт не можеше да я разубеди. В крайна сметка не беше опасно да идва, но най-късно след два месеца той щеше да я накара да си остане вкъщи - точка по въпроса.
Заради неразположението ѝ се забавиха повече от всички други и Кайзер ги остави те да заключат участъка. Ребека най-сетне излезе от тоалетната и му се усмихна смутено.
– Извинявай. Обикновено обичам сандвич с пиле.
Той ѝ го беше донесъл, именно защото знаеше, че го обича. Ако тя си мислеше, че ѝ се сърди, задето само при вида на сандвича ѝ се беше догадило...
– Извиняваш се за това, че носиш детето ни? Престани да го правиш – Хуберт погали лицето ѝ, още по-бяло от обикновено. Ребека въздъхна доволно.
– Толкова много те обичам.
– И аз теб. Хайде да се прибираме, имаш нужда от почивка. И трябва да ти намерим нещо, което можеш да хапнеш.
– Ягода – каза тя внезапно. – Искам ягодова торта.
Франц въздъхна престорено мъченически.
– Добре, ще обиколя целия Волфратсхаузен, ако трябва, но ще ти намеря ягодова торта!
Ребека се засмя. Излязоха прегърнати навън и не се пуснаха, дори докато той заключваше вратата. Патрулката ги чакаше, останала сама на паркинга. Едва когато тръгнаха натам, Хуберт забеляза, че до колата стоеше някаква жена.
– Майко! – ахна Ребека.
Жената вдигна глава. Беше около 50-годишна, с изкусно накъдрена червена коса. Човек сигурно би казал, че е красива, ако не беше изражението на лицето ѝ.
Стори му се смътно позната.
– Ребека! Какви са тези глупости за бременност? Нали ти казах, че...
Внезапно жената млъкна и се вторачи в Хуберт.
– Ти!
Този неприятен, изпълнен с омраза глас върна спомените, които отдавна беше изхвърлил от главата си. По дяволите! Та той беше спал с тази жена!
– Катарина?
Ребека ги гледаше ококорено.
– Познаваш ли я?
Но Катарина не го остави да отговори, впила очи като ястреб в начина, по който се бяха прегърнали.
– Това ли е бащата на детето ти, Ребека?
– Не че е твоя работа, но да – отвърна Ребека. – Откъде го познаваш?
Катарина се изсмя - звукът накара и двамата да настръхнат.
– Откъде го познавам ли, миличка? Познай... този мъж е баща ти!
Какво, мамка му?!
Не можеше да е истина. Това просто не можеше да е истина. Нямаше начин да е истина!
– Хуберт? – гласът на Ребека трепереше.
Той искаше да я успокои - и да удуши майка ѝ - сега още повече от преди, когато я мразеше само защото никога не бе обичала Ребека.
Не, не, не е възможно!
– Преди години прекарах две седмици в Мюнхен и спах с нея няколко пъти. Но тя никога не ми е казвала, че е бременна! Защо не ми каза?! – изръмжа на Катарина.
– И защо да ти казвам?! – кресна тя. – Имах си богат съпруг, който ми вършеше чудесна работа! Но когато ти научи, се направи на много важен! О, аз не спя с омъжени жени! Да не мислиш, че съм луда да ти казвам, за да ми се пречкаш на брака?! И без това едно дете щеше да бъде съвършената добавка!
Ребека потрепери осезаемо. Хуберт я прегърна по-силно и се зарадва, когато тя не го отблъсна.
– Не чуваш ли какво ти казвам, идиотко? Този мъж е твоят баща! Пусни го веднага! Знаех си, че за нищо не те бива, но от всички мъже на света да се изчукаш точно с баща ти...
– Ти ми каза, че той ме е изоставил! – Ребека се съвзе, макар че очите ѝ бяха пълни със сълзи. – Каза, че не ме е искал! А ти изобщо не си му казала, че чакаш дете!
– И за какво да му казвам? Голяма полза щях да имам от полицейската му заплата! – изсумтя Катарина. – Карл трябваше да е твоят баща! Ако само знаех, че е стерилен...
– Хванала си се в собствения си капан, нали? – Хуберт поклати отвратено глава. – Казала си му, че детето е от него, и той е разбрал, че му изневеряваш. Нищо чудно, че те е зарязал.
– Ти да си държиш езика зад зъбите! – изплю Катарина с омраза. – Един прост полицай - как изобщо ще гледаш детето на Ребека? Естествено... – противна усмивка се появи на устните ѝ. – Сега тя ще трябва да го махне. Още когато научих, че си бременна, ми беше ясно, че това трябва да направиш... от теб не може да излезе нищо свястно... дано сега и ти да го разбираш!
– Млъкни, проклетнице! – Хуберт дори не осъзна, че е вдигнал ръка. Зашлеви Катарина толкова силно, че на устните ѝ се появи кръв. – Никога повече не смей да ѝ говориш така, ясно ли ти е?
– Така ли, господин полицай? – въпреки кървящата си уста Катарина се изсмя отново. – Още я искаш въпреки всичко... май съвсем не си толкова морален и праведен, за колкото се мислеше, а? Ребека, ако не се върнеш утре с мен в Мюнхен, ще отида право при шефа на полицията и ще му разкажа за извратената ви връзка, за изчадието, което носиш в себе си! А, да, ще ти уредя и час за аборт. Не се тревожи... мама ще се погрижи за всичко. Помисли си.
Тя побърза да се отдалечи. Сигурно защото съзнаваше, че ако не го направи, има сериозна опасност Хуберт да я убие.
Изкушението да извади пистолета и да я застреля за миг беше наистина огромно.
– Не мога да... повярвам... – прошепна Ребека.
Думите ѝ прозвучаха като гръм в тишината, обградила участъка. Сякаш в целия свят не съществуваше нищо друго, освен ужасната истина, която току-що бяха научили.
Хуберт я погледна и едва си пое дъх. Тази прекрасна, умна, страстна, чувствена жена, която беше обикнал... с която беше правил любов стотици пъти през последните месеци... с която щеше да има дете, на която обмисляше да предложи брак...
Беше негова дъщеря. Негова плът и кръв.
Детето, което никога не беше имал...
Била е пред него от толкова време. Негова. Сега думата болеше, горчеше, притискаше го като физическа сила.
– Ребека... нямах представа, наистина... кълна се, че...
– Знам, че не си имал – прошепна тя. Погледна го, лицето ѝ бе обляно от сълзи. – Не вярвам, че е истина. Не може да бъде истина!
Но беше. Рожденият ден на Ребека - точно девет месеца след краткото време, в което беше познавал майка ѝ.
Изумлението, злобата на Катарина.
Тя се вбеси тогава, че не искаше да ѝ стане любовник. Отмъстила му е. Отнела му е детето.
Ребека.
– Ела – Хуберт я прегърна съвсем внимателно, леко, не искаше тя да припадне. – Да не стоим тук. Можем да говорим у дома.
Техният дом. Мястото, където живееха. Където се подготвяха да отгледат детето си.
Той и дъщеря му.
Нямаше да вини Ребека, ако го отблъснеше, но тя се облегна на него и му позволи да я заведе до колата без възражения. По пътя не говориха, не казаха нищо. И двамата бяха прекалено шокирани, за да кажат каквото и да било.
Той я поглеждаше и се опитваше да свикне с мисълта, че това момиче е негово дете. Негова плът и кръв. Но всичко, за което можеше да мисли, бе колко много я обича. Колко силно продължава да я желае... все още.
Гледаше я как се отпуска на седалката и си спомняше всички пъти, когато се бяха любили в колата.
Вкъщи ѝ помогна да седне на дивана, а в ума му възкръснаха всички мигове, които бяха прекарали там като влюбена двойка.
Отиде да ѝ направи чай и докосна с пръсти мивката, където само вчера сутринта правиха любов преди работа.
По дяволите. По дяволите, хиляди дяволи!
– Как си? – попита, докато ѝ подаваше чаша с любимия ѝ чай.
Ребека го погледна нещастно. Убиваше го да види болката в красивите ѝ очи, тъжната извивка на устните ѝ. Искаше да е щастлива. Искаше той да я прави щастлива. И допреди час успяваше.
– Не знам. Господи, толкова съжалявам. Вината за всичко това е моя! Аз казах на една приятелка в Мюнхен, че съм бременна. Ако не го бях правила, майка ми нямаше да научи! Ако не бях... ако не ти бях предлагала да имаме бебе...
Хуберт стисна зъби.
Нямаше как да ѝ каже, че това е най-хубавото нещо, което се е случило в живота му.
– Ако съжаляваш, аз...
Искаше да я увери, че ще прояви разбиране, ако тя иска да направи аборт - всъщност имаха ли избор? - но Ребека го прекъсна веднага.
– Не! Не съжалявам. Сигурно това ме прави ужасен човек... но... но аз те обичам - винаги ще те обичам. Така, както те обичах и досега.
– Ребека...
– Знам, че е лошо. Знам, че не бива! Но не мога... не мога да променя нищо. Не искам.
– И аз не искам – той взе лицето ѝ в ръце, погали я с цялата любов, която изпитваше. – Да не мислиш, че аз бих могъл да спра да те обичам? И вината не е твоя. Вината е на тази кучка, майка ти, която не ни е казала нищо. Ако го беше направила...
Всичко щеше да бъде различно.
Той щеше да има дъщеря.
Но нямаше да има жената на живота си, която обичаше повече от всичко.
Наистина не знаеше дали иска нещата да бяха различни.
– Не съжалявам, че стана така – прошепна Ребека. За пореден път сякаш четеше мислите му. – Хуберт, не искам да те изоставям!
– Но тя ще изпълни заплахата си, нали? – изръмжа той. Как можеше Катарина да причини това на дъщеря си? Как бе възможно да съществуват такива изчадия, такива жалки, зли хора на света?
Ребека изхлипа.
– Не искам да отидеш в затвора! Няма да го позволя! Но не бих могла и да живея без теб...
– И аз не бих могъл да живея без теб – призна тихо той, опирайки чело в нейното.
Какво можеха да направят?
Не можеха да докажат, че не са знаели за кръвната си връзка, когато са се запознали. А дори и да можеха, пак трябваше да се разделят, или щяха да бъдат арестувани и съдени. Съдени за това, че се обичат. Съдени заради грешката на една противна, зла жена, която им беше отнела шанса да бъдат семейство...
И сега искаше да го направи отново.
– Ще измислим нещо – каза Хуберт твърдо. Погледна Ребека в очите. – Обещавам ти. Ще намерим начин да бъдем заедно.
Нямаше представа как. Но нямаше да се откаже, докато не го постигнеше.

Това може би беше последната им нощ заедно за дълго време. Никой от тях не искаше да спи. Любиха се отчаяно, с пълното съзнание, че може да е за последно. Отказваха дори да приемат тази възможност.
Трябваше да намерят начин да бъдат заедно. Просто трябваше.
Телефонът на Ребека звънна малко след полунощ. Двамата с неохота се откъснаха един от друг и погледнаха уплашено дисплея и изписаното име. Кайзер.
– Дали майка ти ѝ е казала? – попита Хуберт.
– Не вярвам – прошепна Ребека. – Тя би искала да ни измъчва с това, да ни контролира. Ако наистина ни издаде, вече няма да може. А и тя мрази Сабине, задето винаги е била мила с мен.
– Може би има нов случай
Въпреки това Ребека включи високоговорителя.
– Какво е станало?
– Ребека, събудих ли те? – попита Кайзер. Звучеше притеснено.
– Не.
– Добре... аз... Хуберт с теб ли е?
Ребека трепна. В този миг и двамата се бояха от едно и също. Знаеше ли Кайзер?
– Да, защо?
– Имам неприятна новина. Преди половин час майка ти е била блъсната на улицата пред едно заведение. Била е... доста пияна. Мисля, че шофьорът няма вина. Слязъл е от колата и веднага е извикал линейка, но не е имало какво да се направи.
Хуберт спря да диша. Това означаваше ли, че майка ѝ е починала?
– Мъртва ли е? – прошепна Ребека.
– Да. Съжалявам. Знам, че не бяхте близки, но тя все пак ти беше майка...
Ребека сложи ръка на устата си. Когато я махна, в очите ѝ имаше сълзи, но на устните ѝ се бе появила облекчена усмивка.
– Благодаря, че ми се обади. Къде трябва да дойда?
– Не е нужно да идваш, ако не искаш. Аз мога да се погрижа за всичко. Ти си остани вкъщи и си почивай, мила.
– Добре. Благодаря ти.
– Разбира се. Можеш да си вземеш почивен ден утре, ако имаш нужда. Също и господин Хуберт, разбира се. Още веднъж моите съболезнования.
Кайзер затвори. Няколко секунди Ребека стоя неподвижно, със затаен дъх, после се обърна към Хуберт.
– Тя е мъртва. Мъртва е! Няма да може да ни издаде!
Франц изтри сълзите от очите ѝ. Той самият беше толкова облекчен, че сякаш цялата тежест на земното кълбо изведнъж се бе вдигнала от раменете му.
Ребека оставаше с него. Негова. Завинаги.
Неговата дъщеря. Неговата жена.
– Да, любов моя. Не плачи. Всичко е наред.
– Сигурно е ужасно, че не страдам за нея... но тя беше лош човек. Не мога, просто не мога. Само съм щастлива, защото вече не може да ни навреди!
– Точно така. Само това има значение. Онази жена не заслужава някой да страда за нея. Тя си получи заслуженото. А ние можем да бъдем заедно... Ребека, сигурна ли си, че го искаш? Ако размислиш, ще те разбера...
– Няма да размисля – тя обгърна шията му с ръце и го погледна в очите. Нейните бяха разширени, блестяха. Сини... искрящо сини, като неговите. – Обичам те, Хуберт. Независимо от всичко. Ти си мой и ще имаме дете. Това е положението. Няма да се отървеш от мен.
Хуберт се подсмихна. Толкова много я обичаше! Прегърна я през кръста и притисна тялото ѝ в своето.
– Обещаваш ли?
– Заклевам се!

Chapter Text

Анабел мразеше съпруга си.
Никога не си бе представяла, че ще се омъжи по сметка - особено след като срещна Кристиан и за първи път си помисли, че може би има някого на света, за когото иска да се омъжи. Тогава се появи херцог Диего дел Сангре и всичко отиде по дяволите.
Той я изнуди да се омъжи за него. Да му бъде съпруга. Да управлява царството с него, неговата послушна малка царица.
Но не можеше да я принуди да го обича.
Оставаше ѝ малкото удовлетворение да мрази този човек, появил се изневиделица в живота ѝ и променил всичко из основи. Вярно, той бе сложил край на изгнанието на майка ѝ в тъмницата и затова Анабел му беше признателна, но не и задължена. В крайна сметка тя му се отплати, като стана негова жена.
Нещо, което при нормални обстоятелства нямаше дори да обмисли.
Диего не им беше помогнал от доброто си сърце и тя нямаше да спре да го мрази, защото бе помогнал на Сесили. Бе неговата покорна съпруга, изпълняваше съвестно задълженията си, но вътре в себе си го презираше. Поне все още имаше свободата да го мрази.
Диего го знаеше, усещаше го, ала това явно не му пречеше. Напротив, отношението ѝ сякаш дори го забавляваше. За пореден път Анабел игра ролята на добра съпруга, докато вечеряха с гостите си, а щом вечерята свърши, се върна към обичайното си студено държание - но той само се подсмиваше по пътя към спалните им.
– Изобщо ли не се забавлява, скъпа моя съпруго?
– Това ми е невъзможно, когато съм близо до теб – отвърна Анабел.
– Нима? – Диего повдигна вежда. – Струва ми се, че все пак бракът ни ти харесва... поне малко.
– Харесва ми единствено, че благодарение на това майка ми е свободна. Нищо друго – Анабел вирна брадичка. Искаше ѝ се той да престане.
Тя го мразеше. Нямаше да спре да го мрази. Това беше положението.
Защо Диего не я оставеше да го мрази на спокойствие?
– Един момент, любима моя.
Той обви пръсти около китката ѝ и я дръпна към себе си. Спряха насред коридора, взирайки се един в друг.
Диего бавно вдигна ръка и прокара опакото на дланта си по бузата ѝ, също както бе направил в деня, когато се сгодиха.
– О, Анабел... защо се измъчваш така?
Тя се намръщи. Опита се да блъсне ръката му, но Диего хвана и другата ѝ китка. Избута я до стената и силното му тяло запречи пътя ѝ.
– Защо продължаваш да бъдеш толкова упорита?
– Така става, когато човек си избира съпруга, без първо да я опознае – отговори Анабел малко задъхано. – Трябваше да внимаваш повече, скъпи Диего, ако не харесваш упорити жени.
– Би ли предпочела да бях избрал някоя друга? И да не спася теб и майка ти? – не прозвуча като злокобно напомняне. Той я питаше искрено.
Анабел не искаше да отговори.
– Не – призна накрая, свела поглед към рамото му.
– Така си и мислех.
Диего сведе глава и улови устните ѝ в целувка - по-нежна, отколкото Анабел очакваше, и по-настоятелна, отколкото моментът предполагаше. За бога, та те бяха насред коридора! Майка ѝ и баща ѝ не се целуваха на места из двореца, където някой можеше да ги види...
Но да бъде омъжена за Диего нямаше нищо общо с брака на родителите ѝ. Вече отдавна го беше разбрала.
Той пусна китките ѝ. Сега Анабел би могла да го отблъсне, но тя не го стори. Всъщност не осъзна, че може. Беше прекалено заета с чувството от устните му върху своите, от езика му, който галеше нейния...
Диего премести главата ѝ нагоре, за да оголи врата ѝ на показ. Спусна целувките си по него, карайки дишането ѝ да се учести. Всяко докосване на устните му я объркваше все повече, замайваше главата ѝ. По дяволите, тя го мразеше... не биваше да се размеква така от няколко целувки!
Диего притисна устни точно над ръба на деколтето ѝ.
– Този цвят ти отива... Обожавам те в черно.
Анабел потрепера. Опита се да прочисти гърло, за да прозвучи гласът ѝ авторитетно, когато му казва да я пусне, но преди да е стигнала дотам, Диего издърпа деколтето на роклята ѝ малко надолу и извади гърдите ѝ от него. Тя ахна.
– Какво... какво правиш?
– Наслаждавам се на жена си, любима моя – измърмори Диего. Изглеждаше много по-заинтересуван от гледката пред себе си, отколкото от разговора. Облечените му в черни ръкавици ръце обхванаха нежните ѝ гърди. Анабел издиша тежко, когато голите му пръсти погалиха розовите ѝ зърна. За свой ужас усети зърната си да се втвърдяват.
– Диего, наистина... наистина ли си мислиш, че има смисъл изобщо да правим това? Няма да ме накараш да те харесвам, ако...
Тя замлъкна, когато Диего целуна едно от зърната ѝ.
– Щом смяташ така... тогава няма значение, нали? Дали ще го правим или не, е все едно – устните му бяха извити в усмивка.
– Тук? В коридора! Това е срамно...
Той вдигна глава и я погледна.
– Да, тук. В коридора. Искам те точно тук. Искам те навсякъде.
Имаше нещо много смущаващо в безсрамието му. Тялото ѝ сякаш затуптя под погледа на тези изпълнени с желание сини очи.
Анабел не можа да каже нищо. Диего се усмихна отново, пръстите му продължаваха да търкат нежно зърната ѝ, а след миг и устата му се присъедини към тях. Анабел гледаше като хипнотизирана как той поема зърната ѝ в уста, как ги гали с език, изтръгвайки стонове от нея, които тя дори не усещаше, че издава. Още не можеше да повярва на някои от нещата, които Диего правеше с нея. Те бяха толкова... срамни. Нередни. Невъзможни. И... толкова хубави...
Изведнъж той хвана дупето ѝ с ръце и я повдигна върху перваза на близкия прозорец. Заметна полата ѝ нагоре и прокара длани по голите ѝ бедра. Тялото ѝ потръпна. Тя стисна очи, когато Диего раздалечи бедрата ѝ и я докосна... там, на онова тайно място, където със сигурност не биваше да я докосва... още по-малко с уста, както правеше понякога. Споменът я накара да се сгорещи още повече.
– Сладката ми Анабел... – промълви Диего, докато я галеше с пръст. Сякаш и той си мислеше за същото. Пръстът му докосваше онази вълшебна точка, която винаги я караше да стене. Тялото ѝ трепереше от силните усещания, които я обливаха. Анабел сграбчи пелерината на Диего, отчаяно опитвайки се да дойде на себе си.
– Толкова си прелестна – устните му се отъркаха в нейните, после целунаха челюстта ѝ. – Не мога да ти се наситя... също както и ти на мен.
– Мразя те – възрази Анабел.
Щеше да прозвучи по-въздействащо, ако не го каза между две стенания, но поне го каза. За да няма съмнение.
– Добре – отвърна Диего, сякаш се забавляваше. – Щом така казваш.
Тя настръхна. Искаше да му каже, че това не е шега, че тя сериозно, наистина, много го мрази - но тогава той притисна онази специална точка, и тя можа само да простене, да извика името му, забравила всичко друго.
– Диего!
– Зная, любов моя... и аз не мога да чакам повече.
Той я пусна за миг, докато свали панталоните си и се намести между бедрата ѝ. Дръпна я рязко към себе си и членът му я изпълни, коженото му наметало заглуши вика ѝ, издаващ огромно задоволство.
Не, не трябваше да е така... по дяволите... тя мразеше този мъж, ненавиждаше го... трябваше да мисли само за Кристиан... Защо... О! Защо ѝ ставаше... толкова хубаво всеки път, когато Диего я докоснеше?... не беше... правилно... о, божичко...
– Мразиш ме, така ли? Но тялото ти ме обича, Анабел... – Диего навлизаше все по-дълбоко в нея, ръцете му стискаха силно бедрата ѝ в собственически гняв. – Принадлежиш ми... Желаеш ме... Не можеш да го отречеш, колкото и да ти се иска – той облиза шията ѝ. Анабел изскимтя.
– Мразя... те...
Думите едва се разбраха. Важното е, че ги изрече. За да бъде ясно.
– Тогава сигурно искаш да спра? – Диего я целуна по ухото. Едната му ръка сграбчи гърдите ѝ, този път не толкова нежно като преди малко. – След като ме мразиш, сигурно не искаш да свършиш, докато съм в теб... Така ли е?
За един миг тя не знаеше какво да каже - после го усети да излиза от нея и извика, завладяна от паника:
– Не! Не е така! Не спирай, моля те!
Диего се усмихна хищнически.
– Точно това исках да чуя, любов моя. Бъди честна със себе си... и аз ще бъда честен с теб – тласна се отново навътре в нея, дълбоко, силно, изтръгвайки смаян стон от гърлото ѝ. – Нямаше да спра. Нищо не може да ме принуди да спра, преди да съм те напълнил със семето си, скъпа моя съпруго...
Анабел само изстена и го дръпна към себе си. Той с готовност впи устни в нейните. Проникваше мощно в нея, обладаваше я, заклеймяваше я. В този миг тя нямаше сили да не признае, че му принадлежи... и че това ѝ харесва.
Слава богу, че устата ѝ беше заета и не би могла да го произнесе на глас.
Палците му се отъркаха в твърдите ѝ зърна. Чувственото усещане я доведе до прелестен оргазъм. По същото време настъпи и моментът на облекчение за Диего и той я притисна силно в себе си, докато свършваше дълбоко в нея. Анабел стенеше името му, забравила, че не бива.
Диего бавно се дръпна от нея с доволна усмивка.
– Все още ли твърдиш, че ме мразиш, скъпа Анабел?
Усмивката и тонът я вбесиха. Тя с трескави движения заоправя полата си.
– Разбира се, че да - и не само го твърдя, аз те мразя! И никога няма да престана!
Той въздъхна отегчено.
– Добре, любов моя. Щом ти харесва да го повтаряш. А сега да вървим в покоите ми.
Анабел го изгледа стресната.
– Какво... пак ли?
Диего намести деколтето ѝ, без да пропусне да погали отново гърдите ѝ.
– Можем да оставим омразата ти да си почива за малко и да се изкъпем заедно. А когато си отново чиста... ще вкуся онова местенце между бедрата ти, което сега е пълно със семето ми.
Идеята накара тялото ѝ да пламне отново. Анабел прехапа устна.
– И... ще го направиш, ако за малко се... престоря, че не те мразя? А иначе - не? – уточни тя.
– Красива и умна – вълча усмивка се появи на лицето му. – Избрал съм си прекрасна жена. Е, какво решаваш, любима моя?
Анабел примигна. Не биваше дори да казва, че не го мрази - нито пък да си го мисли, естествено, че го мразеше! - но мисълта беше прекалено изкусителна...
– Може би само тази вечер... все пак аз се старая да бъда добра съпруга, а щом ти искаш това...
Диего изглеждаше още по-доволен от преди малко. Като че ли току-що бе хванал някоя тигрица в капан...
– Както кажеш, скъпа Анабел. Както кажеш.
Вътрешно ще продължавам да го мразя!, зарече се тя.
Скочи на земята, облегна се на Диего и въздъхна, усмихвайки се, когато той преплете пръсти с нейните.

Chapter Text

– Хайде, кажи. Трябва да имаш някакво друго име.
– Не... и най-добре престани да питаш, господин Рейнджър, защото съм сигурна, че и твоето не е онова, с което си се родил. Но аз не питам, нали?
Не, тя не питаше, съгласи се Рейнджър наум. Тя само заповядваше - за всичко. И преди беше срещал жени, които се опитваха да се качат на главата на всеки мъж в радиус от хиляда километра (и да останат там), но в случая на тази червенокоса фурия това беше въпрос на принципи - и на безполезна упоритост.
Получаваше ѝ се някак много естествено и фино да се налага - като пиян император с картечница. Последната дума трябваше да е нейна за всичко, винаги, тя във всеки случай знаеше по-добре от всички други.
Не можеше да прецени дали повече го дразни или повече му харесва.
Тя стана от скута му и започна да оправя дрехите си. Така и не беше махнал онова стегнато нещо на гърдите ѝ. Тя бързаше прекалено много... добре де, той също.
Следващия път определено трябваше да я види напълно гола. Може би ако я върже, ще е по-послушна... или ще го застреля веднага, щом я пусне.
В ръката му бяха останали няколко червеникави косъма. Дори не беше осъзнал, че е дърпал косата ѝ толкова силно. "Шефката" не се беше оплакала.
Май все пак ще ѝ хареса да я върже.
– Е, какво е решението на Шефката? – попита той, навеждайки се към нея.
Тя полека си пое дъх, сякаш искаше да забави отговора си. Или може би той я разсейваше...
– Ще... ще си помисля.
– Това не ми върши работа.
– О, я не се прави на шеф! Аз командвам тук.
Звучеше, сякаш се опитва да убеди себе си. Рейнджър се подсмихна.
– Естествено, естествено. Сигурно е уморително винаги да командваш всички...
– Ни най-малко, справям се – отговорът ѝ дойде твърде бързо. – Обичам да командвам.
Да. Затова преди малко напълно ми предаде контрола. Той прикри усмивката си.
– Сигурна ли си?
– С това име съм родена за водач, Рейнджър – усмивката ѝ блесна върху изцапаното с прах лице. Бузите ѝ още розовееха.
– Това не е истинското ти име – той се опитваше да я провокира, което сигурно беше глупаво, но... Е, Абахачи винаги казваше, че Рейнджър има дарба да вбесява хората.
– Откажи се.
– Не и докато не го науча.
Тя грабна шапката си от пода.
– Ставай, хайде, няма да висим тук цял ден! – погледна го високомерно. – Или ти трябва почивка?
Той я сграбчи за косата и я дръпна към себе си. Взе шапката от ръката ѝ и я сложи накриво върху главата ѝ.
– Ако стоим тук цял ден, няма да си почиваме. Но ти сигурно не си свикнала... напоследък си яздила само коне, нали?
Това не беше истински въпрос - искаше само да ѝ покаже, че му е ясно. Очите ѝ блеснаха с почуда, после с гняв.
– Ти, проклет... – заговори разярено тя. Рейнджър се пресегна зад нея и отвори вратата. Мъжете от малката ѝ банда наред с Абахачи бяха отвън и се обърнаха с интерес.
Тя си затвори устата. Изгледа го вбесено, оправи шапката си и се обърна към подчинените си.
– Така... – докато говореше, тя намести корсета си. – Той идва с нас.
– Какво? – намръщи се един от мъжете. – Ама нали казахте, че този не ни интерес...
– Казала съм, а сега казвам това! – изсъска шефката му и ръката ѝ легна на колта, затъкнат в колана ѝ. – Не ме нервирай, ако не искаш да получиш куршум в челото, Куршуме!
Абахачи направи изненадана физиономия и погледна въпросително Рейнджър. Очевидно му беше много чудно как е успял да го постигне.
Рейнджър поклати леко глава.
Първо, Абахачи нямаше да схване лесно, невинният му брат нямаше много опит с нежния пол.
И второ, ако кажеше на глас как я е убедил пред останалите, червенокосата фурия обезателно щеше да го застреля.
– Да тръгваме! – заповяда тя властно.
Какъв контраст с начина, по който беше треперила в ръцете му, умолително шепнейки името му...
Напомняше му малко на Уши. Не държанието, естествено. Лицето, устните... Може би изражението, поне малко. Може би днес Уши изглеждаше така.
Какво ли се беше случило с нея... А с детето, което носеше - неговото (може би) единствено дете...
Не. Нямаше смисъл да мисли за това, да се връща към миналото. Миналото си беше минало.
Освен това... Настоящето внезапно бе станало доста интересно.
– Ще те накарам да ми признаеш как се казваш – промърмори той така, че само тя да го чуе.
– Опитай още веднъж и ще получиш ботуш в задника – отговори тя студено.
Рейнджър вдигна вежди, после ги спусна.
– Ако е твоят ботуш, ще го приема като подарък.
Погледът, който му метна, трябваше да изразява, че е ядосана.
Но устните ѝ потрепнаха развеселено.

Chapter Text

Беше доста късно - луната отдавна беше изгряла и осветяваше със сребърна светлина приказната гора, когато Мускета излезе от кръчмата и се запъти към къщата на своите приятели. Сигурно вече минаваше времето за посещения, но той наистина искаше да прекара колкото е възможно повече време с тях, преди свободната му седмица да приключи. В най-лошия случай щеше да има време да пият само по една бира с Якоб (малката цветарка не пиеше алкохол), преди младоженците да го изгонят, за да си легнат. Якоб трябваше да дойде в кръчмата с него, но тази вечер имаше работа. Дано вече да се беше освободил...
Уверявайки се, че определено не е твърде пиян, за да ходи на гости, Мускета спря пред вратата им и потропа.
Отначало никой не отговори, но лампите светеха. Или поне някои, с капаците на долния етаж беше трудно да се каже.
Стори му се, че чува приглушени гласове и най-после - стъпки, леки и бързи стъпки към вратата. Мими?
Именно тя отвори вратата. Мускета веднага отстъпи назад, щом очите му попиха гледката.
По дяволите, малка цветарко!
Тя беше гола. Русите ѝ коси бяха разрошени, разпуснати по раменете. Бе увила около себе си един чаршаф - това беше всичко. Скриваше я до глезените, но въпреки това...
Исусе.
– Май... май сега не е удобно, а? – измърмори Мускета. – Не беше нужно да ми отваряте, можеше само да извикаш да си вървя...
– Но аз не искам да си вървиш – Мими говореше тихо, ала решително, имаше нещо в тона ѝ... В начина, по който очите ѝ се вдигнаха към неговите...
Мускета преглътна.
– Да, но Якоб сигурно би предпочел да си вървя.
– Напротив. Той се съгласи да ти отворя. Иска да те помоли за нещо. Ще влезеш ли?
Той издиша бавно. Услуга. Господарят имаше нужда от помощ. Сигурно беше спешно, за да позволи на жена си да отвори вратата в този вид. Да не би да му беше лошо?
– Разбира се.
Мими се отмести, за да мине покрай нея, но не достатъчно. Телата им се докоснаха и той усети колко топлина се излъчваше от нея. От почти голото ѝ тяло... Насили се да не мисли за това.
– Къде е той?
– Горе по стълбите, първата врата – обясни Мими и го изпревари по стъпалата. – Ще ти покажа.
Не беше добра идея да върви след нея и да гледа дупето ѝ, очертаващо се под белия чаршаф. Мускета си наложи да впие поглед във върховете на ботушите си, тъкмо така нямаше опасност да пропусне някое стъпало и да падне.
Мими спря пред една стая, отвори вратата и я задържа - когато Мускета влезе, тя я хлопна зад него.
Якоб беше там - в същото облекло като нея, тоест омотан с чаршаф от кръста до коленете. Седеше на леглото с ръце на главата и нещастно, изтощено изражение.
– Да не играете на древен Рим? – попита Мускета, напълно объркан. Какви ги вършеха тези двамата? – Не искате аз да съм Бруте, нали?
– А аз да съм Клеопатра? – смехът на Мими беше искрен и топъл. – Не, ние всъщност не си играем. Опитвахме се да... е, да вършим съпружеските си задължения, но Якоб има леки затруднения напоследък – накрая тя прозвуча малко раздразнено, и задъхано.
Якоб го погледна тъжно. Мускета веднага схвана за какво става въпрос.
– О! Ясно. Е, бих могъл да ви донеса някакви неща от кръчмата, там имат разни такива... спомагателни питиета... или пък да ида при магьосника? Няма начин той да не знае някоя отвара за случая. Да извикам знахарката?
– Вече бях – прекъсна го Якоб рязко. – Тя смята, че проблемът е "психологически".
– Това пък какво означава? – намръщи се Мускета.
– Че скъпият ми съпруг има нужда от почивка от някои неща... включително от мен – обясни Мими със същия задъхан глас.
– Мими.
– Предложих му да отиде на почивка, но той беше сигурен, че тази вечер...
– Мими...
– И затова от два часа се опитваме да...
– Мими!
Тя най-сетне замълча. Хвърли му извинителен поглед, отиде до него и го погали по гърба. Действието беше малко припряно, но все пак изразяваше загриженост.
– Извинявай, Якоб. Малко съм... раздразнена. В крайна сметка не е чудно.
Якоб въздъхна.
– Не, не е – той погледна Мускета, на който му се искаше да стане невидим по време на тази семейна кавга. – Радвам се, че се отби. Аз очевидно наистина трябва да отида при магьосника. Така и така ми дължи услуга. Но това означава да оставя Мими сама... А ние вече почти от месец не сме... така де. Разбираш.
Месец? Веждите на Мускета скочиха нагоре. Той стрелна Мими с поглед и поклати глава наум. По дяволите, господарят му трябваше да има някакви наистина сериозни проблеми, щом не можеше да го вдигне при наличието на такава жена...
– И... какво искате от мен?
Якоб погледна Мими. Тя кимна настоятелно. Той въздъхна.
– Да те помоля за малко помощ. Само тази нощ. Би ли... изпълнил съпружеските ми задължения вместо мен?
Какво? Мускета беше сигурен, че не е разбрал правилно.
– Момент... какво значи това? Да я пазя, докато ви няма?
Якоб завъртя очи. Мими, незнайно защо, се усмихна.
– Не, Мускет. Моля те да легнеш с нея и да... направиш онова, което аз не мога.
– Да спя с жена ви?! – промълви изумено Мускета.
Тези двамата трябва да бяха полудели.
– Обещавам ти, че няма да ревнувам. Мими има нужда някой да се погрижи за нея... и така или иначе ти си единственият човек, на когото вярвам. Искам тя да е добре... искам да ѝ се реванширам за последния месец. Хайде, няма да ти коства нищо, нали? Само една вечер.
Мускета премести смаяния си поглед от него към нея. Тя присви очи.
– Какво има? И ти ли не можеш да правиш любов с мен? Толкова ли съм грозна?
Малка цветарко... Нямаш и представа колко пъти съм си те представял гола.
– Не – той преглътна пак. Не можеше да повярва в каква странна ситуация се беше озовал. – Напротив. Въпросът не е там.
– Приятелю – Якоб се изправи и сложи ръка на рамото му. – Направи ми тази услуга, моля те. Виж, аз ще остана тук и така ще знаеш, че не ревнувам, и всичко ще бъде наред. Нали?
Трябва да бъде луд, за да се съгласи с това. Но... очите му се спряха отново на Мими. Сладката, красива, незадоволена Мими...
Тя го гледаше с такъв копнеж. С такава нужда. Беше прехапала устна, гърдите ѝ под чаршафа се надигаха и спускаха с всеки трескав дъх, който поемаше.
Мамка му.
Не можеше да ѝ откаже нищо. Дори и нещо такова...
Особено нещо такова.
– Добре – измърмори така неясно, че почти не се разбра.
– Благодаря ти – Якоб кимна и се усмихна. Отиде да седне на някакво старо кресло в ъгъла, оставяйки Мими да се приближи бавно към Мускета.
– Е? – попита тя с нежен глас. – Мислиш ли, че ти можеш да ми помогнеш с моето раздразнение?
И разтвори чаршафа.
Очите на Мускета се разшириха, докато попиваше жадно прелестната гледка. Господи. Та тя беше божествена.
Мими се подсмихна доволно, свела поглед към панталона му.
– О, виждам, че ще можеш...
Тя хвърли чаршафа на леглото и после внезапно коленичи, погалвайки с ръка ерекцията му. Измъкна я от панталоните и притисна устни към нея.
О, мамка му! Малка цветарко!
За секунди той се надърви напълно. Весело усмихната, Мими се изправи и настоя да свали якето му. Той се съблече сам, несигурен дали е добра идея да ѝ позволява да го докосва толкова много. Да му се не види, това беше неловко - да прави секс с нея пред Якоб? Но нали го правеше заради него... е, почти...
– Много се радвам, че дойде – прошепна Мими. Хвана го за ръцете и го поведе към леглото. Той не очакваше да го целуне, но тя го направи. В началото мислеше да я отблъсне внимателно, но когато сложи ръка на тънкия ѝ кръст, вместо да я бутне, я привлече плътно към себе си и отвърна на целувката ѝ, поемайки контрола. Мими потрепера и се притисна към него. Мускета сграбчи дупето ѝ с длани.
– Мускет, бъди нежен с нея, моля те – обади се Якоб.
Мускета веднага пусна жена му. Мими обаче поклати глава и върна ръцете му там, където бяха.
– Не, нека да пробваме нещо различно. Не съм крехко цвете и няма да се счупя. Казвала съм ти го и на теб, Якоб...
Якоб въздъхна раздразнено.
Тези двамата май не са щастливи, помисли си Мускета. Беше забелязал странното напрежение между тях още от момента на пристигането си, но мислеше, че просто са се скарали - малка брачна кавга. Само че май проблемът беше по-сериозен... Особено ако Якоб вече цял месец не можеше да се люби с красивата си жена.
– Не се разсейвай – прошепна Мими в ухото му, езикът ѝ облиза кожата. – Имаш задача...
Той все още се чувстваше несигурен, но, по дяволите, беше и адски възбуден. Не можеше едновременно да внимава и да я чука. А тъй като тя искаше само второто...
Якоб го беше помолил, така че не би трябвало да се сърди...
Той просна Мими на леглото и разтвори краката ѝ с коляно. Тя се засмя задъхано. Срещна очите му - господи, колко беше хубава.
– Хайде, моля те... имам нужда от това...
Не се налагаше да проверява дали е готова. Виждаше колко е влажна. Тя наистина се нуждаеше да свърши...
Можеше да я доведе до края само с пръсти или с език - Якоб не го ли правеше? Или просто на нея не ѝ стигаше? - но една егоистична част от него се направи, че не знае това, сякаш единственият начин бе, ако проникне в нея. Защото и той си имаше нужди, а след като имаше възможността да прави секс с нея, щеше да се възползва докрай.
Тялото му се надвеси над нейното, молещо за облекчение. Имаха нещо общо. Нима Якоб продължаваше да... не може... като я гледаше така, гола и умоляваща?
Мускета хвърли поглед през рамо към господаря си. Той изглеждаше напълно спокоен, може би малко тъжен. Кимна му, предположил, че това е знак за колебание.
– Всичко е наред, приятелю. Благодаря ти, че правиш това.
Животът е странен, помисли си Мускета, обръщайки се обратно към хубавата цветарка. Тя чакаше нетърпеливо, краката ѝ го обгърнаха и го придърпаха към нея.
– Добре, де, добре... – подсмихна се той и най-сетне се тласна в нея. О, господи! Тя беше неописуемо влажна и гореща, и толкова тясна... Мускета изстена, прониквайки още по-дълбоко, излезе от нея и я изпълни пак, силно, настоятелно, забравил да бъде нежен.
– Да, божичко, да! – Мими стисна очи и отметна глава назад, зъбите ѝ пак се впиха в долната ѝ устна. При тази гледка тласъците му станаха още по-бързи и груби, възбудата му нарасна до неподозирани висини. Струваше му се, че никога не е виждал нищо по-еротично от нея в момента.
– Ако искаш... по-бавно... – изпъшка, макар да не беше сигурен дали изобщо би могъл да забави темпото.
Мими трескаво поклати глава.
– Не... моля те, не... божичко, усещам те толкова дълбоко!
– Боли ли? – попита той, защото не искаше да я нарани.
– Идеално е – очите ѝ се вляха в неговите, пълни с похот.
– Сигурна ли си, Мими? – намеси се Якоб внезапно. – Не те ли боли така? Изглежда прекалено!
– Повярвай ми... – тя не откъсна поглед от Мускета, докато отговаряше на съпруга си. – Прекрасно е. Не спирай, Мускет! О, да! Да, да!
Гърдите ѝ се люшкаха с всеки тласък, твърдите зърна го изкушаваха непреодолимо. Той ги сграбчи и ги повдигна към устата си, засмуквайки поред всяко от розовите зърна.
– Да! – Мими извика, треперейки неконтролируемо. – Да, да, господи, о, господи!
– Какво прави... оо – Якоб се приближи, явно не разбирайки, после вдигна учудено вежди, и се върна на мястото си.
Мускета почти не го забеляза. Продължи да гали с пръсти гърдите на Мими, вдигна лицето ѝ нагоре и я накара да го гледа в очите.
– Ще свършиш ли за мен, малка цветарко?
– Да... – прошепна тя. – Да, моля те... Да! О, да!
– Точно така... давай, сладка моя цветарко... Свърши за мен... искам да те усетя как се стягаш около члена ми... Искам да видя лицето ти, докато свършваш! – той се тласна силно в нея. Сега вече знаеше как ѝ харесва, от какво има нужда тя. И можеше да ѝ го даде - можеше да ѝ даде всичко, което Якоб не успяваше...
– Мускет! Мускет! О, боже! О, БОЖЕ, ДА!!!
Писъкът ѝ огласи къщата, докато оргазмът разтърсваше тялото ѝ. Той не можеше да си спомни друга жена, която е свършвала така очарователно. Мими се мяташе под него, стенейки името му, удоволствието бе изписано по лицето ѝ, невероятно възбуждащо. Пръстите ѝ се впиха в бицепсите му, ноктите ѝ прободоха кожата му, но му беше толкова хубаво, че изобщо не усети болката.
Трябваше да свърши в нея. Нямаше как. Нямаше да издържи да се дръпне, макар още отначалото да си каза, че трябва да го направи.
По дяволите, след това, което беше направил за нея, заслужаваше тази награда...
Мускета зарови лице в шията ѝ, докато се празнеше в нея. Тя все още се свиваше от удоволствие около него, а когато усети спермата му да я изпълва, издаде гърлено стенание, притискайки го още по-плътно към себе си.
Поеми семето ми, малка цветарко... Остави го да покълне в теб...
Той не можа да спре грешната мисъл, тя му хареса много, поне докато не дойде отново на себе си. Изправи се назад, дишайки тежко, а Мими го погледна с блеснали очи и се засмя.
– Това беше страхотно! Майко мила, точно от каквото имах нужда!
Мускета само кимна. Като я гледаше така, се изпълваше с желание да я обладае отново... но такова нещо не бяха се разбирали. Побърза да седне с гръб към нея и посегна към дрехите си.
Якоб го гледаше замислено от стола.
Мускета замръзна.
– Аз... аз...
Трябваше да се извини. Не се беше справил както трябва. Защото това беше просто услуга, а той я превърна в... в перверзна награда за себе си.
– Справи се чудесно – каза господарят му за негова изненада. – Знаеш ли какво си мисля.... малко ме е срам да ида при магьосника. Сигурен съм, че след известно време ще... се възстановя и сам, но Мими... ще има нужда от внимание. Защо не останеш?
– Аз... – Мускета преглътна. Нямаше нужда да поглежда Мими, за да знае, че очите ѝ са светнали от радост. – Не мисля, че идеята е добра. Имам работа...
– Тогава... защо не вземеш Мими с теб?
– Какво?! – попитаха Мускета и Мими в един глас. И двамата бяха еднакво изумени.
– Да, така е много добре – кимна Якоб. – Тя има нужда от секс... от... това, каквото там направи ти с нея... на мен не ми харесва така, дори и когато мога. Искам да съм нежен с нея, но щом тя има нужда от нещо друго... Като знам, че е така, определено не ме вдъхновява, ако ме разбираш.
– О, значи сега аз съм виновна за малкия ти проблем, така ли? – Мими седна на ръба на леглото до Мускета и скръсти ръце.
– Разбира се, не казвам това, мила моя – усмихна се Якоб. – Просто си мислех, че ако... си починем един от друг известно време, ще бъде най-добре. Тъкмо така ти ще имаш шанса да получаваш такъв вид внимание, каквото ти харесва, докато аз се възстановя, и после можеш да се върнеш... Или пък да останеш с Мускета, ако така прецениш.
Тя присви очи.
– Ти изобщо не ме желаеш, нали? Там е целият проблем!
– А ти мен? Такъв, какъвто съм, нежен и внимателен?
– Е, може би не точно такъв... – призна тя.
– Обичам те, Мими, но ние просто не си пасваме.
– И аз те обичам. Или поне донякъде... Наистина ли няма да се сърдиш, ако Мускета иска да ме вземе със себе си и остана с него?
Якоб кимна.
– Искам да си щастлива. Е, приятелю, съгласен ли си?
Мускета прочисти гърло. Не беше много сигурен какво точно стана току-що...
Но ако това означаваше, че може всеки ден да има Мими в леглото си, то беше съгласен с всичко, колкото и шантаво да беше.
– Да. Приготви си багажа, цветарке. И там, където работя, растат цветя.
– Много се радвам, че искаш да дойда с теб – прошепна Мими и го целуна. Той зарови ръка в косата ѝ, придърпвайки лицето ѝ още по-близо.
– Как бих могъл да не те искам?

