Chapter Text
– Така си много по-хубава, Лена – отбеляза Хуберт, докато колежката му сваляше ризата си, оставайки само по сексапилен лилав сутиен. Всъщност на нея не ѝ беше лесно да се концентрира в тази задача - първо, заради това, че Хуберт беше между краката ѝ и я чукаше все по-силно, и второ, защото патрулната кола, на чийто капак Лена лежеше, непрестанно се клатеше и скърцаше, сякаш протестираше да бъде използвана като легло. Хуберт и Лена обаче не обръщаха никакво внимание на симфонията.
– Ами така? – тя свали и сутиена си. Хуберт изстена при гледката на гърдите ѝ. Много му се искаше да ги сграбчи в ръце, но точно сега това нямаше как да стане - трябваше да държи Лена, иначе тя щеше да падне на земята.
– Да... така още повече... По дяволите, толкова тясна!...
– КАКВО ПРАВИТЕ ВИЕ ДВАМАТА ТУК?! – Гирвиц тъкмо беше слязъл от колата си и тичаше към тях. – Това е безобразие! Как не ви е срам? Казах ви да подрежете храстите и тревата!
– Ние... вече... ги... подрязахме – отговори Лена като добрата служителка, която беше, дори и докато тласъците на Хуберт я караха да пъшка от удоволствие.
– Още преди три дни – потвърди Хуберт. – Затова сега чакаме да израснат отново, за да ги подрежем пак.
Гирвиц каза замислено "Аа" и кимна, но след малко пак погледна с присвити очи подчинените си, които не спираха да се чукат върху патрулката.
– Момент! Госпожице Вирт - госпожице Винтер, не мога да повярвам! Вие сте без униформа в работно време! А вие, Хуберт, сте си събули панталона! Що за безотговорно отношение!
Хуберт избута Лена още нагоре и тласна кура си още по-силно в нея.
– Но, Гирвиц, сега е обяд... обедна почивка.
– ДААА! – изпищя Лена едновременно в съгласие с думите му и заради наближаващия си оргазъм.
Шефът им се замисли за няколко секунди. Хуберт използва паузата в разговора, за да закрепи Лена по-стабилно върху капака и да наведе глава към гърдите ѝ. Лена тутакси зарови пръсти в косата му.
– О, да, смучи зърната ми! Ухапи ги! Господи, господи, ще свърша, ще свърша, ще свърша!
– Е, да, вярно е, че нищо не се казва за униформата по време на обедната почивка – съгласи се Гирвиц накрая.
– ДАААА, ООООО, ДАААААА!
Лена се затресе върху патрулката, което само увеличи шумовете, издавани от преданата стара кола, но все пак някак успя да запази баланс и да не се смъкне на земята. Гирвиц изгледа малко недоволно стенещата и викаща от удоволствие колежка.
– По-тихо, госпожице Винтер, по време на обедната почивка не трябва да се вдига силен шум! Разбирам, че явно се забавлявате, но все пак съобразете се малко!
– Да... извинете... госп-ооо!-дин Гирвиц... – каза с усилие Лена.
Шефът ѝ кимна, но все още не изглеждаше да е много доволен.
– И изобщо, покрай всичко това как ще забележите, когато тревата порасне отново?
– Но аз гледам, много внимателно, уверявам ви... ето там има едно стръкче, след малко ще го... АХ, ГОСПОДИ, ДА!
Обяснението на Лена беше прекъснато, когато Хуберт се заби до топките в нея и започна да се празни в чакащото ѝ путе.
– Харесва ли ти да те пълня със сперма, Лена? Искаш ли още? Ще получиш още доста, докато тая трева порасне... Мммамка му!
Двамата дори не забелязаха как Гирвиц влезе в участъка, нито чуха как първата му работа беше да се скара на Ридл, който ги гледаше през прозореца, вместо да върши нещо полезно, като например да вдигне телефона, звънящ от пет минути вече ("Но, господин Гирвиц, щом те могат да се забавляват в обедната почивка, защо да не мога и аз?! Освен това се обзалагам, че някой се обажда да се оплаче от шума, който те двамата вдигат!").
Най-после Хуберт и Лена приключиха заниманията си и се върнаха към храстите и тревата, пораснали с най-много половин сантиметър от последното подрязване. Е, не можеше да се каже, че са особено отдадени на работата - бедрата на Лена трепереха и тя се кикотеше тихичко, а Хуберт съвсем лениво разглеждаше стръкчетата, без изобщо да им обръща внимание, и много повече би предпочел да седне някъде на сянка и да пие една бира.
Но Гирвиц много държеше зеленината пред участъка да е в представителен вид, а пък Франц Хуберт и Лена Винтер бяха двама много отговорни полицейски служители, така че продължиха да работят по въпроса, докато от участъка не ги повикаха. Не заради убийство, за тяхно облекчение - някаква котка била влязла в двора на съседа и сега не го пускала да си обере прасковите от дървото.