Chapter Text

Не беше очаквал следващата им среща да протече така.
Много пъти му се беше искало да я види отново, но не и така - той, на път да бъде обесен, тя - безпомощна зрителка на смъртта му.
Мери още беше толкова хубава. Руса и нежна, като ангел - ангел, който може да ти извади душата, не се заблуждавай от невинния ѝ крехък вид. Мери беше по-корава от всеки каубой в целия Див Запад.
Включително от него.
"А аз си мислех, че великият Рейнджър не се страхува от нищо!"
"Аз НЕ СЕ страхувам от нищо!"
"Освен от възможността да бъдеш щастлив! О, не, знам какво ще ми кажеш - щастието на един мъж не се крие в миенето на чинии и сменянето на пелени! Можеш да се въргаляш с едно момиче, но не и да поемеш отговорност! Но знаеш ли какво? Върви! Махай се! Качвай се на коня и изчезвай от очите ми! Не ми трябва такъв страхлив, самовлюбен мъж!"
Рейнджър не помнеше какво точно ѝ отговори. Струваше му се, че я е наругал, беше толкова бесен, че изобщо не мислеше. И направи точно това, което тя поиска - метна се на коня и отпраши надалеч, оставяйки я сама да чака доктора, за да разбере дали е бременна.
Няколко седмици по-късно един приятел от града му писа, че било фалшива тревога. Развалена риба, не бременност. Новината би трябвало да го зарадва - "Пак се отърва, Рейнджър", беше го потупал по гърба Абахачи - но всъщност го разочарова. Ако Мери беше бременна, щеше да има причина да се върне при нея. Извинение да се върне... Щеше да е длъжен да го направи, защото тя, за разлика от Уши, не би искала да бъде самотна майка.
Но след като не беше бременна, да се върне при нея би означавало да признае, че се е държал зле, да признае, че тя му липсва, да я помоли да му прости.
Рейнджър да моли за прошка? Да, сигурно. Колко бутилки си изпил, приятел?
Известно време се надяваше, че Мери ще му пише. Но тя, естествено, нямаше откъде да знае защо темата за децата беше толкова деликатна за него. Никога не ѝ беше казал. Не беше говорил с никоя жена за това.
А може би трябваше.
Мери си мислеше, че той не иска деца. И, неволно, беше постъпила също като майката на първото му дете, прогонвайки го, макар и по различен начин, по различни причини. Тя не би могла да знае, че беше точно обратното. Той се страхуваше, да - страхуваше се, че ще стане също като първия път. Че отново няма да може да отгледа детето си. Навремето беше приел, без да мисли много, да изостави бременната си жена, а с времето осъзнаваше колко глупаво е постъпил, като се съобрази с нея. Дори и тя да не го искаше в живота си, той имаше право да види детето си. Да го гледа как расте. Да му се радва...
В най-тъмните нощи, заобиколен от вълци в пустошта, или в разгара на най-лютите битки, почти оглушен от писъка на куршумите, Рейнджър мислеше за своето дете, за своята жена - и осъзнаваше ясно, че никога повече няма да ги види. С времето спомените избледняваха. Десет години по-късно дори не можеше да си спомни лицето ѝ.
Беше я потърсил и не я беше открил. Никой не знаеше какво е станало нито с нея, нито с детето им. След това същото се повтори с Мери.
Отне му две години да си признае, че иска да я види отново. И когато се върна в града, където я беше срещнал, намери само спомени за нея. Мери беше заминала отдавна и така и не научи къде.
А ето я сега, тук, пред него, също така красива както навремето, смела и силна, точно както я помнеше.
Не така беше си представял следващата им среща и докато една част от него се радваше да я види, другата знаеше, че за нея щеше да бъде по-добре да не е тук.
Как изобщо беше разбрала? Как се бе появила? Толкова беше иронично да я намери сега, когато вече нямаше никакъв смисъл...
Мери го гледаше решително. Пръстите на едната ѝ ръка се движеха нервно.
Той познаваше това движение.
О, не.
Тя има план. Господи, моля те, нека това лудо момиче стои настрана и не прави глупости!
Мери му се усмихна - така ведро, сякаш нямаше да го бесят всеки миг. Така му се усмихваше и първия ден, когато го покани на кафе в дома си. Независимо колко лошо беше това за репутацията ѝ.
Естествено, че нямаше да стои настрана. Кога е правила нещата така, както е разумно?

Chapter Text

Гирвиц беше досаден както обикновено, настояваше да тръгнат половин час по-рано и по пътя към църквата непрекъснато си мърмореше нещо, опитвайки се да си спомни молитвите, които беше учил като дете. На Хуберт обаче му идваше да го фрасне дори повече от обикновено.
– Защо обещахте и от мое име? – изръмжа той поне за девети път и отново изпъна ръце, за да хване по-удобно волана. Мразеше да носи костюм, а Гирвиц го беше принудил да облече единствения, който имаше.
– Хуберт – започна укорително Гирвиц. – Престанете да гледате така негативно на нещата. Това е шанс да се покаете за...
– Мили боже, престанете с тези оптимистични глупости – прекъсна го раздразнено Хуберт.
– Ето, виждате ли? – каза назидателно бившият му шеф. – Споменавате името божие без повод... Сигурен съм, че има доста неща, за които трябва да поискате прошка.
Хуберт преброи до десет наум, преди да проговори отново.
– Така. Ако не млъкнете, обръщам колата и ще я паркирам в блатото, ясно ли е?
Гирвиц го изгледа намръщено и сви рамене, тръсвайки глава, сякаш искаше да каже, че не си струва дори да се занимава с такъв човек. Но не се обади повече.
Пред църквата имаше доста хора - нищо по-добро ли нямаха за правене в неделя? Хуберт се изненада да види и Каролине Фукс сред тълпата. Беше облечена с черна рокля, очертаваща тялото ѝ, деколтето му се струваше малко дълбоко за подобно място, но той определено нямаше нищо против.
– Госпожо Фукс! Не знаех, че сте толкова набожна.
Тя му се усмихна. Определено не изглеждаше смирена и кротка. В очите ѝ блестяха весели пламъчета.
– Всъщност дойдох да видя как вие влизате в църква, господин Хуберт. Такова събитие едва ли ще доживея втори път. Освен това се притеснявам да не избухнете в пламъци на входа.
Той я изгледа сърдито, но не можа да победи усмивката, появила се на устните му. Поне още някой не приемаше цялото това нещо толкова насериозно.
– Не виждам да сте взела пожарогасител.
– Мислех си да ви напръскам със светена вода.
– Тя едва ли ще помогне на грешник като мен.
Каролине се изкикоти. Гирвиц ги гледаше неодобрително.
– Всичко това не е шега. Не мислите ли, че можете да се държите по-отговорно? Тук сме в Божия дом... Господ вижда всичко.
– Но, господин Гирвиц – започна Хуберт престорено сериозно – Ако е толкова всемогъщ, колкото се твърди, не би ли трябвало да вижда всичко и навън, а не само тук вътре?
– Много смешно, Хуберт.
– Не се учудвам, че Бог вижда всичко тук вътре – обади се Каролине, докато влизаха. – Покривът определено има нужда от поправка.
– Щом Господ вижда, че покривът на дома му е за поправка, защо не изпрати малко пари на църквата? Аз ако така се грижех за моята къща...
Гирвиц смръщи вежди още повече и ги изгледа като пакостливи деца.
– Как не ви е срам! Направо се учудвам, че наистина никой от вас не избухна в пламъци! Вече съжалявам, че ви казах, че ще идваме, госпожо Фукс! Само го насърчавате да се държи зле!
– Аз? – изненада се тя. – Но аз само се опитвам да оказвам морална подкрепа на господин Хуберт! Изобщо не съм искала да бъда лошо влияние!
Хуберт едва сдържа смеха си при думите ѝ. Тя му намигна.
– Не мога да ви търпя повече! Извинете, но за разлика от вас аз нямам намерение да скверня Божия дом! – Гирвиц напълно се разсърди и демонстративно се премести на предната пейка.
Каролине и Хуберт останаха сами на последната пейка. Всички други миряни бяха седнали по-напред, за да не пропуснат... каквото там щеше да става. Хуберт твърде отдавна не беше ходил на църква, за да помни.
Пастор Щайн се появи с вечната си книжка в ръка - сигурно беше Библията, или може би вече не я ползваха... Хуберт веднъж я беше зачел. Честно казано, не проумяваше как някой е разбрал каквото и да е от нея.
– Костюмът ви отива – прошепна тихо Каролине, привеждайки се към него.
– И роклята отива на вас – отвърна той също с шепот. Очакваше Гирвиц да се обърне и пак да ги изгледа укорително, но явно не ги беше чул.
Хуберт се опита да слуша, наистина се опита, но беше непоносимо скучно. И досадно. Дрън-дрън-дрън... сякаш имаше смисъл от всичко това. Би трябвало не да се молят на Бог, който - ако изобщо съществуваше - не правеше почти нищо както трябва, а да протестират, макар че то от протестите срещу политиците нямаше никаква полза, та от това ли. Хуберт се опитваше да прояви разбиране към хората, които се занимаваха с тези глупости, но той лично нямаше време за губене с подобни простотии.
Каролине отново се приближи към него.
– Скучно ли ви е?
– Адски – призна Хуберт и се ухили, давайки си сметка каква дума беше използвал. На нейните устни също се появи усмивка и тя прошепна:
– На мен също.
Е, поне не беше единственият, който намираше всичко това за тъпо. Наистина му беше приятно, че тя е тук...
Мисловният му процес рязко заби, когато ръката ѝ се озова на коляното му.
Хуберт предпазливо погледна Каролине, но тя не изглеждаше изобщо да е забелязала. Сигурно го беше направила неволно...
Не. Не беше. Защото започна бавно да движи ръката си нагоре, пръстите ѝ танцуваха по бедрото му, събуждайки в тялото му желания, които определено не бяха богоугодни.
Какви ги вършеше госпожа Фукс?! Да не беше пияна? Просто не беше за вярване...
Тя продължаваше да се усмихва. Гледаше напред, сякаш речта на пастора много я вълнуваше, съвсем спокойна и невинна, докато обвиваше пръсти около члена му през панталоните и леко го масажираше. Хуберт се стегна и трябваше да стисне зъби, за да не издаде и звук. Усети как се надървя под докосването ѝ. Обикновено не се възбуждаше толкова бързо, но сега ситуацията определено не беше обикновена.
Такива неща не се правят в църкви. Гирвиц и пасторът щяха да припаднат от ужас, ако ги хванеха. Ако имаше списък на топ 10 грехове (нямаше ли такова нещо? Някакви Божи заповеди?), това сигурно щеше да бъде на едно от първите места.
Не му пукаше.
Стрелна я с поглед, опитвайки се да разбере какви ги върши тя. Каролине не издържа и го погледна, усмихвайки се хитро. Бузите ѝ бяха зачервени. Видя му се по-красива от всякога. Хуберт искаше да я сграбчи и да я целуне, да я сложи в скута си и да я вземе тук, сега, на секундата.
Стисна дървената пейка, за да държи ръцете си мирни. По дяволите, не биваше да забравя, че не са сами. Пред тях имаше поне 40-50 човека. Ами ако някой беше забелязал?...
Хуберт огледа набързо стаята. Всички бяха обърнати напред, отсрещната скамейка беше заета от някакви кашони, така че там не седеше никой. Освен ако някой не застанеше точно над тях или седналите пред тях хора не се обърнеха, никой нямаше да ги види...
Каролине не спираше да го гали все по-настоятелно и чувствено, плъзгайки ръка по цялата дължина на члена му. Хуберт си даде сметка, че дишането му се учестява и трябваше да полага сериозно усилие, за да не бъде твърде забележимо. А му се искаше да пъшка и да ръмжи от удоволствие...
Не знаеше колко смята да продължи тя с това, но определено щеше да я спре, преди да свърши. Нямаше намерение да го направи в слиповете си.
Ако тя искаше да го накара да се изпразни, щеше да ѝ се наложи да му позволи да я чука.
Нямаше как да свали ципа му и да го обхване на голо, шумът щеше да се чуе прекалено силно. Така че във всеки случай...
Някаква група жени се появи отнякъде и се започна едно досадно пеене. Хуберт не им обръщаше голямо внимание. Внезапно осъзна, че Каролине внимателно разкопчава ципа му и пъхва ръка в слиповете му. Покрай цялата врява никой не чу тихия звук. Но Хуберт едва не изстена, когато ръката ѝ започна да гали пулсиращата му ерекция.
Мамка му!
– Вече не е толкова скучно, нали? – тихият ѝ шепот беше почти недоловим, но горещият ѝ дъх върху кожата му само направи пазенето на тишина по-трудно.
– Не, не е – прошепна той дрезгаво.
Не беше за вярване, че никой не забелязва какво правят. Гирвиц беше само на метър от тях. Ако се обърнеше, щеше да види... и после сигурно да ги изгори на клада.
Мисълта, че може да ги видят - че изобщо правят такова нещо тук - би трябвало да го тревожи. И тя наистина го тревожеше, но освен това увеличаваше възбудата му. Копнееше да се тласне към ръката ѝ, кожата му сякаш търнеше от усилието да стои неподвижно. Стискаше толкова здраво пейката, че нищо чудно да я счупеше.
Каролине обви пръсти около кура му, стискайки го по-силно. Хуберт преглътна с усилие. Опита се отчаяно да си придаде спокоен вид, докато вътрешно просто гореше. Вълна след вълна грешно, забранено удоволствие обливаше всяка клетка в тялото му.
Не спирай, не спирай, не спирай...
Не издържаше повече. Сграбчи коляното ѝ с ръка, карайки я да трепне, имаше нужда да я докосне. Всеки момент щеше да се изпразни, освен ако тя не спреше...
Каролине изстена.
Звукът беше съвсем тих; едва се чу покрай гласовете да пеещия хор, но Хуберт го долови. И този звук просто го довърши.
Той стисна очи, цялото му тяло се напрегна, усилието да не се издаде се смесваше с желание всички да видят какво прави тази жена за него, какво удоволствие му носи в проклетия им Божи дом. Изпразни се върху ръката ѝ, помръдвайки съвсем леко, неизбежно, удавяйки стенанията си в сухи преглъщания. Имаше чувството, че никога не е свършвал по-хубаво - и в същото време изгаряше от желание да дръпне Каролине към себе си и да вкара езика си в устата ѝ, докато спермата му покриваше кожата ѝ.
Не знаеше как се спря, наистина.
Най-сетне тялото му се отпусна назад. Хуберт издиша бавно, толкова тихо, колкото можа, изведнъж всички шумове рязко нахлуха в ушите му, сякаш досега беше носил тапи. Огледа се, но не улови нито един поглед. Нима наистина никой не беше забелязал?!
Каролине огледа внимателно ръката си, сякаш изучаваше някакъв нов химичен елемент, после - за втори път тази сутрин Хуберт едва не получи удар - започна да облизва спермата му от дланта си. За другите щеше да изглежда, сякаш просто е сложила ръка пред устата си, но той виждаше много добре какво прави и мисълта накара тялото му да се възбуди отново.
– А, не – прошепна Каролине, полека прибирайки кура му обратно в панталоните. – Следващата порция ще я запазим за друго място...
Хуберт си пое въздух през зъби.
– Ти наистина си лошо влияние.
Тя го погледна с невинна усмивка.
– Просто оказвам морална подкрепа.
Той поклати глава и се усмихна в отговор, все още неспособен да повярва какво бяха направили.
– Ето, Хуберт, не беше толкова неприятно, нали? – Гирвиц се обърна към тях и кимна доволно при вида на веселите им лица. Явно циркът отпред беше свършил. – Признайте си, че ви хареса!
– Да – Хуберт улови погледа на Каролине. – Хареса ми, и то много.
– Може следващата неделя да дойдем пак – предложи тя. – Струва ми се, че и аз искам да... се пречистя. Можете да ми помогнете, господин Хуберт...
– За мен ще бъде удоволствие.

Chapter Text

– Татко! Хареса ли ти? – Сара се втурна към баща си още в мига, когато слезе от сцената. Изпълнението ѝ беше голям успех - всички ръкопляскаха и викаха одобрително. Всички...
Освен Мич.
Той я гледаше така, сякаш ѝ беше ядосан. Остана назад, докато майка ѝ и Тим я поздравяваха, после я сграбчи за ръка и я повлече нанякъде.
– Мич! – възпротиви се майка ѝ.
– Каза, че тя може да дойде с мен – напомни ѝ той, без да се обръща.
Сара не разбираше какво му става. За по-рано ли ѝ беше ядосан? Тя беше тази, която трябваше да му се сърди! Но като го видя сред публиката, беше забравила за това. Искаше танцът ѝ да му хареса, искаше той да види колко се е старала и да се гордее с нея... Искаше ѝ се Мич най-после да забележи, че е пораснала.
Заради Тим ли се ядосваше? Задето тя си имаше гадже? Трябваше да му обясни, че изобщо не е сериозно...
– Татко! Какво става?! – възкликна Сара. Вече бяха на половината път до лодката, а той продължаваше да стиска ръката ѝ и да я влачи след себе си.
– И питаш?! – сопна се ядосано Мич. Пусна я и се обърна към нея с буреносно изражение. – Сякаш няма нищо особено!
– Но... не разбирам... – запримигва тя. – Защо си ми ядосан, какво има?
– Какво има?! – изръмжа той. – Мислиш, че не разбрах за какво се пее в песента ли? И това, в което си облечена... Ако изобщо може да се каже, че си облечена... проклетия танц... – Мич като че ли не можеше да намери думи, гласът му заглъхна в шумно издишване.
– Заради песента ли? – Сара най-после разбра и сви рамене, въпреки че бузите ѝ порозовяха. Е, добре, думите не бяха много... невинни... но да не би да беше голяма работа? – Татко, това е просто песен!
– Просто песен?! Дъщеря ми да се кълчи пред десетки хора на тази песен... по този начин... ти си само на 16, по дяволите! И си моя дъщеря!
– Успокой се – каза меко тя и се опита да го погали по ръката. Мич сграбчи китката ѝ и я дръпна към себе си.
– Как очакваш да се успокоя? След като ти танцуваше на някаква мръснишка песен с курвенски движения пред цял куп мъже!
Това вече беше прекалено! Доплака ѝ се. А преди малко се чувстваше толкова щастлива!
– Не ми говори така! – гласът ѝ беше само шепот. Защото знаеше, че баща ѝ е прав.
Мич стисна очи за миг.
– Нямаше да го кажа, ако не беше вярно. Не искам да правиш така... не искам да те виждам по този начин...
Сара го погледна предпазливо, сякаш го виждаше за първи път.
Лицето му беше толкова близо до нейното...
– Не искаш да правя такива неща и хората да ме гледат... или не искаш ти да виждаш, че вече не съм дете? – тя неусетно направи стъпка към него.
Мич не помръдна. Дишаше тежко. Погледът му гореше.
– И двете.
– Това ли те притеснява? – прошепна Сара. – Че приличам на курва... и че това възбужда мъжете?
Той кимна отсечено.
– Възбужда ли теб?
Мич не отговори. Но нямаше и нужда. Начинът, по който я гледаше, беше достатъчно красноречив.
Само при мисълта тялото ѝ запулсира с болезнено желание.
– Другите нямат значение, татко. Само ти. Те могат само да гледат... Единствено ти можеш да правиш всичко останало.
– Сара – изпъшка Мич. – Какви ги говориш?
Тя се усмихна. Не изглеждаше, сякаш той не я разбира.
– Знаеш много добре какво имам предвид – Сара повдигна лице още нагоре, докато устните ѝ бяха само на сантиметър от тези на баща ѝ. – Искаш ли да ти издам една тайна, татко? Точно това исках. Толкова настоявах да дойдеш, защото исках да ме видиш такава... да разбереш, че вече не съм малка... и че мога да бъда всичко, от което имаш нужда...
– Сара...
– Тези... курвенски движения, както ги нарече... исках да ги видиш. Защото бяха за теб...
На последната дума ръцете му се увиха около нея, сграбчиха я силно, дланите му грубо стиснаха задника ѝ и притиснаха тялото ѝ към неговото. Сара усети ерекцията му и ахна.
– Татко!
– За мен, така ли? – Мич се отърка в нея, хвана опашките ѝ с ръка и я принуди да вдигне глава и да го погледне в очите. – Искаш да съблазниш собствения си баща? Така ли съм те възпитал?
– Да, искам... – Сара трепереше, разсеяна от горещата възбуда между бедрата си. – Искам те, татко...
Мич я стисна за врата. Устните му нападнаха нейните, жадни, необуздани, също така груби и властни, както и ръцете му. Тя се разтапяше от удоволствие, оставяйки се напълно на милостта му.
Внезапно Мич я пусна и я отблъсна от себе си. Тя си помисли, че е размислил, но той се огледа, сякаш се уверяваше, че никой не ги е видял.
– Мамка му... не тук. Някой може да ни види – погледна я с тъмни от похот очи. – Тръгвай.
Отне ѝ секунда да дойде на себе си - в един миг той я целуваше като звяр, сякаш щеше да я обладае направо на улицата, после очакваше от нея да върви, като че нищо не е станало! Краката ѝ не бяха много сигурни, но поне успя да ги раздвижи. Баща ѝ изчака тя да тръгне пред него и докато вървеше зад нея, ръката му често се озоваваше на дупето ѝ, мачкайки го, сякаш винаги е било негова собственост. Така само я затрудняваше още повече. Сара не знаеше как успя да стигне до лодката, само знаеше, че изпита огромно облекчение, когато най-сетне влязоха.
Вътре все още беше украсено за рождения ѝ ден - с балоните и конфетите и шапките, дори тортата още стоеше на един шкаф.
Мич вдигна дъщеря си и я сложи върху масата, покрита с украса за детски празници. Сара разсеяно изтика чашките и шапките с остър връх на пода, докато Мич пускаше косата ѝ от опашките.
– Облечена като курва... същото беше и тази сутрин – изръмжа и разкъса потничето ѝ, после и сутиена. Големите му длани се озоваха върху голите ѝ гърди, тъмната му кожа изпъкваше на фона на нейната белота. Сара простена.
– Татко... признай си, че ти харесва да ме гледаш облечена така...
– Не, Сара – той поклати глава и тя внезапно беше запратена към спомена за по-рано днес, когато го беше посетила и помолила за мотора. Как беше възможно нещата да се променят толкова много за толкова кратко време?! – Харесва ми да те гледам гола.
Яростно издърпа панталонките ѝ и ги метна на пода заедно с обувките ѝ. Бикините ѝ последваха съдбата на сутиена. Когато Мич разтвори краката ѝ и я погледна за пръв път, Сара буквално усети как се овлажнява още повече под погледа му.
Мич проникна в нея с пръсти, карайки я да подскочи от изненадващото усещане.
– Толкова влажна... за мен...
– Да, татко, за теб... само, само за теб... моля те...
Господи, колко беше хубаво! Тя се премести напред, опитвайки се да вкара пръстите му по-дълбоко, не ѝ стигаше, искаше още...
Искаше той да я направи своя.
– Девствена ли си?
– Да, татко... искам да ме чукаш, моля те... накарай ме да разбера на кого принадлежа!
Той разкопча панталоните си и я дръпна рязко към себе си.
– Ще разбереш... не се съмнявай.
Сара извика, когато курът му навлезе рязко в нея и сякаш я разкъса отвътре. Вече знаеше, че е голям, но сега ѝ се струваше прекалено голям за нея, прекалено огромен за малкото ѝ тяло! Тя неволно проплака от болка и прегърна силно Мич, търсейки някаква опора, нещо, за което да се хване, в опит да пребори усещането.
Болеше... но дори сега тя не искаше нищо друго. Не би го помолила да спре никога, за нищо на света! Колкото и болка да изпитваше, тя не можеше да се сравнява с другото. Пълнотата. Божественото чувство, че му принадлежи. Че това е правилно, колкото и да е грешно.
Мич изчака няколко секунди, сдържайки се с усилие, но тялото му имаше нужда от освобождение. Държейки я здраво на място, той започна да я чука силно, без никаква нежност, проникваше в нея до края с всеки брутален тласък, карайки я да вика отново и отново. Обладаваше я за нейно наказание и за свое удоволствие, доказвайки ѝ без всякакво съмнение, че е господар на всяка част от нея.
– Ти си моя... принадлежиш ми, Сара! Ясно ли ти е? Никой друг няма право да те докосва, никой друг няма право да те гледа така!
– Да! Да, да, да! – думите му върнаха възбудата ѝ от по-рано и изведнъж членът вече не ѝ се струваше прекалено голям, изведнъж беше идеален, като създаден специално за нея. Тя посрещна следващия му тласък, разтваряйки крака по-широко, и извика, когато той мощно навлезе в нея.
Мич я събори по гръб, без да спира нито за миг да я чука силно. Използваше тялото ѝ както желаеше, сякаш тя беше играчка, чиято единствена цел е да му служи. Сграбчи гърдите ѝ в шепи, търкайки с палци твърдите ѝ зърна. Сара стенеше от болка и удоволствие, слети в едно. Виеше ѝ се свят, нищо не ѝ беше ясно, освен че без съмнение преживява най-върховното събитие в живота си.
Пъшкайки, Мич заби кура си дълбоко в нея и започна да се празни.
– Поеми семето ми, Сара! ТИ СИ МОЯ!
– О, Господи! – изкрещя Сара. Горещата сперма, изливаща се в нея, предизвика силен, почти болезнен оргазъм в тялото ѝ, толкова по-различен от онези, които си бе доставяла сама, че за миг се запита дали нямаше да умре от удоволствие.
– Мамка му!
Мич звучеше ядосан, когато се дръпна от нея. Сара искаше да се изправи, да го докосне, но нямаше сили.
– Татко...
– Погледни какво направих заради теб! Заради вечното ти неподчинение... заради глупостите, които вършиш! – караше се на нея, но всъщност беше бесен на себе си.
Сара се повдигна с усилие и зяпна при вида на кръвта, смесена със спермата му, която се стичаше по краката ѝ.
– Леле...
– Сара... – Мич я погледна така, сякаш се разкайваше.
Тя бързо поклати глава и успя да го дръпне към себе си, за да го прегърне.
– Не ти се сърдя. Беше прекрасно, татко. Прекрасно. Обичам те.
– Сара... – Мич затвори очи и облегна чело в нейното. – И аз те обичам. Повече, отколкото можеш да си представиш.
– Напротив – прошепна тя, прегръщайки го по-силно. Не искаше никога да го пуска. – Сега най-после знам колко много ме обичаш... няма да те ядосвам повече, обещавам. Никога – погледна го в очите. – Аз съм твоя, татко. Никой друг няма да гледа това тяло, само ти. Никой друг няма да ме докосва. Твоя съм завинаги...
Мич изстена и сграбчи лицето ѝ, целувайки я жадно.
– Моя. Кажи го пак.
– Твоя съм. Твоя. Твоя. Твоя.
Можеше да го повтаря до безкрай. Думата я правеше толкова щастлива, колкото правеше и него. Не, не просто думата.
Безспорния факт, че му принадлежи.

Chapter Text

Франц Хуберт не беше свикнал да дава обяснения.
От друга страна, не беше свикнал и да го ревнуват.
И двете неща бяха нови.
– Коя беше тази? – попита Траудл.
Той върна телефона в чекмеджето и скръсти ръце, поглеждайки красивата жена, легнала до него в леглото. Завивката прикриваше част от тялото ѝ, но това, което оставаше открито, го разсейваше от разговора.
– Тази? Коя?
Траудл врътна очи.
– Аз питам това, скъпи мой. Много добре чух женски глас.
На Хуберт започна да му става забавно. Тя наистина ли ревнуваше? Досега не беше правила така.
– Щом чу гласа, не можа ли да чуеш и какво ми каза?
– Духаше вятър при нея. Едва разбрах две-три думи. Тя каза "вкъщи", нали така?
– Да, тя каза "вкъщи" – кимна той, като се забавляваше все повече.
– Освен това каза името ти - по-точно фамилията ти.
– Мда, и това е така.
– И нещо като "благодаря"? – продължаваше Траудл все по-настоятелно.
– Браво, ти си чула повече от мен.
Тя сви красивите си вежди, забелязала как устните му потрепват почти в усмивка, и най-сетне осъзна, че той явно намира нещо весело в ситуацията. Тръсна снизходително глава.
– Да не мислиш, че те ревнувам? Изобщо не ме интересува дали ми изневеряваш. Така или иначе трябва да си луд, за да поискаш друга жена, след като имаш мен.
За това беше права. Но бурната ѝ реакция си оставаше. Хуберт се обърна към нея и проследи с пръст въображаема линия по ръката ѝ надолу към китката. Тя въздъхна тихо и доволно при докосването.
– Тогава защо беше тази инквизиция?
Траудл затвори очи и изпъна ръката си към него, за да му е по-удобно да я гали.
– Щом някоя смее да ти се обажда по това време, значи я интересуваш. Аз трябва да си пазя територията. Ти си много наивен, скъпи, и не разбираш кога някоя жена иска да те сграбчи в хищните си нокти. Длъжна съм да те защитавам от разни нахалници...
Хуберт се засмя и остави дъха си да погали кожата ѝ. Тя наистина ревнуваше. И това, че не искаше да си признае, някак правеше всичко още по-сладко.
– Никоя хищна котка няма да ме сграбчи в ноктите си, докато знам, че мога да разчитам на теб да ме пазиш – измърмори той.
Траудл отвори очи и го погледна.
– Добре де, може би ревнувам мъничко. За бога, знам, че ти няма да ми изневериш. Но не ми харесва някакви жени да се навъртат около това, което в момента е мое.
Той примига. За първи път някоя жена говореше за него като за нейна собственост. Още нещо, с което не беше свикнал. Беше говорил така за своите жени - да, поне за няколко. Но жена да говори така за него - това беше нещо съвсем различно.
Установи, че му харесва повече, отколкото можеше да се очаква.
– Значи сега станах твоя собственост, така ли?
– Скъпи – усмихна се разнежено Траудл – Ти си мой от мига, в който те видях, колкото и да се бореше срещу това.
Франц се разсмя и поклати глава.
– Не мисля, че Кайзер се опитва да ме открадне от теб, прелест моя. Тя мина през Ада и едно чистилище за коли, за да отиде на някаква среща.
– Кайзер? Шефката ти?
Хуберт кимна.
– Аха. Обади се да ми благодари, че ѝ помогнах, и да ми каже, че утре мога да си остана вкъщи - извънреден почивен ден.
– О, ти си просто... – Траудл го ръгна с лакът в гърдите. – Много смешно. Сигурно си умрял от смях, докато ме гледаше как се дразня заради нея, нали?
– Ще трябва да ми простиш – сега той погали шията ѝ с пръст. – Рядко някой ме ревнува. Пък и нямам навика да се обяснявам.
Тя му се усмихна с притворени очи.
– О, ще свикнеш, скъпи. Ще те науча, не бери грижа.
После внезапно го бутна по гръб и се озова отгоре му, приковавайки ръцете му върху възглавниците. Не че можеше да го задържи с физическа сила, но одеялото падна от гърдите ѝ и гледката свърши по-добра работа от фините ѝ ръце.
– Някой ден наистина съвсем сериозно ще се заема да те науча на обноски – промърмори Траудл, полека спускайки тялото си надолу. Срещна очите му и се усмихна бавно. – Но от друга страна, ти ми харесваш доста и сега...
Франц се ухили, после вдигна глава и притисна устни към нейните.

Chapter Text

Червената Шапчица не си спомняше някога през живота си да е била толкова нервна.
Дори когато родителите ѝ за първи път я заведоха на училище и се притесняваше заради името си толкова, че не беше спала цяла нощ, поне знаеше, че ще учи заедно с момичета, кръстени Красавицата и Златокоска, така че нямаше да е единствената с идиотско име.
Поне новото ѝ име - Ред Хот - беше малко по-добро от старото.
И сега не беше единствената, която пееше, но това не беше голяма утеха, особено като виждаше как се отнасят публиката и журито с изпълнителите преди нея. Всъщност повечето не пееха зле - просто не можеха да уцелят музикалния вкус на тълпата.
Ами ако и тя не може? Ами ако песента, която са избрали, е неподходяща? Ами ако кралят се ядоса толкова, че ги изгони от двореца? Ами ако...
– Хей! – Себастиан я повика рязко. – Погледни ме! Ти ще се справиш.
Ред кимна, трепереща като трепетлика. Не искаше да изглежда толкова притеснена и изплашена пред него, не искаше Волф да съжалява, задето я беше избрал и ѝ беше помогнал. Но той виждаше нервността ѝ, едва ли някой в близките сто километра би могъл да не я забележи, ако спреше погледа си върху Ред.
Никога не беше пяла пред публика. Родителите ѝ смятаха пеенето за глупост, вярваха на старите схващания, че захваналите се с този бизнес пропадат и губят всичко. През годините доста хора я бяха чували да пее, всички казваха, че има прекрасен глас, но ако просто бяха лъгали от любезност...
Не, Волф нямаше да рискува да я доведе тук, пред самия крал, ако тя не можеше да пее, нали?
– Не очаквах да имаш сценична треска – измърмори Себастиан. – Трябва да те успокоим някак.
– Как? – Ред го погледна отчаяно, дори гласът ѝ трепереше.
Волф се огледа и я придърпа по-навътре в малкото местенце зад сцената, точно до пианото, на което той щеше да свири. Преди Ред да разбере какво се кани да прави, Волф повдигна нагоре новата ѝ червена мантия и хубавата рокля, която ѝ беше заел, и ръката му се пъхна между краката ѝ. Тя ахна.
– Какво правиш?
– Тихо – каза Себастиан предупредително. – Искаш да си по-спокойна, нали? Това е чудесен метод за успокояване... ще видиш.
И тя наистина виждаше, залата край нея с всичките хора сякаш изчезна, докато големите му, дълги пръсти я галеха през бельото ѝ все по-силно. Какво вършеше той с нея?! Това не беше редно, сигурно не беше редно...
Но беше толкова прекрасно.
Ред несъзнателно се притисна към ръката му и го чу да се подсмихна тихо, доволно, после той отмести бельото ѝ настрани и пръстите му докосваха голата ѝ кожа, и тя едва дишаше, и -
– Харесва ми как стенеш, но не издавай толкова много шум, малката – измърмори Себастиан, устните му бяха притеснително близо до нейните.
Не трябваше да правят това тук, нали? Не и тук, където всеки можеше да ги види, само ако решеше да мине зад сцената! Ред не знаеше много за тайнството между мъжа и жената - родителите и баба ѝ не искаха да ѝ обяснят нито дума - но инстинктивно усещаше, че това е част от него. Не, не, не биваше да прави това със Себастиан, тя искаше да се омъжи за Йорк, вече го беше казала на Волф...
Но тогава защо не можеше да го спре?
Защо не искаше да го спре?
Той каза, че това е просто метод за отпускане... Трябваше да му вярва... Той знаеше всичко по-добре от нея.
Включително и как да я накара да трепери не от страх, а от удоволствие.
Пръстите му се тласнаха дълбоко в нея, изпълниха я, дарявайки я с неподозирани божествени усещания. Ред дишаше накъсано, устните ѝ мълвяха неясни думи, заглушавани от виковете на тълпата.
– Точно така, сладкишче... Позволи си да достигнеш оргазъм... Свърши за мен – дрезгавият глас на Себастиан галеше сетивата ѝ.
Тя отвори очи - и се взря право в неговите.
Изведнъж всичко стана твърде много - ревът на публиката, това странно усещане в нея, вътре в нея, погледът му, движенията на пръстите му - тези възхитителни движения, които я подлудяваха - всичко това беше непоносимо, невероятно, плашещо и прекрасно едновременно, и тя вече не знаеше какво се случва с нея, само усещаше тялото си да се притиска силно в неговото, стенанията ѝ почти не се чуваха, защото лицето ѝ бе заровено във врата му, дробовете ѝ поемаха жадно миризмата му, докато удоволствието превземаше напълно съзнанието ѝ.
После всичко съвсем плавно се отдръпна и тя отново беше Червената Шапчица със сценично име Ред Хот, вкопчила се по най-странен начин в своя продуцент, докато чакаха да дойде време за изпълнението им - само споменът за това би трябвало да я хвърли в същата луда паника, която бе изпитвала допреди малко, но не. Тялото ѝ бе твърде отпуснато, твърде доволно, за да изпитва паника.
Тя бавно вдигна глава от раменете на Волф и го погледна, едновременно благодарна за помощта му и несигурна дали не трябва да му се сърди.
– Сега е по-добре, нали? – измърмори той с дълбок, дрезгав тон, почти като доволното ръмжене на животно.
Ред кимна.
– Да... благодаря ти – прошепна тя и се изчерви, осъзнавайки, че му благодари за оргазма, а не за метода.
– Винаги за теб, скъпа – Волф изкара пръстите си от нея. Ред гледаше с ококорени очи как той ги лапва в устата си и изсмуква соковете ѝ, останали по кожата му. Преглътна тежко и усети нещо да се опира в бедрото ѝ - нещо огромно и твърдо, и горещо...
Не беше трудно да се досети какво е. Вчера не го беше видяла как изпъва панталоните му, но можеше да си представи...
Погледна плахо надолу и спря да диша - господи, нима беше в това състояние заради нея?
Дали болеше? Той не се държеше, сякаш го боли... или чувството беше също така болезнено-хубаво като онова, което изпита тя, щом той започна да я докосва и тялото ѝ се изпълни с топлина, а всички други мисли загубиха значение...
– Половин минута! – извика един лакей към тях, карайки я да подскочи, отново забравила къде се намират и защо.
Волф обви ръка около крака ѝ и полека се отърка в бедрото ѝ, вдишвайки дълбоко, после изпъшка. Ред изхлипа тихо, внезапно изпълнена с желание да усети отново пръстите му в себе си - или не, може би не копнееше точно за пръстите му този път...
И искаше да достави на него същото удоволствие, което той я беше накарал да изпита. Имаше нужда от това. Искаше да го види да стене, искаше тя да бъде тази, която ще го накара да стене. Да забрави целия свят, освен нея и нейното докосване...
– Нямаме време за това сега – Себастиан изръмжа и с нежелание се дръпна от нея. – Но после, когато спечелиш, можеш да ми благодариш подобаващо за техниката, на която те научих...
Когато спечели... Той го каза толкова спокойно, сякаш нямаше и капка съмнение. Ред го погледна несигурно.
– Наистина ли вярваш толкова много в мен?
Ъгълчето на устата му се повдигна в уверена, възбуждаща усмивка. Волф я погали леко по лицето, отмествайки една къдрица от челото ѝ, пръстите му бяха толкова нежни, че тя едва ги усети.
– Знам, че можеш да победиш. Ти си най-талантливата певица, с която някога съм работил – погледа я още миг, сякаш се наслаждаваше на начина, по който тези думи просто я разтопиха. – А сега върви там и им покажи коя си, скъпа.
Когато се качи на сцената, Ред вече дори не си спомняше, че е била притеснена.

Chapter Text

– Шегуваш се, нали?
Тонът на Хуберт беше по-мрачен от всякога, с нотка на гняв, която Кристина рядко беше чувала, и сигурно затова се посви под сърдития му поглед, но поклати глава.
– Кайзер каза...
– Дяволите да я вземат Кайзер! – Хуберт сграбчи документите, които тя току-що беше оставила пред него, и ги удари в бюрото. – Това е пълен абсурд! Този път тя ще трябва да ме чуе!
Преди Кристина да успее да го спре, той вече я заобикаляше и се насочваше към кабинета на шефката. Нахлу вътре и се намръщи при картинката, която го посрещна - Сабине Кайзер най-спокойно пиеше първото си кафе за деня и преглеждаше любимия си вестник, сякаш си нямаше нито една грижа на света.
Тя го погледна с вдигнати вежди.
– Проблем ли има, господин Хуберт?
– Дяволски добре знаете, че има! Да не сте полудяла?
Веждите ѝ се вдигнаха още малко, но тя все още изглеждаше толкова съвършено спокойна и несмутена, че само го вбесяваше още повече. Хуберт забеляза, че Кристина се вмъкна след него в кабинета и направи извинителна физиономия, но не посмя да се намеси в разговора.
– Мога ли да знам за какво изобщо говорим?
Хуберт стисна зъби толкова силно, че изскърцаха звучно, и метна папката върху бюрото ѝ.
– За тази идиотска мисия под прикритие, която сте ми измислили! Това просто няма да стане!
Сабине примигна така, сякаш беше безкрайно изненадана от реакцията му.
– Господин Хуберт, позволете да ви напомня, че разследваме убийство. Нямаме друга следа. Някой трябва да отиде под прикритие и да разбере на място...
– И това трябва да бъда аз - като стриптизьор? – изръмжа той. – Що за малоумна идея е това?
– Не виждам нищо малоумно. Много пъти сте работил под прикритие и това доказано дава резултати. Справяте се добре и...
– Госпожо Кайзер, с цялото ми уважение – прекъсна я Хуберт раздразнено – дори и да бях склонен да се събличам пред цяла сюрия жени, което определено не съм, сериозно ли мислите, че ще ме наемат? Защо не пратите Ридл?
– Там вече познават Ридл, след като той и Кристина отидоха да разпитат вчера.
Напомнянето всъщност беше съвсем ненужно. Хуберт много добре си спомняше как ги прати, послушал Гирвиц, който настояваше, че ще е далеч по-разумно, ако те двамата отидат да обядват и стоят далече от клубове, където се размотават голи мъже.
Сега дълбоко съжаляваше за това решение.
– Тогава нека иде Гирвиц!
Кайзер направо се засмя.
– Мислите ли, че някой би си платил, за да гледа как Гирвиц се съблича?
– А биха си платили, за да гледат 64-годишен мъж с моето телосложение? – Хуберт си помисли, че тя най-после ще схване какво ѝ говори - по досегашните му впечатления Кайзер не беше лишена от здрав разум - ама нейсе.
– Господин Хуберт, не се подценявайте! Вие изглеждате чудесно, пък и сте с доста по-добро телосложение от Гирвиц. Знаете да танцувате и освен това ще ви осигурим чудесни препоръки, уж от елитен клуб в Мюнхен. На "Четири по четири" спешно им трябва ново попълнение за изпълнението довечера, така че нямат време да подбират.
– Само защото са си избрали тъпо име – промърмори Хуберт.
Кайзер сви рамене. Явно за нея въпросът отдавна беше приключен.
– Това само е в наша полза. Хуберт, не ви отправям молба, а ви нареждам да изпълните мисия. Следващата седмица ще ни посети министърът и не искам да имаме неразрешени убийства. Ако имате толкова голям проблем с това, което трябва да направите, винаги можете да подадете официално оплакване срещу мен – тя му се усмихна приятелски, сякаш знаеше идеално, че той никога няма да отнесе подобно нещо до още повече хора. Само това оставаше - да седне да се оплаква за това като някакъв първокласник!
Хуберт се втренчи в нея с немигащ поглед, чувствайки се като бик, пред когото са размахали червен плат. Или какъвто и да е плат, защото май биковете не разпознавали цветовете, но все едно.
Идеше му да изкрещи в лицето ѝ, но от това нямаше да има никакъв смисъл. Можеше и да я набие, но след като за 64 години никога не беше удрял жена, би било глупаво да започне сега.
– Ако клубът беше за женски стриптийз, а не за мъжки, вие щяхте ли да отидете под прикритие? Или да пратите Кристина? – това беше последният му коз.
– На мен не ми пречи – каза Кристина, все едно някой я беше питал. Хуберт вдигна очи към тавана с отчаяние.
Днешната младеж!
Соня щеше да ги застреля, ако се бяха опитали да я пратят на подобна мисия. Лена - също. Дори Ребека нямаше да се примири с такова нещо. Но Кристина... Е, да, тя и сама се снимаше почти гола и качваше снимките в интернет, та всички да я видят, защо пък подобно нещо да я притеснява!
– Това ни е работата – обобщи Кайзер. – Естествено, нямаше да ми е приятно и ви разбирам, но няма как да правим само неща, които са ни приятни. Става въпрос за убийство. И освен това, изпълнението е чак довечера. Ако успеете да откриете убиеца преди това, няма да се наложи да участвате и проблемът е решен – тя пак му се усмихна.
Някой ден щеше да ѝ го върне тъпкано.
– Ако изобщо ме наемат – напомни ѝ той с ръмжене.
Наеха го.
Направо не беше за вярване, но "Четири по четири" го наеха само след пет минути. Заявиха, че имал "отлични движения на ханша, страхотен цвят на кожата и убийствени сини очи", пък и препоръките му били супер - ръкуваха се с него по ред, и готово.
Хуберт подозираше, че това се дължи повече на наближаващото изпълнение и острата им нужда от пари, но всъщност останалите трима членове... не, май не беше много подходящо да използва тази дума... останалите трима господа от групата също не бяха точно копия на Райън Гослинг. Макс беше на 51, Басти - на 46, а Рик - на 58. Мускулите на последния отдавна вече изглеждаха просто тъжно, а на другите двама явно не се поддържаха достатъчно. Макс беше дори доста пълничък - Гирвиц все пак можеше и да се впише, помисли си Хуберт, но за съжаление вече беше късно за това.
Пък и трябваше да признае, че Гирвиц със сигурност нямаше такива "отлични движения на ханша".
– Справяш се супер! – окуражи го Макс по време на първата репетиция и така го удари по гърба с мечешки голяма длан, че едва не го събори на пода. – Имаш направо природен талант за това!
Хуберт се въздържа от коментар. Това беше последният комплимент, който би му харесал.
Природен талант за стриптизьор! Той!
Ако колегите му можеха да чуят това, никога нямаше да спрат да се смеят.
– Нямахте ли по-младо момче в групата? Май чух нещо такова...
– А, да, Ксавиер... – лицето на Макс се помрачи. – Той беше нашата въдица за дамите, които си падат по по-млади момчета. Всъщност това се отнася за по-възрастните дами... Особено тези на 40-50 започват да свалят двойно по-млади от тях мъже, за да си докажат, че още го могат...
Хуберт неусетно се намръщи. Работеше с две жени на тази възраст и ако вкусовете на едната по отношение на мъжете изобщо не го интересуваха, то при другата въпросът определено го вълнуваше... Ами ако и при нея нещата стояха така?
Спомни си периода на Барбара, когато бе започнала да се занимава с младежи - точно след критическата. И при Сабрина беше същото. Просто супер...
– Докато момичетата на 20 се интересуват от по-зрели мъже – продължаваше Макс, който явно беше решил да изложи философията си по тези въпроси. – Затова и ние с теб още не сме без работа.
– И какво стана с Ксавиер?
– Неприятна работа... Умря.
– Злополука ли?
– Не... разправят, че било убийство, поне полицията май мисли така. Но аз не знам... сигурно е станал някакъв инцидент. Кой ще иска да го убива? Ксавиер беше душичка. Вършеше страхотна работа при нас. Без да се обиждаш, но се радвам, че търсиш работа само за няколко седмици. Ще е хубаво да си намерим някой друг младеж...
Хуберт се опита да измъкне още нещо, но Макс продължаваше да разправя, че според него никой не би наранил такова добро момче като Ксавиер.
Обаче десет удара по главата трудно биха могли да се нарекат инцидент.
Другите двама съвсем не бяха толкова разговорливи. Басти беше добродушен, но малко глупав, а Рик като че ли беше приел убийството като лична обида - и разправяше, че само да пипне глупака, който е направил това на техния колега, ще го предаде на полицията чак когато го посини от бой. Хуберт започваше да се пита дали някой от тримата изобщо знае нещо полезно.
Но нямаше къде другаде да търсят. Ксавиер нямаше живи роднини, приятелите му разполагаха с алиби, а приятелка не беше имал от доста време. Оставаха единствено колегите.
Когато можа, Хуберт разпита и служители от клуба, като се стараеше да изглежда просто като любопитен клюкар. С полицията никой не обича да говори за убийство, но ако може да разкаже на някой обикновен човек за всичко, което знае и не знае, разговорливостта често няма граници.
Така например стана ясно, че Ксавиер не се разбирал с всички... господа от формацията, карал се и с тримата, но най-близък бил с Макс и най-малко харесвал Рик. Басти бил женен допреди две седмици, когато жена му разбрала за работата му и оттогава той нямал желание да говори с никого. Рик винаги бил сърдит на всички и изобщо не го били виждали в добро настроение. Макс пиел много и ядял още повече, а ако някой му кажел нещо по въпроса, бил склонен направо да се хвърли на бой.
Научи и още куп неща, но нищо, което да дава мотив за убийство на някой от новите му колеги. Успя да претърси дори шкафчетата им, обаче освен много алкохол и няколко презерватива не намери нищо. Впрочем презервативите при Рик бяха най-много, но също така и най-стари. Липсата на секс вероятно обясняваше лошото му настроение. Не беше чудно да е пребил Ксавиер, ако е подметнал нещо по този въпрос, но Хуберт нямаше представа как би успял да разбере и докаже подобно нещо.
Преди да се е усетил, вечерта дойде, Макс му връчи тесни кожени панталони и синя риза и го уведоми, че била предвидена "полицейска вечер".
Просто не беше за вярване.
Хуберт можеше да се направи на болен, да обяви, че е истински полицай или просто да побегне, но това би означавало да признае, че се е провалил, и да се измъкне като страхливец от бойното поле. Пък и това не беше бойно поле. Трябваше просто да стои в края на една сцена пред куп глупави жени, които сигурно щяха да бъдат прекалено пияни дори за да виждат ясно, да се прави, че танцува и накрая да си свали гащите за няколко секунди.
Не беше като никога да не си е свалял гащите пред напълно непознати жени.
Е, не пред цяла глутница, но този път поне нямаше да му се налага след това да се измъква, преди да се събудят, или да се опитва да им обясни, че няма изгледи да се ожени за тях.
– Хайде, новия! – Рик му се ухили в нещо като озъбване. – Време е да видим дали дамите ще те харесат!
– Стига всичките да са късогледи и далече от сцената – измърмори Хуберт.
Рик не се засмя, но изглеждаше по-спокоен, а Макс се разтресе от смях.
– Щом толкова време работиш това, значи не си толкова зле! Пък и аз като те гледам, съвсем не си зле...
Те нямаха представа, че това му е първият - и последен - път, в който участва в стриптийз шоу. Самият той все още не можеше да повярва, че се е съгласил на подобна простотия, и едва не хукна към изхода, докато се приготвяха. Обаче се спря. Ако избягаше сега, новите му колеги щяха да го помислят за страхливец, а истинските му колеги можеше да решат, че вече не го бива за работа под прикритие.
А когато намери убиеца, ще вземе един касетофон, ще влезе в кабинета на Кайзер и ще започне да се съблича пред нея. Естествено, няма да му се наложи да свали повече от вратовръзката, преди тя да избяга ужасена, но точно това му се искаше да постигне. Само идеята за предстоящото отмъщение го накара да се усмихне на себе си.
Кожените панталони му бяха адски тесни. Хуберт попита дали нямат по-големи, но Макс се разхили пак и обясни, че идеята им била да бъдат тесни, за да подчертават "пакета".
Няма що.
Ако не друго, щеше да е облекчение да ги събуе накрая.
Музиката започна и четиримата излязоха на сцената. Хуберт гледаше да стои в единия ъгъл и правеше минимални движения, чувствайки се като пълен глупак.
По някое време установи, че не е толкова лошо. Жените долу пищяха и крещяха като луди при всяка нова дреха, която падаше, толкова развълнувани, та чак беше смешно. Определено повечето бяха пияни, то си личеше от начина, по който се смееха и се олюляваха, но за щастие тълпата беше така нагъчкана, че нямаше опасност някоя да падне на високите токчета, върху които се беше качила, за да вижда по-добре.
Една даже си носеше далекоглед.
Хуберт нямаше да се учуди, ако някоя извади и морски бинокъл.
Поне нямаше фотоапарати и телефони - снимките бяха изрично забранени. Но и без това при начина, по който подскачаха, дамите едва ли биха успели да хванат нещо на фокус. Освен това всяка снимка щеше да е развалена от често хвърляните към сцената дребни банкноти. Няколко паднаха и по него - сигурно по погрешка, но той въпреки всичко ги прибра в джобовете на идиотско тесните панталони. Така и така се правеше на клоун тук, можеше поне да има някаква практическа полза от това.
Направо не беше за вярване, но дамите пищяха и по него със същото възхищение, с каквото удостояваха и по-младите стриптизьори. Особено няколко млади момичета - Хуберт трябваше да потисне импулса си да им поиска лични карти, за да провери дали са пълнолетни, а дори и да го беше направил, те щяха да решат, че е шега. Нали се правеше на полицай - истински полицай, който съблича фалшива полицейска униформа, за да хване истински убиец... Как да не се радва човек на брилянтните идеи на Кайзер!
Настъпи моментът, който жените очакваха с най-голямо нетърпение. Хуберт и другите трима спряха накрая на сцената и след момент на трепетно напрежение всички свалиха панталоните до глезените.
Жените запищяха така, все едно никога преди не бяха виждали мъжки полови органи. Някои от тях може и да не бяха. Направо беше плашещо. Хуберт едва не си запуши ушите.
Светлината се усили, за да могат жените да виждат по-добре. Тъкмо когато той си мислеше, че изпитанието почти свърши, лампите осветиха едно познато лице в публиката, което смаяно се взираше в него.

– Шегуваш се, нали?
Каролине се завъртя на стола си и погледна критично най-добрата си приятелка. Мария се усмихна още по-широко.
– Нищо подобно! Вече купих билетите!
– Това е лудост. Нямам време за подобни... развлечения.
– Точно затова! – настоя Мария. – Напоследък ти само работиш, и работиш, и работиш! От сума време не си излизала с никого, дори с мен! Няма да позволя пак да изпаднеш в криза.
Каро завъртя очи.
– Уверявам те, че няма такава опасност. Работата ми помага, не е като преди...
– Няма значение! – Мария тръсна къдравата си руса коса, отказвайки да слуша възраженията ѝ. – Този живот е, за да се забавляваме, Кари, а ти изобщо не го правиш! Кога за последно си се веселила истински? Поне за малко? Ако мога да те гледам как си пилееш времето така, значи не съм ти истинска приятелка! Стига си спорила, решено е - довечера ти и аз отиваме на стриптийз!
– Мария... знам, че ми мислиш доброто, но аз наистина не съм сигурна, че ми се ходи на подобно нещо точно в момента.
Мария присви очи.
– Че ти ходила ли си изобщо някога на подобно нещо?
Каролине трябваше да признае, че не е.
– Ето, виждаш ли? Тогава как можеш да знаеш дали ти се ходи или не, след като никога не си била?
В това, за съжаление, имаше смисъл. Но не я изпълваше с желание да гледа как някакви непознати мъже се събличат.
– Какъв е смисълът всъщност? Да гледаш нещо, което не можеш да пипнеш?
– Именно това – ухили се Мария. – Само гледаш и не се налага да се тревожиш дали са добри в леглото, дали стават за съпрузи и дали ще ти се обадят или няма!
Каро въздъхна дълбоко. Колко вярно!
– Права си...
– Естествено, че съм права! Така че довечера облечи нещо секси и се приготви за забавления!
– Какъв е смисълът да обличам нещо секси, като само ще гледаме?
Мария вече беше тръгнала да излиза, обърна се през рамо и ѝ намигна:
– Ами ако по пътя срещнем Брад Пит? Човек трябва да е подготвен!
Каролине се разсмя, но когато приятелката ѝ си тръгна, усмивката ѝ се стопи. Брад Пит? Това не беше ли онзи, дето се удави в Титаник? Или го бъркаше с Леонардо ди Каприо, ако изобщо така му беше името на онзи?
Тя не си губеше времето да въздиша по разни недостижими холивудски актьори. Не... цялото ѝ време беше заето да въздиша по един нормален баварски мъж, който изобщо не я забелязваше.
Откакто преди няколко седмици покани Хуберт на "чаша вино", дори без да уточни дали ще го пият навън или в дома ѝ, той буквално странеше от нея като дявол от тамян.
Не че отказваше да се виждат по работа или се държеше грубо, или нещо подобно - просто се стараеше много, за да не остава сам с нея, по време на обажданията или я включваше на високоговорител, или много бързаше да приключи разговора и винаги поддържаше строго професионален тон. Сякаш се боеше поканата да не се повтори - и че този път няма да има извинение, за да я откаже.
Известно време след онази вечер - след неговото съгласие на нейното "може би друг път", тя се надяваше, че Хуберт ще я потърси за този друг път. Вече знаеше, че тя има интерес - сега следващата стъпка беше негова, но той така и не я направи.
Ако искаше да имат нещо, щеше да повдигне темата. А той всячески я избягваше.
Добре. Тя можеше да приема отказ. Просто да беше казал, че изобщо не е привлечен от нея и толкова, така щеше да е далеч по-лесно... Но щом искаше просто да се правят, че нищо не се е случило - моля. Каро нямаше да тича подир него като някоя отчаяна колежанка. Нека да си стои сам (ако не беше сам в момента, Язид щеше да ѝ каже, той знаеше всичко и го споделяше с всички, без даже да се усети), щом не може да я оцени. Значи не я заслужава.
Да... беше много лесно да си говори така, но всеки път, щом видеше Хуберт, винаги, когато дори си помислеше за него, усещаше същото желание да не бъдат просто приятели, и после от гърдите ѝ се изтръгваше дълга въздишка, защото знаеше, че той не иска нищо повече.
Трябваше да го преодолее. Беше абсолютна глупост да въздиша по мъж, който не проявяваше никакъв интерес към нея. Особено след като ѝ се налагаше ден след ден да работи с този мъж и нямаше как да го избегне.
Може би идеята на Мария действително не беше лоша. Ще излезе, ще се поразсее. А може и да срещне някой - не в стриптийз клуба естествено, но Мария имаше право, човек никога не знае - и да забрави за Хуберт.
– Казах да облечеш нещо секси – Мария я изгледа смаяно, когато вечерта влезе в апартамента и зърна тоалета ѝ. – За бога, Кари, отиваме на бар, не на погребение!
– Малката черна рокля е класика – обади се Каролине и се погледна още веднъж в огледалото. Вярно, че тоалетът ѝ не би могъл да се нарече безкрайно съблазнителен, но все пак роклята беше хубава. Ако и да отразяваше меланхоличното ѝ настроение...
– Да, когато е малка, а тази е огромна! – Мария сложи ръце на кръста си. – Първо ще ти намерим нещо друго, и дано да не закъснеем!
Последва шеметно ровене в гардероба и след няколко минути Каро вече беше облечена в безбожно къса морско синя рокля с дълбоко деколте и презрамки, преплитащи се на гърба. Тя се огледа ужасена. Дори не помнеше от колко години не е носила това нещо!
– Абсурд!
– Върхът!
– Не, не мога да изляза така!
– И защо? – попита Мария. – Та ти си разкошна! Аз ако имах такива гърди, нямаше да ги крия, скъпа! И краката ти са супер, и всичко останало! Хайде, тръгваме!
И без да ѝ дава време за повече възражения, тя буквално я изтегли през вратата. Каролине тръгна с нея, питайки се дали изобщо имаше смисъл да излиза. Сега не просто нямаше настроение за парти, но и се чувстваше облечена като някаква лека жена. Вярно, че роклята беше нейна, но беше за тридесет и няколко годишното ѝ Аз, а не за четиридесет и четири годишното...
Обаче сърце не ѝ даваше да разочарова Мария, която наистина много искаше да ѝ върне доброто настроение. Пък и нали беше решила да се постарае да се разсее? Ако останеше вкъщи, само щеше да гледа тъжно телефона и да се надява като пълна идиотка, че може би тази вечер Хуберт най-сетне ще ѝ се обади...
Успяха да стигнат навреме пред клуба - малко, забутано място, но поне добре поддържано. Очевидно не бяха единствените, дошли за шоуто - поне още две дузини жени се тълпяха около и в сградата, повечето - порядъчно пийнали, изпълнени с нетърпение.
– Как изобщо се оставих да ме уговориш – въздъхна примирено Каролине.
– Ако не ти хареса, веднага си тръгваме – обеща Мария.
– И да не получим нищо срещу билетите си? – усмихна се Каро. Беше наистина трогната, че приятелката ѝ е готова да се откаже от забавлението и да хвърли парите на вятъра заради нея. – Платили сме си и ще гледаме на воля!
– Юхуу! Така те искам!
Оставаха още няколко минути до началото. Мария поръча и за двете текили и настоя Каролине да пие "за настроение".
– Пиенето не помага на настроението. Нали знаеш какво става с влюбените, когато се напият? Обаждат се на някого и вършат глупости... – Каролине тъжно гледаше чашата си. Дори нямаше право да се напие, да не би и тя да направи така.
– Влюбена? Мила, в кой?!
Не беше казала на Мария - на никого - но какъв беше смисълът да го крие?
– Не го познаваш. Но неотдавна го поканих на нещо като среща... И той... първо прие, но после се сети, че е зает тази вечер, и отказа... и оттогава - нищо. Все едно изобщо не се е случвало – тя отпи голяма глътка, за да запълни пустотата в гърдите си.
– Може би просто е срамежлив – предположи Мария с надежда.
– Не... не мисля. Нали вече знае, че го харесвам? Ако и той ме харесваше, щеше да каже нещо...
Не би нарекла Хуберт точно срамежлив. По-скоро внимателен - да не попадне в нечия клопка... например нейната.
– Съжалявам – каза Мария. – Той просто не знае какво изпуска.
Да, сигурно! Каро се засмя и поклати глава.
– Няма и да разбере. Както и да е... Трябва да спра да мисля за него. Няма смисъл.
– Обикновено пиенето те прави по-весела – намръщи се приятелката ѝ. – Но сега дори това не помага! Леле, ти наистина сериозно си хлътнала по този тип! Дано поне стриптизьорите да успеят да те развеселят... иначе ще си искам обратно парите за билета!
Това успя да разсмее Каролине истински. Тя още се кискаше над чашата си, когато осветлението в залата намаля и един глас обяви, че изпълнението започва. Мария я помъкна към сцената и двете успяха да си намерят места доста напред, ако и да не бяха чак на първия ред.
Каро не знаеше какво да очаква. Никога не беше виждала мъже да правят стриптийз, освен в един-два филма. Когато стриптизьорите излязоха на малката сцена, тя зяпна.
Бяха облечени... като полицаи.
Ама разбира се! Отива да се разсее, и какво? Сервират ѝ полицаи! Няма що! Това е то нейният вечен лош късмет по отношение на мъжете - дори на тези, които е дошла само да гледа!
Тя съвсем сериозно се замисли дали да не си тръгне. Точно тогава мъжете свалиха очилата си, после и шапките...
И тя зяпна отново, този път толкова широко, че чак мускулите я заболяха.
Хуберт!
Халюцинираше ли?! Пияна ли беше?! Та дори не си беше изпила питието!
Адски приличаше на него.
Нямаше начин!
Каролине разтърка очи. После пак.
Не грешеше. Това наистина беше Хуберт - пред нея, в клуб, облечен с фалшива полицейска униформа, и се събличаше!
Това просто не беше истина!
Опитите ѝ да разсъждава не бяха брилянтни, но ги имаше. Хуберт - да работи като стриптизьор?! По никой начин. Сигурно беше тук под прикритие. Или това, или тя изобщо не го познаваше.
Стана ѝ горещо, после студено, после пак горещо. Лицето ѝ се обля в червенина. Майчице мила! Добре поне, че той май не я беше забелязал! Почти не гледаше към жените, сякаш те изобщо не го интересуваха. Типично за Хуберт, не беше съвсем в синхрон с останалите трима мъже, но какво от това? Каролине така и не можа дори за миг да ги погледне. Имаше очи само за него.
Когато той свали ризата, Каролине си помисли, че ще припадне. Всеки ден, всеки ден си беше мечтала да го види така... и в същото време това беше нередно, не биваше да го гледа, той със сигурност не би искал тя да го вижда сега!...
Затвори очи, ала изкушението беше неустоимо. Не издържа дори половин секунда, преди да ги отвори отново и да впери жаден поглед в тялото му. А когато този поглед стигна до тесния кожен панталон, устата ѝ пресъхна.
Дали той ще свали и това?...
Нямаше представа, че Хуберт може да се движи така. Всеки път, когато тазът му се придвижваше напред, дъхът ѝ излизаше като ахване. Не можеше да реши къде да гледа първо, всичко привличаше погледа ѝ и внезапно съжали, че снимането беше забранено - макар че със сигурност нямаше опасност да забрави тази гледка.
Жените около нея пищяха, сякаш някой им плащаше за това - Каро също би могла да пищи, ако беше способна да намери дъха си. И ако не се ужасяваше от мисълта, че тогава Хуберт ще я забележи. Не го шпионираше, но се чувстваше почти като воайор, сякаш навлизаше в личното му пространство. Как ли щеше да реагира той, ако разбереше, че тя е сред публиката?
Шоуто сякаш продължи цяла вечност - и в същото време ѝ се струваше, че са изминали само няколко секунди, твърде кратко, когато мъжете пристъпиха напред на сцената, светлината над нея се усили и внезапно четири панталона паднаха надолу.
Исусе Христе!
Не можеше да повярва, че това се случва. Колко пъти си беше мечтала да го види гол - но не при такива обстоятелства!
Внезапно ѝ се прииска да изблъска жените пред себе си, да се качи на сцената и да го докосне, да му покаже колко много го желае, да го има.
Точно в този миг очите на Хуберт срещнаха нейните.
Изумлението в тях бързо отстъпи място на нещо друго. Сякаш светкавица премина между погледите им, разсече въздуха, въпреки че никой друг не забеляза. Каролине облиза устни, реагираща на вълната от възбуда, която я обля.
И забеляза, че досега напълно спокойното мъжко достойнство на Хуберт внезапно започна да се надига. Пред очите ѝ.
О, господи!
Стриптизьорите вдигнаха панталоните си - Хуберт се забави със секунда, но последва примера на останалите - и се скриха зад сцената, а музиката се смени с нещо не толкова предизвикателно. Светлината отново стана нормална. Сякаш нищо не се е случило.
А тя още не можеше да дойде на себе си.
– Е? – извика Мария в ухото ѝ, още под влияние на своето вълнение, гласът ѝ беше попрегракнал от пищене. – Забавно беше, нали?!
Каролине я погледна невиждащо. Мария разбра, че нещо не е наред, и изражението ѝ стана притеснено.
– Кари? Какво има? Лошо ли ти е?
– Лошо? Какво? Не. Трябва да седна. Трябва да изляза. Трябва да... – майчице, краката не я държаха. Но в залата беше прекалено шумно, прекалено задушно, и ако останеше тук още миг, сигурно щеше да припадне. Тя тръгна бързо към входа, подпирайки се на бара, докато поне отчасти възвърна равновесието си. Мария се затича след нея и двете излязоха пред клуба.
Каролине с облекчение вдиша дълбоко хладния въздух. Все още ѝ се струваше, че това просто няма начин да е истина.
Беше видяла Хуберт гол. Напълно. Гол.
И после... дори не знаеше как да опише какво се беше случило после.
– Но какво ти е?! – не проумяваше Мария. – И друг път си виждала гол мъж, нали?
– Но не и него – прошепна Каролине, очите ѝ още бяха стъклени, не беше мигала почти никак в последните пет минути.
– Него? Кой него?
– Него! Това беше той! Мъжът, за когото ти говорих!
– Какво?! – Мария се извърна шокирано към клуба. – Той е стриптизьор?!
– Не... той е... о, боже, ще припадна – Каролине се подпря на оградата.
– Да ти донеса ли нещо за пиене? – попита Мария, преизпълнена с желание да помогне.
– Да... кафе.
– Кафе?!
Приятелката ѝ се взря удивено в нея. Каролине кимна.
– Повярвай ми, главата ми се върти достатъчно. Не ми трябва алкохол. Искам кафе.
– Добре... не знам дали тук някъде може да се намери кафе, но ще се постарая – каза със съмнение Мария. – Ей сега се връщам!
Тя изчезна обратно в клуба. По същото време задната врата се отвори и от там излезе не друг, а Хуберт, и докато гледаше през рамо, едва не се блъсна в Каролине.
Спря пред нея като замръзнал.
– Госпожо... Фукс!
Очите му се спуснаха по тялото ѝ, попиваха гледката, сякаш я разсъбличаше с поглед.
– Господин... Хуберт!
Тя си забрани да гледа надолу, сега той беше облечен, но погледът ѝ сам се спусна към издутината в панталоните му и внезапно хладната нощ ѝ се видя по-гореща и от африканска пустиня.
Хуберт преглътна.
– Вие бяхте... в публиката...
– А вие бяхте... на сцената – прошепна тя. Положи неистово усилие да се вземе в ръце - само защото той като че ли се беше възбудил, докато тя го гледаше гол, това не означаваше промяна в отношенията им. Може би изобщо не е било заради нея, може би даже не се е случило, а тя си го беше въобразила... – Това... по работа ли е? Под прикритие ли сте?
– Да – каза той тихо и се доближи до нея, вероятно за да се увери, че никой друг няма да чуе. – Ксавиер Берн е работил тук. Не намерихме никакви други следи и Кайзер ме принуди... ме убеди да дойда тук под прикритие. Но май не се справих особено...
– Напротив, справихте се страхотно – отвърна Каролине, без изобщо да е възнамерявала да го казва на глас. По дяволите!
– Какво? – Хуберт се намръщи.
– Какво? – повтори тя с надеждата, че наистина не я е разбрал.
На лицето му се появи типичната полуусмивка.
– Всъщност говорех за разследването... но е добре да знам, че като стриптизьор не съм пълна катастрофа.
– Изобщо не сте. Справихте се дори много... много... добре...
Искаше да прозвучи спокойно, като приятелско уверение, обаче гласът ѝ имаше съвсем други идеи и изпълни думите със сексуално звучене, толкова силно, че атмосферата сякаш натежа.
– Радвам се, че ви е харесало – измърмори Хуберт и внезапно едната му ръка я стисна през кръста, а тялото ѝ се оказа плътно притиснато в неговото. Сега Каро усети издутината в панталона му и изпъшка неусетно. Очите ѝ се вдигнаха към неговите, плахи и в същото време преливащи от надежда.
– Ужасно ми хареса – призна тя.
– И на мен ужасно ми хареса да те видя там – устните му се приближаваха към нейните...
– Нося... О!
Двамата с нежелание се обърнаха към Мария, която тичаше към тях с две чаши в ръка. Тя спря рязко, когато ги видя.
– Оу! Оу - няма ме! Вече ме няма! – тя тръгна обратно, когато задната врата се отвори и трима мъже излязоха от клуба. Може би бяха другите трима стриптизьори - Каролине изобщо не беше ги погледнала по-рано, така че нямаше как да ги познае. Хуберт я пусна, когато се появиха.
– Хей, новия, идваш ли да пием по бира за успеха на първата ти вечер? Хайде, аз черпя! – викна един от мъжете.
– Оставете го, той е зает! – изкикоти се друг. – Едва дойде в града и вече заби гадже!
Третият се намръщи така, сякаш някой го беше обидил.
– Напротив, идвам! – извика Хуберт, после се обърна към нея и каза съвсем тихо: – Трябва да вървя. После ще довършим разговора.
Каролине можа само да кимне. Той я погледна още веднъж и се отдалечи с тримата мъже.
– Леле... извинявай, че ви прекъснах – Мария застана до нея.
– И без това щяха да ни прекъснат – Каро се огледа за място, където да седне - след последните събития краката ѝ вече наистина не съумяваха да я държат. За щастие наблизо имаше пейка. Двете седнаха там и тя разказа на Мария, че Хуберт е полицай и търси убиец.
– Направо невероятно! И май все пак те харесва, а? – както обикновено, Мария виждаше всичко в положителни нюанси. – Как само те беше сграбчил!
Каролине потръпна от копнеж при спомена. Възможно ли беше?! Хуберт се държа, сякаш наистина я желае... и после, беше обещал да продължат разговора - това означаваше ли, че иска да спят заедно? Смееше ли да се надява?
– Трябва ми питие, Мария...
– Ами... не намерих кафе, но имаха Ред Бул... обаче за всеки случай ти взех още една текила.
Каро се разсмя.
– Идеално... и без това сега не ми трябва Ред Бул, главата ми вече е в облаците.
Хуберт я желаеше! Би могла наистина да литне...

– Новия, пий де, пий!
Хуберт отговори на наздравицата на Макс с усмивка, а вътрешно се прокле - за пореден път се беше разсеял и дори не слушаше разговора. Мислите му отново и отново се връщаха към Каролине Фукс, към погледа ѝ, докато той стоеше гол пред нея, към чувството да я усеща срещу себе си, към топлата ѝ мека кожа...
Само светец би могъл да я види в тази рокля и да се въздържи, а той определено не беше светец.
През последните седмици непрекъснато си повтаряше да не прибързва. Поне по пет пъти на ден взимаше телефона, за да ѝ се обади, преди да си спомни, че е решил да почака малко, преди да я покани на среща.
Искаше да е сигурен, че случилото се покрай изчезването на Леа е напълно забравено.
Онази нощ, когато почти отидоха да пият червено вино, Хуберт отначало се ядосваше, че трябва да се върне при Гирвиц, но после осъзна, че трябва да се благодари за чувството си за дълг.
Не искаше да се възползва от състоянието ѝ.
Тогава тя беше притеснена за дъщеря си, беше пила, а после му беше благодарна, задето ѝ помогна - той нямаше как да е сигурен дали предложението ѝ не е повлияно само от тези неща и от никакъв истински интерес към него.
Не искаше и секс за благодарност. Особено ако тя щеше да съжалява, когато дойдеше на себе си.
Колкото и да му беше неприятно да чака, твърдо бе решил да се въздържа да я покани някъде и да го направи едва след известно време, без да ѝ напомня изобщо за онази вечер. Щеше да го стори само, ако Каролине откажеше - да извърти нещата, че просто е спазвал обещанието си - за да не стане неловко между тях. Но ако тя наистина го харесваше и искаше да излязат на официална среща... тогава вече нямаше да има причини да се сдържа.
Каква я мислеше, каква стана тя...
Не трябваше да ѝ се нахвърля така тази вечер, но още когато я видя в публиката, просто загуби способност да мисли. И как не, след като всичката му кръв се стече право в долната глава.
Беше излязъл навън, бързайки да си тръгне, за да не би случайно да се засече с нея - а попадна право на нея, в тъмната уличка, и този път успя да огледа още по-добре онова жалко парцалче, което беше облякла вместо рокля...
А после и думите ѝ. Начинът, по който го гледаше.
О, не, тя определено искаше много повече, отколкото просто да му благодари.
Вече нямаше нужда да се тревожи за това...
Хуберт се прокле отново - пак беше изпуснал нишката на разговора, който се водеше главно от Макс и Басти. Рик се включваше само от време на време и пиеше бира с такова решително изражение, все едно извършваше някакво велико дело.
– Много жалко за Ксавиер – каза Басти тъжно точно тогава. – Толкова е лошо, че се случват такива неща...
– Да – съгласи се Макс с непривична лаконичност. Вдигна бирата си. – За Ксавиер!
Другите трима повториха като ехо. Хуберт също, но дори докато пиеше, не пропусна да наблюдава лицата им. И забеляза усмивка върху едно лице, преди чашата с бира да я скрие.
Не всички тъжаха за Ксавиер.
– Стига сме говорили за тъжни неща – обади се Хуберт след минута. – Следващото питие е от мен. Имам повод за празнуване!
– Чак толкова много пари ли събра, че да празнуваш? – подсмихна се Басти със съмнение.
– Не – Хуберт се усмихна самодоволно. – Не е заради парите, а заради успеха в други области. Забелязахте ли онази, която стоеше пред клуба след изпълнението?
– Оная мацка с рокличка като коланче? – Басти се изхили неуважително и Хуберт с усилие задържа усмивката на лицето си, а всъщност с голямо удоволствие би го почерпил с един юмрук в челюстта. Но трябваше да реши проклетия случай.
Имаше си по-важна работа...
И беше изключено още веднъж да се съблича гол пред пълна стая от пищящи женоря.
– Да, същата. Беше толкова впечатлена от изпълнението, че направо ми се хвърли на врата.
– Аха, знаех си аз, че се гушкаше с нея! – Макс пак го удари по гърба. – Браво на тебе, бе, първа вечер и вече отбеляза точка!
– Тя не беше нищо особено – каза Рик пренебрежително. – Не е първа младост, нали?
Сега Хуберт трябваше да положи още повече усилия, за да не отвърне на обидата към Каролине с бой. Съжаляваше, че се налага да я използва по този начин, дори и на нея да не ѝ вредеше - но вече беше започнал играта и нямаше как да спре.
– Има си всичко, а заедно с него и опит... А и това е само началото. Още няколко дни - и и други ще ми паднат в краката.
– Не се ли надценяваш малко? – попита Рик, загледан в чашата си, сякаш разговорът не заслужаваше вниманието му.
– Знам точно на какво съм способен - включително и да ти натикам чашата в гърлото, ако още веднъж кажеш нещо обидно за Каролине. – Защо, да не би да ревнуваш?
– Аз? От теб? Ти си доста по-стар от мен.
Не беше доста, но Хуберт само сви рамене. Погледна часовника си с театрален жест.
– Извинете ме, господа, трябва да тръгвам. Имам среща – намигна им и по масата се чу звук на одобрение - макар че не всички се включиха в него. – Казах на дамата да ме чака в мотела зад ъгъла, вече е време да се присъединя към нея. Ще се видим утре!
Хуберт с облекчение излезе, сподирян от смеха им - макар че сега започваше наистина сложната част. Той влезе в хотела, показа картата си и получи стая, от която се виждаше чак до бара отсреща. После оставаше само да чака.
Ще дойде ли, или няма да дойде? И ако дойде, какво следва?
Не му се наложи да чака много.
Само четвърт час по-късно Рик излезе от бара и се притаи между няколко дървета близо до мотела. Побеляващата му руса коса, покрита с гел, проблясваше на лампите, но иначе той добре се криеше. Ако не знаеш, че е там, няма да го видиш - докато не е късно.
Хуберт си помисли да провери дали в мотела няма охрана и да спести обаждането до колегите, но, първо - на такива места твърде рядко има охрана и второ - колегите определено не се бяха постарали да му спестят нищо, нали?
– Каквоо? – гласът на Кайзер беше сънен - а още дори нямаше полунощ.
– Добър вечер, госпожо Кайзер. Гледа ли ви се стриптийз?
– Хуберт, разбирам, че мисията не ви харесва, но... – прозявка заглуши останалото, и по-добре.
– А гледа ли ви се убийство?
– Какво? – Кайзер рязко се беше разсънила. – Чие?
– Моето. Обзалагам се на повишение на заплатата, че убиецът ме причаква, за да ме отстрани.
– Това за заплатата ще го обсъдим после. Къде сте и какво да правим?
След пет минути той се беше обадил и на Кристина, не пропускайки да събуди и нея, а след още пет те се обадиха, че вече пътуват. Хуберт изчака да ги види как се появяват на известно разстояние от Рик и излезе от мотела така, сякаш си нямаше никакви грижи на света.
Не беше изминал и двадесет крачки, преди онзи да се хвърли върху него.
Оказа се, че нямаше нужда от подкреплението. Хуберт за разлика от Ксавиер знаеше, че ще го нападнат, и освен това с удоволствие отмъсти на Рик за обидните му думи към Каролине. Вярно, онзи го удари два-три пъти и усещаше в устата си вкуса на кръв, но още преди Кайзер и Кристина да пристигнат, успя да го просне на плочките.
– Ти си убил Ксавиер, нали?
– Гаден простак! Мислеше се за много важен и хубав, само защото беше още млад! Жените го харесваха, а трябваше да харесват мен, само мен! – викаше Рик, напълно побеснял от завист.
– Достатъчно, ще събудите всички гости на мотела – Кайзер побутна Хуберт и той се отдръпна, без да пуска ръцете на Рик, за да може тя да му сложи белезниците. – Отлична работа, Хуберт! Как разбрахте, че е той?
– Не знаех дали е той. Но ми се стори, че ревнува от мен и е недоволен от появата ми, затова му устроих капан – призна Хуберт.
– Ревнува? – Сабине се намръщи. – От какво?
– От... да кажем, от това, че се справих добре с работата под прикритие – измърмори той.
– Нима?
– Искате да ви покажа може би? – Хуберт тръгна към нея и започна да разкопчава колана си. Точно както и очакваше, тя извика стреснато "Не!" и се отдалечи бързо, дърпайки със себе си арестанта.
Хуберт се разсмя доволно. Кристина се присъедини, после го погледна така, както вероятно гледаше мъжете, с които не работеше. Сигурно този поглед минаваше за прелъстителен, но на него не му подейства изобщо.
– На мен ми е любопитно... ако държите да покажете на някого...
– Кристина... много мило от твоя страна, но нямам намерение повече да се събличам пред никого, освен пред една жена. Други не ме интересуват.
– О – тя кимна разочаровано.
– Освен това ти не ме подкрепи пред Кайзер сутринта.
– Ама аз... исках, обаче...
– Остави – махна с ръка той. – В крайна сметка не се оказа чак такъв кошмар. Хванахме убиеца... а и не само това.
Кристина изглеждаше любопитна, но Хуберт не седна да ѝ обяснява.
Сега беше много късно да се обади на Каролине...
Нали?
Или?
Когато остана сам, ѝ написа съобщение. Съвсем кратко. "Каня те на среща." Ако е будна, ще го види, но поне няма да я събуди. Ако спи - утре...
Тя отговори след по-малко от половин минута.
"Къде и кога?"
Хуберт се усмихна широко.
"Когато ти е удобно."
Отговорът дойде само десет секунди по-късно.
"Веднага твърде скоро ли е?"
Усмивката му вече беше толкова широка, че ако Гирвиц го видеше, сигурно нямаше да го познае.
"Идеално е."

Chapter Text

Сабине нямаше никакво желание да го признае, но Гирвиц се справяше с живота на разведен по-добре от нея.
В началото, когато пристигна в това малко селце, никога не би си помислила, че социалният ѝ живот ще пропадне така, та ще ѝ се наложи да си плаща за гушкане, за да се помъчи поне донякъде да прогони чувството на самота. И това беше само в началото.
Истината беше, че наоколо няма много интересни мъже, ако имаше, те бяха вече заети, или пък не искаха да се занимават с полицайка, още по-малко шеф на полицейски участък. Сабине си даваше сметка, че положението ѝ и самоувереността ѝ карат повечето мъже да подвиват опашка. Може би беше прибързала с развода, но какъв беше смисълът да продължава да е омъжена, след като то на практика си беше като живот без мъж?...
Не че непременно ѝ трябваше мъж. След толкова години живот с човек, който така и не се научи да се съобразява с нея, да живее сама беше направо Рай. Освен това мъжете винаги искат да те контролират и да ти заповядват, а ако не го правят, значи просто си уплътняват времето с теб и нямат сериозни намерения. Нито едното я устройваше, нито другото. Не че изгаряше от желание да се омъжи отново - всъщност предпочиташе никога да не го прави. Но не смяташе и да служи за играчка за дъвчене на някой мъж, дори и той да не е нищо повече за нея. Просто беше под достойнството ѝ.
Достойнство... Точно благодарение на него сега беше сама в апартамента си и за пореден път се опитваше да свали напрежението с помощта на собствените си пръсти, вместо да разполага с мъж, когото да използва за това.
И то при положение, че тези опити не даваха нужните резултати.
Ако не беше толкова горда, можеше поне да отиде да си купи вибратор или каквито там дивотии продаваха в момента. Ако беше на 20, сигурно нямаше да ѝ пука. Но тя беше излязла от това десетилетие преди повече от 3 други. И, на всичкото отгоре, беше полицейски началник. Само това оставаше - някой да разбере, че си е купила подобно нещо!
Пък и, честно казано, едва ли щеше да ѝ бъде от голяма полза.
Тя просто имаше нужда от нещо истинско.
Беше опитала, с известно отвращение, да гледа порно. Изобщо не ѝ вършеше работа. Четенето на порно ѝ се виждаше прекалено скучно. Бившият ѝ винаги казваше, че тя няма въображение. Може и да беше прав, защото дори когато се опитваше да мисли за него или за някой друг, например за някой актьор, резултатите пак не бяха особено задоволителни.
Понякога си мислеше за Кристоф. Не че той самият ѝ харесваше особено, но след като реално никога не би спала с него, дори когато се беше опитвал да я навие, беше интересно просто да си представи, че го прави. Какво би било чувството да направи нещо такова, забранено, нередно. По-скоро това ѝ помагаше да свърши, отколкото самият Лукас.
Но то вече не даваше резултат. Беше минало много време, откакто последно го видя, пък и вече беше изчерпала идеите по темата. Не ѝ носеха предишното вълнение. Все едно беше спала с Кристоф сто пъти - като да четеш скучна книга.
Можеше, естествено, теоритично би могла да си наеме компания за леглото, но това беше дори по-изключено от купуването на секс играчка. Абсолютно нямаше да стане.
Сабине въздъхна раздразнено и за пореден път спря да движи пръстите си - беше безсмислено - втренчвайки се в тавана. Трябваше ѝ нова идея. Някаква идея, каквато и да е идея. Всъщност нямаше да ѝ причини особено физическо неудобство да прекрати опитите, но я дразнеше мисълта да се откаже, без да е постигнала онова, което искаше. Просто един оргазъм - толкова много ли беше?!
На младини нямаше проблеми с това. Мъжете се тълпяха в краката ѝ. Трябваше само да си избере. Но това беше преди да стане полицайка и да се премести тук, в това миниатюрно градче, където намирането на убийци беше далеч по-лесно от намирането на мъж, с когото да имаш връзка!
Откакто пристигна, не беше ли срещала някой привлекателен мъж, за когото да си фантазира сега? Поне един? Един, който да я развълнува...
Гирвиц? Абсурд. Та той беше като малко дете. Много злобно малко дете.
Ридл? Глупости. При него беше същото. Той поне не беше злобен.
Хуберт...
Не, разбира се, не искаше да си фантазира за колега, с когото работи в момента... Но ако трябваше да избере някой от тях - което тя не смяташе да направи, естествено - сигурно би избрала Хуберт...
Господи, той я дразнеше ужасно, но все пак не колкото Гирвиц. Понякога улавяше погледа му върху себе си, насочен към гърдите ѝ или към устните ѝ и си мислеше, че и Хуберт май не я мрази толкова, колкото Гирвиц би искал от него...
Спомените ѝ неусетно се върнаха към началото на седмицата, когато беше завела "детската си градина" на упражнение по стрелба. Хуберт и Гирвиц, естествено, не стъпиха втори път на стрелбището, след като тя им върна оръжията, и бързо ѝ беше станало ясно, че няма кой друг да се погрижи за тренировките им освен нея, насила, както обикновено. Тези мъже всичко трябва да ги принуждаваш, точно като при децата...
Трябваше да признае, че Хуберт изглеждаше добре с новия раменен кобур, и неволно беше обърнала повече внимание на него по време на тренировката, отколкото на Гирвиц и Кристина (на Ридл все още му беше забранено да стреля, особено край нея). Не за друго, а защото той се справяше по-добре и от двамата... със сигурност не защото ѝ беше по-приятно да гледа него.
Докато тя го гледаше, той като че ли не ѝ обръщаше внимание. Но Сабине се съмняваше, че е така. Най-малко защото резултатите му представляваха два куршума в сърцето и три под тях, рисуващи интересна фигурка. Тя поклати глава.
– Не можахте да се сдържите да не се изфукате, нали?
– Вие никога не сте доволна – Хуберт презареди оръжието и стреля отново. Новият куршум попадна право в челото на мишената.
– Толкова много ли ви дразня? – тя се наведе към него, за да е сигурна, че ще я чуе покрай изстрелите на колегите им.
Хуберт присви очи и я огледа така, сякаш беше стока за продан, изложена по много красив начин. За миг тя беше уверена, че ще ѝ отговори нещо неприлично.
– Да, доста – отвърна той вместо това и стреля няколко пъти в бърза последователност. Сабине не обърна внимание къде попаднаха изстрелите, нито пък той.
– Вие мен - също, ако си говорим откровено.
– Но ние не си говорим откровено – Хуберт се пресегна за нов пълнител. Тя не се дръпна достатъчно бързо и ръката му я докосна - съвсем бегло, съвсем неволно. Естествено...
Тогава не беше сигурна какво има предвид той и разумно беше решила да не продължава разговора. Е, всъщност не намери какво да каже, което да не прозвучи... неподходящо. Предвид присъствието на Кристина и Гирвиц наистина нямаше смисъл да задълбава в темата.
Но какво ли щеше да стане, ако бяха сами на стрелбището? Ако Гирвиц и Кристина изчезнеха някъде, или просто никога не бяха били там...
Хуберт стреля съсредоточено и не обръща внимание на приближаването ѝ. Сабине спира при него, за да огледа стойката му, и прокарва ръка по гърба му.
– Заемате хубава позиция...
– Значи все пак може да сте доволна от нещо.
Изстрелите ехтят в малкото помещение като музика, която усилва ритъма на сърцето ѝ. Пръстът ѝ закача кобура и полека го отмества малко надолу.
– Аз съм доволна... от вас почти винаги съм доволна, господин Хуберт.
Той я поглежда. Естествено, че тя го интересува повече от стрелбата - оставя пистолета, без да му обърне никакво внимание повече.
– Тогава може би заслужавам награда, госпожо Кайзер... не мислите ли?
Гласът му е нисък и задъхан и пълен с намеци, които я карат да потръпне. Тя кимва и се навежда към него, но преди да достигне устните му със своите, Хуберт я сграбчва и я просва върху черния дървен плот. Ръцете му смъкват грубо панталоните ѝ. Шамар по дупето ѝ я кара да извика стреснато.
– Хуберт! Какво правите! Как си позволявате...
– Взимам си наградата, госпожо Кайзер. Всъщност вече можем да минем на Сабине...
Той разкъсва ризата ѝ, твърде нетърпелив, за да я свали. Сабине се опитва да се обърне с лице към него, да му се скара, но той я притиска към плота. Белезници стягат китките ѝ. Той раздалечава краката ѝ.
– Хуберт! Само да сте посмял! Аз... АХХ!
Проникването е силно и рязко. Кара я да падне напред, косата закрива лицето ѝ, устата ѝ е отворена широко като за писък, но писък не идва. Сабине отчаяно се опитва да диша, докато тласъците му карат цялото ѝ тяло да трепери и ѝ отнемат дъха.
Той я хваща за косата, дръпва главата ѝ грубо назад, като в същото време се забива докрай в нея. После я пуска, но само за миг, преди да го направи отново. Тя го усеща толкова дълбоко, усеща го как удря една точка в нея, карайки я да пъшка, да вика, и докато ръцете ѝ не знаят дали искат да го удушат или да го прегърнат, зъбите ѝ се забиват в долната устна и тялото ѝ се притиска в неговото...
– Добро момиче – промърморва подигравателно Хуберт и гали косата ѝ, сякаш тя е котка или куче, преди да я сграбчи отново в шепа и да я дръпне по-силно. – Знаех си, че точно от това имаш нужда... Може да се правиш на много важна и студена, на властна шефка, но всъщност искаш просто някой да те наебе като курвата, която си...
Сабине изкрещя, тялото ѝ се изправи нагоре като ударено с ток от силния оргазъм. Пред очите ѝ заиграха цветове и светлини. Едва след няколко божествени секунди - много повече, отколкото получаваше обикновено - падна обратно назад и се върна там, където беше, в леглото си, на безопасно, напълно и неоспоримо сама.
Какво... по дяволите... беше това?!
Всеки път, когато си беше фантазирала за бившия си или за Лукас или за някой друг, винаги тя упражняваше контрол над тях, а не обратното. Във фантазиите ѝ имаше и известна доза отмъщение - мъжете, които се бяха държали зле с нея, бяха принудени да ѝ служат, да я задоволяват, да ѝ се подчиняват като роби. Приятни фантазии, много приятни.
Но никоя от тях не беше успявала да я накара да свърши толкова силно.
Нямаше никакво намерение да си фантазира за това. Идеята за изнасилване винаги я беше плашила, макар да смяташе, че би могла да се защити - определено обаче не искаше да проверява.
Фантазията ѝ внезапно взе обрат, съвсем без нейно съгласие, и Сабине не спря, просто за да види как би било... И после изведнъж... Изведнъж ѝ беше така хубаво, както рядко ѝ е било, и свършваше при представата как Хуберт я обладава насила.
Господи... Тя издиша тежко. Или нещо сериозно не беше наред с нея, или...
Сабине не можа да измисли какво "или". Май нямаше друга вероятност. Но в момента това не можеше да я разтревожи. Тя се усмихна блажено, зави се и затвори очи.
Може и нещо да не беше съвсем наред с нея, но едно беше сигурно - вече бе открила голямо, прекрасно ново поле за фантазии...
И Хуберт щеше да присъства във всичките, в това нямаше съмнение.

Chapter Text

Волфратсхаузен, 2002

Беше първият ѝ ден на работа и не искаше да обърка нищо.
Досега дори не беше излизала от полицейската академия. Камо ли да участва в истинско разследване. Предполагаше, че дълго ще трябва да си търси работа. И после - хоп, изведнъж се освободи място в това малко управление, защото предишната служителка в централата забременяла и напуснала. Соня изобщо не вярваше, че ще я вземат - та тя нямаше никакъв опит - но предположи, че тук всъщност няма значение. Едва ли престъпността във Волфратсхаузен беше висока. Може би два пъти годишно някой се напиваше и обираше съседа си и това беше всичко.
Тя мечтаеше за по-интересна работа, но важното беше да има работа. Да започне някъде, да придобие опит. А после винаги би могла да опита да си намери работа някъде другаде.
Ако не ѝ харесаше...
Но Соня се опитваше да не гледа така на нещата. Работата си е работа. Никой не ти плаща, за да ти харесва.
За жалост.
За да направи добро впечатление, още в седем сутринта тя пристигна пред участъка - и осъзна, че вероятно е подранила. Смяната ѝ започваше след половин час, а ако вътре изобщо имаше някой, то Соня не успяваше да го открие. Все пак не вярваше да са оставили отключено и да са зарязали участъка ей така.
Бюрото до вратата беше празно. Сигурно тук бе нейното място. Тя го огледа с интерес и предпазливо сложи чантата си там, сякаш очакваше някой да ѝ изкрещи, че не бива да го прави. Нищо не се случи.
В съседство имаше врата, затворена и заключена. Надолу по коридора Соня откри още две врати. Едната водеше към кабинет, който очевидно се използваше... и то доста. Двете бюра бяха заринати с какво ли не, кошчетата бяха пълни с опаковки от пица и картонени чаши от кафе. Тя сбърчи нос. Не беше дошла тук да чисти, но май никой друг не си даваше труда да го прави.
Следващата врата водеше към помещението за разпити. Поне там беше сравнително чисто. На пода се въргаляха отключени белезници. Соня се усмихна и ги вдигна, после внимателно ги остави на масата. Надяваше се, че не са тук, защото някой е бил заключен и е избягал.
Останаха само още две врати. Убедена, че явно е напълно сама в цялата сграда, Соня вече не очакваше да срещне никого. Отвори спокойно първата...
– Мамка му, луда ли си?!
Тя замръзна. Най-после беше срещнала някой - полицай, ако съдеше по ризата и вратовръзката му... но панталоните му бяха смъкнати до глезените.
Причината сигурно беше петното от кафе, което мъжът се опитваше да изчисти, когато вратата се отвори. Той се изправи рязко и се намръщи на неканената гостенка. Соня объркано се втренчи в него и ѝ отне няколко секунди да осъзнае, че не го гледа в очите.
Вдигна поглед - и трепна. Не помнеше някога в живота си да е виждала толкова ярки сини очи.
И толкова ядосани.
– Много... много... съжалявам – промълви несигурно.
Мъжът стисна устни и я огледа внимателно, преди да попита:
– Съжаляваш ли?
Соня едва сега осъзна, че беше нахълтала в мъжката тоалетна. Бузите ѝ поруменяха от срам.
– Да... извинявам се... съжалявам, аз...
Той не изглеждаше особено смутен. Вече май не изглеждаше и чак толкова ядосан.
– Нима? Тогава защо продължаваш да стоиш тук и да ме зяпаш? Очакваш да се съблека съвсем ли?
Сега лицето ѝ направо пламна и Соня трескаво поклати глава, отстъпи назад и бързо затвори вратата. Въздъхна дълбоко, ужасено.
– От задух ли страдаш или просто ти харесва да пъшкаш при вида на гол мъж? – прозвуча гласа на полицая отвътре.
Ужас! Соня притисна длани към бузите си и изтича обратно при чантата си с бясна скорост. Каква я свърши сега?! А искаше да направи добро впечатление! Браво, справи се, няма що!
Искаше да се покаже спокойна, компетентна, каквато успяваше да изглежда обикновено. А за няма и минута се почувства просто пред паник атака.
Така. Соня, успокой се... Нищо особено не се е случило... Освен че видя един твой бъдещ колега със смъкнати панталони... и той се държа нахално... горе-долу толкова нахално, колкото и ти, както го беше зяпнала в чатала така, сякаш никога не си виждала мъж по слипове.
Ужас!
Щяха да я уволнят, още преди да е започнала.
– Добро утро! – провикна се някакъв ненормално бодър глас и в участъка влезе друг полицай. Този беше висок и с голям нос, а като я видя, се усмихна така широко, че тя неволно се намръщи.
– Здравейте! Вие трябва да сте новата колежка, нали?
– Соня Вирт – отвърна рязко Соня и му подаде ръка. Стисна неговата силно и беше доволна да види, че го изненада и стресна. – А вие сте?
– Йоханес Щалер – усмивката пак се появи. – Много ми е приятно, че имаме такава чудесна колежка... Довечера може да излезем да пийнем по нещо, искате ли? Да ви обясня за работата, де...
– Не, благодаря – пресече го тя веднага. – Предпочитам да не излизам с колеги.
Странно, помисли си в същото време, колко бързо се взе в ръце пред този мъж. Изобщо не се смути, не почувства нищо освен досада, когато той започна да я оглежда така, сякаш искаше да я съблече. А когато онзи в тоалетната я беше огледал, цялата почервеня и в същото време изобщо не ѝ беше неприятно, но неясно защо езикът ѝ се беше вързал като панделка...
– Хубси! – Щалер замаха към някого зад нея. – Запозна ли се с новата колежка?
Соня изтръпна. О, не. Не, не, не. Сега, когато той разкажеше как са се запознали...
Тя се обърна примирено към съдбата си (не, че искаше да го погледне още веднъж, съвсем не).
Той идваше по коридора бавно, с ръце в джобовете, очите му продължаваха да я оглеждат и изведнъж сърцето ѝ забумтя два пъти по-бързо.
– Не – отвърна той и спря точно пред нея. – Все още не съм имал това удоволствие.
Тя сведе очи към пода. Насили се да изговори името си така спокойно, както и преди малко.
– Соня Вирт.
– Франц Хуберт.
– Може да го наричате Хубси, а аз съм Ханзи – ухили се Щалер. – Или Ханс. Или...
– Пинокио – обади се Хуберт и Соня не можа да сдържи смеха си. Погледна към Щалер с извинение, не искаше да го обижда, но той явно предпочете да се направи, че не е чул нищо - нито за Пинокио, нито смях.
– Пила ли сте кафе? Мога да ви взема едно от автомата. Тъкмо го сложиха и кафето с мляко е страхотно! Искате ли?
Соня кимна, за да я остави на мира. Когато Щалер се отдалечи, тя погледна нервно Хуберт, прочисти гърло и се постара да каже хладно, но уважително:
– Извинявам се още веднъж за случката отпреди малко. Грешката беше моя и няма да се повтори. Надявам се, че това няма да попречи на работните ни отношения.
– Разбира се, че няма. Но все пак е жалко...
– Кое?
Значи той все пак смяташе да поиска да я уволнят?
– Че няма повече да се засичаме в тоалетната. Беше доста интересно начало на деня.
Соня преглътна. Той флиртуваше ли с нея?
Понечи да охлади ентусиазма му както беше направила с Щалер, но нито дума не излезе от устните ѝ. Защо пък да не флиртува? Какво толкова лошо имаше в това?
Не искаше да е груба с новите си колеги... и той всъщност беше страшно привлекателен.
Сигурно е поне на 30, ако не и на 40, помисли си тя, но това не ѝ попречи да си мисли, че с удоволствие би...
– Хубси! – провикна се Щалер. – Телефонът ти звъни!
Хуберт ѝ се усмихна бегло, преди да влезе в кабинета с двете бюра. Соня въздъхна. Стресна се, когато Щалер се появи с кафе до нея - изобщо не беше обърнала внимание на приближаването му.
– Заповядайте... Само внимателно, че е горещо...
– Не, няма! Гледай си работата!
Крясъкът дойде от стаята, в която беше Хуберт, последван от трясък - може би затръшване на телефона. Соня погледна въпросително Щалер.
– Какво му става?
Той се намръщи.
– А, сигурно пак е жена му. Те са така напоследък... всъщност те винаги са били така... но предполагам, че ще се оправят. Вече поне от две години все си мисля, че ще се разведат, но някак успяват да закърпят положението.
Соня само примигваше насреща му. Спомни си за кафето, чак след като едва не го изпусна, и започна да го пие единствено за да си намери някакво занимание.
Женен! Ама разбира се, че е женен! Такъв хубав мъж не може да е сам...
Тя се ядоса на себе си, че не е забелязала халка на пръста му. Кой знае дали носеше! След като веднага започна да я оглежда и да ѝ говори така, сякаш... сякаш е свободен... е, част от вината може би беше нейна - нали тя нахлу в тоалетната и го зяпна - но...
Един женен мъж не трябва да се държи така в подобна ситуация! Още по-малко да отправя такива погледи и намеци, и...
Соня стисна празната чашка в ръка. Няма що, добро начало. За един ден два пъти успя да се направи на глупачка. И този Хуберт явно не беше добър съпруг...
Бракът му може и да не вървеше, но нима това беше извинение да се държи, като че не е женен? На него беше ядосана, на него...
А не на себе си, със сигурност не се ядосваше на факта, че всъщност не се тревожи чак толкова, задето той е женен...
Не че тя не уважаваше тази отживяла традиция, естествено, че я уважаваше, но всъщност, какво в днешно време е бракът, наистина?...

Chapter Text

Ана се събуди от звука на вода, течаща в банята на горния етаж. Досети се, че баща ѝ пълни ваната, и колкото и да се опитваше да се съсредоточи върху глупавите задачи по математика, не можеше. И без това класната никога не проверяваше домашните им... пък и на кого му пукаше за математиката? Това дори не беше нещо истинско, а някаква измислица на възрастните, също като химичните елементи и атомите и другите глупости...
Ана затвори тетрадката и се качи по стълбите.
Отвори вратата на банята и пъхна глава през пролуката. Сърцето ѝ запрепуска бързо. Баща ѝ лежеше гол във ваната, както и предполагаше. Златистата му кожа изпъкваше на фона на белия мрамор. Тялото му беше отчасти скрито под пяна. Ана издиша тежко.
– Татко?
Хуберт се усмихна, щом я забеляза.
– Ела тук, бебчо.
Тя веднага се приближи и застана до ръба на ваната.
– Искаш да влезеш при мен ли? – попита баща ѝ, устните му бяха извити в доволна усмивка.
Ана кимна.
– Написа ли си домашните?
Тя кимна отново, може би прекалено настоятелно, но не вярваше той да я изгони, дори да се досети, че не г о е направила. Баща ѝ обичаше да прекарват време заедно твърде много...
– Добре, бебчо – каза Хуберт дрезгаво. – Съблечи се и ела при мен.
Отне ѝ само няколко секунди да се отърве от широката си блуза и дънките. Напоследък се беше научила да се съблича бързо. Не само защото баща ѝ не обичаше да се бавят заради това, но и защото тя винаги беше нетърпелива да остане гола пред него.
За щастие ваната им беше достатъчно широка и дълга - имаше място и за двамата. Ана влезе вътре, внимавайки да не се подхлъзне. Ръцете на баща ѝ я стиснаха през кръста и той я задържа, помагайки ѝ да се настани. Пяната се поразмести и Ана забеляза кура на баща си под нея. Беше започнал да се втвърдява при вида на голото ѝ тяло. Тя протегна ръка и го погали малко срамежливо. Понякога все още се чувстваше странно, когато с баща ѝ правеха такива неща, и сама не разбираше защо. Но не би искала да престанат - не, в никакъв случай! Просто ѝ се искаше да разбира по-добре... но може би с времето и това щеше да стане.
Хуберт издаде доволен звук. Под нежните ласки на малките ѝ пръсти курът му се дървеше все повече. Ана се премести така, че да е с лице към баща си, коленичи между краката му и наведе глава под водата, за да обвие устни около члена му. Устата ѝ не можеше да го поеме целия, колкото и да ѝ се искаше, но тя не спираше да опитва.
– Ана... – Хуберт изръмжа и зарови ръка в ангелски русата ѝ коса, придърпвайки лицето ѝ още по-напред, докато тя едва дишаше. Той я задържа така няколко секунди, тласкайки се в устата ѝ, после я пусна да се дръпне. Ана жадно си пое въздух.
– Татко, така боли малко...
– Знам, бебчо. Но на мен ми е хубаво... – той я погали по косата, не точно извинение за грубостта му, защото Ана беше свикнала с нея, по-скоро утеха заради неизбежното.
– Искам да ти е хубаво – прошепна Ана, поглеждайки го в очите.
Хуберт я гледаше с увеличаващо се желание. Изпъшка и отмести поглед.
– Не ме изкушавай, бебчо. Хайде, смучи кура на татко. Бъди добро момиче... този път няма да боли.
За Ана нямаше особено значение. За да му угоди, тя беше съгласна да изтърпи какво ли не... но преди да го каже, баща ѝ я дръпна отново надолу и притисна главичката към устните ѝ, вкарвайки я между тях, веднага щом те се разтвориха. Ана послушно го засмука и въпреки думите си той отново се тласна навътре, но този път не чак толкова дълбоко. Тя обви с ръка онази част от кура му, която не можеше да лапне, а другата ѝ длан се плъзна към тестисите му, галейки ги както той обичаше.
Баща ѝ я хвана за косата, полека движейки главата ѝ напред-назад по кура си. Погледът му не се откъсваше от нея. Ана знаеше, че му харесва да гледа как тя му доставя удоволствие, как изпълнява покорно всичко, което ѝ каже - поне толкова, колкото харесваше на нея да го прави.
Майка ѝ си беше заминала толкова отдавна, че Ана почти не я помнеше. Известно време след това баща ѝ често беше тъжен, мрачен, недоволен, освен когато си играеше с нея. Беше страхотен баща, най-добрият. Играеха на какво ли не. Преди няколко месеца ѝ показа тази нова игра, която със сигурност беше по-хубава от всички други. Откакто играеха на нея, баща ѝ вече никога не беше нещастен. Ана вече дори не поглеждаше федербала, дамата и другите детински занимания.
Това беше единствената игра, която я интересуваше. Незабавно стана най-любимата ѝ.
– Ани... по дяволите... изправи се, искам да съм вътре в теб.
Ана потрепери и вдигна глава, толкова нетърпелива, че едва не падна във водата. Хуберт я издърпа върху себе си и разтвори широко краката ѝ. Докато я държеше с една ръка, другата се обви около члена му и го насочи към путето ѝ. Погали я полека с главичката на кура си и я спря, когато Ана се опита да го вкара в себе си.
– Искаш ли ме, бебчо?
– Да, татко – промълви Ана умолително. Гледаше като омагьосана големия кур, притискащ се към малкото ѝ путенце, и нямаше търпение да го усети в себе си. Беше толкова хубаво да я изпълва...
– Виждам... – промърмори доволно баща ѝ. – Толкова си влажна за мен, Ани...
– Да... татко, моля те... Да!
Той потърка клитора ѝ, после бавно я спусна върху кура си и го вкара целия в нея. Ана прехапа езика си, за да не извика от болката, която скоро щеше да отмине. Ако Хуберт разбереше, че я боли, можеше да спре, а това беше последното, което тя искаше. Това не само беше любимото ѝ нещо, което правеха заедно, но беше и най-страхотното нещо на света изобщо. И баща ѝ непрекъснато ѝ показваше нови начини, по които може да бъде още по-хубаво...
Хуберт я стисна още по-здраво, повдигаше я и я спускаше надолу, прониквайки все по-силно в нея. Тя се хвана за ръба на ваната, уплашена, че ще падне, беше ѝ толкова хубаво, че цялата трепереше.
Баща ѝ я притисна към себе си, тласкайки се дълбоко навътре.
– Харесва ли ти така, бебчо? – изръмжа. – Харесва ли ти курът на татко да те ебе?
– Да, татко! Не спирай!
– Точно така, съкровище... Ти си създадена за мен. Малкото ти сладко путе е направено за моя кур. Винаги ще бъдеш моя...
– Да, татко! Да!
Той подразни клитора ѝ с пръсти - малкото докосване беше достатъчно, за да я накара да свърши. Ана викаше и хлипаше от удоволствие, благодарна, че баща ѝ я държи, иначе обезателно щеше да загуби равновесие.
– Ммм, точно така, бебчо, свърши за мен... Добро момиче, доброто момиче на татко...
Хуберт я дръпна към себе си и я целуна, после наведе глава към гърдите ѝ и засмука всяко от малките ѝ зърна в уста, ухапвайки ги, за да изтръгне още стенания от нея. Първият ѝ оргазъм преля във втори. Докато тя свършваше, Хуберт извади кура си от нея и продължи да гали клитора ѝ с него, увеличавайки удоволствието ѝ. После проникна отново в нея, тласкайки се брутално силно в чувствителното ѝ путе. Ана изпъшка и се притисна към него, покорно поемайки грубите тласъци. Досегашният ѝ опит показваше, че той скоро ще свърши, и тя ужасно искаше да го усети да свършва в нея. Това беше най-прекрасното чувство.
Хуберт я ухапа по шията. Ана разсеяно си помисли, че утре пак ще трябва да ходи с поло на училище... голяма работа.
– Искаш ли спермата на татко, бебчо? – гласът му до ухото ѝ беше груб и дрезгав.
– Винаги, татко...
– Ще я получиш... ще те напълня със семето ми... МАМКА МУ, АНА!
– О, господи, да! – изстена Ана. Той свършваше в нея! Тялото ѝ се изви, споделяйки оргазма му, докато семето му се изливаше на талази в нея. Той винаги свършваше толкова много... Още и още и още... Ана почти загуби ума си от удоволствие. Когато най-после баща ѝ се отпусна назад, тя нямаше сили дори да помръдне. Неравното им дишане огласяше банята.
Хуберт мързеливо галеше косата ѝ.
– След няколко години ще можеш да забременееш – измърмори. – Тогава вече няма да е само игра, бебчо... ще бъде сериозна работа.
– Какво означава това? – попита Ана и с усилие се повдигна малко, за да го погледне.
– Означава, че когато мензисът ти започне, ако свършвам в теб, ще ти направя бебе. Не сте ли учили за оплождането по биология?
– Не още – прошепна Ана. – Това значи ли, че после вече няма да правим секс? – попита тя уплашено.
Хуберт се усмихна, като че ли реакцията ѝ много му хареса.
– Не, бебчо. Не се тревожи, ще продължаваме да го правим. Само че ще трябва да внимаваме... или да си направим наше бебенце – погледът му потъмня и Ана се досети, че мисълта му харесва. – Ще изглеждаш толкова секси, бременна с бебето ми, нали?...

Chapter Text

Повикванията след края на работния ден не бяха нещо ново и за щастие се случваха рядко - обикновено Хуберт не се ядосваше толкова много, ако телефонът му звъннеше, след като вече се е прибрал вкъщи и се окаже, че трябва да поработи още малко.
Но и обикновено на масата му нямаше апетитна дребна блондинка, която го обгръща с крака, докато телата им се сливат, и стене умолително: "Не вдигай!"
Траудл мразеше такива прекъсвания повече и от него. И донякъде само за да я подразни, той се пресегна за телефона, оставен в якето, което за щастие бяха хвърлили наблизо. Дори не се налагаше да излиза от нея.
– Може да е важно. Знаеш, че технически винаги съм на разположение.
– В момента си на разположение на мен – тя го дръпна за ризата и притисна устни във врата му, докато Хуберт отговаряше на повикването.
Не можеше да отрече. Би предпочел да продължи да бъде на разположение само на нея...
– Стой мирна – измърмори ѝ, после се постара да успокои забързаното си дишане. – Какво има, Кристина?
– Съжалявам, че ви безпокоя след работно време, господин Хуберт, но... въпросът е там, че... открих тяло... и мисля, че става въпрос за убийство.
– Сигурна ли си? – попита Хуберт, за свое неудоволствие разсеян. Траудл не стоеше мирна. Продължаваше да го целува по врата и да драска по гърба му с нокти, и той се тласна силно в нея, само и само да я накара да мирува.
Постигна ефект - за около секунда. После тя разкопча ризата му и започна да го целува по гърдите, сякаш искаше да го побърка. Това нямаше да е толкова фатално, ако беше спрял да се движи в нея, но той не можеше, след като веднъж беше започнал отново.
Трябваше да притисне ръка към устните ѝ, иначе Кристина можеше да чуе тихите ѝ стенания.
– Да, за съжаление... можете ли да дойдете? – настоя Кристина.
Защо веднъж не се обадеше на Кайзер? Шефката и без това по цял ден висеше в участъка и освен да им се кара с тон на детска възпитателка, май друго занимание си нямаше...
– Добре, прати ми адреса – изпуфтя Хуберт. Трябваше да вземе и Гирвиц. Това го изнерви още повече, защото скъсяваше времето, което можеше да отдели на заниманието си в момента...
Веднага щом той затвори, Траудл го дръпна настоятелно към себе си и изпъшка:
– Не искам да ходиш никъде!
– Не е въпрос на избор – напомни ѝ Хуберт и стисна налетите ѝ бедра с ръце, забързвайки темпото, с което членът му проникваше в нея, за да свършат по-бързо. А си мислеше, че имат цяла вечер на разположение, преди умората от деня да се появи...
– Поне се постарай да се върнеш бързо! – думите звучаха като заповед, но очите ѝ го гледаха, изпълнени с молба. Хуберт се подсмихна; тя беше раздразнена от промяната в плановете толкова, колкото се чувстваше и той.
– Какво ще кажеш... за четвърт час да хвана убиеца... и после да ми сготвиш вечеря?
– Аз да готвя? Ти да не си... – Траудл прекъсна шеговития си протест, когато оргазмът ѝ настъпи и тялото ѝ се изпъна като струна, стягайки се около него. Хуберт изруга и я притисна към себе си, използвайки момента да свърши, преди да се е увлякъл и забавил прекалено много.
Господи, и той не искаше да ходи никъде... но се налагаше.
– Ще готвиш и песен ще пееш, прелест моя – стисна я леко за шията, преди да я пусне и да се облегне на масата. Трябваше му малко време да си върне дъха, преди да излезе.
– Ти ми доведи убиеца да сервира и може да си помисля – Траудл притисна устни във врата му още веднъж, преди да слезе от масата и да иде до дивана, където се излегна в цялата си прелест, гола и зачервена от любенето, със спермата му, течаща по кожата ѝ.
Хуберт прокле всички убийци във Вселената. Ако поне днес някой си беше намерил друга работа, вместо да убива, сега той нямаше да има нужда да се въздържа да не отиде при нея...
– И внимавай – добави тя назидателно. – Какво ще правя, ако някой те застреля?
– Ще страдаш неутешимо.
– Именно! Така че внимавай, скъпи. Искам те тук жив и здрав, и с всички налични части.
Хуберт се ухили, вдигна кобура с оръжието от пода и се насочи към вратата, като се мъчеше едновременно с това да оправи дрехите си. Всъщност пак добре се получи, че още не се беше съблякъл, иначе щеше да му трябва още повече време, което нямаше.
Едва доста по-късно забеляза, че ризата му не изглежда съвсем представително...
Но на кого му пукаше. И Кристина едва ли беше имала планирани невинни занимания за вечерта. Нейните обаче се бяха провалили тотално. Той поне успя да осъществи част от своите планове. И, освен ако Траудл не си намереше друг "специален приятел" в следващите дни, щеше да продължи да ги осъществява и довечера, и утре вечерта, и утре...
Вярно, понякога не успяваше да се наспи съвсем, но все едно, на кого му трябва сън, след като може да прави нещо много по-забавно нощно време?

Chapter Text

Мнението на Рейнджър за тази приумица на човечеството можеше да се опише с думите "Пълна глупост".
Въпреки това не можеше да отрече, че е любопитен.
Откакто му беше попаднал номера на някакъв нов секс телефон, мисълта да се обади и да види какво представлява кръжеше из ума му. Естествено, всичко това беше просто дивотия - кой би предпочел да плаща да слуша как някаква жена пъшка по телефона, вместо да вложи парите в това да си намери истинска жена, била тя и платена - но може би именно затова му беше интересно да провери какво представлява в действителност цялото това гениално откритие.
Нищо особено, сигурен беше, но така и така изкарваше достатъчно пари, за да си позволи да похарчи малко, колкото да се увери.
Мери беше казала, че няма да излиза тази вечер, така че Рейнджър предпочете да се обади от кабинета си в офиса. Не искаше дъщеря му случайно да чуе и да си помисли, че той се занимава с такива глупости... Естествено, тя го беше виждала с някои от приятелките му, но това беше друго. А и той предпочиташе да е дискретен и да държи сексуалния си живот далеч от дъщеря си. Единствената ѝ връзка с тази тема беше зачеването ѝ - дотам.
Рейнджър набра номера и се подсмихна сам на себе си - явно наистина скучаеше напоследък, щом си губеше времето така. Нямаше съмнение, че ще вдигне някоя отегчена жена на средна възраст, която междувременно плете чорапи...
– Добър вечер. Какво мога да направя за теб?
Не звучеше като такава, трябваше да ѝ признае.
Не беше съвсем сигурен защо внезапно започна да му става горещо. Гласът определено звучеше сексапилно и сладко и - по дяволите, вероятно все пак не принадлежеше на възрастна жена, ако той разбираше нещо от жени - но му подейства твърде странно, твърде силно.
– Срамежливи ли сме? – продължи тя. Тонът ѝ беше същата смесица от шепнене, гукане и тежко дишане, която го възбуждаше все повече. – Или може би не знаеш какво точно искаш? Мога да бъда всичко, което пожелаеш... само си избери. Покорна ученичка... безмилостна господарка... непослушна дъщеря, която да накажеш...
Гласът ѝ трепна леко тук, Рейнджър преглътна и внезапно всичко си дойде на мястото с ярки, ужасяващо ярки краски.
Това беше неговата дъщеря.
Мери! На секс телефон! Мери!!!
– Какво искаш да бъда? – прошепна тя прелъстително.
Той искаше да изкрещи нещо, но нито звук не излезе от гърлото му. Стискаше телефона така силно, че сигурно щеше да го строши. Единственото, което му хрумна, беше да затвори и да се взре в него в състояние на пълен шок.
Мери... неговата Мери!
Не знаеше дали е повече ядосан, стреснат, разочарован... или възбуден.

Мери се намръщи, когато клиентът ѝ затвори телефона. Не ѝ се случваше често - повечето ѝ клиенти бяха доволни от нея и малките ѝ етюди. Може би беше избързала прекалено - всъщност много от тези мъже само търсеха някого, с когото да поговорят, защото бяха самотни или неразбрани от партньорките си. Или пък... или пък сценарият с дъщерята го беше пропъдил.
Тя въздъхна и се върна към книгата си, но сложните планове на главните герои не успяха да изместят мислите ѝ. Добре де. Не всеки си падаше по кръвосмешението. За съжаление. Но трябваше да спре да предлага тази идея на всеки, иначе щеше да загуби още клиенти. Само защото на нея ѝ харесваше толкова много, това не означаваше, че не е грешна и нередна... на много хора дори само като безвредна игра им идваше в повече.
Тя наистина беше непослушна дъщеря, помисли си Мери с кисела усмивка. Ако само бедният ѝ баща знаеше колко привлекателен го намира и какви неща ѝ се въртят в главата понякога...
Сигурно щеше да откачи.
Вината не беше нейна, наистина. Тя си го обичаше така, както всяка дъщеря обича баща си, но какво трябваше да направи, след като Рейнджър изглеждаше толкова секси въпреки факта, че ѝ беше баща? Да ходи със затворени очи край него ли?
Поне майка ѝ можеше да не го напуска. Докато Мери знаеше, че баща ѝ и майка ѝ са семейство и са щастливи заедно, ѝ беше по-лесно да не мисли твърде много за него, пък и доскоро тя самата се занимаваше с цяла върволица гаджета. Само че сега...
Рейнджър беше сам и тя беше сама... А след като ѝ се наложи да се върне вкъщи, когато последната ѝ връзка се провали, ѝ беше на практика невъзможно да не мисли за него по този начин. Сега дори още повече, защото вече не беше наивна девойка, която търси принца на бял кон, а зряла жена, която иска истински мъж... И беше много трудно да устои на изкушението понякога. Особено когато Рейнджър сядаше до нея на дивана и я прегръщаше, или когато го видеше да излиза от банята след душ, или когато се върнеше вечер уморен от работа и започнеше да сваля костюма си още в хола...
Преструвките по телефона бяха не само чудесен източник на доходи, докато си намери "нормална" работа, те ѝ служеха също така за отдушник на всички тези неподходящи чувства. Колко жалко наистина, че този клиент затвори... сега оставаше само да чака следващият по линията, когато дойде нейният ред покрай колежките.
Дано той да иска да си играе на строг баща, който наказва непослушната си дъщеря...

Непослушна дъщеря, така ли?, ръмжеше наум Рейнджър и караше с най-малко 50 километра над разрешената скорост, като натискаше клаксона на всеки, осмелил се да му препречи пътя дори за секунда. Ще ти дам аз на теб една непослушна дъщеря!
Неговата дъщеря - работеща на секс телефон! Мери напълно ли беше полудяла?! Само да стигнеше при нея, щеше така да я набие, че да ѝ насини задника. Никога не я беше наказвал като малка и явно там му е била грешката. Голяма, голяма грешка.
Не можеше да повярва. Какво ѝ беше влязло в главата?! Наистина беше безработна в момента, но той винаги беше готов да ѝ даде колкото пари ѝ трябват, каза ѝ го още когато ѝ се наложи да напусне работата си. Но не, Мери беше прекалено горда! По това май приличаше на него, само че той не вършеше такива идиотщини от гордост! Това момиче щеше да го довърши! Вместо да поиска пари от баща си, да започне работа на секс телефон! Да пъшка и стене за удоволствието на разни мъже... да си играе игри с тях...
Да си играе на непослушна дъщеря...
Ами ако... възможно ли беше да не го прави просто заради парите? Не, нямаше начин, нямаше начин на неговата ефирна и сладка Мери да ѝ харесва да върши подобно нещо!
Но тя не звучеше, сякаш ѝ е противно... точно обратното...
Неговата Мери... сексуално същество. Цял живот внимателно беше отбягвал такива мисли. Когато тя беше малка - защото не искаше и да си представя, че невинното му малко момиченце някой ден ще прави същите неща, чрез които беше създадена.
Когато започна да се превръща от дете в жена - когато гърдите ѝ ставаха все по-големи и сочни, тялото ѝ - все по-издължено и чувствено...
Самата идея да мисли за нея така беше нередна. Дяволски нередна. Но той имаше очи и не можеше да не забележи, че дъщеря му се превръща в красиво, привлекателно момиче. Господ му беше свидетел, че трябваше да положи доста усилия, за да държи момчетата от квартала далеч от нея.
Както и мислите си - далеч от темата за необратимия факт, че Мери и секс вече не са понятия, нямащи нищо общо.
Тя беше имала няколко гаджета, две по-сериозни, но нищо странно или необичайно. Нищо, което да му подскаже, че някой ден ще започне да прави секс по телефона за пари... в ролята на... непослушна дъщеря...
Рейнджър се отърси от тези мисли и увеличи скоростта още повече. Трябваше да се върне при нея и да ѝ поиска обяснение, да ѝ се скара, да изясни това... това... невероятно нещо, преди напълно да е полудял.
В стаята ѝ светеше. Нищо чудно сега да говореше с някой друг клиент. Мисълта го вбеси толкова, че Рейнджър едва не откърти входната врата, а после и тази на стаята на дъщеря си.
Мери говореше по телефона.
– Да, разбирам те – казваше. – Наистина понякога съпругите се държат много глупаво...
Гласът ѝ не звучеше като по-рано. Може би тя говореше с приятелка? Възможно ли беше да греши? Онова изобщо да не е било нейният глас?
Мери го погледна неразбиращо. Тогава той видя телефона, от който говореше.
Не беше нейният.
Дръпна телефона от ухото ѝ и затвори на перверзника, който си позволяваше да говори с дъщеря му. Машинката беше съвсем евтина и примитивна - несъмнено купена само заради нейната "работа".
– Хей! – възмути се Мери. – Какво правиш?
– Аз ли? – Рейнджър метна телефона ѝ към стената и изпита смътно задоволство, когато пластмасата се строши и разпиля на парчета. – Ти какво правиш?! Какво изобщо си мислиш, че правиш, Мери?!
– Какво... защо? – промълви тя. Сякаш не разбираше. Дори не допускаше, че той може да научи.
– Каква роля играеш сега? – попита злобно Рейнджър. – Как беше... послушната ученичка или непослушната дъщеря?
Мери ахна. Лицето ѝ побеля, после поруменя силно. Тя сведе поглед към коленете си, пръстите ѝ нервно стискаха плата на роклята.
– Татко!
– Мислеше, че никога няма да разбера?
– О, божичко... – прошепна Мери. – Ти беше онзи, който затвори и не каза нищо, нали?
– Умната ми дъщеря – изплю той вбесено. – Толкова умна, че завърши с пълно отличие! Толкова умна, че има две професии! Толкова умна, че... работи като проклета проститутка!
Мери рязко вдигна глава.
– Не, не е така! Аз не спя с никого за пари! Кълна ти се, татко!
Рейнджър стисна юмруци. И преди беше изпитвал желание да я удари, но никога не го беше правил. Сега обаче ѝ беше по-ядосан от всякога.
– Голяма утеха! Дъщеря ми говори с някакви жалки мъже на секс телефон, докато те свършат, но не спи с тях! Защо, Мери, защо по дяволите изобщо го правиш?! Ако ти трябват пари, можеше просто да ми кажеш! По дяволите, по-добре да бъдеш чистачка или сервитьорка, но не и това!
Мери примигваше, гледайки го внимателно. Погледът ѝ някак се промени. Вече не беше така пропит с вина и срам.
– Ами ти, татко? Защо ти се обаждаш на секс телефон?
– Сега не говорим за това.
– Напротив, говорим. Възмущаваш се, че аз работя такова нещо, а ти... какво, светец ли си?
Той въздъхна дълбоко.
– Не съм светец, но единствената причина да се обадя беше, че ми беше любопитно какво представлява, Мери. Намирам го за много глупаво като цяло. Но ти...
– Или смяташ, че е глупаво, или, че е лошо – каза дъщеря му. – Не може и двете, татко.
Отне му секунда да осъзнае защо дишането му се е учестило и го обливат горещи вълни.
Мери говореше със същия задъхан, сексапилен тон, с който бе отговорила на обаждането му.
Рейнджър впи очи в нея.
Какво си въобразяваше тя?
И защо той отново не можеше да намери гласа си и да ѝ отговори?
На лицето ѝ изгря усмивка. Не, Мери вече изобщо не беше уплашена и виновна.
– Е, татко? Щом е глупаво, за какво изобщо се тревожиш? – тя се изправи и направи няколко уж безцелни крачки, които обаче я приближиха до него.
Рейнджър стисна зъби.
– Тревожа се, защото си ми дъщеря! Наистина ли не разбираш защо не искам моята дъщеря да работи подобно нещо?
Мери продължаваше да се усмихва. Това го вбеси. Той сграбчи брадичката ѝ с пръсти.
– Край с тази работа! Отсега нататък, когато ти трябват пари, ще искаш от мен, ясно ли е?
Мери потръпна. Беше очаквал да види тревога в очите ѝ, дори страх заради начина, по който я държеше и ѝ говореше, но нищо такова не се случи.
– Но аз не работя за теб – изгука тя с кадифен глас. – Не правя нищо, за което да ми плащаш... татко...
Кръвта сякаш кипеше във вените му. Много добре усещаше накъде бие тя.
Това не е възможно. Не се случва.
– Но може би има нещо, което бих могла да направя...
– Ти си полудяла – искаше да го каже спокойно, но прозвуча като дрезгаво, задъхано пъшкане. Рейнджър се прокле. Трябваше някой да го пребие него, задето изобщо си мислеше подобни неща за собствената си дъщеря...Непослушна дъщеря... която да накажеш...
– Аз пък намирам, че това е много разумно – прошепна Мери. Всяка нота в този шепот бе пропита със съблазнителност.
– Кога се превърна в такава... – той дори не можеше да намери думи. Стисна я за раменете и неосъзнато я дръпна към себе си, телата им почти се докосваха. – Моята дъщеря... да вършиш такива неща...
– Какви неща, татко? – попита нежно Мери, сякаш не знаеше.
Наистина бе трябвало да я бие. Очевидно беше отгледал едно съвсем безпътно същество...
И сега още не беше късно.
– Какви неща ли? – Рейнджър я блъсна върху леглото. – Да се държиш като курва... с разни непознати мъже... със собствения си баща...
Надвеси се над нея, като си казваше, че не обръща никакво внимание на пулсиращата си ерекция. Не беше възбуден. Не правеше това, защото искаше.
Наказваше я, защото Мери си го търсеше.
– Говориш мръсотии на някакви мъже за пари... и се опитваш да прелъстиш баща си, за да получиш пари от него...
– Да – прошепна Мери настоятелно, думата преливаше от копнеж. – Аз съм лошо момиче... Много лошо момиче, татко. Заслужавам да бъда наказана... Накажи ме!
Рейнджър изръмжа. Дланите му сграбчиха гърдите ѝ, пръстите му се впиха болезнено в тях през роклята ѝ, но много скоро той ги галеше и стискаше с жар, нямаща нищо общо с наказанието. Издърпа дрехата надолу и се озова пред голите гърди на дъщеря си, големи, прекрасни, толкова сочни, че не можеше да откъсне ръце от тях.
– Ти си моята непослушна дъщеря... време е да разбереш какво става с непослушните дъщери, когато се държат като проститутки.
Зъбите му се впиха в нежната плът на розовите ѝ зърна. Мери извика за миг, изненадана, после просто изхлипа от удоволствие.
– Татко... татко...
Рейнджър вдигна глава едва, когато беше доволен от белезите, покриващи по кожата ѝ. Потърка твърдите ѝ зърна и плесна гърдите ѝ с ръка. Мери пак извика, но тялото ѝ дори за миг не се повдигна в опит да се освободи. Очите ѝ го гледаха с перверзно вълнение.
Чак сега той осъзна, че ѝ дава точно каквото иска. Каквото е искала през цялото време.
Мислеше, че просто се опитва да го умилостиви. Но възбудата в очите ѝ не вървеше с тази теория. Мери го искаше.
Изглежда, той не е бил единственият, който се е затруднявал да има само семейни чувства в това семейство.
Хвана я за косата и вдигна главата ѝ нагоре.
– Що за малка мръсница си ти?
– Твоята мръсница, татко – измърка Мери.
Не помнеше някога през живота си да е бил толкова възбуден. Искаше да я чука. Дори и после Адът да се отвореше и да го погълнеше, тази нощ той щеше да чука дъщеря си.
– Отдавна искам да ме накажеш – прошепна Мери в ухото му. – Защото отдавна си мисля такива неща за теб... например колко е голям курът ти и колко ли голям става, когато се надърви... – езикът ѝ го облиза чувствено. – Какво ще е усещането да го вкараш в мен и да ме използваш... да ме подчиниш... всеки път, когато говоря с някого, във всяка фантазия си представям теб...
Ако тя не спреше, той сигурно щеше да се изпразни в панталоните си. Отдръпна главата ѝ, изправи се и плесна отново гърдите ѝ, преди да смъкне ненужната ѝ рокля и бикините ѝ на пода. Ритна краката ѝ, за да ги раздалечи. Мери беше не по-малко възбудена от него. Влажна и зачервена, путката ѝ сякаш го умоляваше да я напълни с кура си.
– И защо просто не каза на татко какво искаш? – попита, за да я подразни.
– Боях се, че ще ме намразиш – за първи път тя прозвуча тъжно, колебливо. Сега не се опитваше да играе, нито да съблазнява. Това беше истината.
Рейнджър преглътна, изпивайки с очи гледката на голото ѝ тяло. Би трябвало да я намрази, би трябвало да не прави нищо от това, което правеше... то беше толкова адски, неописуемо грешно... Би трябвало да мрази себе си...
– Татко, моля те... не ме оставяй, моля те – Мери сякаш беше разбрала какво си мисли, защото внезапно седна в леглото и сръчните ѝ пръсти бързо свалиха колана на панталона му, освобождавайки кура му. Тя ахна шумно и притисна розовите си устни към него.
– Мразиш ли ме? – прошепна, поглеждайки го в очите, красива и нежна като ангел... докато устните ѝ бяха на сантиметри от кура на баща ѝ.
– Мамка му, Мери... – Рейнджър хвана главата ѝ с ръце и се отърка в бялата ѝ кожа. – Как бих могъл да те мразя, когато те искам толкова, колкото и ти мен?
– Тогава ме вземи – промълви тя хипнотично. Целуна ерекцията му отново, още по-силно, устата ѝ се придвижи нагоре.
Той я бутна обратно върху матрака, качи се върху нея и още преди да се е наместил напълно, вече проникваше в сладкото ѝ путе, полека изпълвайки я с кура си. Тя беше толкова мека и гореща, и влажна, толкова райски тясна...
Не искаше да я нарани, въпреки че желанието да я накаже не си беше отишло съвсем. Но се наслаждаваше на чувството да е в нея прекалено много, за да ѝ причини болка точно сега.
– О, господи... Татко... – изстена Мери.
Никога не беше мислил, че ще я чуе да стене така... за него.
Това беше краят на успеха му да се сдържа. Тласна се в нея със сурова, първична грубост, като обладан от демон, подлуден от нуждата да я притежава. Мери изстена още по-силно, разтворила крака толкова широко, колкото можеше, поемайки го алчно в себе си, вместо да протестира срещу грубостта му.
– Татко, о, да, да, татко, да!
Ноктите ѝ се впиха в гърба му, той ги усещаше като игли дори през тениската. Взираше се в дъщеря си и се още не можеше да повярва на онова, което се случваше. Беше твърде хубаво, за да е истина... Твърде хубаво, за да е дори възможно. И въпреки това я виждаше под себе си, загубила ума си от удоволствие, виковете ѝ се носеха из стаята, гърдите ѝ се тресяха, докато я чукаше силно. Неговата Мери. Напълно. Негова.
– Ти наистина си непослушна дъщеря... би трябвало да те набия, докато заплачеш от болка... да те използвам за свое удоволствие и да не ти позволя да свършиш... заслужаваш да бъдеш наказана... задето позволяваш на други мъже дори да си представят, че докосват това, което е мое...
Последната дума беше придружена с брутален тласък, който накара Мери да изписка, но после краката ѝ се увиха около кръста му, задържайки го в нея, и Рейнджър усети мощния оргазъм, който я заля като вълна.
– Да, татко... твоя... твоя... – мълвеше Мери непрестанно, докато тялото ѝ се разтърсваше от екстаз.
Той продължи да я чука по време на оргазма ѝ, после сграбчи големите ѝ гърди в ръце, търкаше и извиваше с пръсти зърната ѝ, понякога се навеждаше отново да ги ухапе, и много скоро дъщеря му свършваше отново, свивайки се още по-силно около кура му. Рейнджър нямаше да може да сдържи изпразването си повече, дори и да искаше. Проникна дълбоко в нея и я задържа неподвижна под себе си, докато я изпълваше с гореща сперма.
Когато я пусна, Мери нямаше сили дори да обърне глава към него, напълно замаяна и изтощена, тялото ѝ още потръпваше от третия ѝ оргазъм.
Рейнджър хвана лицето ѝ с пръсти и я накара да го погледне.
– Не ме ядосвай повече, Мери.
– Защо? – тя се усмихна блажено и игриво. – Харесва ми да ме наказваш...
Той поклати глава на себе си.
– Дори нямаш представа какво е истинско наказание, миличка. Не ме карай да ти покажа.
– Добре, татко... – отвърна покорно Мери. – Ще правя каквото кажеш.

Chapter Text

Ребека си пое рязко дъх, когато го видя в публиката, но не спря танца си върху бара, нито скочи и избяга. Ако беше постъпила така, щеше да е много по-лесно, помисли си Хуберт. Но, естествено, това момиче никого за нищо не улесняваше.
Той стисна силно чашата си, докато отпиваше от нея, продължавайки да наблюдава шоуто. Трябваше да изчака тя да приключи, не можеше да я извлече навън просто така - но, по дяволите, всяка секунда правеше нещата по-неприятни и трудни.
Именно защото танцът ѝ изобщо не беше неприятен.
Ребека имаше талант за тези неща. Няколко години беше ходила на балет. После настоя да престане. Вместо сега да е балерина на сцената на Операта, тя се подмяташе почти гола насред някакъв изпаднал клуб в малко градче пред перверзните погледи на мъжете, замерящи я с банкноти.
Хуберт си забрани да мисли колко добре изглежда тя в онова тясно костюмче, което носеше, и което скриваше само най-най-важното и нищо друго. Човек не си мисли такива неща за дъщерята на най-добрия си приятел, особено когато въпросният приятел го беше помолил да се погрижи за нея.
Когато се съгласи да наглежда Ребека преди няколко дни, Хуберт нямаше представа колко сложна ще се окаже тази задача.
Тя най-сетне престана да мята задника си напред-назад и след последна усмивка към клиентите слезе на земята, запътвайки се право към него. На високите токчета изглеждаше по-голяма, но и така не можеше да го достигне на ръст.
– Хуберт! Какво правиш тук? Не знаех, че ходиш по такива места – усмихна му се така, сякаш си мислеше, че той наистина е дошъл да гледа танца ѝ. Хуберт я погледа секунда, после без всякакви церемонии я сграбчи за ръка и я повлече към изхода.
– Ей! Остави ме на мира!
– Имаш ли представа какво ще каже баща ти, ако те види тук? – попита Франц укорително. – Сигурно ще получи удар!
– Не виждам защо! – Ребека правеше опити да се откопчи, но той не я пускаше, внимавайки да не я нарани. – Това си е моят живот и мога да правя каквото по дяволите си искам!
Той вдигна вежди.
– Да, щеше да е така, ако вече беше пълнолетна. Но ти си на 17, момиченце.
– Това е глупаво!
– Глупаво или не, идваш с мен, преди да са те арестували!
– Ооо, забравих – подигра се Ребека. – Верният приятел полицай! Ами тогава защо не ме арестуваш, Хуберт? А, защо не ми сложиш белезници и не ме накажеш? Нали го заслужавам!
За миг той си я представи с белезници, в същото това костюмче, с вирнато във въздуха дупе, чакаща наказание. Удари се мислено. Как можеше изобщо да си мисли така за нея? Питието беше виновно, не трябваше да слага и капка в уста... но досега алкохолът никога не му беше действал така.
– Много добре знаеш защо. Баща ти ми е приятел и ще направя всичко, за да му спестя неприятностите - които ти непрекъснато се стараеш да му създадеш, независимо колко те обича!
Ребека се почувства неловко при тези думи и му позволи да я отведе до колата. Преди да излязат, Хуберт свали якето си и я заметна с него. Тя го изгледа сърдито, но не свали дрехата чак докато влезе в колата. Когато Хуберт се качи обаче, вече я беше махнала и тялото ѝ отново беше на показ. Той стисна зъби и си заповяда да гледа напред, макар че не му беше лесно, особено когато блестящите камъчета по деколтето ѝ проблясваха.
– Ребека, разбирам, че преминаваш през някакъв бунтарски период, но това не ти дава извинение да нарушаваш закона, нито да тревожиш баща ти. Той заминава за една седмица и ти веднага си намираш работа като... като разголена танцьорка!
Тя го изгледа сърдито.
– Човек никога не може да се забавлява! Не мислех, че и ти си толкова скучен като баща ми, Хуберт!
Франц изръмжа тихо при тези думи, но не се хвана на провокацията.
– Потрай още няколко месеца и тогава прави каквото искаш... ако, разбира се, не те е срам като се сетиш каква мъка може да причиниш на баща ти. Замисляла ли си се какво може да стане? Имаш ли представа колко е опасно да ходиш по такива места, особено да правиш това, което правиш?
– Еротични танци – каза ясно Ребека и се усмихна на изражението му. – Защо не можеш да го наречеш с името му? Да не би да те притеснява това, което правя?
– Естествено, че ме притеснява. Не искам да пострадаш.
– Не говоря за това, Хуберт – тя се наведе към него и деколтето ѝ се озова пред очите му. Той рязко си пое дъх и се втренчи упорито в предното стъкло. Когато взе завоя, Ребека залитна далеч от него и той си отдъхна.
– Ако обещаеш да се държиш добре, докато баща ти се върне, аз обещавам да не му казвам какви ги вършеше тази вечер.
– Звучи честно – измърка тя. – Благодаря ти. Винаги си толкова... грижовен към мен. Толкова добър...
– Естествено. Ти си дъщеря на най-добрия ми приятел – отговори Франц по инерция. Това винаги е било единствената причина - но сега именно тази причина го караше да се чувства като дявол, всеки път когато я погледнеше и си помислеше колко е привлекателна. Нямаше никакво право да го забелязва. Досега не я беше виждал толкова разголена...
– Стигнахме – каза той с облекчение. Паркира пред къщата и слезе, искаше да се увери, че Ребека ще влезе вътре. – Надявам се, че нямаш намерение да вършиш още глупости.
Тя затвори входната врата след него и внезапно тялото ѝ се озова много близо, прекалено близо, сините ѝ очи се впиха в неговите.
– Защо не останеш тук при мен, да се увериш, че няма да върша глупости? – попита лъстиво.
Хуберт я хвана за раменете и решително я отдалечи от себе си.
– Изглежда, че това не ти помага.
– Но аз бих могла да изляза и да се срещна с някой... някой, който ще ме дрогира и ще повика петима приятели да ме изнасилят... – Ребека погали гърдите му с ръка. – Не е ли по-добре да бъда с теб?
– Не, Ребека. Много добре разбирам какво намекваш, но няма да стане.
– Защо не? – прошепна тя весело.
– Защото те познавам от бебе – отговори той рязко. – Помня времето, когато тичаше из къщата по памперси. Бях тук първия път, когато проходи. Носех те, когато си счупи крака. За мен ти си дете. Детето на най-добрия ми приятел. И освен това си непълнолетна.
Очите ѝ се присвиха и Хуберт си помисли, че се е обидила, но така беше по-добре - обаче това трая само миг, после тя се усмихна хитро и отстъпи назад под светлината на полилея в хола.
– Но аз отдавна вече не съм малка, Хуберт... Приличам ли ти още на дете?
Същите чувствени движения, които беше изпълнявала в бара, сега Ребека правеше само за него, още по-бавно, без музика, от което те изглеждаха още по-съблазнителни.
– Кажи, Хуберт. Приличам ли ти на малко дете?
– Не – той прозвуча задъхано, дрезгаво. Трябваше да си тръгне. Веднага.
Ребека плавно свали презрамките на горнището си и извади гърдите си на показ пред гладните му очи.
– Не, нали? Харесвам ли ти?
Хуберт облиза устните си, преди да отговори.
– Да.
– И ти на мен – прошепна тя, сякаш му издаваше тайна. – Винаги си ми харесвал. Искаш ли да видиш колко много?
– Ребека – произнесе Франц с усилие, някаква част от мозъка му все още се опитваше да мисли въпреки бесния приток на кръв към долната му глава. – Спри с това. Престани да...
Той просто забрави как да използва гласа си, когато тя смъкна миниатюрните къси панталонки и остана напълно гола пред него. Приближи се и докато той я гледаше, пъхна пръст между бедрата си, простенвайки тихо. Измъкна го след секунда и го вдигна пред лицето му, кожата ѝ беше влажна.
– Виждаш ли колко много ми харесваш? – попита тихо.
Хуберт едва я чуваше покрай от звука на собственото си тежко дишане, на възбудата, препускаща във вените му и караща сърцето му да бие лудо. Силите му стигаха само колкото да стои неподвижно, ако се опиташе да си тръгне, ако помръднеше дори сантиметър, щеше да загуби контрол.
Не можеш да си го позволиш. Това е Ребека. Не си и помисляй...
Ребека лапна пръста си и го засмука, очите ѝ не се откъсваха от неговите.
Възбудата сякаш се взриви в тялото му, и от този момент нататък Хуберт не можеше изобщо да мисли. Забрави всичко - кое е момичето пред него, кой е баща ѝ, защо не бива дори да я докосва. В момента тя беше най-сексапилната жена, която някога беше виждал, а той беше дяволски възбуден и я желаеше. За нищо повече нямаше място в главата му.
Сграбчи Ребека за косата и я обърна с гръб към себе си, притискайки лицето ѝ в масата. Тя извика, когато Хуберт плесна силно дупето ѝ, но той не ѝ обърна внимание. Продължи да я удря, наслаждавайки се на потрепванията ѝ, докато кожата ѝ не доби прелестен оттенък на червеното.
– Проклета малка курва – изръмжа и я завъртя отново, за да я качи върху масата.
Въпреки отношението му Ребека с готовност разтвори крака и нетърпеливо го изчака да разкопчае панталона си. Грубото му проникване я накара да изписка, но очите ѝ светеха с дива възбуда.
Той изпъшка от удоволствие, когато се тласна в нея, но в същото време изпита гняв, че тя очевидно не е девствена. И дори не можеше да каже защо се ядосва - дали защото не беше първият ѝ, а кой знае колко мъже я бяха докосвали преди него, или защото беше загрижен за нея и смяташе, че досега е била още малка за секс. Може би и заради двете неща...
– Да, мамка му, да! – изстена Ребека. Придърпа го към себе си, поемайки грубите му тласъци с яростна нужда. Той трябваше да бъде нежен, трябваше да внимава да не я нарани, но сега изобщо не можеше да мисли за това.
Искаше да я чука силно и го правеше. Искаше да използва това съблазнително тяло, за да утоли страстта, която то беше събудило в него.
Искаше да я накара да осъзнае, че не може да си играе така с него. По дяволите, може би дори искаше да я боли.
Стисна бузите на дупето ѝ в ръце, прониквайки още по-дълбоко в нея. Гърдите ѝ подскачаха пред лицето му; Франц наведе глава и започна да ги смуче и хапе, без да обръща внимание на болката, която се промъкна в стенанията ѝ.
Усети пръстите ѝ в косата си, но вместо да се опита да го отдръпне от себе си, тя притисна главата му към гърдите ѝ, а путето ѝ се стегна божествено около кура му и тялото ѝ се замята на масата, когато оргазмът ѝ настъпи.
Дори и да искаше, Хуберт едва ли би могъл да издържи дълго след това. Не помнеше от колко време не е бил толкова възбуден, откога не е изпитвал такава дива нужда да свърши. Искаше да го направи в нея, но в последния момент някаква съобразителност го накара да я пусне и той се дръпна от нея, а спермата му покри корема ѝ.
– О, господи – изстена Ребека. – Винаги съм знаела, че с теб ще е хубаво... Занеси ме горе, искам да ме чукаш в леглото ми.
Хуберт обаче отстъпи назад, дишайки тежко, мъглата беше изчезнала от главата му.
Какво беше направил?!
Предаде доверието на най-добрия си приятел. Свен го помоли да пази дъщеря му, а той се възползва от нея, направи точно онова, от което трябваше да я опази...
Ребека наклони глава, забелязвайки изражението му.
– Стига де, недей така... Беше хубаво, нали? Само недей да се самобичуваш! Всички сме просто хора, никой не е идеален... а сексът е най-нормалното нещо на света!
– Имаш ли представа – проговори бавно Хуберт – как ще се почувства баща ти, ако разбере?!
– Именно затова няма да му казваме – Ребека сви рамене с усмивка, сякаш това решаваше проблема. – А и да разбере, какво от това, и той е мъж и не би трябвало да те съди! Да не мислиш, че не знам за всички жени, с които татко се виждаше през годините? Или за онази, която беше тук и с която и двамата спахте? "Специалният подарък" за рождения ден на татко...
Хуберт преглътна. Нямаше представа, че Ребека знае за това. Почувства се така, сякаш я е покварил, макар че Свен се беше заклел, че тя няма да е тук цялата вечер, точно затова си беше позволил да доведе онази жена. Как изобщо беше разбрала?...
– Ребека...
– Точно така, не се прави на невинен. Татко също не е невинен. При това положение едва ли някой от вас може да се сърди, че аз не съм невинна... – тя скочи от масата. – Сега ще дойдеш ли горе с мен, или ще продължаваш да се сърдиш на себе си?
Хуберт поклати глава.
– Вече веднъж предадох най-добрия си приятел. Не ме карай да го направя отново. Няма да те докосна повече.
Тя недоволно стисна устни.
– Е, както искаш. Ако размислиш... вратата ми е винаги отворена за теб... както и краката ми, чичо Хуберт – усмихна му се, сякаш знаеше точно какъв ефект са имали думите и обръщението върху кура му, после тръгна към стълбите, въртейки съблазнително зачервеното си дупе.
Той я гледаше как се качва, дишането му се учестяваше все повече, вместо да се успокои, и когато Ребека се скри в стаята си, Хуберт бавно се раздвижи и тръгна след нея, през цялото време проклинайки се за слабостта си.

Chapter Text

Навремето Хуберт не разбираше как може една жена да прекарва десетки часове на пазар, непрекъснато да пробва някакви дрехи, и още по-малко проумяваше как изобщо някоя жена може да очаква от него да я придружава на подобни обиколки.
Сега... Ако Гирвиц или Язид можеха да го видят, сигурно щяха да му се подиграват цяла седмица, но не му пукаше, изобщо не му пукаше.
– Хайде, покажи ми!
Перденцето на пробната помръдна леко, сякаш само да го подразни, и най-после Траудл излезе, появявайки се артистично като главната звезда на някое представление. Усмивката ѝ беше едновременно весела и срамежлива, докато се приближаваше към него и се завърташе, за да му покаже роклята от всички ъгли.
Честно казано, той не гледаше точно роклята.
Това беше вече - колко? Десетият тоалет, който тя пробваше? Двадесетият? Или повече? Хуберт не се опитваше да ги брои, а и да се беше опитал, при всяка нейна поява в нещо друго щеше да забравя кой номер е предишното.
Тя беше просто... божествена. Всичко ѝ стоеше така добре, и той просто не можеше да се насити да оглежда тялото ѝ в различните тоалети. Всеки очертаваше формите ѝ по малко по-различен начин, показваше едно, скриваше друго, и беше просто омагьосващо.
Не можеше да повярва, че преди му е било скучно да ходи на пазар за дрехи с жена. Но, разбира се, никоя жена преди не беше Траудл. Тя превръщаше дори скучните неща в забавни, всичко беше като игра - и някак си той винаги беше победителят.
– Е, какво мислиш? – попита тя, обезпокоена от мълчанието му.
– Мисля... – Хуберт преглътна, опитвайки се да каже нещо, което да не издава, че му се иска веднага да свали тъмно червената рокля от тялото ѝ. – Мисля, че този цвят определено ти отива. Изглеждаш прелестно.
– Наистина? – Траудл се обърна към огледалото и критично присви очи. – Не мислиш ли, че съм малко дебела за такава впита рокля?
– Дебела?! Ти да не си луда?
Тя се обърна да му се усмихне през рамо.
– Много си сладък. Но няма нищо, скъпи, прекрасни мой, аз си знам, че не съм слаба като топ модел.
– За какъв дявол ти е притрябвало да си слаба като топ модел? Нали ги виждам по телевизията. Няма човек къде да пипне... няма какво да погали – Франц скочи от столчето и обви ръце около нея, плъзвайки длани по бедрата ѝ. Не разбираше тази мания на жените да бъдат тънки като вейки. Траудл беше закръглена точно на идеалните места... и това страшно му харесваше.
– Значи, ако отслабна, вече няма да те привличам? – подсмихна се тя и се намести по-близо до него, облягайки гърба си на гърдите му.
– Ако някой от нас трябва да отслабва, това съм аз – промърмори той, надявайки се да я накара да престане с тези тревоги. А пък и това си беше вярно. Незабелязано как през последните години определено беше поизлязъл малко от форма. Може би защото нямаше много вълнения напоследък - не и такива от лично естество.
Но сега, естествено...
Траудл се обърна към него, повдигайки се нагоре, за да го целуне нежно по устните, ръката ѝ погали корема му.
– На мен си ми харесваш...
Хуберт отвърна на целувката и усети как роклята се размести, когато Траудл обви ръце около врата му, повдигна се нагоре, и едната му длан спокойно можеше да се плъзне отдолу, за да погали дупето ѝ...
– Намерихте ли нещо, което ви харесва, госпожо? – попита един строг глас зад тях.
Опа! Хуберт и Траудл се пуснаха и погледнаха смутено собственичката на магазина, която ги гледаше със скръстени ръце. Траудл побърза да оправи роклята по себе си.
– Да... да... мисля... тази ще я взема.
– Всички ли пробвахте?
– Не! Ей сега ще... – тя погледна Хуберт. – Разбира се, ако не ти се стои, можеш...
– Говориш глупости – прекъсна я той веднага и се върна на малкото столче, наблюдавайки развеселено как тя се връща в пробната. Радваше се, че смята да вземе роклята. Ако довечера се съгласеше да отидат на вечеря, може би щеше да я облече...
– Да ви донеса ли нещо? – попита хапливо собственичката. – Студена вода например?
Франц се сети защо тя беше толкова кисела. Преди време имаха един случай, свързан с магазина, и още тогава той я беше ядосал. Ама че памет. Та това беше поне преди година, пък и не беше възнамерявал да я ядосва.
– Не, благодаря. Имате много хубави неща. Траудл каза, че обича да пазарува при вас.
Лицето ѝ омекна мъничко.
– Да, тя идва вече няколко пъти. Но преди беше сама...
Очевидно не одобряваше промяната - и нямаше намерение да ги остави сами повече. Няма що. Човек даже не може да погледа приятелката си... Е, добре де, той правеше нещо малко повече от гледане, но Траудл беше започнала...
– Скъпи, какво ще кажеш за това? – Траудл излезе, сега в някаква златиста рокля с прозрачни ръкави. Изненада се да види, че продавачката още е там, и спря на място, поглеждайки Хуберт.
Той искаше да каже, че роклята страшно му харесва и че няма търпение да я съблече от нея, но, естествено, в момента не можеше. Траудл обаче явно се досети по погледа му какво си мисли и ѝ стана смешно недоволството му и опитите му да намери безобидни думи.
– Ами... да... този цвят наистина ти отива.
– Каза същото и за предишната!
– Всички цветове много ти отиват – той се прокашля.
На нея ѝ ставаше все по-трудно да сдържи смеха си. Хуберт пък изпитваше все по-голямо желание да набие собственичката, задето му пречеше да се наслаждава на пазаруването. Веднъж да открие колко хубави страни си има то и да му забраняват да им се наслаждава...
– Затворено ли е тук? – прозвуча объркан женски глас откъм вратата и продавачката трябваше бързо да отиде при другите клиенти, като не пропусна преди това да хвърли предупредителен поглед на тези, сякаш те бяха пакостливи деца, които в мига на отдалечаването ѝ щяха да откраднат буркана с бонбони.
Хуберт и Траудл се спогледаха и избухнаха в смях.
– Има ли магазини с не толкова досадни продавачки? – попита той раздразнено.
– О, бедничкият ми – Траудл го погали по раменете. – Боя се, че няма. Продавачите не обичат клиентите да се натискат в пробните им, скъпи. Сигурно остава много за чистене.
Франц се ухили и я придърпа към себе си.
– Роклята ти стои страхотно. Особено тук... – погали гърдите ѝ през плата и я чу как изпъшка тихо.
– Не мога да повярвам, че ме караш да върша такива неща – измърмори Траудл. – Никога преди не се бях натискала с някого в магазин!
– Нито пък аз – той притисна устни в кожата над гърдите ѝ, където роклята не я криеше. – За всяко нещо си има първи път...
– Знаеш ли, че бях много примерна, преди да те срещна, скъпи?
Той се усмихна, преди да я целуне отново, защото това твърдение със сигурност не беше вярно.
– Аха, и аз. Аз бях истински ангел, преди да се запозная с теб.
– Сигурно – измърмори тя разсеяно и с ирония, после внезапно рязко го отблъсна от себе си. – Внимавай, тя пак идва!
Хуберт изръмжа недоволно. Траудл огледа замислено купчината неща, които ѝ оставаше да пробва.
– Извинете? Мисля, че ще купя всичко и ще го пробвам вкъщи – тя се усмихна мило на продавачката, с едва загатнато превъзходство, задето е успяла да се измъкне от постоянното следене.
– Ами ако нещо не ви стане? Естествено, можете да го върнете, но...
– Няма значение – прекъсна я Траудл. Като знаеше колко пари има тя, Хуберт не се учудваше на отношението ѝ. Вероятно би могла да купи целия магазин с всичко в него и да ѝ останат пари за още два-три. – Предпочитам домашната обстановка – тя се извърна да му намигне.
Да, той също определено предпочиташе домашната обстановка... Където можеше да се люби с приятелката си, ако пожелае, без някакви досадни продавачки да му надничат през рамо.

Chapter Text

Телефонът. За пореден път. Сигурно за десети днес. Главоболието ѝ само се усилваше, докато ръката ѝ посягаше да отговори. Понякога ѝ се искаше просто да изчезне, да спре да съществува...
Или поне майка ѝ да не знае, че тя още съществува.
– Да, мамо? Не, не мога да говоря сега. Не, казах, че не мога...
Катя не я слушаше, както обикновено, не и когато чуваше нещо, което не ѝ отърва. Поредният проблем, който дъщеря ѝ трябваше да изслуша - но в същото време не ѝ се позволяваше дори да опита да го разреши, защото не беше достатъчно пораснала. Клаудия затвори очи, казвайки си, че трябва да натисне червения бутон, и знаейки, че няма да има сили да го направи.
Очите ѝ се отвориха рязко, когато телефонът беше изтръгнат от ръката ѝ. Тя зяпна с почуда как най-досадният ѝ служител Шмид го взима и го слага до ухото си.
– Дъщеря ви не желае да говори с вас в момента. Има си друга работа и честно казано, омръзна ѝ да я тероризирате. Ако сте загрижена за нея, не ѝ се обаждайте в следващите шест месеца.
Той затвори телефона и ѝ го върна, доволното му изражение се превърна в предпазливо, когато осъзна, че тя може да му се ядоса.
– Не трябваше да го правя, нали?
– Нормален ли сте изобщо? – възкликна Клаудия, но забеляза, че в гласа ѝ липсваше острота и истинско обвинение. – Какво си мислите, да взимате телефона ми и да затваряте на майка ми?
Сега изражението на Шмид се изпълни с гняв.
– Години наред гледам как страдате заради нея. Можете да се справите с какво ли не, но не и с тази проклета жена! Беше крайно време някой да ѝ каже как стоят нещата!
Тя се изсмя тъжно.
– И си въобразявате, че това ще помогне? Тя сигурно вече е в апартамента ми и ме чака, за да ми се скара заради това, което направихте вие! Няма да ѝ направи никакво впечатление!
– Да, ако вие не потвърдите, че искате същото – каза той тихо.
Раменете ѝ увиснаха. Само като си го представеше, цялата изтръпваше от страх. Стана от бюрото и отиде да се облегне на прозореца, за да не гледа в Шмид.
– Представям си какво си мислите за мен. Че не бива да бъда начело, че не ставам за шеф след като не мога да се справя със собствената си майка!... Да знаете колко пъти ми се е искало да е иначе. Но винаги, когато се опитам да я отстраня от живота си, губя смелост... Вие сте по-добре от мен – отбеляза тя мрачно. – Изобщо не ви пука за мнението на другите... дори не го допускате до вас. Иска ми се да имах вашето самочувствие.
Как само беше говорил на Катя, как ѝ беше затворил!... Клаудия потръпна от завист.
– Всъщност мисля, че сте страхотна – прозвуча гласът му зад нея, все така тихо.
Тя се обърна да го погледне, изненадана от отговора. Шмид ѝ се усмихна и тя за пореден път си спомни защо още не го беше уволнила. Когато ѝ се усмихнеше така... Клаудия просто забравяше, че е била на косъм да подпише заповедта за уволнение.
– Може би невинаги го изразявам както трябва, но определено смятам, че сте невероятна.
Колкото и да беше странно, тя също се усмихна - в сегашното ѝ настроение това беше твърде неочаквано - като си спомни често неприличните му коментари.
– Вие сте най-добрият шеф, който сме имали. Навремето си мислех, че аз мога да стана шеф, знаете ли? Но после се появихте вие... и оттеглих кандидатурата си.
Какво? Да не би да го беше направил, за да ѝ се хареса?
– Никога не сте ми го казвали – прошепна тя и осъзна, че не го беше направил затова. Иначе отдавна да го е използвал.
Шмид сви рамене.
– Е, не ми беше много приятно да го призная, но все пак имате по-добри резултати от моите. И, в крайна сметка, не съм сигурен дали имам подход към хората.
– Имате подход как да ги дразните – засмя се Клаудия. Това ѝ напомни за майка ѝ и главоболието от по-рано се върна. Тя отчаяно притисна пръсти към главата си. – По дяволите, какво ще правя?
– Тя наистина ли ще дойде у вас да ви досажда?
– Естествено, че ще го направи.
– Тогава... – започна той замислено. – Бих могъл да дойда с вас. Да ви помогна да се отървете от нея. Ако искате, разбира се.
Клаудия го изгледа несигурно.
– Наистина ли? Знам, че се справяте с призраци, но майка ми е по-лоша от всеки призрак.
– За майки взимам малко по-скъпо, но ще се справя – прошепна заговорнически Шмид.
Клаудия не можеше да повярва, но отново се усмихваше.

Час по-късно седеше на дивана в хола си и все още се опитваше да осмисли случилото се. Не успяваше да обхване всичко. През ума ѝ прелитаха отделни спомени: Шмид казва на Катя да я остави на мира; Катя заплашва; Клаудия с треперещ глас се опитва да ѝ каже нещо и не може; ръката на Шмид на кръста ѝ, силна и защитническа прегръдка, която ѝ даде смелост да изрече най-после каквото трябваше...
И дори повече от това.
Майка ѝ си тръгна смаяна, даже шокирана, и май и тя не можеше да осъзнае какво се беше случило. Клаудия едновременно страдаше, задето може да я е обидила, и се надяваше да е така. Катя не я мразеше, но не я оставяше да живее. Вече като че ли изобщо беше забравила как да я обича. Че обичта означава да подкрепяш някого и да му помагаш, а не да го контролираш и използваш.
Може би щеше да си спомни. И някой ден да се сдобрят. А може би не.
Е, ако това беше цената да се отърве от вечните обаждания и вечното главоболие, така да бъде.
Тя издиша дълбоко и се откъсна от тези мисли. Тъкмо навреме, за да види чашата с уиски, която Шмид ѝ подаваше.
– Откъде го взехте? – попита изненадано. – Аз нямам алкохол вкъщи.
– Позвъних на съседа ви – обясни той. Седна до нея и зачака да я види как отпива. – Ще ви се отрази добре.
– Сигурно ме мислите за слабохарактерна глупачка – прошепна тя. За втори път казваше нещо такова. И си даде сметка, че го повтаря, защото я интересува какво мисли той за нея.
Не искаше да си мисли така.
– Не... с майка като вашата всеки би се чувствал зле. Родителите могат да бъдат ужасни... дори и да ги няма.
Клаудия се намръщи неразбиращо. Той въздъхна.
– Това няма нищо общо. Просто се сетих за моя баща. Когато бях на осем, той замина и ни заряза с майка ми. Не беше лесно. Трябваше да започна да работя много рано, за да имаме достатъчно пари, стараех се да ѝ помагам, и въпреки това виждах, че ѝ е трудно... Няма значение, може би така стана по-добре.
Но всъщност имаше значение, помисли си Клаудия. Никога не се беше замисляла защо Шмид е такъв, какъвто е. Защо има нужда винаги да владее ситуацията, да знае и може всичко, защо се старае да се справи до такава степен, че преиграва. Тя не беше единствената, която живееше с травмите от постъпките на родител.
– Съжалявам – промълви нежно и протегна ръка към неговата.
Едва когато го докосна, осъзна какво прави. Очите им се срещнаха за един дълъг миг, после Шмид внезапно скочи и тръгна към вратата.
– Време е вече да ви оставям... да спите, да си почивате, късно е...
Клаудия направи няколко несигурни крачки към него, после внезапно застана пред вратата, сякаш му препречваше пътя.
– Аз не искам да си тръгвате.
Той примигна, но каза настоятелно:
– Така е най-добре.
– Защо? – прошепна тя. – Мислех, че вие...
Шмид я погледна и най-после осъзна, че държанието му я кара да се чувства нежелана, отхвърлена.
– Естествено. Предполагам, че нямате високо мнение за мен, но нямам намерение да се възползвам от ситуацията. Не сте на себе си. Това вероятно е единствената причина да... В крайна сметка аз съм наясно какво мислите вие за мен. Никога не сте ме харесвала.
Усмивката ѝ явно го изненада. Клаудия се приближи и внезапно го хвана за сакото.
– Нищо не знаете, Шмид. Винаги съм ви харесвала, но ми се струваше, че сте арогантен задник. Сега вече знам, че съм грешала.
– Напротив, права сте - аз наистина съм...
Думите му бяха заглушени от устните ѝ. Той остана неподвижен секунда, после сложи ръка на тила ѝ и въздъхна, предавайки се.
– Добре – измърмори. – Сигурна ли сте за това? Май не е много етично шефка да спи с подчинен...
– Това ли ви тревожи? По дяволите, Шмид, никога не съм ви мислила за такъв праволинеен...
Сега нейното изказване бе прекъснато от неговите устни.

Chapter Text

Кексчета, сладкиши и глупости... Франц дори не слушаше какво му говори Ханс, докато...
Изведнъж информацията не се превърна във важна, в жизненоважна.
За една жена...
Нейният любим десерт? Или на сестра ѝ?
Мисълта се появи като светкавица и пренареди всичко, промени всичко. Но всъщност пасваше идеално. Още отначалото... онези фалшиви сълзи... онази блестяща, радостна усмивка.
И две поглъщащи кафяви очи.
Хуберт не каза на Ханс нищо, нито дума. Изчака известно време и си намери извинение да излезе - уж да се поразходи из хотела, да огледа периметъра, да провери за подозрителни субекти...
Не стигна по-далече от съседния апартамент.
Тя се изненада за момент да го види, после попита напрегнато:
– Хванахте ли го?
– Не, още не сме арестували никого.
Това я накара да се намръщи. Тя нервно го покани вътре. Хуберт забеляза, че е сама, приятелят ѝ го нямаше.
Толкова по-добре.
– Открихме нещо.
Лицето ѝ се проясни. Тя го погледна с надежда.
– Открихте ли кой е убил сестра ми?
Хуберт кимна, в същото време питайки се какви ги върши. Би трябвало веднага да се върне при Щалер. Би трябвало да иска заповеди за взимане на ДНК и за арест. Вместо това стоеше тук и говореше именно с онази, с която не биваше да говори...
Но всъщност знаеше, нали?
Знаеше много добре какво прави... и дори не съжаляваше.
– Да. Открихме кой е убил Уте.
За миг тя не реагира. После - твърде късно - се засмя задъхано.
– Господин Хуберт, вие ни бъркате. Аз съм Уте, убитата беше Улрике...
– Нима? – той пристъпи към нея, без да откъсва поглед от очите ѝ. – И ако направим ДНК тест, това ще се докаже, нали?
Улрике го погледна изплашено.
– По дяволите – прошепна. – Мислех, че съм предвидила всичко... Как ме разкрихте?
– Не трябваше да забравяте кои са любимите десерти на сестра ви, Улрике.
– И сега...?
Безпомощното ѝ изражение, молбата в очите ѝ - сигурно беше само игра, поредната красива преструвка.
Но, от друга страна, той вече беше видял колко я бива да се преструва.
Не беше толкова добра.
– Сега би трябвало да ви арестувам... освен ако не ме убедите да не го правя.
Очите ѝ проблеснаха и тя се усмихна предизвикателно, напълно възвърнала си самоувереността.
– Сигурна съм, че мога да го направя, господин Хуберт.
Той я гледаше как се съблича и си казваше, че трябва да се чувства като предател, като злодей, но тези мисли просто не можеха да стигнат до главата му през мислите за тялото ѝ, за това как иска да я докосне, какво иска да направи с нея, какво тя ще му позволи да направи с нея...
Напълно гола, Улрике обви ръце около врата му и се повдигна на пръсти, за да прошепне в ухото му:
– Не знаех, че един полицай може да бъде толкова лош... да изнудва... да насилва... мисля, че с вас сме един за друг, господин Хуберт.
Той дори не усети кога ръцете му я сграбчиха, впиха се в бузите на дупето ѝ, притискайки тялото ѝ към неговото.
– Докато един от нас не убие другия, нали?
Тя се отърка в него, горещият ѝ дъх докосна врата му.
– Защо да съсипваме нещо, когато е толкова съвършено?

По-късно, когато тя седи в скута му, трепереща и стиснала с пръсти раменете му, докато той се тласка в нея, досадната мелодия на телефона му прекъсва концерта от стенания и тежко дишане. Улрике изхлипва недоволно и Хуберт притиска пръст към устните ѝ, преди да отговори на повикването.
– Ало?
Тялото му е замръзнало, но не и нейното, тя продължава да се движи слабо, позволявайки си все повече, когато той не я спира, и му се иска едновременно да я накаже и награди за това.
– Хубси, приятелят на Уте Тома, Роберт Юнг... – започва Соня – Открит е бил мъртъв близо до хотела. Вероятно се е самоубил, има бележка, в която пише, че...
Улрике чува и очите ѝ се разширяват, а мускулите ѝ се свиват около него и той едва сдържа стона си.
– ...Че се е самоубил, защото той е бил отговорен за смъртта на Улрике. Искал е да му стане любовница, а тя не се е съгласила. Вбесил се и я убил. Пише, че не можел да понесе мисълта Уте да научи и да го намрази, затова е скочил от покрива.
– По дяволите – гласът му е дрезгав, и не от тъга или изненада, но Соня сигурно ще си помисли това. – Подозирах го. Тъкмо съм при нея и тя каза, че всъщност е заспала рано, не е сигурна дали Роберт е бил в стаята през цялото време. Сега идвам.
– Добре. Така или иначе първо трябва да извикаме патолог да потвърди самоубийството... макар че аз лично нямам съмнения.
Няма и да се появят.
Франц затваря телефона и се вглежда в широко отворените очи на Улрике. Тя диша накъсано, преглъща, сякаш не може да намери думи.
– Роберт... не се е самоубил – гласът ѝ се превръща в пъшкане, когато той стисва отново бедрата ѝ и продължава да прониква в нея, дръпвайки я към себе си.
– Разбира се, че не. Той не е убивал Улрике, защото Улрике не е мъртва... но това го знаем само ти... и... аз – последните три думи са придружени със силни тласъци, които я карат да ахне.
– Направил си това... за мен?
Хуберт плъзва ръка по гърба ѝ и я притиска в себе си, държи я така, сякаш никога няма да я пусне.
Би трябвало да каже, че е лъжа. Че го е направил за себе си, за да може да я има завинаги, за да не му я отнеме никой.
И това е вярно.
Но само отчасти.
– Бих направил всичко заради теб. Всичко...
И това е думата, която я запраща отвъд ръба на екстаза.
Всичко. Абсолютно всичко.

Chapter Text

– Медиците са под голямо психическо напрежение! – настояваше Гирвиц. – Нали, доктор Фукс?
– Да – потвърди Каролине. Гледаше надолу, но въпреки това Хуберт забеляза, че устните ѝ се извиха в усмивка. – Червеното вино помага.
Случайно да ви се пие чаша червено вино?
Да...
Тогава така и не бяха успели да стигнат до тази чаша, нито в следващите дни, нито известно време след това... И все пак обещанието нажежаваше въздуха край тях всеки път, щом се окажеха в една стая след онази случка.
Може би някой друг път...
Той се стараеше много да не гледа в нея, докато казваше:
– Понякога е по-добре от хапчетата, господин Гирвиц.
Не е ли време да изпием онази чаша червено вино?
Беше крайно време да се сетите.
Не съм забравял, госпожо Фукс.
Всъщност снощи така и не отпиха даже и глътка от виното, поне не и за доста дълго, след като влязоха в апартамента ѝ. Тя надлежно беше напълнила две чаши и му беше подала едната, но нежеланието да откъснат погледи им бе попречило да отпият. Хуберт си спомняше аромата - той сякаш се беше понесъл от чашата, замъглявайки стаята, замъглявайки разсъдъка му, докато вече изобщо не можеше да мисли ясно и единственото нещо, останало в главата му, беше да остави чашата някъде и да придърпа Каролине към себе си.
Ами виното?
Гласът ѝ беше божествено задъхан и развълнуван, и беше очевидно, че изобщо не я интересува какво ще стане с виното, дори той да метне бутилката през прозореца.
Ще почака - беше казал Хуберт решително и се бе заел да опита вкуса на нещо много по-примамливо - нейните устни.
Каролине се усмихна на думите му, все така свела глава, за да не може Гирвиц да я види. Хуберт предполагаше, че си спомня момента, в който най-после стигнаха до виното, все така сгушени на дивана ѝ, но дрехите им бяха хвърлени къде ли не из стаята, а хладната течност послужи чудесно да успокои сгорещените им от любенето тела.
Нямах точно това предвид първия път, когато предложих да пием вино, но...
Нямаше ли? - той беше плъзнал ръка по гърба ѝ, усмихвайки се, когато тялото ѝ се изви под ласката и тя издаде доволен звук.
Е, поне нямаше да си го призная, ако беше така.
Тогава беше пияна.
Очите ѝ се бяха отворили рязко от изненада.
Значи затова не дойде? А не заради Гирвиц?
Мила, някога да си ме виждала в ситуация, от която не мога да се измъкна, ако искам?
Наистина е много мило от твоя страна... и много досадно едновременно - тя се беше отпуснала отново, и се усмихваше блажено. - Хмм... Това определено е по-добро от пиенето на какъвто и да било алкохол...
И така виното пак беше забравено, а спалнята ѝ получи първото си освещаване.
Хуберт трябваше да положи усилие, за да скрие доволното си изражение при спомена, докато в същото време слушаше как Каролине обяснява причините за разширени зеници и се опитваше да се съсредоточи. Гирвиц можеше да го види в огледалото...
Но Гирвиц май не беше в толкова добро настроение днес, че да забелязва такива неща. Ставаше все по-нервен, докато накрая не скочи, казвайки, че трябвало да излезе на въздух.
Хуберт му пъхна в ръката ключовете от колата на починалия мъж и го посъветва да я огледа. Не за да остане насаме по-дълго с Каролине, разбира се...
– Какво му е? – попита тя за втори път.
– Ами, не знам – Хуберт вдигна рамене, нямаше представа и не го интересуваше особено.
Намръщеното ѝ изражение се изглади, когато останаха сами.
– Като заговорихме за червено вино...
– Знаеш ли, понякога трябва да оставиш мъжът да те покани пръв – отбеляза той уж сериозно.
Очите ѝ блеснаха весело.
– Ами нека мъжът да се забърза малко.
– Караш ме да се чувствам използван.
– Добре. Тогава да си разменим ролите. Довечера ти може да накараш мен да се чувствам използвана...
Червеното вино със сигурност беше чудесно, но едва ли някой от тях скоро щеше да предпочете отново този метод против стреса.

Chapter Text

– Сега пък какво търсиш тук? – попита Хуберт раздразнено.
След като цял ден се беше опитвал да открие Барбара и после - да я освободи от някакъв луд опушвач, а за благодарност тя му дръпна страхотно конско как трябвало и да я направи звездата на новините, сега не беше особено в настроение да я вижда. А тъкмо тя стоеше пред вратата му, след като този дълъг ден най-сетне беше приключил.
Барбара също не изгаряше от желание да го вижда. Той определено не беше треперил от притеснение заради нея по-рано, иначе щеше поне да я прегърне и да я попита дали има нужда от нещо. Всъщност не го беше и очаквала от него. Изобщо нямаше да бъде тук, ако къщата ѝ не беше така голяма и студена и ако ледените тръпки по тялото ѝ имаха някакво намерение да я оставят скоро.
– Може ли да ме пуснеш?
Хуберт я погледна така, сякаш я виждаше за пръв път. Сякаш не разбираше. Или може би обмисляше как най-елегантно да я разкара, без да ѝ затваря вратата под носа.
Но накрая, вместо това, отвори по-широко и я пусна да влезе.
Барбара пристъпи вътре, осъзнавайки, че никога досега не беше влизала в къщата му. За толкова години - нито веднъж.
Преди, когато той още беше женен, жена му я бе поканила на вечеря. Барбара беше приела, питайки се какво ще излезе от това, но така и не разбра. Същия следобед Хуберт ѝ се обади да обясни, че вечерята се отменя. Барбара чуваше жена му да крещи на заден фон и се досещаше каква е причината.
Повече не получи покана да дойде. Нито от жена му, която скоро след това стана бивша жена, нито от него.
Това беше неговото убежище и тя разбираше защо Хуберт не я иска тук, но нямаше как да си тръгне, просто не можеше.
– Какво искаш?
Той стоеше зад нея, до вратата, все още облечен в униформата си, сложил ръце в джобовете, гледаше я нетърпеливо и очаквателно. Определено не се радваше, че тя е тук.
Почувства се още по-нещастна, още по-студена.
– Искам да си мил – гласът ѝ почти не се чуваше, тих и кротък като никога, и трепна накрая.
Очите му се присвиха и изражението му се промени - не точно загриженост, може би само отсянка на такава, защото не би ѝ позволил да забележи повече.
– Знаеш, че не ме бива в това – каза само.
Барбара не гледаше в него. Взираше се в пода, без да го вижда, когато промълви:
– Имам нужда да си мил. Той... той говореше за баща ми, разбираш ли...
Гласът ѝ пресекна отново, и макар че тя не се разплака, би могла да го направи, ако си го разрешеше. Преди да е стигнала дотам, Хуберт сложи ръце върху нейните, погали я леко, и сякаш усетил колко ѝ е студено, най-сетне я придърпа към себе си.
– Недей... недей, всичко свърши.
Шепнеше ѝ тихо неща без смисъл, глупавите уверения, с които се успокояват бебетата, но тя имаше нужда от нещо, от каквото и да е, а и нямаше нищо повече, никой друг, на когото би могла да се довери за това.
На никой друг не би позволила да я види такава.
Навремето нямаше да го позволи и на него. Но той беше единственият, който знаеше... който разбираше онази част от нея, която тя така старателно криеше от света. Никога не бе допуснала да я види такава, каквато е, и все пак той знаеше, беше го усетил, и никога не го бе използвал срещу нея.
Може би защото и тя познаваше онази част от него, която той криеше от всички.
Тя не плака, или поне така си каза, а той не спомена нищо за мокрото петно на ризата си, докато я прегръщаше, нито после, докато събличаше дрехите ѝ и топлината на тялото му най-сетне прогони студа в нейното.
Не беше както преди, и въпреки неговото не съм добър в това, той беше добър в това, просто вероятно не знаеше, че го може с нея. Барбара не искаше да мисли, че нещастието ѝ го кара да внимава, за да не я счупи. Тя нямаше да се счупи - или може би щеше? Можеше ли да понесе даже и полъх страст и грубост, след като сега имаше нужда от любов? Дори и да е такава, дори и да е фалшива, или поне да е само приятелска обич. Не знаеше, и затова му беше благодарна, че ѝ даде точно това, точно така.
И когато свършиха, когато тя се отпусна в ръцете му - за пръв път от часове тялото ѝ наистина се отпусна - това също не беше както преди, и на устните ѝ нямаше усмивка, само спокойствие, така липсвало ѝ днес. Не мислеше, че има сили за нещо повече.
Искаше да му благодари - звучеше глупаво дори в главата ѝ, камо ли на глас, искаше да каже, че после или утре ще му върне услугата, че ще го направят така, както той иска - и това също звучеше жалко, само че беше длъжна да го изрече, понеже нямаше никакво право да очаква такива услуги от него...
Хуберт я целуна по главата.
– Имаш ли нужда от още нещо?
Бе си мислила, че е невъзможно, а това я накара да се усмихне.
– Само да знаеш, че ще ти се отплатя.
Той дръпна главата ѝ назад, за да я погледне в очите.
– Не говори глупости.
Барбара се взря в очите му, нейните бавно се разшириха. Пръстите му още бяха на брадичката ѝ, китката му се опираше в шията ѝ, и изведнъж я прониза желание - не просто нужда от топлина, от утеха, не просто безпомощност - желание.
Хуберт сигурно си помисли, че я е уплашил, защото понечи да я пусне. Тя хвана ръката му и я задържа на шията си.
– Какво правиш? – попита той тихо, сериозно.
– Вече не се налага да си мил – отговори тя, и се зарадва да чуе, че гласът ѝ звучи нормално.
– Не съм сигурен.
Не искаше да я нарани - но тя вече нямаше да се счупи.
Как да го накара да разбере?
– Къде са белезниците?
Хуберт изпъшка и дръпна лицето ѝ нагоре, за да притисне устни в нейните. Грубо, настоятелно.
Също както преди.

Chapter Text

Гореща, хубава вана... Точно от това имаше нужда, установи Сабине с притворени от доволство очи.
Вече от два дни си беше вкъщи и се опитваше да събере сили да се върне в участъка. Заслужаваше малко почивка след цялата простотия с отвличането... честно казано, почивка и от колегите си. Беше просто "страхотно" да знае колко са компетентни и как може да разчита на тях да я намерят... по-скоро късно, отколкото навреме. Е, можеше и да се справят, но щяха да им трябват още поне няколко часа, а тя отдавна вече се бе освободила по онова време.
Може би не беше справедлива към тях - те се занимаваха главно с обири и убийства, приключили престъпления, нямаха голям опит с отвличанията. Всъщност Гирвиц беше виновен - той не само им бе загубил времето за глупости, но и по негова вина Кристоф Лукас беше ранен - иначе намирането ѝ сигурно нямаше да отнеме толкова време. Гирвиц и неговите малоумни амбиции, съчетани с удивляваща некомпетентност. О, тя щеше да се погрижи това да влезе в досието му, така че мечтаното повишение да си остане само една мечта - завинаги. В момента му беше толкова ядосана, че сигурно би го и понижила, ако ѝ се мернеше, та Гирвиц имаше късмет, че Сабине си взе отпуска и реши да се разправя с него след това.
Кристина и Ридл, естествено, се бяха постарали максимално, но те бяха твърде млади, съвсем нямаха опит. Хуберт...
Не знаеше какво точно е правил Хуберт, докато я е нямало, но помнеше много добре какво ѝ каза, когато тя се върна.
Веригата ви стои страхотно...
Сабине го беше изгледала невярващо и той веднага бе млъкнал, но споменът я караше да се пита...
Дали той наистина харесваше вериги... жени, оковани във вериги?...
Мисълта беше... интересна...
Внезапно водата ѝ се стори прекалено гореща, но не беше от водата - на нея ѝ бе станало по-топло заради мислите ѝ. Заради представата да бъде окована, но от Хуберт...
Тя чува само стъпки, трепереща и чакаща шанс да нападне. Внезапно качулката е махната от главата ѝ и очите ѝ примигват диво, докато се приспособяват към светлината. Сабине най-сетне вижда мъжа, който стои над нея...
– Хуберт?!... Вие сте ме отвлякъл?
– Не... аз ви открих и смятах да ви спася... – очите му шарят по тялото ѝ с интерес, който е всичко друго, но не и невинен. – После обаче ми хрумна по-добра идея.
– Какво? – ахва тя. – Пуснете ме, освободете ме веднага!
– Не, госпожо Кайзер... – казва той приглушено, по начин, който едновременно я плаши и възбужда. – Вече две години си вирите носа край мен и се мислите за много важна, само защото имате две звезди повече... Да видим какво ще ви помогнат те сега, когато сте вързана, окована и безпомощна, изцяло на моята милост.
Удря я през лицето, главата ѝ се отмята настрани и очите ѝ се напълват със сълзи от болка, от страх и унижение. Тя се опитва да пълзи назад, да се отдалечи от него, но Хуберт я хваща за косата и дръпва лицето ѝ към чатала си. Докато я държи здраво, с другата ръка изважда кура си и го отърква в лицето ѝ.
– Смучи, шефке... и не си и помисляй да хапеш - така или иначе единственото, което ще спечелиш, ще бъде много повече болка за теб, отколкото ти можеш да ми причиниш.
Сабине затваря очи, сякаш така може да изчезне, да се изолира от случващото се - но дебелата главичка на кура му се притиска в устните ѝ, докато тя няма никакъв избор, освен да ги разтвори и да поеме члена му в устата си.
Хуберт веднага го тласва навътре, толкова дълбоко, че тя почти не може да диша и ѝ се струва, че ще повърне - за щастие след няколко секунди той ѝ позволява отново да си поеме въздух... и после продължава да чука лицето ѝ, а когато не го прави, я стиска силно за врата, докато тя не започне да смуче и ближе кура му. Вече е напълно твърд и оставя солен вкус по езика ѝ, но Сабине смуче послушно, защото няма друг избор.
– Точно така... Добро момиче... Продължавай да смучеш... Накарай ме да свърша в устата ти. Или искаш да го направя в путката ти? Да, права си, така наистина ще е по-забавно... – измърморва той, макар че тя не е казала и не би могла да каже нищо. Но Хуберт явно е решил, защото я отдръпва от себе си и грабва ножа, с който е отрязъл въжето за китките ѝ.
Сабине го поглежда уплашено. Той се ухилва и погалва косата ѝ с острието.
– Няма да те убия, не се тревожи... това само ще ни помогне да се чувстваме по-удобно.
Не иска да рискува да я отвърже, затова разрязва дрехите ѝ, докато всеки сантиметър плат не пада на земята. Сабине трепери, останала гола пред своя насилник и похитител, кожата ѝ става розова от срам.
Ръцете му я опипват нагло, играят си със зърната ѝ, които бързо се втвърдяват от студа.
– Хубава си... винаги съм се питал как изглежда това тяло под униформата... по-хубаво е, отколкото си представях, шефке. И май му харесва вниманието, а?
– Не! – съска тя, но звукът се удавя в стенание, когато Хуберт грубо пъхва ръка между краката ѝ. – А! Не! Спрете!
– Ако искаш да спра, защо тогава си толкова мокра за мен, госпожо Кайзер? – пита Хуберт, подсмихвайки се.
Тя извръща очи, засрамена и изплашена, но не може да се дръпне, той я държи близо, пръстите му се впиват в рамото ѝ. Сабине не иска да стене, но е просто невъзможно да се спре, грубото докосване я кара да трепери от болезнено удоволствие.
– Хуберт, престанете! Оставете ме!
– Кротко, кротко... сега ще получиш това, което искаш, малката.
Тя лежи на пода, безпомощна, неспособна да го спре, когато Хуберт разтваря краката ѝ и я дръпва към себе си. Сабине се опитва да го ритне със свободния си крак, но постига само това, че той стисва глезена ѝ до болка.
– Стой мирно, госпожо Кайзер... не искаш да вържа и този, нали?
Сабине го поглежда уплашено, осъзнавайки, че той има пълната власт да я нарани. Да прави каквото си иска с нея. Може да я върже абсолютно неподвижна и да я използва като секс играчка, по всеки начин, по който желае...
– Идеята май ти харесва, а? – подсмихва се Хуберт, докато гледа как тя се овлажнява все повече. Тя трескаво клати глава, но той не ѝ обръща внимание, надвесва се над нея и курът му я пронизва, карайки я да извика от болка.
– Ах! Не! Моля те! Спри!
С вързани зад гърба ръце не може да направи нищо, докато Хуберт прониква все по-грубо в нея, пъшкайки от удоволствие, когато горещината ѝ го обгръща. Ръцете му отново сграбчват гърдите ѝ, стискат ги силно, извиват зърната ѝ. Тялото ѝ се мята по студения под, надеждата да се дръпне от него е напразна. Няма къде да отиде. Длъжна е да лежи под него като послушна кукла и да понася всеки тласък, всяко издевателство.
– Мм, толкова си тясна... и толкова влажна – той придружава думата с брутално силен тласък. Сабине изкрещява едновременно от болка и удоволствие. Господи, боли и въпреки това е толкова хубаво... – Харесва ти, нали? Да бъдеш използвана за единственото нещо, за което ставаш... вече не се налага да командваш. Сега единствената ти работа е да се подчиняваш... Жалка курва... признай си, че ти харесва!
Никой никога не я е чукал така грубо. От очите ѝ се стичат сълзи заради болката и унижението, но наред с това е толкова възбудена, колкото не е била в живота си.
Той е прав. Това ѝ харесва. Не иска да бъде нищо повече от негова робиня, която той използва както желае...
Хуберт ѝ удря нов шамар по лицето. Боли, но тялото ѝ се извива рязко под неговото, на ръба на върховното удоволствие.
– Казах ти нещо, курво.
– Да... да... – мълви Сабине, и в този миг забравя, че е негов началник, че е постигнала толкова неща в живота, че е горда и самоуверена жена. В този миг тя е просто едно слабо създание, на което му е приятно да бъде слабо и насилвано. – Харесва ми... господи, да...
Той дръпва силно косата ѝ, принуждава я да извие глава нагоре.
– Гледай ме в очите, курво... Гледай ме в очите, докато свършваш за мен.
Сабине трепери така силно, както никога, викът ѝ прокънтява в малката хижа, и въпреки че зрението ѝ се замъглява, очите ѝ нито за миг не се откъсват от неговите. Оргазмът ѝ е божествен и ужасен едновременно, но тя не може да го спре...
– Браво на теб – ръмжи Хуберт. – Сега е време да поемеш семето на насилника си, госпожо Кайзер...
Тя свършва отново, докато спермата му се излива в нея на мощни, горещи талази, изпълва я, прелива по бедрата ѝ...
– О, господи, о, господи, о, господи!....
Сабине се отпусна изтощено във ваната, дишайки тежко. Това беше вторият ѝ оргазъм за последните няколко минути, фантазията се бе оказала прекалено хубава, за да спре след първия. Осъзна, че водата изстива и ще трябва да излезе, но първо ѝ беше нужна секунда почивка. Все още не можеше да повярва колко силно ѝ действат тези фантазии, и особено сега, след като беше отвлечена и можеше да бъде изнасилена наистина. Определено се бе страхувала от това. Не го чакаше с нетърпение. Не искаше да ѝ се случва.
Но когато тя контролираше собственото си изнасилване, това беше друго. Или беше ли?
Ами ако наистина Франц Хуберт я бе отвлякъл... Или ако я беше намерил и бе решил да се възползва от нея...
Мисълта беше достатъчна, за да извика нова възбуда в тялото ѝ, но Сабине вече беше прекалено уморена - и водата отдавна не беше гореща. Тя излезе от ваната, напомняйки си, че Хуберт не беше такъв, какъвто си го рисуваше в своите еротични представи. Всъщност беше съвсем различен, нали? Поне доколкото го познаваше... Ако правеше груб секс, несъмнено бе по взаимно съгласие, а не така. Ако беше насилник, вече да я е изнасилил.
Понякога на работа тя се срамуваше от мислите си, срамуваше се да го погледне - като че ли действително бяха правили нещо заедно! - но въпреки това не можеше да се откаже от тези фантазии. И Хуберт винаги беше главен герой в тях.
Естествено, тя нямаше да спи с него наистина. Но ако можеше да се случи...
Дали той би искал да изиграе ролята, в която си го представяше?
Дали... би му харесало?

Chapter Text

Това сигурно е най-нетърпимият човек на света, помисли си Лена и стисна устни - за пореден път - когато учителят ѝ по тенис просто подмина опита ѝ да започне приятелски разговор.
Всъщност той беше отличен учител - за това нямаше спор. Никога не отказваше да ѝ помогне за нещо, свързано с играта ѝ, даваше ѝ отлични съвети и не ѝ се караше, ако тя сгрешеше нещо, докато тренираха.
Що се отнася до останалото обаче...
Малко беше да се каже, че Франц Хуберт е нелюбезен - той беше направо груб, когато ставаше въпрос за всичко друго. Отказваше да говори за лични неща, никога не проявяваше елементарна любезност, дори разговорите от рода на "Днес времето е хубаво" бяха абсолютно невъзможни за водене с него. Лена подозираше, че ако не му плащаха за работата, която върши, и ако не му трябваха тези пари, той би бил също така груб и по време на уроците. Само по нещата, свързани с тениса, си правеше труда да се сдържа. Но, любезен... в никакъв случай.
А си заслужаваше човек да се ядосва... Защото, освен адски невъзпитан, Франц Хуберт беше и страшно привлекателен. Лена го беше забелязала още при първия си урок и смяташе, че няма причина да не се опознаят по-добре... В крайна сметка тя също можеше да замае нечия глава, а никой от тях не беше обвързан. Но надеждите ѝ останаха измамени. Той изобщо не се опита да я сваля и не се държеше по-добре с нея, отколкото с когото и да било друг. Очевидно не я харесваше...
Май заради това тя му бе по-ядосана, отколкото заради всичко друго.
Когато приключиха с часа, Лена вече беше толкова обидена, че реши да опита да си го върне, използвайки единствената тема, по която той разговаряше с нея - тениса.
– Знаете ли, мисля да спра да идвам на уроци при вас. Не съм никак доволна.
– Смятате, че вече сте надминали учителя си, така ли? – попита Хуберт, явно най-после заинтересуван от онова, което тя казваше. Усмивката му ѝ се видя опасна, но Лена вече беше свикнала, че той рядко се усмихва по друг начин.
– О, не, като учител вие нямате равен. Въпросът е, че сте твърде зле по всички други критерии за човешко общуване – тя нарами сака си и се усмихна сладко. – А аз още не съм готова за времето, в което ще разговарям с роботи, вместо с живи хора. Ето защо обмислям да ида някъде, където няма да се чувствам, сякаш играя тенис с човекоподобна маймуна.
Това вероятно беше малко прекалено от нейна страна, призна си тя, но имаше нужда да му отмъсти и в крайна сметка поведението ѝ едва ли беше по-лошо от неговото. Всъщност можеше и изобщо да не му направи впечатление - очите му се присвиха, но това беше всичко, което Лена регистрира, преди да се обърне и да тръгне към съблекалните.
Вече беше късно и почти нямаше хора наоколо, така че съблекалнята си беше само за нея. Докато събличаше екипа си за тенис, Лена се замисли дали наистина да си потърси друго място, където да играе, или поне друг учител. Всъщност не възнамеряваше да го прави. Колкото и да я ядосваше, Хуберт беше наистина добър в работата си... и освен това беше удоволствие да го вижда, дори и това да е всичко. Понякога, докато играеха, тя се разсейваше, просто защото се беше зазяпала в него...
Вратата на съблекалнята се тресна със зловещ звук. Лена вдигна глава и издиша стреснато - в огледалото видя зад себе си Хуберт. Не го беше чула да влиза. И начинът, по който сините му очи блестяха...
– К-какво правите тук? – попита тя несигурно. – Това е женската съблекалня.
– Знам – отвърна той спокойно. По лицето му нямаше никакъв знак за смущение. Обаче ѝ се струваше ядосан... По дяволите.
Лена се обърна с лице към него, опитвайки се да замаже ситуацията.
– Ако искате да поговорим, след малко ще бъда готова...
– И сега сте готова – погледът му се плъзна по тялото ѝ, скрито само от сутиен и клина, който още не беше събула. Лена преглътна при намека. Това дори не беше най-лошото: усещаше как зърната ѝ се втвърдяват под този поглед.
– Господин Хуберт, наистина не мисля, че...
– Искахте да говоря с вас, нали? – той пристъпи към нея. Лена се опита да тръгне към вратата, но Хуберт загради пътя ѝ с ръце и тя се оказа с гръб до стената. – Твърдите, че ми липсват умения за общуване... Аз се старая, а вие не сте доволна.
– Н-не съм казала това – възрази Лена, макар че всъщност бе казала именно това. – Аз... не исках да ви обидя, само...
– Но го направи – той наведе лице към нейното и Лена видя гнева в очите му. – А аз не търпя да ме обиждат, госпожичке.
– Може би бях малко нелюбезна... но и вие не сте любезен, нали?
– Сама казахте, че съм учител за пример – измърмори Хуберт. Пръстите му си играеха с презрамката на сутиена ѝ. – Това, което на вас не ви харесва, е, че не проявих никакъв интерес към прелестите, които така енергично ми предлагахте...
Лена се изчерви. Май наистина се бе обличала малко прекалено разголено, но... толкова много искаше той да я забележи...
– След като така и така ни напускате, може би си заслужава да се възползвам от предложението...
Рязко смъкна презрамката ѝ надолу и ръката му се пъхна в сутиена ѝ, стисвайки едната ѝ гърда. Лена не можа да спре стенанието си, очите ѝ срещнаха неговите, докато той я опипваше безсрамно.
– Определено имате какво да покажете – каза Хуберт дрезгаво.
Той притисна устни към нейните. Измъкна ръка от сутиена ѝ и го разкопча, сграбчвайки гърдите ѝ в шепи. Тя простена отново в целувката, надигайки се към него. Вече изобщо не беше уплашена. Той нямаше да я нарани... Ако беше поискала да я остави, Хуберт щеше да го направи, но тя не искаше подобно нещо. Всъщност най-сетне получаваше онова, което бе желаела през цялото време и мислеше, че няма никакъв шанс да получи...
Внезапно той се дръпна от нея. Дишането му се беше учестило, очите му горяха от възбуда. Въпреки това ѝ заповяда:
– Съблечи се.
Това е обидно, помисли си Лена, тя не беше някаква проститутка или секс играчка... но ръцете ѝ сами събуваха клина и прашките ѝ, а краката ѝ настъпваха маратонките, за да се отърват по-бързо от тях. В крайна сметка може би нямаше никакво значение...
А и не беше нещо ново да изпълнява инструкциите му.
Хуберт се пресегна покрай нея и взе някаква тенис ракета, оставена наблизо. Лена не си спомняше да е била тук преди малко. Изведнъж осъзна, че това беше неговата любима ракета, тази, с която играеше обикновено. Тя се намръщи объркано...
– Нека да видим колко послушна ученичка си. Стой мирно...
Той дръпна единия ѝ крак, грубо раздалечавайки бедрата ѝ, и прокара дръжката на тенис ракетата по влажната ѝ дупка. Лена извика от изненада и удоволствие, пръстите ѝ се впиха в тениската му. Ако Хуберт се опиташе да вкара това нещо в нея, щеше да я заболи... но той явно нямаше такова намерение. Просто търкаше дръжката в нея, подсмихвайки се, докато увеличаваше възбудата ѝ, а ракетата се покриваше със соковете ѝ.
– Послушна... както винаги – измърмори той в ухото ѝ. Пусна дългата ѝ къдрава коса от кока, заравяйки свободната си ръка в кичурите. – Ти си най-добрата ми ученичка, знаеш ли?...
Преди да е отговорила, Хуберт хвърли ракетата на пейката и ръцете му се сключиха около Лена. Повдигна я нагоре и я притисна отново към стената. Тя автоматично вдигна крака и обгърна кръста му с тях. Една от ръцете му я пусна само докато смъкне панталоните му надолу. Лена усети ерекцията му да се опира в нея и изстена умолително.
– Да... чукай ме...
– А ти какво си мислиш, че ще правя с теб? – попита Хуберт подигравателно, докато проникваше в нея. Обичайното му невъзпитано отношение не толкова я ядоса, колкото я възбуди още повече. Стискаше силно бедрата ѝ и тя си представи отпечатъците, които щяха да останат върху бялата ѝ кожа.
Очите ѝ се затвориха от удоволствие при силните му, премерени тласъци, после тя ги отвори отново и срещна погледа му. Харесваше ѝ да го гледа в очите в такъв момент... А и от толкова време ѝ се беше искало да се озоват точно в тази ситуация. Нямаше да изпусне нито миг от нея.
– Нарочно го правеше, нали? – той я плесна по дупето. – Нарочно обличаше онези тесни клинчета и къси полички... и се навеждаше с гръб към мен, за да вземеш топката...
– Вече започвах да мисля, че... си от камък... – каза тя между стенания.
– Не, малката... Само една част от мен ставаше твърда като камък от малките ти игрички... – И точно тази част в момента той вкарваше в нея все по-бързо и с все по-невъздържани тласъци, карайки доволните ѝ стонове да се усилят все повече.
– По-тихо, Лена – сега ръката му плесна гърдите ѝ, но това само увеличи удоволствието ѝ. – Някой може да те чуе...
– Не ми пука... господи, не спирай... чукай ме, да, да, да!... Господи, ДА!
Той продължи да я чука по време на оргазма ѝ, забивайки се мощно в нея, после изръмжа:
– Пиеш ли противозачатъчни?
– Какво? – трябваше ѝ малко време да задейства отново мозъка си, за да му отговори. Едва сега обърна внимание, че не помнеше той да си е слагал презерватив. – Не...
Озова се на краката си неочаквано бързо, а в следващия момент той я слагаше да коленичи, буквално сякаш тя беше кукла на конци, която може да мести както си иска.
– Тогава отвори уста, малката.
Лена го изгледа шокирано и обидено.
– Само защото нямаш презервативи, това не означава, че аз искам...
Не можа да завърши. Хуберт използва, че устата ѝ е отворена, и тласна огромния си член вътре.
– Проклятие... такава си глезла – погали главата ѝ и я хвана за косата, за да я задържи на място, докато чукаше устата ѝ.
Лена призна, че не е проникнал докрай, можеше да е и по-зле, но възмущението не я напускаше. Вдигна ръце и хвана топките му с мисълта да ги стисне болезнено... но когато го усети да пулсира в устата ѝ, на секунди от изпразването си, се отказа. Една част от нея просто беше твърде поласкана от факта, че той получава удоволствието си от нея. Вместо да му причини болка, тя се зае да му достави още повече наслада и след миг той изригна в устата ѝ, изпълвайки я със сперма. Не беше свикнала с това и отначало ѝ се стори, че ще се задави, но когато преглътна първата струя, стана по-лесно.
Всъщност, въздъхна тя накрая, вкусът съвсем не беше лош... Лена облиза устните си, когато Хуберт най-накрая я пусна да се дръпне от него.
Чу го да се смее над нея и се изчерви.
– Имаш още много какво да учиш, госпожичке...
Лена вдигна глава към него и примигна невинно.
– Тогава ще ме научиш ли?

Chapter Text

Версия на английски

Mary had a little cunt,
With juice white as snow,
And everywhere that Mary went,
Daddy filled that cunt in one go
He fucked her and filled her with cum one day,
Which was against some rule,
It's not breeding, Daddy likes to say,
As he watches her cunt being so so full
Some annoying people said to Daddy to get out
And he showed them they have to fear,
They left, and Mary took his cock in her mouth
She is happy, that is clear
Why Mary loves to fuck with her dad so,
The annoying people cry
Oh, Daddy loves Mary so much too, you know,
It's the obvious reply
And he fucks her like an animal,
She is his, body and mind
And he takes care of her, gives her all,
Her Daddy is one of a kind.

Буквален превод на версията на английски, за да сме патриотични

Мери имаше малка путка,
Със сок бял като сняг,
И навсякъде, където Мери отиваше,
Татко ѝ пълнеше путката с едно навлизане
Един ден я изчука и я напълни със сперма,
Което беше против някакво правило,
Това не е оплождане, обича да казва татко,
Докато гледа путката ѝ толкова пълна
Някакви досадни хора казаха на татко да си тръгне,
А той им показа, че трябва да се страхуват
Те си отидоха, а Мери пое кура му в устата си
Тя е щастлива, това е ясно
Защо Мери обича да се чука с баща си толкова много,
Досадните хора проплакват
О, татко също обича Мери толкова много, знаете ли,
Това е очевидният отговор
И той я чука като животно,
Тя е негова, тяло и душа
И той се грижи за нея, дава ѝ всичко,
Баща ѝ е единствен и неповторим.

И, за да сме супер патриотични, версия на българския превод на песента (която всъщност беше първото пострадало)

Мери има малко путенце,
Мокро като сняг
Със сперма баща ѝ го пълни
Няма за тях съдилище,
Въпреки че Мери е бременна и стана беля
Путенцето на Мери е жадно за сперма
Татко ѝ го напълни пак и се засмя
Майка ѝ като видя,
избяга ужасена навън
И чукаха се Мери и татко в забвение
Накрая Мери радостна заспа.

Chapter Text

– Въпросът е, че това може да ни струва доста...
– О, хайде де, Язид! – Гирвиц завъртя очи, раздразнен от вечната прагматичност на другия мъж. Даже алчност, би могъл да каже, ако не се опитваше в момента да бъде мил. – Искате Хуберт да бъде щастлив, нали? Той го заслужава! Не е имал сериозна връзка от толкова отдавна! Ще отречете ли, че той и госпожа Фукс са идеални един за друг? Разбират се чудесно, имат едни и същи хобита, харесват едни и същи неща, и освен това е очевидно, че са хлътнали един по друг! Трябва им само малък тласък и ако се погрижим за това, ще сме направили нещо много добро, ще сме им помогнали да открият щастието!
Язид търпеливо изчака тази тирада да свърши.
– Не оспорвам, че двамата се харесват и може и да се съберат, но това, което щях да кажа, всъщност беше, че може да ни струва доста неприятности. Хубси не обича да му се месят в личния живот и може да ни се ядоса.
– О, за бога! – махна пренебрежително с ръка Гирвиц. – Той ще разбере, че само сме искали да помогнем, и когато нещата се уредят, се обзалагам, че дори ще ни бъде благодарен!
Изражението на Язид изразяваше съмнение.
– Освен това, след като сам не може да се погрижи за личния си живот и по някаква причина не се осмелява сам да направи първата крачка към жената, която очевидно само чака някакъв знак от него, то просто е очевидно, че ние трябва да се намесим!
– Господин Гирвиц, при цялото ми уважение, не се ли опитахте вече веднъж да ги съберете? И не се получи, нали?
– Три пъти – призна Гирвиц, помръквайки за миг. – Но – добави той с подновена решителност и размаха въодушевено вилицата – тогава проблемът беше, че оставях прекалено много инициативата на тях. Този път няма да допусна същата грешка. Крайно време е двамата да си признаят, че изпитват нежни чувства един към друг! Достатъчно лошо е, че аз все не мога да намеря правилната жена. Но да гледам как Хуберт ден след ден пренебрегва възможността да бъде щастлив... Да не ми е името Раймунд Гирвиц, ако не направя нещо по въпроса! – завърши той и се върна към унищожаването на второто си парче торта.
Язид го гледаше замислено.
– Знаете ли, Гирвиц, не вярвах, че ще го кажа, но разводът и понижението всъщност ви се отразяват добре.
– Какво? Шегувате се, нали? Как можете да твърдите, че...
Сега Язид завъртя очи.
– Забравете, че съм казал нещо.

– Къде е, по дяволите? – промърмори Хуберт.
Преди няколко минути се беше качил на кораба и се опитваше да открие Гирвиц, но без успех. На всичкото отгоре непрекъснато трябваше да се разминава с някакви туристи и с хора от персонала, които само още повече му пречеха. Заради тях още не беше успял да влезе в закритата част и се изкушаваше да им заповяда на всички да се разкарат, но според Гирвиц било много важно още да не се разбира, че е било извършено престъпление. Дори не му беше казал какво всъщност е станало.
– Господин Хуберт!
Веселият глас го накара да се обърне и той несъзнателно се усмихна при гледката на госпожа Фукс, която се качваше на борда, понесла вечните си куфари в ръка. Внезапно корабчето се разклати и тя трябваше да се хване за перилата, за да не падне, но нямаше свободна ръка. Хуберт се спусна да ѝ помогне.
– Благодаря – промълви тя, когато той пое куфарите от ръцете ѝ. Сега двамата бяха толкова близо един до друг, че можеше да види отражението си в очите ѝ.
Побърза да се дръпне.
– Моля – гласът му прозвуча странно. – Кой ви се обади?
– Гирвиц. Какво е станало?
– Още не знам. Надявах се на вас да е казал повече. Дори не знам къде точно е.
– Все някъде трябва да бъде – огледа се Каролине.
– Писна ми това. Ще му се обадя.
Гирвиц вдигна на второто позвъняване. Гласът му звучеше бодро и весело.
– А, Хуберт! На корабчето ли сте вече?
– Да, но не ви виждам.
– Влезте вътре... сега се качете на втората палуба... да, да, на втората... сега идете до задния край...
– Кое за вас е задният край?
– Добре, тогава идете до другия край...
Хуберт вървеше според инструкциите, а Каролине го следваше на крачка разстояние. Веднъж, когато му се наложи да спре рязко, за да мине някакъв човек, тя се бутна в него. Дръпна се веднага, но Франц беше сигурен, че е усетил докосването на гърдите ѝ в гърба си и от това му стана още по-трудно да се съсредоточи.
Най-после двамата се озоваха на края на кораба - нямаше накъде повече, а Гирвиц все още повтаряше:
– Продължавайте... вървете напред...
– Гирвиц! Къде сте, по дяволите? Вече обиколихме целия кораб!
Стори му се, че чу колегата си да се подсмихва.
– Да, и освен това той потегли.
– Какво?!
Хуберт погледна Каролине, сякаш тя можеше да разбира какво става - и внезапно го осени една плашеща мисъл. Ядосан, той хукна обратно, а тя се затича след него. Спряха пред стълбичката, където преди малко бяха оставили металните куфари. Късно - корабът наистина беше отплувал. Вече бяха влезли навътре в езерото.
– Гирвиц, какви са тези шеги?! Никак не е смешно! – изръмжа Хуберт.
– Госпожа Фукс там ли е? Пуснете ме на високоговорител, за да ви обясня.
Със стиснати устни Хуберт изпълни изискването.
– Здравейте, госпожо Фукс! – каза бодро Гирвиц. – Извинете за малката хитрост, която се наложи да използвам, но важното е, че сега вече вие и Хуберт сте на своето първо романтично пътешествие!
Франц и Каролине се спогледаха шокирано. Той се питаше дали изглежда толкова стреснат, колкото изглеждаше тя.
– Тъй като вие двамата упорито отказвате да дадете шанс на отношенията си да се променят, се наложи някой да ви помогне малко! Не се тревожете, всички разходи са платени и ако някой ви потърси на работа, аз ще имам грижата да ви покрия. Просто се насладете на пътешествието си и не мислете за нищо друго!
– Мислите се за голям сватовник, а? – сопна се Хуберт. Трябваше да положи голямо усилие, за да се държи спокойно, но всеки път, когато Каролине го стрелнеше с поглед, нещо в него подскачаше. – Само почакайте! Веднага ще кажа на капитана да обърне и щом ви намеря...
– Капитанът има изрична заповед да не обръща корабчето днес. Погрижил съм се за всичко, Хуберт. Много добре ви познавам и знам, че ще се опитате да се измъкнете, но няма да стане! Освен ако не скочите в езерото, няма как да избягате този път! А, госпожо Фукс, не се тревожете за куфарите си, прибрахме ги, за да не ви разсейват.
– Гирвиц, вие да не сте луд?! Какво си въобразявате, да се бъркате така... – започна Хуберт, но Гирвиц го прекъсна:
– Хуберт, би трябвало да сте ми благодарен! Опитам се да направя нещо хубаво за вас! И освен това, ако зависеше от Язид, щяхте да сте заключени в хотелска стая...
– Аха! Значи и Язид е замесен, така ли?
– Ами... Ами... това няма значение! Както казах, насладете се на пътуването и си помислете добре за всичко! Вие двамата заслужавате да бъдете щастливи и не ми е ясно защо си го отказвате.
Гирвиц затвори. Внезапната тишина прозвуча почти призрачно, особено след като нито Франц, нито Каролине смееха да се погледнат или да кажат нещо.
– Е... – обади се тя най-накрая, малко задъхана и определено нервна, но се стараеше да звучи бодро. – Погледнато от хубавата страна, поне няма извършено престъпление!
– Ще има, веднага щом се върнем – обеща Хуберт мрачно, обмисляйки какво точно ще направи с Гирвиц и Язид, задето го бяха поставили в тази абсурдна ситуация. Щеше да е лесно да тръшне първия с едно кроше. С втория можеше да е по-сложно, но затова пък имаше поне 211 начина да му отмъсти покрай всичките му нелегални занимания...
Каролине се позасмя и се облегна на перилата.
– Господин Хуберт – името му прозвуча странно нежно. Той обърна глава към нея и му се прииска да не го беше правил; тя беше толкова красива, особено с фона на езерото и гората зад нея, че приличаше на фея, видение от друг свят. – Не им се ядосвайте толкова. Опитали са се да направят нещо мило - да, досадно, но все пак мило. Хубаво е, че имате такива приятели, защото - да си го кажем честно - те са загрижени за вас, не толкова за мен.
Думите ѝ първо го накараха да се почувства малко виновен, после - да се ядоса, задето се е почувствал така.
– Загрижени, как пък не! Те просто си нямат друга работа.
Тя наклони глава, което дори без нищо друго си беше достатъчно оспорване.
– Добре де, може би са си въобразявали, че това е мило, но то не е! Нагли са и не могат да се съобразяват с никого!
Каролине не отговори веднага, сякаш се колебаеше дали да каже това, което иска.
– Толкова ли ще е лошо да прекараме малко време заедно? Имам предвид... просто заедно – сви рамене, усмихвайки се очарователно и малко срамежливо. – Не е нужно да означава нещо. Но така или иначе сме тук, и явно не можем да слезем, преди пътуването да свърши. Вместо да се ядосваме и мръщим през цялото време, бихме могли просто да опитаме да прекараме приятно.
Той не знаеше как да реагира. Почувства се така, все едно някой го е разтърсил здравата. Досега всичките му усилия бяха съсредоточени в това да се ядосва на онези двамата хитреци, защото иначе... защото иначе трябваше да помисли за факта, че се намира тук с нея и сега тя много добре знае, че - поне според Гирвиц и Язид - той изпитва нещо към нея. Разбира се, те явно смятаха, че и обратното е вярно, което едва ли беше така...
Но Каролине не изглеждаше ядосана. Даже изобщо. Не изглеждаше, сякаш е ужасена от идеята да бъде на "романтично пътуване" с него.
Обаче в същото време беше казала, че не е нужно да означава нещо.
Внезапно му се прииска Гирвиц да е тук и да му преведе. Може би той наистина я разбираше по-добре от него самия.
– Не знам... така де, разбира се, че няма да е лошо... – понечи да прибере телефона си и едва не го изпусна. За миг му мина през ума дали пък наистина да не скочи в езерото и да плува до брега. Но брегът вече беше далече...
Тя се наведе да махне специалното бяло облекло от краката си, сякаш и на нея ѝ беше нервно и се опитваше да намери какво да прави. Възможно ли беше Гирвиц да не греши? Имаше ли шанс всички пъти, в които му се беше сторило, че Каролине отговаря на чувствата му, да не си е въобразявал?
– Искате ли да седнем горе? – предложи тя. – Може да си вземем нещо за пиене.
Хуберт само да кимна, не му идваше наум какво да каже. Напомни си, че това не е среща. Те просто се примиряваха с неизбежното, след като се бяха хванали в капана на онези мизерници, дето си мислеха, че всичко знаят.
На пейките горе беше слънчево и приятно, а поразителната гледка караше човек да се чувства, сякаш е влязъл в приказка. Отдавна не беше обръщал внимание колко хубави неща има наоколо. Езерото, поляните, горите, планините...
Наистина бяха красиви и си заслужаваше да се погледнат, което той правеше, ако успееше да откъсне поглед от жената до себе си. Омайващата гледка, да го прощава, не можеше да се мери с нея.
Беше си взел газирана напитка, а Каролине - ягодов сок. Тя отпиваше разсеяно, и се оглеждаше също толкова разсеяно, сякаш мислите ѝ бяха много по-занимателни от всичко останало. Понякога го поглеждаше и се усмихваше леко, после почти веднага отклоняваше поглед.
Ако продължеше да го гледа така, щеше да му се наложи наистина да скочи в езерото, защото това би бил единственият начин да не я целуне.
– Ами... – Хуберт прочисти гърло. – Гледката е хубава, нали?
Толкова банално. Защо не каза, че и времето е хубаво?
– Да – съгласи се Каролине.
– Пътувала ли си преди по езерото с кораб?
– Не – тя се усмихна широко.
Искаше му се да му помогне малко. Поне правеше опит да води някакъв разговор...
Внезапно развеселената ѝ усмивка го накара да се стресне. Дръпна се назад и осъзна още нещо - кога беше сложил ръка на пейката зад нея?!
– Извинете... нямах намерение...
– Нищо лошо не сме направили. Не е престъпление да се сближим... нали?
Зависи как гледаш на нещата, помисли си Франц.
– В нашия случай може би е.
– О? – тя вдигна вежди. – Мислех, че си разведен?
– Така е, разбира се.
– Е... ако имаш приятелка, за която Гирвиц не знае...
– Нямам приятелка – прекъсна я той.
Каролине отпи от сока и облиза устни. Сега бяха още по-розови и още повече му се искаше да ги целуне.
– Нито пък аз. Не съм казала, че искам да се женя за теб, но мисълта да прекараме няколко часа заедно не ме изпълва с ужас. Може би ще ми обясниш защо направо ти се искаше да скочиш във водата, когато разбра, че ще ни се наложи? – изражението ѝ беше спокойно, но Хуберт усети стаеното напрежение зад думите. Тя наистина искаше да знае.
Имаше право да знае.
– Искаш ли истината?
– Можеш да ме излъжеш. Но ако не исках истината, нямаше да питам, нали? – красивите ѝ очи не се откъсваха от него. Сякаш това наистина беше важно за нея. – Защо просто не ми кажеш?
Защото изобщо нямаше да ѝ хареса?
– Налага ли се?
– Предполагам, че имаш фобия от брюнетки – каза Каролине малко изнервено. – Чувам все за руси бивши. Предпочиташ жените да са глупави? Дал си обет пред Бога да не се жениш? Или пък имаш фобия от обвързване?
Предишните предположения го развеселиха, но при последното усмивката му изчезна.
– Аха – каза Каролине. – Фобия от обвързване значи. Чудесно – тя отпи отново от сока с прекалено резки движения. – Е, пожелавам ти да се наслаждаваш на самотата, която явно много ти харесва.
– Да не мислиш, че се наслаждавам? Да не мислиш, че не искам... – Хуберт млъкна, когато срещна очите ѝ и осъзна какво се кани да каже. Не беше безопасно... По дяволите. – Така е безопасно. Без обвързване няма риск. Няма риск да те отхвърлят. Няма риск да се озовеш в ситуация, в която години наред ще трябва да се караш с някого без никакъв изход.
– О, Божичко – прошепна тя. – Това е заради бившата ти жена, нали?
– Не, не е. Добре, може би е, отчасти. Просто... знам колко лошо може да стане. И не искам... не мога да си представя, че ти и аз... че нашите отношения ще се развалят. Прекалено хубаво е да те виждам, да ми се усмихваш всеки път, и да знам, че... всичко е наред. Не, не ми стига, но е... повече, отколкото ще имам, ако рискувам и всичко отиде по дяволите.
Каролине го гледаше, притихнала, и много му се искаше да може да прочете мислите в очите ѝ. Несъмнено го мислеше за глупак. Той самият знаеше, че вероятно е глупак. И все пак беше направил този избор, и продължаваше да го прави, защото не искаше да я загуби, а единственият начин да я загуби беше, ако я има.
– Гледал ли си Сам Вкъщи 2? – попита тя неочаквано.
– Какво? – намръщи се Хуберт.
– Филм. Коледен. Не може да не си го гледал.
– Да... да, и?
– Помниш ли сцената на тавана на операта?
По дяволите.
На това му се казва "право в десетката".
Хуберт си пое дълбоко дъх.
– Не е толкова просто...
– Напротив. Ти искаш точно простото, нали? Е, добре тогава. Няма проблем. Всичко може да остане както досега. Ще се виждаме веднъж на няколко дни, ще се усмихваме любезно един на друг, ще си казваме по някоя и друга шега и това ще бъде всичко. Щом така искаш. Но – тя се премести напред, по-близо до него, – в случай, че не забелязваш, ти губиш, Хуберт. Много неща отиват по дяволите. Само ще ти ги кажа, за да си знаеш. Пращаме по дяволите минимум 730 целувки годишно. 365 пъти, в които можем да се будим заедно. Също толкова пъти, в които можем да заспиваме заедно. Всички дни, в които можем да пътуваме някъде заедно, всички пъти, в които можем да се държим за ръце, всички прегръдки, всички усмивки, които наистина означават нещо. Всички сдобрявания и всички изпълнени обещания, и поне милион "Обичам те" месечно. Щом се отказваш от всичко това, за да имаш една колежка, която ти се усмихва любезно веднъж на няколко дни, тогава... – тя млъкна и само го гледаше тъжно. – Тогава аз наистина не мога да те разбера.
Постара се да се усмихне и понечи да стане от пейката.
Хуберт я хвана за ръцете и я върна обратно.
– Можеше просто с една дума да ми кажеш, че съм пълен идиот.
Тя се засмя.
– Ако те плашат умните жени, то значи...
Той я привлече към себе си и я целуна.

Гирвиц и Язид ги чакаха, когато корабчето акостира на брега. И двамата бяха ухилени като тикви, макар че в случая на Язид усмивката очевидно беше израз на желание да се подмаже и да избегне проблемите.
– Е? Как мина? Да си купувам ли вече смокинг за сватбата?
– Гирвиц – измърмори Язид.
Хуберт и Каролине се спогледаха.
– Всъщност, господин Гирвиц, ние решихме да подадем жалба срещу вас.
– Жалба? – Гирвиц зяпна.
– Да. За отвличане.
– И ще поискаме да платите глоба за времето, което ни загубихте – добави Каролине. Студено-ядосаният ѝ глас е великолепен, помисли си Хуберт. – Също и вие, господин Язид.
– Освен това ще си издействаме ограничителни заповеди срещу двама ви. Ако всичко с жалбата мине както трябва - а Кайзер и без това не ви харесва много, Гирвиц - вероятно ще ви понижат още веднъж и ще ви преместят някъде... може би някъде на север?
– Но... но... не можете... Ама...
– А ти, Язид... откъде да започна? Когато назначат новия полицай на мястото на Гирвиц, ще го оставя да се разправя с теб - и той ще има доста работа...
– Стига, Хубси... – Язид изглеждаше наистина ужасен, а Гирвиц направо щеше да припадне. – Моля ти се... Хайде сега, ние просто се пошегувахме...
Франц погледна Каролине. Тя се усмихна.
– Ние също – призна Хуберт и я хвана за ръка. – Това да ви е за урок, друг път да не се мислите за големи хитреци!
– А за награда и за благодарност и двамата сте поканени на вечеря у нас утре! – допълни тя. – Вярно, че сте ужасно нахални и невъзпитани... но все пак благодарение на вас Хуберт се осмели да остави гълъбите и да се върне при хората.

Chapter Text

– Казах ви, че това е глупаво – повтори Хуберт. – Да се махаме, преди някой да ни е накарал да танцуваме.
– Онзи ден казахте, че танцувате – напомни Гирвиц, без да спира да се оглежда.
Едва ли изобщо можеше да види нещо. Партито по случаи Хелоуин, на което се бяха оказали, беше в някаква затъмнена зала с проблясващи, неясни светлини, и от всички хора наоколо много малко изглеждаха нормални. От вещици и вампири до някакви напълно неразбираеми костюми, какви ли не странно облечени гости се разхождаха наоколо. Хуберт улови погледа на някаква вещица с адски червени устни и избелено лице, която държеше огромен изкуствен нож.
– Да, но не в такава обстановка.
– Все пак съм сигурен, че чух викове! – настояваше Гирвиц. – Всеки може да е бил нападнат и едва ли някой ще разбере покрай цялата тази дандания... Трябва да проверим, ако имаме човек в опасност, тогава...
Писъците прозвучаха отново. Този път нямаше съмнение - както нямаше съмнение, и че идват от една фалшива тиква, въртяща се в кръг и издаваща страшните звуци.
– Няма що – проточи Хуберт. – Да я закараме ли в болница, или направо да арестуваме за убийство този, който я е включил?
Гирвиц го погледна намръщено.
– Много смешно, Хуберт.
– Крайно време е да се мах...
Хуберт не можа да завърши. Направо забрави, че казваше нещо. Цялото му внимание беше привлечено от жената, която танцуваше наблизо насред проблясващите светлини. Ако не беше зърнал лицето ѝ, нямаше да я познае, нямаше да повярва, но без съмнение това беше Каролине Фукс.
За лицето можеше да се закълне. Но останалото... никога не беше виждал толкова много от тялото ѝ на показ. Обикновено тя винаги носеше панталони и блуза - и винаги изглеждаше страхотно, но той дори не си беше представял, че може да облече нещо такова.
Розово-лилавият ѝ костюм беше всичко друго, но не и приличен. Откриваше безкрайно много плът, а малкото, което скриваше, само разпалваше още по-силно въображението. Хуберт предположи, че трябва да е костюм на танцьорка на ориенталски танци. За това подсказваха и движенията на тялото ѝ, и колкото повече я гледаше, толкова повече започваше да разбира защо хората полудяват по тези танци.
– Това... доктор Фукс ли е? – попита Гирвиц невярващо.
– Май да.
– Изглежда, че си има доста почитатели.
– Май да – повтори Хуберт и усети, че е стиснал зъби. Край нея наистина имаше поне половин дузина мъже, които дори не се преструваха, че правят нещо друго, освен да я гледат. Тя сякаш не ги забелязваше. Просто танцуваше и се забавляваше... Докато изведнъж не зърна полицаите.
– Хуберт, Гирвиц! – Каролине им махна и се измъкна от почитателите си, които направиха недоволни физиономии. Тя изобщо не им обърна внимание. – И вие ли сте дошли на партито? Не че искам да се заяждам, но не сте се маскирали особено, нали?
– Чухме викове – измърмори Гирвиц.
Хуберт не беше сигурен, че може да каже нещо. Сега, когато тя стоеше буквално на две крачки от него, облечена само с това нещо, мозъкът му имаше още по-големи проблеми да функционира.
– Значи няма да останете? Защо не потанцувате малко, нищо няма да ви стане! – предложи тя, още задъхана от танца си. С всеки дъх, който поемаше, ресните на оскъдния ѝ сутиен потрепваха.
– Да, наистина, Хуберт, защо не останем? – развесели се Гирвиц. – Така и така сме тук, пък и е Хелоуин!
– Е, господин Хуберт? – попита Каролине, гледайки към него. Той се усети, че кимва. Тя грейна и го придърпа към дансинга, слагайки ръцете му на кръста си като нещо естествено.
Той трепна, когато усети голата кожа под пръстите си.
– Не ви ли е студено така? – промърмори.
– Стоплям се с движение – усмихна се тя.
За щастие в момента вървеше сравнително бавна песен. Хуберт си каза, че е доволен, задето не се налага да се напряга с някакви по-специални танци, а не защото така може да я държи и притиска близо до себе си. Телата им се опираха почти непрекъснато и от усещането на полу-голите ѝ бедра до неговите му ставаше горещо.
– Е, как е? Свиквате ли с промените в екипа?
– "Свиквам" е силно казано. Но можеше да е и по-зле, предполагам.
Каролине се намръщи леко.
– Новите ви колежки са доста хубави, нали? Наистина можеше да е и по-зле. Разбирате ли се с тях?
Раздразнението ѝ му се видя много забавно.
– Донякъде. Ребека е много разбрана. А Кайзер... е, тя наистина е красива, но имам и по-красиви колежки – незнайно как ръцете му се оказаха на дупето ѝ. Хуберт си каза, че трябва незабавно да ги махне... но тя не протестира, дори изглеждаше доволна.
– Нима? Коя?
– Вие например – той я дръпна още по-близо и чу как тя си пое развълнувано дъх. Не се отдалечи от него чак до края на следващата песен. Предложението ѝ да си починат малко го устройваше, защото панталоните бяха започнали да му стават неудобно тесни. Не беше сигурен колко още може да продължава да стои близо до нея, докато тя е в това облекло, и да се държи прилично... всъщност май вече беше отминал приличното, но поне Каролине не се беше оплакала. Обаче стъпваше по тънък лед с нея. Никога не можеше да е сигурен дали наистина го харесва или просто е невероятно слънчев и общителен човек. Вярно, с другите май не се държеше така, както с него...
Докато Каролине беше в тоалетната, някаква маскирана като Снежанка жена се приближи до него.
– Господин полицай... няма ли да ме арестувате?
– Какво? – Хуберт я изгледа неразбиращо, после се сети, че тя го мисли за маскиран. – Не, няма.
– Сигурен ли сте? Аз съм много лошо момиче... – тя погали крака му с коляно, усмихвайки се предизвикателно. Не беше грозна и той се запита защо изобщо няма желание да отвърне на флирта ѝ. Единственото, което го интересуваше, беше Каролине да се върне и да разбере как ще продължи вечерта с нея....
– Може би някой друг път – каза той от учтивост и отмести непознатата от себе си. – Съжалявам.
– Ау, колко сме сериозни... да бяхте дошли направо маскиран като монах!
– Добра идея. Следващия път ще я имам предвид.
– М-хм! – прокашля се някой зад нея. Жената се обърна и видя Каролине с ръце на кръста да я гледа далеч не дружелюбно. – Трябва ли ви нещо?
– Само поговорих с човека, какво толкова? – направи се на невинна Снежанка. – Не е забранено, нали...
– Идете да си говорите с някой друг! – изсъска Каролине.
Снежанка се омете, мърморейки как някой можел да се държи толкова невъзпитано. Хуберт се ухили на Каролине. Сега вече знаеше, че определено може да бъде и друга, освен весела и слънчева...
– Благодаря за помощта. Макар че мога и сам да се грижа за невинността си.
Тя се разсмя малко смутено.
– Ами, аз... стори ми се, че е много нахална, и... Пък и аз ви поканих да останете.
– И точно затова приех.
– Радвам се – прошепна Каролине. Под звуците на поредната песен тялото ѝ започна да се извива около неговото, сякаш наистина беше танцьорка от някой харем. Хуберт дори не се опитваше да танцува с нея, само я гледаше, неспособен да откъсне очи. Искаше да я докосне, но тя се движеше твърде пъргаво, сякаш предусещаше намерението му, дразнеше го и се дръпваше, а желанието му да я сграбчи нарастваше все повече.
В крайна сметка просто я приклещи към стената с тяло, задъхан повече и от нея. Струваше му се, че музиката вибрира в него, и в двама им, но всъщност не беше точно музиката. Беше желание, и можеше да се закълне, че не го изпитва само той.
Каролине вдигна очи, някак успявайки да изглежда невинна и плаха въпреки начина, по който се беше движила допреди секунда.
– Мисля, че партито ми омръзна. Искате ли да ме закарате до вкъщи?
– Не – Хуберт прокара ръце по бедрата ѝ, притискайки я към себе си. Тя ахна, когато усети доказателството за възбудата му. – Отиваме у нас. По-близо е.
Тя се усмихна бавно.
– Арестувате ли ме, господин полицай?
– И още как. При добро поведение може да ви пусна... за малко, евентуално.
Докато бързаха да излязат от къщата, Хуберт мерна Гирвиц - без сако, с вратовръзка около челото, танцуваше в кръг и издаваше индиански викове. За щастие не ги забеляза, и скоро вероятно нямаше да се чувства кой знае колко добре, но това си беше негова работа...
Хуберт си имаше своя, и то много по-важна.

Chapter Text

– Какво?!
– Какво?!
– Това няма да стане!
– Каква тъпотия!
Тези викове, прозвучали на снимачната площадка в ранното утро, биха били достатъчни да уплашат всеки, но не и главната сценаристка Габи Морел. Дори когато двама от най-харесваните актьори в сериала ѝ влетяха в студиото със сценария в ръце, тя запази олимпийско спокойствие и продължи да сърба горещото си кафе.
Каролине и Хуберт очевидно се изненадаха да се видят на едно и също място, но належащият проблем бързо ги накара да преодолеят краткото смущение.
– Току-що прочетох сценария за следващия епизод! Това е някаква шега, нали? – попита Каролине Фукс войнствено.
– Нищо подобно – отвърна Габи невъзмутимо.
– Габи, това е пълна глупост! – намеси се Хуберт. – Нашите герои никога не са имали нищо помежду си, дори не са имали сцени, в които да са само двамата!
– Освен онази, в която и двамата лежахме в катафалката – напомни Каролине правдиво.
Франц Хуберт завъртя очи.
– Но тогава и двамата бяхме в безсъзнание, така че не се брои!
– Именно! – Каролине отново се обърна към Габи. – Не можем ей така, от нищото, да съберем двама герои, които едва са разменяли по някоя дума досега!
– В случая съм съгласен с колежката. Това не е сериозно, нали?
Габи Морел ги изгледа и двамата.
– Напълно сериозно е. Крайно време е героите ви да започнат да общуват повече. В крайна сметка, вие сте най-добре изглеждащите ни актьори. Освен това вече сте били с всички останали.
– Това не е вярно!
– Например, никога не съм спал с...
– А аз никога не съм била с...
Хуберт и Каролине се спогледаха безпомощно. Габи се усмихна.
– След като изяснихме това, бъдете така добри да научите сценария и утре започваме да работим по него.
– Няма да стане! – каза Каролине решително. – Твърдо съм на мнение, че това не е добре за сериала! Това е драма, не любовна комедия! Моята героиня не се влюбва! Не може просто така да намери любовта и изведнъж всичко да е цветя и рози!
– Абсолютно! И какво ще стане с образа на моя герой? – подкрепи я Хуберт. – Той вечно е сам и любовта не го интересува! Семейството му е най-важното за него! Всички жени, с които е спал досега - тоест всички жени в сериала - не са означавали нищо за него!
– Трябва да промените сценария!
– Именно!
– Забравете – Габи допи кафето си и хвърли чашата в кошчето с такъв трясък, че стресна и двамата. – Всичко, което сме правили досега, е вървяло чудесно, но животът се променя, вкусовете на хората се променят и ние трябва да се адаптираме. Не можем да правим все едно и също. Зрителите искат да гледат нови и различни неща, иначе просто могат да си пускат повторенията. Извинявай, Хуберт, но твоят непукизъм става отегчителен, а твоята вечна неспособност да си намериш мъж, Каролине, започва да изглежда смешна, вместо да е трагична. Не се безпокойте, героите ви ще продължават да преминават през какви ли не изключително драматични моменти! Просто вече ще го правят заедно! Гледаемостта ще се покачи, интересът на хората - също, а с това - и заплатите ви! Така че няма какво да се оплаквате.
– Но... но... – опита се да протестира Каролине, безпомощно поглеждайки към Хуберт за подкрепа. – Тук не продаваме мечти! Първо правило на сценариста е никога да не дава на зрителя това, което зрителят иска!
– Точно така! – каза Хуберт веднага, макар че за пръв път чуваше за подобно нещо, съдейки по физиономията му.
Габи се засмя пренебрежително.
– Естествено, ние няма да им дадем онова, което искат! Те ще искат да сте щастливи, което няма да стане, не и за дълго. Но трябва да ги накараме да искат нещо, защото в момента ни гледат просто от скука. Второ правило на сценариста - създай любовна история, която да измъчва зрителя с години! Пък и, в крайна сметка – отбеляза тя, преди да излезе – Ние сме драма. Никой не ни взема насериозно!

Каро се сви от оглушителната тишина, последвала излизането на сценаристката. За първи път от месеци тя и Хуберт оставаха насаме в една стая - и, по-лошото, със сценариите, в които пишеше как ще се целуват! Тя не смееше да го погледне.
– Хм-хм, да – прокашля се той. – Това не мина много добре.
– Но трябва да направим нещо! И дума не може да става да изиграем тая любовна история!
– Разбира се, че не – съгласи се Хуберт, после внезапно се ухили и пристъпи към нея. – Защо ти се притесняваш толкова всъщност? Да не би да те е страх, че ако започнем да се правим на влюбени, пак ще се влюбиш в мен?
– Никога не съм била влюбена в теб! – възрази тя малко прекалено високо. – Но и ти не си никак спокоен!
– Само защото това не е добро за нас... искам да кажа за героите ни – той погледна настрани, като че ли там имаше нещо много интересно. Каролине потисна усмивката си.
– Да, естествено. Точно това казвам и аз!
– Разбира се!
– Никаква друга причина!
– Ама моля ти се, как!
Можеха да си говорят така до безкрай. Във всеки случай това бяха пълни лъжи, поне от нейна страна. За себе си тя знаеше, че ще изперка, ако отново го целуне дори само веднъж, камо ли всеки ден да играе лудо влюбена в него!
Естествено, кратката им връзка беше траяла точно толкова, колкото да ѝ изясни, че двамата изобщо не си пасват и няма начин да бъдат заедно. Особено след като разбра, че Хуберт е ревнив и непоносимо нагъл. Добре че го беше преодоляла отдавна! И то напълно! Просто не искаше да рискува старите чувства да се събудят отново, защото... е... добре де, може би не го беше преодоляла на сто процента, може би на деветдесет и осем или деветдесет и пет или...
След като той хвърли такъв труд да убеждава и нея, и Габи Морел, че това било лошо за героя му, очевидно и на него нямаше да му е лесно да изиграе тази любовна история - та на него никога не му пукаше какво става в сценария! Вероятно се чувства неловко, помисли си Каро, или пък вече си има друга и го е страх, че тя ще ревнува...
Е, той едва ли още беше влюбен в нея, ако изобщо е бил. Не личеше да му е било много трудно след раздялата им! Още на следващата седмица журналистите го бяха уловили с друга жена.
Каролине скръсти ръце. И дума да не става да играе, че е влюбена в този непоносим индивид!
– Сигурна съм, че и другите актьори ще мислят като нас! Ако направим подписка, в която всички настояваме да се промени сценарият, Габи може би ще осъзнае, че е написала лоша история.
– Виж, това е идея – Хуберт я тупна по рамото, после бързо дръпна ръка. – Да започваме веднага! Колкото по-скоро приключим с тази глупост, толкова по-добре!
Глупост, повтори тя раздразнено, но нямаше какво да спори. Това си беше глупост! Хуберт я изнервяше, както винаги, но поне в този случай имаха обща цел и ѝ беше съюзник. Беше глупаво да се припират, след като бяха на една и съща страна.
– Чудесно! Аз се заемам с жените, а ти - с мъжете.
– Май обратното ще е по-добре – опита се да протестира той, но тя поклати глава.
– Няма смисъл, а и без това съм сигурна, че вече си спал с всички, така че какво се натягаш?
– Не съм спал с никоя друга – промърмори Хуберт.
– Да бе, сякаш ще ти повярвам! Но добре, така да бъде. Щом си толкова отчаян, че ти трябва причина да говориш с тях, хубаво, ти поеми жените!
Реши, че няма причина да се дразни. Нека Хуберт сваля колежките, тя и без това не беше в добри отношения с повечето от тях! С мъжете се говореше далеч по-лесно, пък и повечето от тях се опитваха да я свалят от влизането си в сериала, така че лесно щеше да ги убеди да се съгласят. Хуберт всъщност беше прав, че така ще е по-добре.
Пък и вече не беше неин, че да го пази от другите жени!
Не им беше лесно да сместят снимките със събирането на подписи, но за щастие днес всички бяха разсеяни с репликите и имаше чести почивки, така че до обяд Каролине успя да получи подпис от всеки колега актьор, който беше на терен, а двама, които не бяха, ѝ изпратиха подписите си онлайн. Преди снимките на сцена, по време на която няколко от главните герои се събираха по случай годишнината от смъртта на един отдавна умрял герой, тя побутна Хуберт настрани.
– Е, успя ли?
– Разбира се, съмняваше ли се? – той вдигна вежда. – Всички искат да се върна при техните героини, така че беше лесно.
– Престани да се надуваш – изсумтя Каролине. – А, ето я Габи! Хайде, ела!
Габи тъкмо се беше появила, за да обсъди с режисьора някаква поправка в сценария - не можело ли да дойде още един герой, защото така числото на плачещите било прекалено малко.
– Ама естествено, че може, Константин! И аз не знам какво съм си мислела, естествено, че ни трябва още един, който да...
– Габи! – извика Каролине тържествуващо. – Май ще трябва да се откажеш от любовната история за нашите герои! Ние говорихме с всички колеги и всички до един смятат, че тя ще бъде лоша идея и ще навреди на сериала!
– Да, точно така – побърза да каже Хуберт, макар че той едва ли изобщо беше обсъждал този аспект с колежките... пфууу. Важното беше, че им е взел подписите.
– Така ли? – Габи Морел вдигна вежда. – Няма да повярвате, но и аз стигнах до същото заключение след разговора ни сутринта.
Боже, слава богу! Каролине въздъхна доволно и чу до себе си въздишката на Хуберт.
– Играем прекалено на дребно – продължи Габи. – Няма само да ви влюбваме, направо ще ви оженим! Никога не сме имали истинска сватба в този сериал, освен, разбира се, онази, на която всички бяха натровени и после младоженецът избяга с кумата. Но вашата сватба ще се получи! И, естествено, ще имаме нещо подходящо драматично след това, например пожар в младоженския ви апартамент или нещо подобно...
Каролине и Хуберт се спогледаха ужасени.
– Заради теб!
После той настояваше, че пръв си е отворил устата, но тя много добре помнеше, че го беше казала поне половин секунда преди него.

Хуберт не можеше да повярва, че усилията им са отишли на вятъра. Цяла сутрин да обикаля досадните колежки и да им разправя врели-некипели! Поне знаеше, че ще може да ги убеди, докато мъжете... с тях не се разбираше много добре, защото всички си мислеха, че Каролине е влюбена в него и му имаха зъб. Естествено, грешаха - тя ясно му беше показала, че изобщо не може да го понася. Връзката им беше приключила единствено заради нейния инат и липса на възпитание! Тази жена непрекъснато го вбесяваше. Да се прави на влюбен в нея, как ли пък не!
Особено след като преди два месеца си мислеше, че наистина е влюбен в нея... Преди да разбере колко е твърдоглава и упорита! Добре че всичко беше приключило! Двамата така успешно се избягваха от тогава. А сега Габи Морел и нейните тъпи идеи!
– Само влошихме нещата – въздъхна Каролине.
– Това няма да остане така! – закани се той. – След снимките трябва непременно да измислим нещо! И този път нещо, което работи! – изгледа я сърдито.
– Ами тогава ти измисли нещо, да те видя колко си гениален! – не му остана длъжна тя, врътна се и излезе, а дългата ѝ коса го перна по лицето.
Фръцла!
Да не би да си въобразяваше, че само тя може да измисля някакви планове?
Вечерта останалите колеги си тръгнаха от студиото. Хуберт се промъкна тихо вътре - и рязко отстъпи назад, когато някой изпищя.
Каролине се показа иззад колоната, стиснала един свещник от реквизита в ръка.
– Уф, как ме изплаши!
– Забрави ли, че се разбрахме да измислим план?
– Не! Но ти защо се промъкваш така? Все едно си някакъв крадец или убиец!
– Да не мислиш, че можеше да ме повалиш с това? – той без усилие измъкна свещника от ръката ѝ. Каролине се усмихна хладно и му показа другата си ръка, в която държеше нож.
– По дяволите! – възкликна Хуберт. – Можеше да ме убиеш!
– Радвай се, че познавам стъпките ти!
– Какво?
– Ами... стъпваш като слон! – сопна се тя и му обърна гръб. – Е, измисли ли нещо? Хайде да чуя гениалния план?
– Да – Хуберт седна зад бюрото на Габи и облегна краката си горе с лежерно движение. – Много е просто. Утре Габи няма да бъде на терен, защото трябва да води дъщеря си на лекар.
– Е, и? – прекъсна го Каролине. Винаги беше толкова нетърпелива...
Той изпъшка и потисна спомените как се люби с нея.
– Ще сменим сценария.
– Какво?!
– Ами да. Ще напишем друг сценарий и ще снимаме сцените утре, докато Габи я няма. Другите едва ли ще се усъмнят, че е решила пак да промени нещо, нали я чуха вчера как си промени мнението, пък и тя често го прави. А нямаме излишно време, нито пари. Заснемем ли веднъж сцените, после ще трябва да ги използват. И готово! Проблемът е решен!
Каролине присви очи.
– Но само за следващия епизод. После тя може пак да събере героите ни!
– Да... – замисли се Хуберт. Искаше му се тя да остане удивена от гениалната му идея, но, по дяволите, беше права, че това е само временно решение на проблема. – Тогава ще трябва да  променим сценария така, че да бъде невъзможно героите ни да се съберат. Да напишем нещо толкова покъртително драматично, което изключва всякаква възможност за любовна история между тях двамата!
– Да! – Каролине се оживи. – Това вече може да проработи!
– Чудесно! – той стана от бюрото на Габи. – Започвай да пишеш!
– Какво? Защо аз?
– Нали аз измислих плана. И то даже два плана! Така че сега пак е твой ред.
– Някой ден... – изсумтя Каролине, но той не можа да разбере какво ще стане някой ден, защото тя послушно седна на бюрото, включи компютъра и започна да пише. – Така... и какво ще измислим?
– Трябва да е нещо наистина много, много лошо... нещо, което ние... тоест героите ни никога не биха си простили.
Известно време двамата размишляваха в тишина. Точно когато Хуберт се усети, че не размишлява, а наблюдава как Каролине си играе с косата си и си представя как той прокарва пръсти през кестенявите ѝ къдрици, тя внезапно възкликна:
– Сетих се! Ще напиша, че съм бременна от брат ти!
Хуберт я погледна втрещено.
– Че кога си спала с брат ми?
Тя махна с ръка.
– Няма значение! Било е еднократно, били сме пияни, все едно - важното е, че съм бременна от него! Разбира се, той отдавна замина да търси злато, още когато любимата му се омъжи за богатия брат на майка му, така че няма нужда да се тревожим за неговата реакция. Пък и отдавна искам да играя бременна!
– Не се хаби, Габи сигурно ще напише как губиш бебето, точно когато са ти казали, че е напълно здраво.
– Все едно! Важното е да е от брат ти, за да не можеш да бъдеш с мен! Но ни трябва още нещо, заради което аз... тоест моята героиня да не иска да бъде с теб!
– Ами тогава пиши, че съм спал със сестра ти – промърмори Хуберт.
Каролине го погледна сърдито.
– От колко години играеш в този сериал? Въобще обръщаш ли внимание на нещо друго, освен на собствените си сцени? Аз нямам сестра!
– Добре... тогава съм спал с майка ти.
– Какво?! – ахна тя.
– Твоята героиня ще прости ли на моя герой, ако е спал с майка ѝ? – попита Хуберт, вдигайки вежди.
– Не, разбира се! Добре, може да стане... но ни трябва още нещо, за да сме абсолютно сигурни, че никога, ама никога повече няма да има опасност да съберат героите ни!
– Защо да не се окаже, че именно аз съм взривил колата ти?
Каролине се намръщи.
– Ама нали вече установихме, че това го е направил шефът ми, който е обсебен от мен?
– А, да, вярно... е, той е сложил експлозива, но аз неволно съм я взривил! А вътре беше единствената снимка на бившия ти съпруг, починал в деня след сватбата ви, когото ти още не можеш да забравиш!
– Прав си! – очите ѝ светнаха. – Това вече никога няма да ти го простя!
Ентусиазирана, Каролине започна да пише толкова бързо, че на Хуберт му се зави свят.
– Между другото – каза той, неспособен да устои – ти така или иначе все едно спа с брат ми. Да излезеш с Йоханес, докато бяхме заедно, че и да твърдиш, че нямало нищо между вас...
Каро го погледна удивена.
– Как можеш още да говориш така! Ето, точно затова се разделихме! Защото ти изобщо не ми вярваше!
– И имах добра причина, нали? Освен това се разделихме, защото ти се срещаше с други зад гърба ми!
– Как не! Не стига, че Сабине се хвалеше на всички как сте излизали, а имаш смелостта да се сърдиш на мен, задето помогнах на Йоханес да избере пръстен за годеницата си!
– Глупости! Нали те се разделиха веднага след това! Още ли очакваш да повярвам на тази история с пръстена? – Хуберт не забелязваше, че вече вика.
– Разделиха се, защото тя му отказала, понеже била влюбена в теб, говедо такова! – просъска Каролине. – Нищо чудно, че Йоханес не ти е казал!
Хуберт отвори уста да каже нещо, после осъзна думите ѝ и млъкна. Едва сега си спомни как приятелката на колегата му се беше опитала да "го утеши" след раздялата му - за която тя не знаеше нито с коя е била, нито защо - и как му каза, че никога не била обичала Йоханес и искала само него...
Това подкрепяше думите на Каролине, която нямаше как да знае, че се е случило. Освен ако онази - как ѝ беше името? - не ѝ го е казала, но те изобщо не се бяха харесвали, така че това беше повече от невероятно. Пък и тя напусна сериала веднага, щом той я отблъсна. Дори не остана да убият героинята ѝ и затова Габи беше принудена на напише, че е изчезнала безследно.
Каро се беше върнала към тракането по клавиатурата, само че сега устните ѝ бяха здраво стиснати. Хуберт се прокашля, постепенно давайки си сметка, че се е държал като пълен кретен.
Тя изобщо не го е лъгала. Нали? Не е излизала с никой друг...
– Каро... за Сабине...
– Вече не ми дължиш никакво обяснение!
– Ако ме беше попитала тогава, щях да ти обясня тогава, по дяволите! – той усети, че пак се ядосва, и се постара да се успокои. Не искаше да продължават да се карат. – Тя е лесбийка! Единствената причина да излизам с нея беше, че тя не искаше журналистите да разберат и ѝ трябваше прикритие! Щях да ти кажа, но после разбрах, че са те видели с Йоханес и...
Тя го гледаше невярващо.
– Сериозно? Това ли успя да измислиш?
Той извади телефона си и ѝ го подаде без колебание.
– Обади ѝ се и я питай! Дори в момента тя е в хотел с жената, с която спи сега. Питай я, ако не ми вярваш!
Каролине мигаше бързо, сякаш се опитваше да асимилира новата информация. Каза тихо "О" и вдигна поглед към него. После се разсмя.
– Май и двамата сме големи идиоти, а? Глупави, ревниви идиоти!
Хуберт не можеше да не се засмее с нея. Смехът ѝ беше заразителен, толкова прелестен и изпълнен с облекчение. Прииска му се да я вземе в прегръдките си и да я зацелува така, че тя да забрави колко му е била ядосана, но не беше сигурен как ще го приеме Каролине. Това, че и двамата се бяха заблудили и се бяха сърдили един на друг, без да си вярват, не означаваше, че тя още има чувства към него...
Внезапно се чуха стъпки, заплашително приближаващи кабинета. Каролине стреснато погледна Хуберт.
– Ако разберат какво правим, никога няма да пробутаме фалшивия сценарий!
– Вярно. Под бюрото!
Тя не схвана веднага - наложи му се да я дръпне със себе си под тясното бюро на Габи. Трябваше плътно да се притиснат един в друг, но той не би казал, че има много против...
Стъпките продължаваха да се чуват отвън. Хуберт се премести по-удобно и случайно докосна Каролине. Тя издаде задъхан звук.
– Не ме гъделичкай!
Би трябвало да е научила вече, че ако му каже да не прави нещо, той ще го направи...
– Стига! – Каролине се кикотеше все по-невъздържано, докато пръстите му умело я гъделичкаха. – Престани!
– Да не ми беше показвала къде имаш гъдел – прошепна Хуберт в ухото ѝ, без да спира да я гъделичка. Тихият ѝ кикот беше прекалено очарователен, за да устои.
– И аз знам къде ти имаш гъдел – предупреди го тя, поглеждайки го с искри в очите.
Хуберт само се ухили, предизвиквайки я. Не очакваше тя наистина да го направи, но когато усети ръката ѝ да се промъква между телата им, не можа да сдържи изблика на смях, който го разтърси при докосването.
– Престани!
– Ти престани!
Вече изобщо не обръщаха внимание колко е тясно под бюрото, нито дали стъпките отвън продължават да се чуват - всъщност и топ да гръмнеше, едва ли биха забелязали в момента. Очите им се срещнаха и той не беше сигурен кой направи първото движение, но когато започнаха да се целуват, вече нямаше никакво значение. Така ужасно му беше липсвало да я докосва, колкото и да се убеждаваше, че се радва, задето са се разделили. Сега и цяла войска не би могла да го откъсне от нея.
По някое време се измъкнаха изпод бюрото, защото там беше невъзможно да се съблекат. Не стигнаха далече - само до дивана, на който Габи Морел спеше, когато покрай манията си да държи всичко под контрол не намираше време да се прибере вкъщи. Сега най-после и той послужи за нещо полезно...

Когато някакъв трясък я събуди, Каролине имаше време само да регистрира, че е напълно гола и някой стои пред нея, преди да изписка от изненада и срам. За щастие върху нея имаше някакъв чаршаф, с който тя благодарно се прикри, изчервявайки се цялата.
– Какво правите вие двамата тук? – попита Габи, оглеждайки ги изумено.
Хуберт се надигна и ѝ се усмихна, сякаш нищо особено не се беше случило.
– Репетираме. В крайна сметка трябваше да приемем, че няма да промениш сценария, и решихме да поработим малко върху сцените си...
Той пооправи чаршафа, без изобщо да се смути. Да не би да очакваше сценаристката да се хване на този номер? Каролине усети, че ѝ става забавно. Изражението на Габи почти си струваше срама.
– А какво е това? – попита Габи, поглеждайки любопитно компютъра, който двамата напълно бяха забравили да изключат. Колкото повече четеше, толкова повече раменете ѝ се тресяха от смях. – Боже мой! Вие двамата да не сте се побъркали?! Тук правим драма, не черна комедия!
– Черна комедия?! – попитаха обидено Хуберт и Каролине в един глас.
– Това е драма от висша класа! – заяви тя.
– Така ли? Не ви съветвам да се опитвате да правите кариера като сценаристи. Това е най-смешното нещо, което съм виждала, откакто... откакто влязох и ви заварих тук преди малко – Габи поклати глава.
– Да, като стана дума за това, имаш ли нещо против да излезеш? – попита Хуберт. – Още не сме приключили с репетициите.
– Разбира се – Габи се усмихна знаещо. – Оставям ви да... репетирате. Очаквам да вложите същото старание и в снимането на сцените си по-късно днес... и се прекланям пред вашия професионализъм!
Веднага щом тя излезе, Хуберт дръпна лицето на Каро към своето и я целуна.
– Имаш късмет, че се сетих да ни завия с нещо.
– Не се възгордявай – предупреди го тя. – Щях да те похваля, ако се беше сетил да заключиш вратата!
– Може би щях да се сетя, ако ти не изглеждаше толкова съблазнителна и не ме молеше да те любя пак и пак...
– Хей! Ти си този, който непрекъснато искаше...
Хуберт я целуна отново и тя забрави какво щеше да каже. После обаче го бутна леко назад.
– Един момент! Ти всъщност не си ме помолил да ти простя...
– Ти трябва да ме помолиш, защото ти също ми нямаше доверие...
– Но...
Той сложи пръст на устните ѝ.
– Какво ще кажеш да приемем, че сме квит, и да започнем отначало? Този път ще си вярваме и всичко ще бъде наред.
Тя се поколеба.
– Правиш го да звучи много просто! Трябва да поговорим...
– Скъпа, ние с теб винаги говорим прекалено много – Хуберт я прекъсна с целувка. – А през цялото време ни е ясно, че всъщност искаме да се любим... Няма какво да възразиш, нал...
Този път той не можа да завърши, защото Каролине го целуна.
– Говориш прекалено много. Имаме да репетираме любовна сцена...
Без повече приказки Хуберт я дръпна към себе си и я загъделичка отново, карайки я да се разсмее силно.
Репетицията, също като снощи, мина без грешка.

Chapter Text

Духът на вълшебната синя светлина беше имал много имена през живота си. Всеки го наричаше, както реши, след като разбереше, че няма собствено име. Якоб не си беше направил труда дори да избере някакво име, с което да го нарича, но принцеса Аугустина беше настояла.
"Не мога да те наричам просто дух!" – беше казала с очарователна усмивка, усмивката на момиче, свикнало да го глезят и то да глези в отговор.
Той се опитваше да не мисли твърде много върху това, докато казваше първото име, дошло му на ума.
"Тогава Ерих."
Едва по-късно му просветна, че е избрал име, което си отива с нейното.
Величествената и Вечният Господар.
Колко глупави стават хората, когато се занимават с имена, каза си Ерих, сякаш това нямаше никакво значение.
Напоследък си говореше по-често с Аугустина, а Якоб обикновено беше на лов из горите, или някъде на забавления с приятели, но не и там, където се предполагаше да бъде - в двореца, да се грижи за кралството. Той искаше да заминат, да избягат, сякаш все още имаха причина за това. Принцесата - вече кралица - искаше първо да възстановят кралството, съсипано от алчността на баща ѝ, и поне да си намерят подходящ заместник, който да управлява мъдро и с доброта в тяхно отсъствие.
Ерих не искаше да обръща внимание, но от всичко, което виждаше, бракът им не вървеше много добре. Дори Аугустина да не споделяше нищо с него, той би забелязал тъжните ѝ очи, липсата на обичайната ведрина и ентусиазъм, както и това, че тя почти винаги беше сама. Е, не точно сама - имаше нужда от помощта на Ерих за много неща в кралството и той често ходеше с нея, за да помогне там, където иначе щяха да бъдат нужни години усилия - но Якоб, съпругът ѝ, не бе с нея.
Ерих се стараеше да бъде полезен на Аугустина и да я разведрява, но не можеше сам да прави вълшебства заради нея, без тя да му е наредила, а тя почти никога не искаше нищо за себе си. Оставаха му само думите, и той всъщност не беше свикнал да говори нежно, да утешава дами, особено такива добросърдечни създания като нея, но се стараеше искрено, защото никак не му беше приятно да я гледа тъжна.
Понякога му се искаше Аугустина да беше като другите принцеси, или като предишните му господарки. Самоуверена, властна жена, която се интересува единствено от себе си. Досега единствено с такива жени си беше имал работа, само на такива беше служил.
Би било много по-лесно, ако и тя беше такава...
Цял ден никой не го беше викал и Ерих изпита странно облекчение, когато вечерта бе призован в стая, в която седеше Аугустина. Ала тя беше сама. Якоб отново го нямаше. Девойката беше запалила лулата, без да пуши от нея, димът се виеше към тавана.
– Какво да направя за вас, безценна?
Би трябвало да я нарече "господарке", и понякога го правеше, но това "безценна" странно отказваше да напусне речника му. В началото беше дори иронично - богатата, глезена принцеса, замаяла главата на Якоб, който бе искал отмъщение - Ерих мислеше всичко това за доста глупаво, но... Колкото повече време прекарваше с Аугустина, толкова повече започваше да разбира защо Якоб бе забравил всичко друго заради нея. И толкова по-малко разбираше защо сега я изоставя непрекъснато...
Аугустина го погледна тъжно, но имаше и нещо ново в очите ѝ, което той не можеше да разчете.
– Люби ме.
Въпреки стотиците години, в които беше служил на какви ли не хора, въпреки милиардите заповеди, които му се бе налагало да изпълнява, Ерих не успя да скрие шока си. Не мислеше, че някога нещо го бе шокирало така, както тези две прости думички, произнесени с тих, кротък глас.
Люби ме.
Той преглътна. После пак.
– Това ще е против правилата, безценна.
Аугустина вирна брадичка.
– Който държи синята светлина, той заповядва, нали? Аз те призовах, така че аз определям правилата.
Технически, това беше вярно. Но не и правилно. Не и след като тя беше омъжена за Якоб, за неговия господар - поне господар през повечето време.
Който държи светлината, той заповядва.
Напоследък това винаги беше тя...
И ако един дух като него може да има сърце, да, това сърце беше по-вярно на нея, отколкото на някой друг.
– Моля те – прошепна Аугустина, и сега сведе глава, а косата ѝ закри лицето, за което той беше почти сигурен, че се е покрило с руменина.
Рядко беше имал проблеми да диша така, както се случваше на човешките същества, но сега Ерих откри, че едва си поема дъх.
Той не беше човек, разбира се, и не би трябвало да изпитва никоя от човешките слабости. Не ги изпитваше. Умора, глад, жажда, болести, тъга, болежки, всичко това му беше спестено.
Не знаеше дали да благодари на този, който го е създал, или да го проклина, задето му беше оставил една-единствена човешка слабост.
Вълнението.
Не беше като никога преди да не е докосвал човешка жена. Някои от предишните му господари бяха много щедри, а и когато не беше на служба, в света на духовете имаше достатъчно жени, духове като него, с които да си прекарва времето.
Така че, да, можеше да изпълни желанието ѝ, имаше достатъчно опит в това отношение. Проблемът не беше там.
Но нямаше право да ѝ откаже. Свещеният закон го принуждаваше да изпълнява всяко желание без значение от собствените си чувства и мисли.
– Щом... щом заповядвате, господарке.
Аугустина вдигна поглед, внезапно изпълнена с надежда. Ерих пристъпи към нея. Бавно вдигна ръка и докосна лицето ѝ, тази така мека светла кожа, червените като огън коси. Полека наведе глава и я целуна, опитвайки се да мисли за това просто като за поредната задача, която трябваше да изпълни.
Но нима можеше честно да каже, че никога не си беше представял как я докосва така?
Нима можеше да излъже, че никога не си беше представял вкуса на тези розови устни?
Защо, по дяволите, създателят му го беше проклел да изпитва чувства?!
Аугустина се надигна към него, въздишайки тихо, сякаш с копнеж, или може би с облекчение. Отпусна се в прегръдката му, като котенце, което търси топлина.
Това беше всичко, нали? Единствената причина за желанието ѝ. Тя беше самотна и нещастна заради Якоб и искаше просто да бъде утешена. Използваше го.
И макар че Ерих беше създаден да бъде използван, сега тази мисъл тежеше като олово в гърдите му.
Люби ме, беше казала тя, и той се стараеше да е нежен, докато я събличаше и я полагаше в леглото, което иначе Аугустина би трябвало да споделя с Якоб, като през цялото време се питаше как може тя, така умна и чувствителна по принцип, да избере дума, която да бъде така неподходяща за желанието ѝ.
Любенето предполагаше любов, а между тях нямаше любов. Ерих никога не беше разбирал любовта, заради която хората изглупяваха така - любовта, която замъглява разума и носи опасности - каква ирония тъкмо сега да се чувства недоволен, че човешкото същество не я изпитва! По-точно, не към него...
Аугустина беше срамежлива, когато го докосваше, но в очите ѝ имаше копнеж, пламтящ и неочакван, който го объркваше още повече. Не знаеше дали да не го припише просто на вроденото ѝ чаровно любопитство, защото беше твърде невероятно тя и преди да е искала да се озоват заедно в едно легло.
Както имаше много начини за всичко, имаше и много начини за правене на любов, но той не я попита - струваше му се твърде покварен въпрос за нея; макар че тя бе поискала да изневери, невинността ѝ продължаваше да го изумява всеки път, когато погледнеше в откровените ѝ сиви очи. Пък и вече знаеше какво иска Аугустина - искаше любовта, която не получаваше от Якоб.
Ерих можеше да ѝ я даде, и най-лошото беше, че искаше. Колкото и да се опитваше да потисне тази мисъл.
Можеше да се преструва пред себе си колкото си иска, но безкрайно му харесваше да я гледа как трепери и стене при всяка нова ласка, как малкото ѝ нежно тяло се извива под неговото в търсене на удоволствието. Невинността ѝ се превръщаше в страст, и гледката беше опияняваща, омагьосваща.
Не трябваше да му е толкова хубаво. Ерих си го повтаряше като заповед, сякаш можеше да я изпълни, но с всяка секунда удоволствието да се люби с нея ставаше по-силно, по-силно от всичко, докато накрая го погълна и вече нямаше нищо друго, освен това божествено чувство да бъде с нея.
Аугустина го бе прегърнала силно, като че ли никога нямаше да го пусне, и той не можеше да си представи, че някога ще поиска тя да го пусне. Не беше редно нито според човешките закони, нито според тези на духовете, но би дал всичко завинаги да остане с нея.
Предполагаше се да изпълнява желания. Чуждите желания. И винаги го беше правил, отговорно, внимателно, лоялно.
Сега, за първи път през цялото си съществуване, Ерих също имаше желание.
Но никога не би могъл да има това, което иска. Защото никой дух не може да изпълни своето собствено желание... Защото никога не би накарал Аугустина да прави нещо, което тя не иска, дори и да можеше.
– Благодаря ти – каза тя нежно, почти като мъркащо, щастливо коте, и усмивката върху нейното лице извика усмивка и върху неговото.
– Винаги на твое разположение, безценна.
Аугустина го погледна плахо, виновно и в същото време някак предпазливо.
– Само затова ли го направи? – попита тя. – Защото аз заповядах?
Ерих внимателно подбра думите си.
– Аз съм длъжен винаги да изпълнявам това, което ми каже собственикът на синята светлина.
Тя примига тъжно, и го заболя да види отново болка на лицето ѝ.
– Съжалявам. Не биваше да ти заповядвам... мислех, че... че така ще бъде по-лесно... Съжалявам, Ерих – погледна го виновно. – Мислех, че и ти искаш... това. Да бъдем заедно...
– Безценна... – откъсна се от устните му.
– Мислех си, че ще бъда щастлива с Якоб, наистина, че го обичам, но после... после прекарвах толкова време с теб и осъзнах, че изобщо не съм знаела какво е чувството да обичам... и Якоб и аз не сме един за друг... надявах се, че ти се чувстваш също като мен и не го признаваш само заради Якоб, но... явно само съм си въобразила онова, което исках да видя, съжалявам...
Ерих прекъсна с целувка потока от извинения.
– Един дух не бива да обича, безценна. Не знам как да го правя и ще е сложно...
Аугустина се усмихна и стаята сякаш грейна.
– Ами ако си пожелая да е просто?
Той отговори на усмивката ѝ.
– Тогава съм длъжен да изпълня желанието ти, безценна.

Chapter Text

Тя си има друг.
Тази мисъл не спираше да се върти в ума му, докато караше към къщи. Макар че Каролине бързо се беше опитала да прекъсна онзи пияница на плажа, Хуберт беше подразбрал защо двамата са останали сами. Разбираше и, че желанието му да откъсне главата на глупака е напълно неоправдано.
Каролине не беше негова. И то защото той сам беше избрал така.
Можеше да я има, и то от много време, но така и не се осмели, така и не направи решителната крачка. И сега я беше загубил.
Ръцете му стиснаха силно волана. Мразеше се заради слабостта си, но не можеше да промени нищо. Не и след десетилетията, в които го беше измъчвала бившата му жена. След нея, след всичко, което тя му беше причинила, не можеше дори да си представи да има истинска връзка с някоя жена. Не се чувстваше в състояние нито да даде достатъчно, нито да поиска. Сякаш бившата му беше отнела всичко от него и го бе оставила напълно лишен от способност да обича. А още по-малко - да бъде обичан. Толкова време бе прекарвала да му внушава, че е недостоен да бъде обичан, че накрая Хуберт ѝ беше повярвал.
Не знаеше как да се пребори с това. Сигурно бе трябвало да отиде на психолог, но навремето така и не се реши, така и не преодоля предразсъдъците си към тези неща, а сега вече... вече беше късно. Твърде късно.
Каролине вече си бе намерила друг, ако изобщо някога е имал шанс с нея. И дори все още да имаше, той просто не можеше да вземе този шанс.
И всичко това - заради онова изчадие, което го бе напило онази нощ преди 26 години. Дори не помнеше как ѝ е предложил брак тогава. С времето беше започнал да подозира, че изобщо не го е правил. Колко ѝ е струвало на Аня да му каже на сутринта, че я е помолил да се омъжи за него, дори и да не е правил нищо подобно? Хуберт знаеше едно - когато я последва онази вечер в бара, той нямаше никакво намерение да се жени за нея. Искаше само да спи с нея, защото беше привлекателна и се правеше на недостъпна, а за него щеше да бъде забавно да я съблазни. Изобщо не му беше минавало през ума каквото и да било, свързано с брак.
Защо остана с нея? Трябваше да я зареже веднага, и много пъти си го беше мислил, но така и не го направи. Аня винаги успяваше да го накара да се почувства като злодей и да представи себе си като негова невинна жертва. А и винаги беше държал на думата си. Нали той ѝ е предложил брак, значи трябваше да се ожени за нея, как би могъл да я изостави така жестоко?
Отне му твърде дълго време да осъзнае, че нещата изобщо не стояха така, както тя ги правеше да изглеждат.
Сега вече беше твърде късно... Хуберт въздъхна дълбоко, за пореден път проклинайки се, задето беше пропилял толкова време. Трябваше да замине, да се махне от нея, но години и години наред не осъзнаваше как токсичността ѝ се просмуква в ума му, в сърцето му, как го прави неспособен да живее пълноценно, точно както беше неспособна и тя. Наивно си мислеше, че с развода се е освободил от нея. Нищо подобно. Аня никога не му позволи да бъде щастлив, направи го същият като нея, едно същество, което просто съществува и не може да изпитва радост от живота. Поне не беше стигнал дотам да се наслаждава на болката на другите като нея. Но ако тя не си беше тръгнала, кой знае дали нямаше да стигне и дотам, изложен още на отровата ѝ.
Какъв смисъл имаше изобщо да премисля всичко това отново и отново? Всичко вече беше приключило. Тя беше съсипала живота му. Беше му отнела всичко, включително и шанса да има семейство, да има деца - нещо, което винаги беше искал. Много добре го беше опознала, бе разбрала точно как да използва слабостите му, добротата му, съчувствието, което той така старателно криеше обикновено, чувството му за дълг и отговорност, всичко, което можеше да ѝ бъде от полза, за да го манипулира и измъчва. Още в началото, когато той наивно вярваше, че бракът им има бъдеще, ѝ се беше доверил, и сега можеше само да съжалява за това. Никога повече не се довери на никого, и точно това беше искала тя. Защото ако го беше направил, можеше най-после да бъде щастлив с някоя жена. Може би - с Каролине...
Може би все пак трябваше да опита да поговори с нея. Един последен път, един последен шанс. Може би още не всичко беше загубено. Иначе защо тя се смути така, когато онзи тъпанар заговори за причината да останат на плажа? Беше хвърлила плах поглед към Хуберт, почти виновен, сякаш да прецени колко ѝ е ядосан.
Досега никога не я беше виждал с друг мъж. Не очакваше това да го вбеси така, да го върне към всички ужасни спомени, които му бяха пречили досега да бъде с нея. Беше пълен глупак, че пропиля цялото това време.
Пропиляно... твърде дълго време. Дори сега тя едва ли щеше...
Не биваше да мисли така, каза си Хуберт. Спря колата и излезе, като тресна решително вратата. Нямаше да позволи на Аня да победи. По дяволите, Сузане Габлер искаше да е с него, нали? Траудл също. Защо и Каролине да не иска? Трябваше да опита, пък светът да свърши, ако ще. Дори и щастието им да продължеше само един час, си заслужаваше да го изживее.
Но ако не беше загубил толкова много години, щеше да е толкова по-хубаво... Не - ако не беше загубил толкова много години с онзи паразит, който съсипа живота му...
Нещо проблесна в небето над главата му. Падаща звезда. Хуберт се подсмихна мрачно. Беше чувал, че падащите звезди изпълнявали желания. Разбира се, не беше вярно, но ако можеше, той би си пожелал изобщо да не се беше женил, никога изобщо да не беше докосвал Аня Лихт.

– Ставай!
Хуберт се събуди и изгледа накриво човека, който го беше сръчкал. Сигурно Гирвиц, помисли си, но за своя изненада видя срещу себе си лицето на Ханзи.
Един момент... нещо не беше наред с лицето на Ханзи. Той не просто не трябваше да бъде тук - изглеждаше много по-млад, отколкото когато замина. Сякаш беше на 40, а не почти на 70.
– Престани да спиш в колата, забавих се само 10 минути! – измърмори Щалер и тръсна пред него някаква кутия с храна. – Винаги го правиш, все едно ми е отнело десет часа да се върна! Спиш ли изобщо наистина, или го правиш, само за да ме накараш да се чувствам бавен?
– Ханзи, не разбирам... – започна Хуберт, без да знае откъде изобщо да започне.
Нищо не разбираше. Погледна се в огледалото за обратно виждане и забеляза с изненада, че и неговото лице изглежда така, сякаш е на 40. Какво ставаше тук? Сънуваше ли? Сигурно. Последното, което помнеше, беше, че си легна да спи, изпълнен с решимост утре да говори с Каролине.
А сега сънуваше бившия си колега. Що за странен сън?
– Къде да те оставя? Чакай, ти каза, че искаш да отидеш при онази... Аня ли беше? – Щалер подкара колата и Хуберт мигновено се хвана за седалката. Да, нямаше как да сбъркаш това лошо шофиране. Очевидно мозъкът му не го беше забравил.
– Така ли съм казал? Не помня.
– Мен ако питаш, тя не си заслужава – каза Ханзи, докато минаваше право през най-голямата дупка на пътя. – Прекалено е самовлюбена. Все гледа да ти каже нещо на въпреки. С такава жена не се говори повече от пет минути на ден.
Хуберт се намръщи. Имаше доста добър спомен за този разговор. Беше си го припомнял често, защото после осъзна, че ако беше послушал Ханзи...
– Един момент. Каква дата сме днес?
– Ето, че и ти започна да забравяш – ухили се Щалер.
Но все пак му каза. И добре, че Хуберт не караше, защото сигурно щеше да блъсне колата. Добре помнеше тази ужасна дата - тя беше съсипала целия му живот след това.
На този ден беше "предложил брак" на Аня, или поне така твърдеше тя. По дяволите, нужно ли беше да сънува точно това?! Каква глупост! Другите хора сънуват хубави неща, сънуват как правят секс с онези, по които са хлътнали, как печелят мач, как стъпват на Луната - а той сънува само един кошмарен спомен, който и без това го преследва повече от 20 години!
– Спри, ще сляза тук – каза той на Ханзи. Ако сънуваше нещата дословно, сега би трябвало да слезе пред клиниката и да отиде да се умилква на онази вещица. По-скоро щеше да я застреля с пистолета, отколкото да го направи.
За щастие подейства. Ханзи спря колата - все пак не бяха далеч от клиниката, но поне установи, че може да прави каквото си иска.
И въобще това беше най-странният сън, който помнеше да е сънувал. Нищо не се усещаше като сън, с обичайното объркване и неясноти, и глупави нереални неща. Досега не беше имал толкова ясен и нормален сън.
Няма що. Определено би предпочел да сънува Каролине, а не този проклет ден.
– Я виж кой е тук!
Не, въздъхна той наум, защото познаваше този глас. Не, не искаше да я вижда!
Обаче тя идваше към него - бившата му съпруга, по-слаба и по-млада, отколкото когато я видя за последно, но също така самодоволно самоуверена и усмихната, сякаш вече предвкусваше още една порция болка от жертвата си.
Заля го омраза и за миг наистина се изкуши дали да не я застреля. Това може и да беше сън, но той не беше убиец, независимо какво му беше причинила тази змия.
– Знаех си, че ще дойдеш отново – тя спря до него, без изобщо да обръща внимание на омразата, с която той я гледаше. В нейния свят всички я обичаха и съществуваха за нейно удоволствие. Изобщо не я интересуваше какво изпитва който и да е друг. Само нейните чувства имаха значение.
– Всъщност не съм дошъл при теб – не и днес, помисли си той и изпита известно задоволство, макар това да беше само сън.
– О, да, сигурно – тя наклони глава, без да му повярва. – Е, за твой късмет аз не смятам да се прибирам още. Отивам в един бар наблизо. Свирят жива музика. Можеш да ме придружиш... ако се държиш добре.
Невероятно, помисли си Хуберт. Макар да ѝ беше казал нещо съвсем друго този път, нейните думи бяха същите. Или сънят му най-после проявяваше дефекти, или дефектите си бяха в нея, а мозъкът му просто знаеше как би се държала тя.
Второто всъщност беше по-вероятно. Досега този сън беше далеч по-перфектен, отколкото бившата му някога е била по отношение на реалността.
– Не – изричането на думата го изпълни с еуфория. – Не искам да ходя никъде с теб.
Тя примига объркано. Сякаш не вярваше какво чува.
– Сигурен ли си? Може би тази вечер най-сетне ще имаш шанс с мен... макар че нищо не мога да обещая, след като дори цветя не си ми донесъл.
– Сигурен съм. Не.
– Разбирам какво правиш – каза Аня. Той обаче се съмняваше, че тя разбира. – Преструваш се, че не те интересувам, за да ме накараш да те харесам повече. Вие, мъжете, винаги правите така.
Всъщност ти спря да ме интересуваш около два месеца след сватбата, помисли си Хуберт.
– Ти наистина не ме интересуваш.
– Глупости. Нали затова ме преследваш вече седмици наред...
Да, защото тя беше прилагала номера, в който обвини него. Правеше се, че не го харесва, а отдавна си го е набелязала за жертва, затягайки примката около него... докато не го удуши в нея.
– И разбрах, че изобщо не си заслужаваш – и преди ѝ го беше казвал, но имаше нещо много пречистващо в това да го каже сега, когато още нищо не се беше случило. Точно снощи си беше мислил колко хубаво щеше да е, ако не беше направил грешката да излезе с нея тази вечер и да се напие...
Мисълта го сепна. Естествено, че не беше възможно отново да е на 40 и това да е истинско. Такива неща се случваха само в глупавите сърцераздирателни филми, не наистина.
Но, само си представи... Ако можеше наистина да прекара останалата част от живота си далеч от нея, без нея, без да е принуден да я вижда никога повече?
Дори и в Рая не можеха да му предложат такъв лукс.
Не че той щеше да се озове в Рая, ако това място изобщо съществуваше.
Истина или не, сега можеше да се махне от нея.
– Знаеш ли, Франц, като обиждаш една жена, няма да я накараш да се влюби в теб...
Казваше го, сякаш изобщо можеше да обича - а Хуберт много добре знаеше, че това не е така.
– Казвам ти само истината. Прави каквото искаш. Намери си някой друг глупак, когото да измъчваш – Хуберт я заобиколи и с всяка крачка, с която се отдалечаваше от нея, сякаш от гърдите му се вдигаше тежест, стояла там с години.
Чуваше как Аня крещи след него, но изобщо не обърна внимание на думите, а гласът ѝ бързо заглъхваше. Не му отне много време да я остави далеч зад себе си. Въздъхна с облекчение и установи, че се усмихва.
Беше толкова странно. Раните в душата му, които тя беше нанесла, не бяха напълно изчезнали, и все пак се чувстваше много повече като 40-годишното си аз, което още можеше да изпитва щастие и радост, не познаваше мъчението ѝ.
Адски много му се прииска това да не е сън. Но каква беше вероятността да е истинско?
Изобщо не беше обърнал внимание откъде минава, но осъзна, че почти е стигнал до гарата, когато чу притеснителен звук - бебешки плач. Винаги беше обичал децата и нямаше как да не потърси бебето, което плачеше, да не провери дали има начин да помогне. Забеляза наблизо детска количка, до която стоеше висока тъмнокоса жена и държеше в ръце малко вързопче.
– Госпожо? Мога ли да помогна?
Тя се обърна към него. На Хуберт му се стори, че ще получи удар.
Каролине Фукс!
Не, това не беше възможно. Тя не живееше тук тогава... но ако...
Ако е била тук за малко? Ако просто е минавала през града? Забеляза малка торба с багаж до количката. Ушите му забучаха, когато осъзна, че - ако всичко това беше истинско - значи е имал шанс да я срещне онази вечер - тази вечер - и го е пропуснал заради онази змия. Иронията беше толкова силна, че болеше.
Не можеше да повярва колко млада изглежда Каролине. Колко невинна, колко безпомощна. В очите ѝ имаше сълзи, докато се опитваше напразно да успокои плачещото бебе. Нейно ли беше? Значи това трябваше да е Леа... Каролине наистина спомена, че я е родила много млада. Вероятно беше само на 20 години. И въпреки това в нея се долавяше същата сила и решителност, които го очароваха всеки ден.
– Не знам какво ѝ е – прошепна Каролине измъчено. – Още във влака започна да плаче, затова слязох тук, надявах се да намеря лекар, но не знам къде да отида...
– Ще ви заведа. Елате – Хуберт ѝ се усмихна окуражително. Взе багажа ѝ и забута количката пред себе си. – Наблизо е.
– Много ви благодаря – Каролине намери сили да му се усмихне, и красотата на тази така позната усмивка го остави зашеметен.
– За мен е удоволствие, госпожо.
– Каролине Фукс – представи се тя.
– Франц Хуберт.
– Приятно ми е.
Хуберт знаеше, че тя не лъже.
Той остана с нея, докато докторът преглеждаше дъщеря ѝ. Вероятно трябваше да си тръгне, разбира се, нямаше основание да остава - но как би могъл? По-рано се оплакваше, че не я сънува, нали? Ако това беше сън, то бе най-хубавият сън, който някога беше имал.
Ако беше действителност...
Но тази възможност беше толкова прекрасна, че той дори не се осмеляваше да се замисли върху нея.
За щастие дъщеря ѝ не беше болна. Лекарят обясни, че на бебето просто му никнат зъби и е нормално да не се чувства добре. Каза на Каролине какво да купи против болката и Хуберт с облекчение предложи да я придружи до аптеката - нали беше полицай, бе длъжен да помага. Всъщност обаче не можеше да си представи да я остави сама, като знаеше, че тя има нужда от помощ.
– Всъщност къде отивахте? – попита той.
– Мюнхен – обясни Каролине. – Истината е, че един вид бягам от къщи. Родителите ми никак не се зарадваха, че забременях толкова млада, още повече, че не знам кой е бащата – тя се изчерви и сведе поглед. – Но аз просто не можех да я изоставя, нито да направя аборт. Разбирате ли?
Хуберт си спомни собственото си желание да има деца и кимна.
– Да, разбирам.
– Очевидно е, че те не ме искаха вкъщи. За щастие имам малко пари и една моя приятелка живее в Мюнхен. Надявам се да успея да си намеря работа там.
Той щеше да ѝ предложи да си намери работа тук, но сега мястото беше заето. И после осъзна нещо...
Можеше да замине с нея.
Можеше да замине с нея.
Нищо не го задържаше тук - във всеки случай не и след като знаеше какъв ще бъде животът му. Ако това беше действителност - възможно ли беше изобщо? Но ако сънуваше, отдавна да се е събудил - може и да не се беше оженил за Аня, но тя несъмнено щеше да се опита да го измъчва, след като му се налагаше да работи с нея. И без това този път трябваше да се махне.
Сега вече знаеше и къде иска да отиде.
Разбира се, това не означаваше, че Каролине ще поиска той да е с нея. Но сега имаше шанс - имаше шанс за един цял щастлив живот с нея...
– Знаете ли какво? И аз си мислех да замина за там.
Тя се усмихна, сякаш ѝ беше казал някаква прекрасна новина.
– Наистина? Тогава ще можем да се виждаме... ако искате, разбира се – погледна го плахо, с надежда, както беше правила толкова много пъти.
– Да, искам – каза Хуберт.

Година по-късно той вече знаеше, че това не е сън, от който ще се събуди.
Знаеше го, когато отваряше очи и виждаше пред себе си съпругата, която безумно обичаше, знаеше го, докато се грижеше за дъщеря ѝ, която беше приел като свое дете, знаеше го, докато целуваше все по-наедряващото коремче на Каролине и говореше на бебето им вътре, а тя се кискаше и го галеше по главата, повтаряйки, че техните деца ще са най-разглезените на света.
Знаеше го, докато четеше новините от Волфратсхаузен и виждаше същите престъпления и същите престъпници, които беше арестувал в онзи живот, който сега не съществуваше. За щастие полицаите, които бяха започнали работа там след неговото напускане, също се справяха добре. Скоро той престана да се тревожи за всички убийци, които можеха да останат на свобода. Можеше да мисли за своя живот, за своето щастие. Щастие - каква странна дума. Някога, в един друг живот, почти беше забравил значението ѝ.
Рядко си спомняше за онзи живот вече. Той остана само като лош спомен за неприятен кошмар, който избледнява в светлината на утринта, в прегръдките на любимата жена. Само понякога се сещаше как бе стоял далеч от Каролине и се питаше как е могъл да бъде такъв глупак. Беше толкова благодарен за втория шанс, който беше получил, за шанса да бъде щастлив с нея, а дори не знаеше на кого да благодари.
Изглежда, че все пак имаше нещо вярно в историите за падащите звезди, които сбъдват желания.

Chapter Text

"Какво ти казах? Понякога може да е много мил..."
Барбара си мислеше за това, докато наблюдаваше как Хуберт и баща ѝ ловят риба - за пореден път, сякаш никога не им омръзваше, въпреки че често не хващаха почти нищо. Естествено, не бяха особено доволни да я видят, когато тя идваше при тях, въпреки че тя можеше да пази тишина - понякога. Барбара непрекъснато слушаше странните мъдри мисли на баща си и се караше с Хуберт почти всеки ден, така че не беше логично изобщо да изпитва желание да сяда при тях. Тя сама не можеше да си обясни защо го прави. Имаше нещо толкова успокояващо в атмосферата, в знанието, че те ще бъдат тук, сякаш беше някаква коледна традиция, чието съществуване само по себе си прави живота малко по-приятен.
И докато ги гледаше как се взират мълчаливо във водата, Барбара най-сетне проумя какво търсеше тук при тях. Точно това. Спокойствието. Не, не толкова спокойствието. Сигурността.
Знаеше, че Хуберт ще е тук ден след ден, ще преследва неуловимата си риба, точно като баща ѝ, точно както винаги правеше онова, което беше казал, точно както отношението му към нея никога не се променяше, независимо колко работата ги изправяше един срещу друг.
Сигурност. Тя можеше да бъде уверена, че ако Хуберт обещае да направи нещо, ще го изпълни. След него тя се беше срещала с какви ли не мъже, но не можеше да разчита на никой от тях. Не можеше да им вярва дори че ще се поколебаят само един миг, преди да я предадат, камо ли че ще удържат на думата си.
Не е ли иронично? Да търсиш нещо сред 10 хиляди мъже, докато то през цялото време е било на десет крачки от входната ти врата. Търсенето на идеалния мъж, разбира се, беше вятър работа. Такъв не съществуваше. Всички си имат лоши черти, недостатъци, всички са способни на грешки. Но да откриеш мъж като Франц Хуберт, който ще мине през огън и вода за теб, беше нещо по-голямо дори от печалба на милиони от тотото.
Той може да не беше най-възпитаният, нито най-работливият, нито дори най-красивият. Не беше гениален, нито богат, още по-малко с кротък нрав. И, преди всичко, мразеше професията ѝ. Барбара можеше да изброява недостатъците му колкото си иска - и точно това беше правила през последните месеци - но те не променяха факта, че го обичаше и връзката им съвсем не беше бегла грешка, както се бе опитала да убеди и двама им.
"Решенията ти напоследък не бяха най-рационалните..." Спомни си тези думи и въздъхна. Не можеше да отрече, че са напълно верни.
– Аз трябва да тръгвам – баща ѝ се надигна от стола и остави въдицата си на кея. – Имам среща тази вечер.
– Ти имаш среща? – не съвсем разсеяна от мислите си заради това, Барбара все пак успя да го изгледа критично.
Баща ѝ се усмихна, очите му засвяткаха като на някой хитър магьосник.
– Не съм толкова стар, госпожице. И ако ти продължаваш да си губиш времето, ще се оженя за втори път, преди ти да си опитала дори за първи.
Барбара автоматично погледна към Франц и не видя никаква реакция от негова страна, което само по себе си беше подозрително. Той много старателно си даваше вид, че изобщо не слуша. Това я накара да се усмихне на себе си, необичайно меко и нежно за нея.
Твърде късно се сети, че баща ѝ я наблюдава. Но този път той не каза нищо и само се подсмихна доволно, докато се отдалечаваше. Тя погледна след него, чудейки се дали познава жената, с която ще излезе.
– Ти знаеше ли за това?
– Че има среща ли? Не – Хуберт не се обърна към нея, докато отговаряше. Вниманието му беше съсредоточено в езерото, въпреки че Барбара не виждаше никакви риби наоколо в момента.
– Според теб с коя се вижда?
– Нямам представа. Защо не го попита?
– Ако искаше, щеше да ми каже.
– Да – съгласи се той.
Тишината отново ги обгърна, но предишното спокойствие го нямаше. В гърдите ѝ имаше прекалено много вълнение, ставаше все повече и повече, докато накрая тя нямаше да може вече да се прави на напълно спокойна.
– А ти?
– Какво аз?
– Ти виждаш ли се с някоя?
За миг Хуберт не каза нищо, после отвърна:
– Виждам се с много. Соня, теб, Сабрина, виждам ви всеки ден...
– Глупак – изсумтя Барбара, ядосана на себе си, че е стиснала зъби при първите му думи и че ги беше приела насериозно. Отне ѝ почти цяла минута да се успокои достатъчно, за да продължи разговора. – Знаеш какво имам предвид.
– Да, знам. Не. Не се виждам с никоя.
Отново не я погледна, но раменете му бяха стегнати от напрежение, докато го казваше. Сякаш очакваше нещо. Очакваше какво ще направи тя сега.
Барбара сама се изненада от решението си, но докато го обмисли, вече беше застанала пред него и отместваше въдицата, за да седне внимателно в скута му. Заради ниското столче трябваше да подпре дупето си на коленете му, но Хуберт инстинктивно я хвана, слагайки ръце на бедрата ѝ, така че нямаше опасност да падне. Едва след като се увери в това, той я погледна.
– Какво правиш?
– Говорех сериозно за онова, което казах на Тимо. Ти наистина можеш да бъдеш много мил.
По-рано той се беше усмихнал широко и доволно при думите ѝ, но сега, когато тя говореше толкова сериозно, и неговото изражение беше сериозно.
– Доколкото си спомням, ти каза, че съм изключително избухлив и прекалено нетолерантен. Какво стана с това?
Барбара сложи ръце на раменете му, пръстите ѝ го погалиха бавно, със собственически жест.
– Ами открих, че всъщност харесвам тези неща у теб.
Сега вече Франц се усмихна, но продължаваше да я гледа предпазливо, сякаш предполагаше, че тя отново просто се шегува.
– Като си толкова непостоянна, утре ще мислиш нещо друго.
– Не, няма – тя наистина беше непостоянна, но не и за това. Не и за него. – Отне ми известно време да проумея, че не искам да те изпускам, но няма да го забравя.
– Само че ти вече ме изпусна, Бабси – и въпреки това той прокара ръце по бедрата ѝ, така, сякаш тя лежеше гола под него. – Ами ако аз не искам да се върна при теб?
Барбара замръзна. Тази мисъл ѝ беше идвала наум, и все пак покрай поведението му тя беше успяла да се убеди, че този риск е несъществен. Иначе никога нямаше да се осмели да признае, че е сгрешила и че иска този нетърпим мъж отново да бъде неин.
Преди да е решила как да отговори, Франц се усмихна бавно и доволно.
– Виждам, че нямаш такъв вариант. За твой късмет не ти и трябва. По изключение този път сме на едно мнение.
За секунда в нея се бореха гневът и смехът, и накрая смехът спечели. Не можеше да се сърди на Хуберт, че реши да я измъчи малко, след като ѝ бяха трябвали няколко месеца, за да стигне до това просветление.
– В такъв случай и ти имаш късмет. Днес не съм в настроение да се сърдя.
Очите му се спуснаха към устните ѝ, преди да се върнат нагоре.
– Барбара?
– Да? – тя усещаше цялото си тяло като изтъкано от очакване.
– Ако мръднем на това столче, ще паднем и двамата.
Барбара се засмя отново.
– Тогава?
– Тогава стани.
Тя го направи, а когато Хуберт я последва, краката ѝ изведнъж се озоваха във въздуха и той я понесе бързо към къщата.
– Пусни ме, глупак такъв! Ще си докараш херния!
– Съвсем не си толкова тежка. Трябва да те охраня хубаво... но после ще имаме време за това – Хуберт я остави да стъпи на краката си едва пред входа и я целуна, докато отваряше вратата.
Барбара си помисли, че трябва да заключи, и го забрави още в следващия момент, докато той я придърпа навътре, а ръцете му се бореха да свалят сакото ѝ. Е, да, Франц Хуберт никога не е бил известен като търпелив човек... но в момента тя нямаше нищо против това.

Chapter Text

– Татко, това място е странно – каза Сара, оглеждайки се.
Малката стаичка, в която се бяха настанили, не можеше да се нарече изискана, нито особено уютна. Боята беше нещо средно между кафяво и оранжево - сигурно навремето е била жълта - пердетата изглеждаха така, сякаш са били прани поне петстотин пъти, а леглото, старо и не особено красиво, беше застлано с обикновена сива покривка. Поне беше достатъчно голямо, за да побере двама души...
– Вярно, не е пет звезди, но за една нощ става – Мич седна до нея и я прегърна, целувайки я по главата. – Нямахме голям избор и извадихме късмет, че изобщо открихме подслон.
Така беше - когато колата им се развали насред някаква гора, те изобщо не знаеха колко ще се наложи да вървят, преди да срещнат хора. Все пак намериха този доста стар хостел и се сдобиха със стая, а управителката обеща да се обади на някой да поправи колата им в ранни зори утре.
Храната, която им поднесоха, беше твърде съмнителна. Сара се бе ограничила с плодове, а Мич изглеждаше много по-заинтересуван да приключат с вечерята и да се приберат в стаята, отколкото от яденето...
Той я привлече към себе си, дръпвайки краката ѝ така, че да седне в скута му. Сара обрамчи лицето му с ръце и го целуна, потъвайки в приятното усещане. Толкова много го обичаше... Беше прекрасно, че можеха да пътуват заедно и да ходят на места, където никой не ги познава. Сега не се налагаше да се крият и непрекъснато да бъдат нащрек...
– Сара... Знаеш ли колко много те искам?... – промърмори Мич в косата ѝ. Дланите му сграбчиха малкото ѝ дупе и тя изстена тихо.
Някакъв странен звук я накара да се дръпне от Мич.
– Татко? Чу ли това?
– Кое? Сигурно някой в другите стаи е изпуснал нещо – той явно беше чул бумтенето, но не прояви никакъв интерес. Вместо това бавно съблече бялата ѝ блуза, като не пропускаше да целуне тялото ѝ всеки път, щом се появяваше още и още от кожата ѝ изпод дрехата. Когато най-после захвърли блузата настрани, зарови лице в гърдите ѝ, търкайки с пръсти зърната ѝ през червения сутиен.
– Татко! – Сара не беше търпелива като него, искаше го бързо, веднага. Мич се подсмихна, после я ухапа леко.
– Остави ме да се насладя на десерта, Сара...
Чу се друг шум, и този път доста по-ясно. Прозвуча, като че ли беше издаден в същата стая...
– Какво става? Какво е това? – попита разтревожено Сара.
– Сигурно вятърът. Или има мишки – Мич сви рамене, после внезапно я просна по гръб на леглото, надвесвайки се над нея.
Сара го погледна в очите, стресната от мисълта, която ѝ хрумна.
– Ами ако има духове?!
– Не вярвам в духове. Сара, аз съм ловец на крокодили, не на призраци – усмихна се Мич. Целуна я отново, но нов шум го накара да се откъсне от нея и да се огледа. Обаче отново не видя нищо.
Сара прехапа нервно устна.
– Във всеки случай има нещо. Имам чувството, че някой ни наблюдава. Ами ако наистина някой ни гледа?
Баща ѝ я погали нежно по косата. Усмихна се бавно, разсеян от гледката на красивата си дъщеря, полу-разсъблечена пред него, и никакви духове или други глупости не можеха да се сравняват по важност с нея.
– Нека гледа – каза той нехайно, после продължи да я целува, спускайки устни надолу по шията ѝ.
Сара се засмя, макар че гласът ѝ леко трепереше - но когато Мич зацелува гърдите ѝ през тънкия сутиен, и тя вече не можеше да мисли за нищо друго, освен за него и за това колко много го желае.
Едва след час, когато лежеше гола и задоволена в обятията на баща си, сънлива и отпусната, тя се сети пак за странните шумове и осъзна, че повече не ги бяха чули - нито веднъж.
Ако е имало призраци и те са се опитвали да ги нервират и да им попречат на заниманията... Е, след като и Мич, и Сара престанаха да им обръщат внимание, явно горките призраци се бяха отказали от опитите да ги връщат в правия път.

Chapter Text

Докато Мона роди третото си бебе и се възстанови от раждането, по-точно, до миналата нощ, никой не беше намерил за нужно да уведоми Хаге - или може би те смятаха, че се разбира от само себе си - и в крайна сметка той имаше пълното право да ги упрекне за това, но в момента упрекването вече беше излетяло от главата му. Както и много други мисли.
В момента, когато Мона беше пред него, очакваща той да ѝ направи четвъртото дете.
Новият свят имал нужда от разнообразие, обясниха те, сякаш това беше нещо нормално. Кристл се държеше, сякаш всичко това е напълно нормално. Може би влиянието на Мона беше подействало в тая посока...
Изглеждаше толкова просто, че чак беше сложно.
Той гледаше това момиче - тази млада майка - с рошава коса и дреха, направена от кожи, и почти не можеше да я свърже с лъскаво облеченото, силно гримирано момиче с ботуши на високи токчета, което познаваше отпреди. Само бялата кожа и големите кафяво-зеленикави очи още напомняха на онази Мона, която си спомняше.
Не беше като никога да не е бил с нея, напомни си Хаге, и то неведнъж. Само че тогава, навремето, тя се бе държала за пилона върху сцената, докато Хаге я чукаше на задна и стискаше в ръце бузите на перфектното ѝ дупе (всъщност именно това му беше дало отчасти идеята за мюзикъла), или беше седнала в скута му в някое от сепаретата и го яздеше, а лицето му беше заровено в гърдите ѝ.
Тогава винаги бяха използвали презерватив. Правила на клуба, правила на Мона и лично негови. Клубът не искаше да губи танцьорки, задето забременяват или правят аборти, Мона не искаше в себе си разни венерически болести, а Хаге не искаше - поне не в този момент от живота си - да прави деца.
Сега... това... беше съвсем различно.
Мисълта, че той ще има участие в света - в създаването на човешкия род - беше повече от задоволителна, премного ласкателна, но също така и странно стряскаща. Навсякъде ще се разхождат негови деца? Дали това беше добра идея...
Преди да отвори уста и да каже нещо за мислите си на Мона, тя сложи ръце на лицето му, наведе главата му надолу и го целуна. Допирът на меките ѝ нежни устни го накара да забрави въпросите и притесненията, пък и какво му пукаше всъщност? Кристл не се тревожеше, че целият човешки род или поне половината ще бъдат негови деца, внуци и така нататък.
Тогава откъде-накъде той ще се тревожи?
Той беше Светият Дух. Нещо много по-велико. И работата му беше да се занимава със създаването на деца. В крайна сметка, така бе започнала цялата му кариера.
Тялото ѝ се отърка в неговото също както преди, сякаш той беше пилонът, около който тя танцуваше и се виеше, и това беше достатъчно, за да събуди интереса на тялото му. Създаден безплътен, той, разбира се, не изпитваше човешките нужди, но в това тяло, човешкото тяло - о, да, тялото му си имаше нужди. И сега то му напомни, че отдавна не е имал възможност да ги задоволи.
Мона беше единствената жена наоколо. Така че...
Вместо да се пита дали е правилно и дали е добра идея, можеше просто да я чука.
– Хайде. Направи ми бебе – прошепна тя прелъстително. – Не искаш ли да ми направиш дете, Хаге?
– Това достатъчно ли ще е за разнообразието? Едно бебе? – промърмори той, ръцете му се бяха обвили около нея и пръстите му си играеха с връзките на туниката ѝ.
– Едно, три, пет – отвърна Мона без всякакво притеснение. – Колкото искаш. После, когато тя порасне, може да направиш деца и на дъщеря ми, ако искаш. На дъщерите ми от теб също, ако имаме дъщери...
Мисълта го остави напълно зашеметен, сякаш някой го беше замерил с огромна снежна топка. Той побутна Мона към леглото.
– Съблечи се.
Можеше и сам да я съблече, но искаше да види какво още си спомня тя от старата работа. Мона не го разочарова. Дрехата ѝ можеше да е проста и обикновена, но тя я свали така, сякаш беше сексапилна латексова рокля. Мона в латекс... Колко години щеше да отнеме на човечеството отново да открие латекса?
Тялото ѝ не беше като преди, разбира се - след три бременности това не можеше да се очаква - но пък гърдите ѝ бяха станали по-големи, а коремът ѝ отново беше сравнително плосък - само докато отново не се закръглеше със следващото бебе. Неговото бебе. Хаге погали корема ѝ при тази мисъл, представи си как ще се чувства всеки ден да вижда Мона бременна и да знае, че той е създал живота в нея.
Кръвта му забушува от възбуда само при беглата представа.
Сигурно трябваше да е по-нежен, по-внимателен, но в момента беше прекалено възбуден за подобно нещо. Събори я на леглото и легна между бедрата ѝ, спирайки само колкото да извади кура си, преди да го вкара силно в нея. За кратката секунда, преди да го направи, забеляза колко беше влажна, а после и го усети; явно тя нямаше против, че не е съвършено нежен. Преди никога не се беше оплаквала, нали? Напротив. Беше свършвала всеки път... често и по няколко пъти.
Сега беше различна, сериозна, съпруга, майка... Но лицето ѝ се стегна от удоволствие и путето ѝ го пое навътре, бедрата ѝ се вдигнаха още по-нагоре, за да го пропуснат и придърпат по-дълбоко. Хаге ги стисна с ръце, после я дръпна за косата - не беше тъмната, мека и искряща коса от преди, но действието ѝ подейства по същия начин, както и преди, и тя отвори уста и задиша на пресекулки, а очите ѝ сякаш го молеха да я съсипе.
Чудесно, защото и той точно това искаше.
Тласкаше се в нея мощно, грубо, с неукротимо желание, събудено не само от нея, но и от дългия период на въздържание, който човешкото му тяло отчиташе. Реално не беше минало толкова много време, съвсем не беше толкова дълго от момента, когато последно беше в клуба и "подготвяше" Мона за главната роля до момента, в който отново беше в нея и я използваше, както беше свикнал - не и реално, но въпреки това...
Или може би беше ревност. Не че Мона беше негова. Харесваше я, но не беше луд от любов по нея - че какво изобщо е любовта? Просто ревнуваше, че вече не може да я докосва така, както преди, да се наслаждава на услугите ѝ, защото тя вече не ги предлагаше.
В новия свят нямаше място за ревност. Нямаше причина за нея. Всеки можеше да има това, което иска...
Мона стенеше под него и Хаге долавяше, че тя се опитва да сдържа стенанията си, но не разбираше защо. Кристл и без това знаеше какво правят, нали? Той сигурно дори не беше наоколо, а събираше пръчки или някаква подобна глупост.
Извъртя главата ѝ към себе си, но не я целуна; искаше просто да се вгледа в очите ѝ, дори не за да разбере какво се върти в главата ѝ, а защото му доставяше удоволствие фактът, че прави секс с жената на Исус, с новата Ева. Нейните и без това големи очи бяха станали огромни и напълно черни, и тялото ѝ се разтърси като ударено от ток, когато погледът му срещна нейния.
– Не спирай... – простена тя, загубила способност да се владее, или може би просто вече не ѝ пукаше за нищо друго. – Толкова е хубаво... ха...рес...ва...ми грубо! – признанието едва се откъсна от нея, но и без това не беше трудно човек да се досети, като я гледаше как се наслаждава на грубото чукане.
Хаге се подсмихна, тласкайки се още по-силно в нея за награда, че все пак го беше казала на глас. Мона... сериозната млада майка Мона... поне донякъде още си беше неговата Мона.
Можеш да изведеш момичето от клуба, но не можеш да извадиш клуба от момичето.
– Значи ти харесва грубо, а? – ако тя си беше мислела, че няма да се възпозва от признанието ѝ и да се позабавлява, като я поизмъчи малко, беше в голяма грешка. – Нежният Кристл не прави ли така? – Хаге придружи думите с дълбок, силен тласък.
– Не... не... – простена Мона. Той не знаеше дали протестира или му отговаря, но отговорът на въпроса, така или иначе, му беше ясен.
– Не, нали? Не те чука, както заслужаваш? Любовта е хубаво нещо... Правенето на любов е хубаво нещо... но понякога човек има нужда от едно яко, възкресително ебане, нали така?
Мона се вкопчи в него, почти виейки от удоволствие. Ноктите ѝ се забиха в гърба му и той нямаше да се учуди, ако го е убола до кръв, но това само го накара да се усмихне; нямаше нищо против това преживяване да му остави временни белези. Така или иначе беше далеч по-запомнящо се от други неща. Нямаше да го забрави така, както беше забравил Лазар и още какво ли не...
– Ще свършиш за мен, нали, малка Мона?
Тя кимна, но това не му беше достатъчно. Той забави темпото на тласъците си и веднага я чу да хленчи умолително.
– Да го чуя – очите му отново срещнаха нейните, не търсещи любов, не дори притежание, само признание.
Този път Мона отговори с думи, и от устните ѝ се изплъзна името му; не онова, което използваше с нея, а истинското, божественото име на Светия Дух.
Никоя не го беше наричала така в леглото - никоя не беше знаела, за да го нарича така. Хаге нямаше представа колко силно ще го възбуди това, докато не усети тялото си да следва нейното към екстаза така бурно, сякаш никога преди не беше свършвал.
Изпразването му продължи толкова дълго, че спермата започна да се излива от нея върху чаршафите от кожа, и въпреки това той не можеше да спре, пълнеше Мона с още и още, а тя свършваше с него, отново и отново, и всеки неин оргазъм сякаш го подканваше да ѝ даде още от семето си, а всяка нова струя сперма сякаш тласкаше нея към пореден оргазъм.
Най-накрая той просто нямаше повече сперма, а Мона вече почти беше загубила съзнание от безкрайното удоволствие, когато телата им се отпуснаха едно върху друго, горещи и потни въпреки хладната есен навън. Хаге все пак имаше сила да стисне собственически бедрата ѝ и да я целуне по челюстта, облизвайки кожата ѝ с език.
– Научила си някои нови трикове, малката.
Мона се засмя едва-едва, все още потрепваща под него.
– Не трик. Инстинкт.
– Имаш инстинкт на...
– Хаге – помоли тя, сякаш сега вече произнасянето на тази дума би било непростим грях.
Сякаш не беше свършила току-що около десет пъти, докато курът му обливаше вътрешностите ѝ със сперма.
– И да не го кажа, ти си го знаеш – усмихна ѝ се той.
Мона сведе глава, сякаш трябваше да е смутена, но не се изчерви, а хвана една от ръцете му и сякаш без да мисли я постави върху гърдите си. Изстена тихичко, умолително, и той я награди, като я стисна силно, после наведе глава и ухапа твърдото ѝ зърно. Няколко капки мляко обагриха розовата плът и Хаге ги облиза, решавайки, че следващия път непременно иска да пие от млякото ѝ, докато я чука.
Тя нямаше да му попречи. Дори и да беше нередно.
Неговата добричка, малка римска секс робиня...

Chapter Text

Мич едва сдържа нетърпението си, докато Ан излезе от банята, облечена с обичайните си дрехи за сън - тениска и клин, който караше дупето ѝ да изпъква още повече. Той протегна ръка към нея, но Ан се дръпна.
– Какво има пак? – гласът му прозвуча като въздишка.
– Остави ме на мира – измърмори тя. Седна до него на леглото, но се дръпна веднага, щом той понечи да я целуне по рамото.
Господи, не отново.
– Сърдита ли си ми?
– Не, не е това...
– Тогава ела при мен... – Мич я хвана през кръста. Ан заблъска по ръцете му, докато не я пусна.
– Не, Мич, не, нямам настроение! За бога, дъщеря ти е в съседната стая!
– Стига, преди не ти пречеше... – не можеше да повярва, че тя пак използва това извинение. И то беше абсурдно - двамата рядко издаваха достатъчно силни звуци, Сара надали ги чуваше изобщо някога, помисли си Мич раздразнено. – Напоследък изобщо не сме се забавлявали...
– Да, но сега не искам! Боли ме главата!
– Мога да те излекувам... Като доктор трябва да знаеш, че сексът е по-силно лекарство от два аспирина...
Той се надяваше казаното да я развесели, но Ан само се ядоса още повече.
– Не, не, не искам! Остави ме на мира! Имам страшно много работа утре, и изобщо не съм в настроение! Не разбираш ли?! Не ми се прави секс!
Обичайните причини, извинения, или каквото там беше... Във всеки случай не и цялата истина. Ан отказваше да му обясни какво всъщност става с нея. Може би работата ѝ се отразяваше зле, но тя не искаше да сподели с него... нито да прави секс с него.
Очевидно и тази нощ нямаше да го правят. Честно казано, това вече започваше да се очертава като модел. Мич издиша примирено.
– Добре, ела да спим.
Може би, ако я прегърнеше и ѝ покажеше, че всичко е наред, тя щеше да се почувства по-добре...
Но сега Ан го погледна така, сякаш ѝ беше предложил да легне върху нагорещени въглени.
– Не... не! Не мога да спя в едно легло с теб, като си такъв!
– Какво? Да не мислиш, че ще те изнасиля? – той я погледна невярващо. Това вече беше прекалено! След като винаги се съобразяваше с нея, с всичките ѝ странни идеи и желания, ето какво получи...
– Не, обаче... – Ан направи измъчена физиономия. – Като знам какво ти се върти в главата... напрягам се... не, не, не искам, остави ме, отивам да си спя вкъщи!
Мич дори не се опита да я спре. Изобщо не разбираше какво ѝ става, но след като беше способна да избяга така от него, беше най-добре да я остави. По дяволите!
Все по-често започваше да си мисли, че е сгрешил с връзката си с нея. Ан беше привлекателна и двамата преживяха заедно някои много драматични моменти, но това не означаваше, че си пасват. И преди беше забелязал неща в нея, които не харесваше, а откакто почти заживяха заедно, тези неща ставаха все повече. И Ан очевидно не беше щастлива с него. Напоследък дори в леглото не се разбираха.
Може би беше крайно време да приеме, че на тази връзка не ѝ е съдено да продължи дълго...
Загаси лампата и се обърна по корем, опитвайки се да игнорира незадоволената възбуда, която изпитваше. Би могъл да се погрижи сам за себе си... но никога не правеше това, когато беше сам със Сара на лодката. Чувството беше прекалено странно. Мисълта, че тя е само в съседната стая, докато той...
Не. Винаги си беше забранявал да го прави, и нямаше да го прави. Не му оставаше друго, освен да заспи и да се надява, че утре Ан ще бъде в по-добро настроение.
Мич затвори очи и остави мислите си да се понесат без посока. Към тихите вълни, блъскащи по лодката. Утре ще трябва да я почисти отвън. Е, поне някаква част. Ан едва ли ще намери време да му помогне. Сара може би ще иска. Тя толкова обича да му помага. Толкова добра дъщеря е. Толкова красива... По-красива от майка си, от всички жени...
Внезапно очите му се отвориха отново. Стори му се, че чува някакъв тих звук зад себе си. Докато слушаше неподвижно, опитвайки се да разбере какво е било, усети някой да се качва на леглото зад него. Значи Ан все пак се беше върнала... той обмисляше дали да рискува да я попита отново какво ѝ е или просто да я остави да спи, когато тя отметна одеялото и погали гърба му с ръце.
Мич трепна леко, изненадан. Тя нямаше да го гали така, ако не го искаше. След цялата врява, която вдигна по-рано... не, вече изобщо не я разбираше.
– Мислех, че нямаш настроение...
За миг ръцете ѝ замръзнаха, после продължиха да го галят. След малко и устните ѝ се присъединиха, притискайки се във врата му, и това също си беше отговор. Може би тя се срамуваше заради избухването си. Но сега беше тук... колкото и да беше странно всичко това, той щеше просто да се възползва. Ерекцията му не беше изчезнала, докато съзнанието му постепенно преминаваше към състоянието на сън, а сега необичайно нежните и отдадени ласки на Ан го възбудиха още повече.
Това му харесваше, но искаше още. Мич се обърна към нея и посегна към главата ѝ. Тя се дръпна пак, но този път беше, за да продължи да го целува по тялото, и той я остави, разсеян от това колко тъмна изглеждаше косата ѝ на лунната светлина. Почти кестенява...
Усети ръцете на Ан върху кура си и това го изненада - тя не обичаше особено да доставя удоволствие, предпочиташе да получава... трябва наистина да се чувстваше виновна за избухването си от по-рано...
Мич примигна изненадано, когато устните ѝ се докоснаха в ерекцията му.
– Нали не обичаше да правиш това? – измърмори той. Беше му го изяснила още в самото начало.
Ан не отговори веднага и той си помисли, че пак няма да каже нищо, но тогава чу тих шепот.
– Ти го заслужаваш...
Може би не беше чул добре, защото Ан не говореше така - предпочиташе да го укорява, не да го хвали. Но тя може би наистина беше казала това, защото продължаваше да го гали и целува, а после - пресвета Дево - го пое в уста и той загуби интерес към всичко друго, освен колко хубаво му стана. По дяволите! Тя май нямаше много опит, но желанието ѝ да му донесе наслада беше очевидно във всяко движение на сладката ѝ, гореща уста. Мич изпъшка, несъзнателно тласкайки се навътре.
– По дяволите... не спирай...
Тя го засмука по-силно. Той я погали, опитвайки се да ѝ благодари за удоволствието, но когато тя продължи да го смуче и гали с език, Мич я притисна надолу към кура си, неспособен да мисли разумно.
Донякъде очакваше Ан да го избута възмутена, но тя изобщо не опита да го спре. Покорно му позволи да използва устата ѝ както иска, дори когато очевидно не ѝ беше лесно да го поеме и стаята се изпълни със звуци, показващи, че ѝ се гади. Но тя не спря.
Дали не сънуваше?
И така да е, беше твърде хубаво, за да му пука.
Ан го смучеше с такова желание, сякаш бе копняла за това от години. Послушанието ѝ просто го подлуди. Искаше да я чука. Веднага. Да се наслади докрай на това така сладко покорство. Той пусна главата ѝ, хвана я за ръцете и я издърпа нагоре, слагайки я по корем върху леглото. Косата ѝ изглеждаше така тъмна на слабата светлина...
Ан не носеше същите дрехи, а тънка къса нощничка. Като онези на Сара... 
Мич разкъса дрехата, преди дори да осъзнае какво прави. Ръцете му се плъзнаха по дупето на Ан, което в сумрака изглеждаше много по-сочно и апетитно от обикновено. Лунната светлина си правеше такива странни шеги с него...
Може би щеше да се замисли по-внимателно върху това, ако не беше толкова дяволски, нетърпимо възбуден. Но в момента единственото нещо в ума му беше да чука. Раздалечи краката ѝ, тласкайки силно кура си в нея.
– Мамка му, да... Толкова си тясна...
Путето ѝ го поемаше по-добре от всякога, толкова съвършено малко и тясно, както никога преди. Сигурно причината беше в това, че отдавна не бяха правили секс и... Тя се сви още повече около него, изключвайки способността му да мисли. Господи, беше толкова хубаво! Той се тласкаше в нея, забравил всичко друго, очите му бяха впити в косата ѝ, така нереално тъмна...
Една част от него осъзна, че може би е прекалено груб, но Ан стенеше заедно с него, дори по-силно от него, така че явно ѝ харесваше. Мич стисна силно в длани сладкото ѝ, съвършено дупе, и чу как Ан изскимтя от удоволствие. Може би трябваше да я обърне напред, да вижда лицето ѝ, да я види как изглежда, когато издава такива необичайни за нея звуци...
Но не го направи. Остави я в тази поза. Харесваше му да я гледа така...
Внезапно Мич сепнато се втренчи в нея. Какво, по дяволите? Защо му се стори, че чува...
Татко?
– Да, татко, да!
Този глас. Този. Глас.
Не можеше да бъде.
Невъзможно.
Сигурно си въобразяваше. Нямаше друго обяснение.
Въпреки това Мич сграбчи жената под себе си и я обърна по гръб, нетърпеливо отмествайки косата ѝ, за да я види.
Сара.
Сара. Сара, мамка му, това беше Сара! Дъщеря му! Дъщеря му беше - под него - докато той - току-що -
Мич шокирано произнесе името ѝ. Това трябва да беше сън, сигурно беше сън...
– Татко... Не спирай, моля те... толкова е хубаво... – безсрамното ѝ стенание сякаш завибрира в тялото му, карайки кръвта му да закипи. – Не спирай да ме чукаш...
Дъщеря му се повдигаше към него, молейки лъстиво като малка курва, с премрежени от възбуда очи. Искаше го в нея. Искаше го отново в нея.
– Мамка му... Сара...
Той още не можеше да се осъзнае, когато усети ръката ѝ на кура си. Сара го насочи отново вътре в себе си, простенвайки от блаженство.
– Мамицата му!
Трябваше да се дръпне от нея. Трябваше да спре... това... преди да е полудял напълно.
Мич сграбчи бедрата ѝ, за да я отмести назад, но вместо това ръцете му сякаш сами я придърпаха още по-близо, така че курът му навлезе още по-навътре в нея.
Господи. Това беше шибаният Рай.
Мич осъзна, че вече не може да спре. По дяволите, никога в живота си не е бил толкова възбуден. Искаше да чука Сара, дори и да беше последното нещо на света, което би трябвало да прави.
– Да, татко! Моля те! О, да, да, ДА!
Безсрамните ѝ стенания накараха възбудата му да пламне до червено, отнеха му и последната частица разсъдък. Той я чукаше като луд, така, сякаш нямаше да има утре. Може би нямаше да има, може би планетата щеше да се взриви заради този грях, който извършваше в момента със собствената си дъщеря, но не му пукаше. В момента единствената мисъл в главата му беше, че притежава това момиче по начин, за който не биваше дори да си мечтае. Сара беше негова. Негова и само негова, мамка му!
Това не биваше да се случва; и все пак той не можеше да спре. Даваше си ясна сметка защо - нямаше как да продължава да се залъгва, докато я обладаваше по този начин - отдавна я беше искал точно така. Полагаше огромни усилия да отблъсква всякакви подобни мисли за дъщеря си и се справяше толкова добре - досега...
Усети ръцете ѝ по гърба си, галещи го със същото пламенно възхищение от по-рано. Сара срещна очите му, изглеждаше така невинна и малка, чиста като ангел, а начинът, по който тялото ѝ се сливаше с неговото, можеше да бъде наречен единствено върхът на порочността.
– Чукай ме силно, татко... използвай ме... заслужаваш го, заслужаваш всичко...
Тя сякаш искаше да го подлуди. Мич сграбчи лицето ѝ, питайки се дали не трябва да я накаже, че го е подвела така - че буквално го е принудила да бъде с нея по този начин - но не можеше, не и когато дълбоко в себе си отдавна я искаше в леглото си. Той изръмжа безсилно и я целуна, все още разгневен, задето го беше излъгала така. В целувката нямаше и капка нежност, само животинска похот. Сара обаче му отвърна така жадно, сякаш бе копняла именно за това. Дори когато зъбите му нараниха нежната ѝ кожа, Мич не я чу да се оплаква, само да стене.
– Имаш ли представа... какво направи... непослушно момиченце такова?
– Какво? – попита Сара така невинно, сякаш наистина нищо лошо не бе сторила. Стисна го силно, сякаш се боеше, че той отново ще спре.
– Сара... – Мич не можеше да ѝ се кара повече, не и докато удоволствието го обливаше на вълни. Езикът му се плъзна по шията ѝ, изтръгвайки още стонове от нея. – По дяволите... толкова тясна... Сара, Сара... Сара...
Тялото ѝ внезапно се стегна и се надигна още към неговото, разтърсено от удоволствие. Сара извика името му, докато свършваше, и гледката на дъщеря му, свършваща за него, в неговото легло, заради неговия кур, просто го довърши. Той дори не осъзнаваше колко силно я стиска, докато се празнеше в нея. Изръмжа през зъби някаква ругатня, неспособен да намери думи, които да пасват на невероятното, всепоглъщащо удоволствие, което изпитваше.
Сара... беше... напълно... негова.
Едва след минута-две, когато пелената на току-що изживяното започна да освобождава мозъка му, Мич осъзна какво беше направил.
Беше изчукал собствената си дъщеря така грубо, че тя сигурно всеки момент щеше да се разплаче, и то я беше взел насила, защото това със сигурност не можеше да се нарече "секс по взаимно съгласие". Всъщност и той самият не бе дал съгласие за това. Мисълта отново му напомни, че ѝ беше ядосан. Но, предвид какво ѝ беше направил, не беше сигурен дали има право на това.
Погледна я в очите, очаквайки да види сълзи в тях.
Вместо това Сара се усмихваше доволно като лисица.
– Сара... защо го направи... защо не ми каза, че не си Ан?
По лицето ѝ премина сянка, сякаш се беше сетила за нещо неприятно.
– Да не мислиш, че дойдох в стаята ти посред нощ да поискам приказка, татко?
Мич се смръщи неразбиращо. Не беше възможно тя да го е направила нарочно... Нали?
Сара се усмихна отново.
– Чух ви как се карахте... как тя отказа да те задоволи... и нямаше начин да оставя нещата така – обясни, сякаш се разбираше от само себе си. – Ти заслужаваш всичко, което поискаш... Ако Ан не може да го разбере... то аз мога. За разлика от нея, аз никога няма да ти откажа нищо...
По дяволите, какви ги говореше тя? Не биваше изобщо да си помисля да я поощрява, да...
Но мисълта вече беше обсебила ума му, караше го да си представя как ден след ден чука малкото си момиченце, как я използва, как задоволява всичките си нужди с нея...
Не, беше грешно, не биваше да го прави...
– По дяволите... това не е редно, Сара... – Мич успя да го изрече, успя дори да се убеди, че някак би могъл да стои далеч от нея. Тази нощ всичко се случи прекалено изненадващо, беше прекалено хубаво, за да успее да се контролира. Но иначе щеше да съумее да бъде добър баща...
– Не личеше да ти пука преди малко, докато ме чукаше като звяр и повтаряше колко съм тясна... – Сара се подсмихна. – Бях девствена, татко. Ти си първият, който някога ме е чукал... Пазех се, защото исках само теб... Не бих се отдала на никой друг...
Тя е била девствена.
Беше усетил колко тясно е путето, в което проникна така бързо, горящ от нетърпение да задоволи страстта си, но тогава не си и помисли...
Беше отнел девствеността на собствената си дъщеря.
Това правеше всичко още по-нередно... и още по-хубаво. Не можеше да потисне задоволството си от несъмнения факт, че Сара му принадлежи. Изпълни го примитивна гордост. Тя беше негова по всички възможни начини...
И искаше да продължи да бъде.
Мич облиза устни, когато мислите му се върнаха към представата за Сара като негова собствена секс робиня, на негово разположение винаги...
Мамка му, толкова грешно и толкова неустоимо...
Дъщеря му притисна устни в неговите, сякаш не можеше да се сдържи. Той също не можеше и веднага тласна език в устата ѝ, подлуден от покорството, с което Сара му се отдаваше. Беше му много трудно да спре да я целува и вероятно нямаше да го направи, ако и двамата не останаха без дъх накрая.
Устните ѝ бяха подпухнали, очите ѝ блестяха възбудено. Мич направи още един опит да се овладее, давайки си сметка, че ако не спре това сега, после никога няма да може.
– Въпреки това не е редно...
Но Сара изобщо не му позволи да я разубеди.
– Не ми пука. Никой не знае, така че никой не може да ни съди. А аз искам да те задоволявам, татко... искам да ме използваш винаги, когато имаш нужда да чукаш... путето ми е винаги на твое разположение, винаги готово за теб, когато го поискаш, където го поискаш... и устата ми, и дупето ми... Всяка една част от мен е създадена, за да ти доставя удоволствие. Ще правя всичко, което искаш...
Никой на света не би устоял на това, а Мич със сигурност не можеше. И не защото беше луд за секс, а защото беше луд по Сара, и мисълта, че може да я има така, сложи край на всичките му колебания и опити да постъпи правилно.
Господи, толкова дълго се бе опитвал да ѝ бъде примерен баща, но не можеше повече, не и когато тя лежеше под него, все още потръпваща от оргазмите, които ѝ беше доставил, все още пълна със спермата му, признаваща си, че е дошла тук с надеждата да правят секс и умоляваща го да я използва за задоволяване на страстта си.
Възбудата му се връщаше с удивителна бързина - едва ли някой път в леглото с Ан или с друга се беше надървял отново толкова бързо - и когато малките, нежни пръсти на дъщеря му се обвиха около ерекцията му, Мич се предаде.
– Твоя съм, татко. Винаги – устните ѝ се притиснаха във врата му. – Не го забравяй...
– А ти не забравяй, че сама го поиска.
Той разтвори краката ѝ и проникна грубо в нея, твърде възбуден от думите ѝ, за да чака повече. Даваше си сметка, че може да я заболи, и вероятно би успял да спре, ако Сара го помоли - поне в началото.
Но Сара само изви гръб на леглото и изстена, сякаш да бъде използвана за неговите нужди ѝ носеше неописуемо удоволствие.

Chapter Text

Недостижима жена, беше казал Щалер. Но не беше прав. Всяка жена е достижима - трябва просто да се подходи по правилния начин.
Хуберт нямаше намерение да прави каквото и да било, за да се опитва да я получи. Ясмин беше хубава, но вероятно наистина беше прекалено млада за него. Младите момичета са приятни, но и изискват прекалено много усилия. Не му се занимаваше с капризи, освен това тя очевидно още не беше преодоляла бившия си.
Но когато Ясмин прошепна: "Не ме оставяйте сама", все още разплакана, стискайки пръстите на едната си ръка с пръстите на другата, сякаш се опитваше да не се разпадне - той просто не можа да я остави.
Каза на Щалер да закара бившето ѝ гадже и когато те излязоха, Ясмин се вкопчи в ръката му, като че ли не ѝ достигаше въздух.
– Искам да се махна от тук.
– Ще те изпратя до вас – той неусетно ѝ заговори като на дете, макар че в тялото ѝ, полека опиращо се в неговото, нямаше нищо детско.
Тяло на грешница и сърце на мъченица...
– Не, не там – тя поклати глава, ужасена от идеята. – Не там, не искам да бъда никъде, където ще ми напомня за...
Хуберт полека докосна брадичката ѝ и я накара да го погледне. Кожата ѝ беше бяла като на порцеланова кукла...
– Ще го преодолееш. А и той може да излезе скоро. Вече си го чакала десет години, нали?
– Един убиец – прошепна Ясмин. Погледна пръстите си, сякаш докосването на Бруно я беше дамгосало. Хуберт си спомни как се беше стегнала, когато бившият ѝ я хвана за ръка. Не бе помръднала, само тихо плачеше. – Не мога да повярвам, че е убил онази жена. Оженил се е за нея, а после я е убил! Що за човек постъпва така? Убил я е заради мен...
– Ако от това ще ти стане по-леко, не е било заради теб. Било е заради собственото му его.
– Още по-лошо – прошепна тя с отвращение. Обви ръце около себе си и го погледна умолително, доверчиво, като загубено дете. – Искам да се махна от тук.
Той не знаеше какво да я прави. Не беше бавачка, нито психотерапевт. Но не можеше просто да я остави, особено след като така и така бе накарал Ханзи да тръгне, за да може той да остане сам с нея.
– Ела.
Не я хвана за лакътя, както бе направил Щалер по-рано. Не я хвана и за ръка. Сложи длан на гърба ѝ, после, без сам да съзнава защо го прави, я прегърна през кръста.
Очакваше тя да се дръпне.
Ясмин се сгуши в него, търсейки топлина, търсейки защита. Слаба. Счупена.
Не беше сигурен защо му се струва толкова красива така.
Защо я харесва толкова много така.
Може би защото ѝ отиваше да бъде такава...
Заведе я в къщата си. Което със сигурност не беше добра идея. Но Ясмин изобщо не възрази. Не каза нищо, почти не се огледа. Само се опря на масата и поиска алкохол. Какъвто и да е, само не и бира.
Той и без това нямаше бира.
Тя изпи почти цяла голяма чаша уиски, преди да го погледне отново.
– Студено ми е. Тук има ли вана?
– Има – Франц посочи с брадичка към банята.
Ясмин тръгна натам със сведена глава - когато мина покрай него, тялото ѝ буквално се сблъска с неговото, и той беше сигурен, че го е направила нарочно. Опря се в него така, сякаш щеше да падне, но такава опасност нямаше.
Ако нещо я караше да се чувства нестабилна, то беше в главата ѝ, в сърцето ѝ, не в краката ѝ.
Тя остана за миг така - може би очакваше той да вдигне ръце и да я докосне - но Хуберт не го направи и Ясмин го заобиколи, без да каже нищо, все така със сведена глава.
Той се обърна и погледна след нея. Тънките ѝ крака. Малкото ѝ, кръгло дупенце. И всичко останало, което дрехите скриваха, загатвайки го достатъчно ясно.
Нещо му нашепваше, че с това момиче не може да се прави каквото и да било - не недостижима, неподходяща, създадена да страда, не да изпитва и дава наслада - но Франц не му обърна внимание. Даде ѝ достатъчно време да се съблече и да влезе във ваната, преди да я последва в банята, тихо затваряйки вратата.
Косата ѝ беше мокра, смалена, правеше очите и устните ѝ да изглеждат още по-големи. Не беше сложила пяна. Той виждаше съвсем ясно гърдите ѝ под водата.
Тя не се опита да се прикрие.
Само се изправи, сядайки с лице към него, и каза, че ѝ е студено.
– Може би трябва да си вървиш вкъщи.
– Не искам – погледът ѝ блуждаеше.
Той се запита дали тя изобщо е в състояние да разсъждава в момента.
Може би не.
Може би трябваше да я заведе на лекар.
На психолог.
– Трябва да се връщам на работа.
– Не ме оставяй сама – сега в очите ѝ се появи ужас.
Толкова приличаше на изплашено дете, че почти - почти - успя да потуши желанието, което тялото ѝ събуди в него, но Хуберт не беше рицар на бял кон, ако тя си мислеше това.
– Според теб как ще ти правя компания, а?
Ясмин помисли за миг над думите, после вдигна очи - чисти, празни.
– Както искаш.
Хуберт въздъхна бавно. Приближи се до нея, после протегна ръка и я издърпа нагоре. Водата се разплиска по пода. Той огледа тялото ѝ, без да бърза, така, както се оглежда стока, преди да се купи. Но всъщност следеше емоциите ѝ, очаквайки да не види никаква реакция. Мъчениците само страдат, а тя със сигурност беше потънала в нещастието. Никога не беше имал нещо с такава.
Не беше сигурен дали ще му хареса.
Така че, да, чакаше да разбере не за да предпази нея, което със сигурност би трябвало да е главната му мисъл, а за да предпази себе си от неособено приятно преживяване.
И тогава я видя да притиска бедра едно към друго, като че ли тя наистина изпитваше нещо друго освен страдание.
Не беше сигурен дали е така. Дали изобщо в нея има каквото и да е, освен меланхолия. Дали сексът с такава жена ще си струва.
Но гърдите ѝ бяха големи, дупето ѝ беше хубаво и той не беше светец, дори и тя да си търсеше точно такъв.
Дръпна я към себе си и срещна очите ѝ. Тя наистина беше като кукла, повредена малка кукла. Можеше да я люби и да я поправи, или да я чука и да я счупи още повече.
Когато я издърпа от ваната и я притисна към стената, все още не знаеше кое от двете иска да направи.
Но нямаше да я остави недокосната, това вече беше ясно.